Алгоритъм

32. Направо по главата

Алекс беше в колата си, караше безцелно и се чудеше какво да направи. Най-накрая се бе пречупил и беше набрал Бен, но никой не му вдигна. Знаеше, че трябва да стои далече от обичайните места и това не му пречеше, но искаше телефонът му да остане включен, защото Бен или Сара можеха да се обадят, и затова реши, че трябва непрекъснато да се движи, в случай че някой следи сигнала. За бога, беше уморен. Искаше му се да може да иде някъде, на пейка в парка, където и да е, и да затвори очи само за няколко минути.

Почуди се какво ще прави с Озбърн, когато всичко това свърши. Как изобщо ще може да го погледне след всичко, сторено от него?

Сети се какво му беше казал Бен за това как били направили уличаващи го снимки или видео в Тайланд. Бен беше прекалено уверен, че е само това, но… наистина ли щяха да изберат точно Озбърн от адвокатите в „Съливан, Грийнуолд“, за да разберат и да използват слабостта му? Колкото повече се замисляше, толкова по-нереално му изглеждаше.

Помисли си за егото на Озбърн, снимките на всичките важни играчи в Долината и Вашингтон. Пичът имаше връзки. Може би затова се бяха спрели на него. Познаваха го във Вашингтон — дори се беше явявал пред Конгреса няколко пъти за визовите квоти и данък печалба върху капиталовложенията и други подобни проблеми, близки до сърцето на Силициевата долина. Може би… може би беше замесен повече, отколкото брат му предполагаше. Бен беше толкова самоуверен, пък и нали сам беше казал на Алекс, че адвокатите са само пиещо лате стадо овце. Арогантността му го караше да се надува, заслепяваше го и му пречеше да види колко умни и политически обиграни могат да бъдат играчи като Озбърн. Колкото повече си мислеше, толкова повече се уверяваше, че Бен греши за Озбърн, греши и за командира си.

Обикаляше в кръг буквално и преносно. Стига толкова. Щеше да се изправи лице в лице срещу шефа си.

Подкара към „Съливан, Грийнуолд“, но се сети за предупрежденията на Бен и паркира на паркинга на бизнес центъра и киното от отсрещната страна на улицата. Пресече „Пейдж Мил“ пеша, използва задния вход и се насочи право към кабинета на Озбърн. Пропъди всички мисли, които се блъскаха в главата му — всички опасения, че постъпва глупаво, всички начини, по които можеха да се объркат нещата. Преглътна, но гърлото му остана сухо.

Озбърн говореше по телефона, каубойските му ботуши бяха върху бюрото. Алекс затвори вратата и влезе направо. Озбърн го погледна — Никога ли не чукаш? — и продължи да си говори. За секунда съмненията на Алекс едва не го парализираха. После нещо в него избухна, той мина зад бюрото и натисна копчето на телефона.

Озбърн свали краката си от бюрото и стъпи здраво на земята.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита той. Блъсна ръката му от телефона и тръгна да набира номер. Алекс грабна апарата и го запрати в другия край на стаята. Той се удари в стената и се счупи.

Озбърн скочи на крака.

— Полудя ли? — извика, беше се ококорил.

Алекс го погледна. Сърцето му биеше лудо, но главата му се бе прояснила.

— Какво знаеш за „Обсидиан“? — попита той.

— Нищо не знам. „Обсидиан“ беше твой, забрави ли? А и брат ти, дето ми цитираше Библията, вече ме разпита за всичко. Под дулото на пистолет, бих добавил.

— Извадил си късмет, че не те е убил.

— И ти си късметлия, че още си жив.

Алекс веднага разбра, че Озбърн беше преметнал Бен. Нямаше никакви снимки. Страхуваше се да не бъде разобличен, но не за това. Иначе нямаше да гледа на Алекс, все едно е досадна муха. Нямаше да превключи на режим „наглец“ толкова бързо.

Върху бюрото имаше паметен плакет от сделката с „Люсайт“. Без да се замисля, Алекс го вдигна като камък и цапардоса с него Озбърн по главата. Озбърн извика и падна, удари си лицето в бюрото. Алекс застана над него, размахваше плакета и дишаше тежко.

Озбърн се претърколи и се хвана за главата, от носа му шурна кръв.

— Ах, ти, малко лайно! — изсъска той.

Алекс се усмихна. Почувства се въодушевен. Или летеше, или падаше — не знаеше кое от двете, а и не му пукаше.

— Направих копие на „Обсидиан“ — рече той. Импровизираше. — Качих го в една нюзгрупа с пълно описание за участието ти и всичко останало, което знам. В момента е кодирано. Но ако не вкарам код до един час, ще се разкодира и ще се разпръсне в една дузина други нюзгрупи. Така че по-добре ми кажи какво знаеш.

Озбърн се опита да се изправи. Алекс го спря:

— Стой, където си, или ще ти счупя главата.

Озбърн престана да се движи.

— Свършено е с теб, умнико. Не само в „Съливан, Грийнуолд“. Когато приключа с телефонните обаждания, няма да можеш да си намериш работа в цялата Долина.

Алекс се разсмя. Техниката му беше позната — двоен натиск, рязко покачване на залога. Никога преди не бе преговарял с помощта на тежък предмет в ръка, но явно принципът беше същият.

— Знаеш ли какво? — рече той. — Защо не вземеш да разкажеш всичко на полицията в Сан Хосе? Има един детектив Гамес, който разследва убийството на Хилзой. Познава ченгетата в Арлингтън, дето разследват смъртта на специалиста по патенти, когото твоите хора убиха. Колко му е да му подшушна? Ще си извадят заповед и ще проверят телефонните ти разговори, електронната поща; ще ти бръкнат в гърлото, ще ти бръкнат и в задника и каквото и да криеш, тръгнат ли веднъж в правилната посока, ще го намерят. Ще те изведат с белезници от тук и аз ще се погрижа лично от „Мърк“, „Кроникъл“ и КРОН да имат време да го отразят във вечерните новини. Така че не се опитвай да ми пробутваш номера с уличаващите снимки от Тайланд. Не са те накарали насила, Дейвид. Ти си мълчалив съдружник. Но няма нужда да ми го казваш. Просто ще оставя постинга си в Юзнет да се задейства и сам ще си го прочета на страниците на „Мърк“. Да, голяма веселба ще падне.

Хвърли плакета на Озбърн и се обърна да си ходи. Номерът беше онзи наистина да повярва на блъфа. Същото беше, когато прекратяваш преговори. Ако част от мозъка ти знае, че е само тактически ход, трябва непременно да я блокираш. Ти наистина излизаш. Искаш да излезеш навън.

Беше стигнал до вратата и даже си беше сложил ръката на топката, когато Озбърн каза:

— Чакай!

Алекс отвори вратата и се обърна да го погледне.

— Забрави. Проигра си шанса.

— Добре, добре. Ти печелиш. Само затвори проклетата врата и ме чуй.

Алекс затвори вратата, но остана с ръка върху дръжката, позата му казваше: Имаш десет секунди да промениш решението ми.

— Познавам хора във Вашингтон — каза Озбърн. Сграбчи шепа кърпички от кутията и ги вдигна към носа си. — Хора от Белия дом. Занимават се с контратероризъм.

— Да?

— Една от областите, които ги интересуват, е войната в киберпространството. Системната сигурност. Когато ми каза на какво е способен „Обсидиан“, се обадих по телефона. Просто се опитах да помогна, това е.

Алекс се разсмя.

— Възхищавам се на патриотизма ти, Дейвид. Знам, че и дума не може да става за чесане на нечий политически гръб или за свирки на хора, които могат да прехвърлят държавни поръчки към клиентите ти. Прекалено честен си, за да си помисли човек такова нещо.

Озбърн дръпна кърпичките от лицето си, после ги притисна отново.

— Мисли каквото искаш.

— И какво ти казаха хората от Белия дом?

— Казаха ми, че може да съм чел за една програма по вестниците.

— Каква програма?

— Не казаха. Реших, че става дума за нещо, свързано с разузнаването, или за шпиониране вътре в страната от Агенцията за национална сигурност. Бях мернал нещо подобно в „Уолстрийт Джърнъл“ и „Уайърд“. В окръжния съд в Куонтико някой беше сигнализирал, че телекомите дават на правителството достъп до разговорите на клиентите.

— Какво друго?

— Казаха, че много частни компании им сътрудничели и се нуждаят от помощта ни в борбата с тероризма. И това си е така. Затова телекомите помагали, за да подслушват „Ал Кайда“…

— Спри. Не ме интересува политиката или оправданията ти. Какво ти казаха за „Обсидиан“?

— Че може да помогне на програмата.

Алекс не разбираше. От това, което беше видял, „Обсидиан“ можеше да се използва за саботаж, може би за изнудване, но не и за другото. Искаше му се Сара да е тук. Тя знаеше много повече за намеренията на правителството от него.

— Ще им помогне да шпионират? — попита той.

— Поне аз така разбрах.

Алекс се замисли. Възможно беше „Обсидиан“ да има и други приложения. Беше разбрал в хотела толкова, колкото успя да разгадае от бележките на Хилзой. И фактът, че правителството разиграваше в защита, опитвайки се да попречи на други играчи да се сдобият с „Обсидиан“, не означаваше, че едновременно с това не се интересува и от възможностите за нападение. Мили боже, Бен беше отишъл на срещата, без изобщо да подозира за това. Къде беше той? И защо още не се беше обадил?

— Какво друго? — попита Алекс. — Ами Хилзой и Ханк Шифман, специалистът по патенти?

— Изобщо не знаех за това. Казаха ми, че имало определени хора, които искали да разпитат, но…

Алекс се разсмя.

— „Разпитат“? Убиха двама души и ти си знаел. Очакваш да ти повярвам, че си мислел, че искат и мен да „разпитат“? Дейвид, ако не беше толкова жалък, щеше да си смешен.

Озбърн не отговори.

Алекс каза:

— Какво ти дадоха? Какво е щяло да те… — И тогава му стана ясно. Снимките отвън. Новият клиент Телеком. — Бизнес? — попита Алекс. — Направил си всичко това… за да раздвижат бизнеса ти?

Озбърн не искаше да го погледне.

— Просто се опитвах да помогна.

— Кажи го на ченгетата.

Алекс отвори вратата и излезе.

— Чакай! — извика Озбърн подире му. — Алекс!

Алекс улови погледите на секретарките, които се надигаха от работните си места, докато минаваше, очите им бяха ококорени, ушите им буквално стърчаха напред. Не му пукаше. Продължи нататък.

Озбърн го настигна и го сграбчи за ръката.

— Чуй ме — изсъска той. — Ще те направя партньор. С работата, която докарвам, съветът ще направи каквото аз кажа. Тази година, със сигурност.

Алекс спря и погледна ръката му. След миг Озбърн я дръпна.

— Знаеш ли — рече Алекс, — не много отдавна щях да повярвам на думите ти.

Озбърн закима енергично.

— Повярвай ми. Истина е.

— Но не това е важното — продължи Алекс. — Важното е, че не ми пука.

Запъти се надолу по коридора, настойчивите молби на Озбърн го следваха чак до стълбището.