Алгоритъм

35. Искам да се науча

Сара стигна до „Ритуал Кофи“ в шест и половина, малко след изгрев-слънце. Не беше идвала от началото на цялата бъркотия и вместо да се радва, че се връща към всекидневието си, вместо да се чувства добре, стори й се някак… блудкаво.

Връщането на работа беше странно. Озбърн беше изчезнал. Всички само за това говореха. Отиде в кабинета на Алекс и го попита какво мисли, че става. Той й отвърна:

— Мисля, че е наказание за Озбърн и предупреждение към нас.

— Не смяташ ли, че е редно да кажем нещо?

— Смятам, че трябва да сме луди, за да го направим.

— Какво казва брат ти?

— Същото.

Помисли си, че трябва да е уплашена, но вместо това се чувстваше потисната. Искаше да му каже, че съжалява за това, което се бе случило с Бен. Сигурно изглеждаше маловажно в сравнение с всичко останало, но не беше така. Но пък ако го споменеше, нещата може би щяха да станат още по-неловки. Така че кимна и излезе от кабинета на Алекс. Оттогава гледаха да се избягват.

Влезе вътре, Гейб беше зад бара, както всяка друга сутрин.

— Здравей, Сара — поздрави я той, — липсваше ми последните няколко дни.

— Да, имах малко проблеми.

— Надявам се, че всичко се е наредило.

— Предполагам.

— Супер! Обичайното ли?

Тя въздъхна:

— Обичайното.

— Нека да са две — обади се глас зад гърба й.

Тя се завъртя, позна го веднага.

— Какво правиш тук?

Бен отвърна:

— Исках да те видя.

— Добре, видя ме. Сега можеш да си вървиш.

Бен подаде пари на Гейб.

— Мога да си платя кафето.

— Можеш да черпиш следващото.

Тя поклати глава. Искаше да се ядоса. И беше ядосана — но повече на себе си, че се вълнува от срещата, отколкото на нещо друго.

— Може ли просто да поговорим? — попита той. — Чаках навън половин час, измръзна ми задникът. Едно кафе ще ми дойде добре. Какво си поръчах току-що?

— „Черно око“.

— Звучи опасно. Какво представлява?

— Двойно еспресо.

— По дяволите, пиеш го всеки ден? На мен ми стига едно на седмица.

Прави се на чаровен — помисли си тя. — Дяволите да го вземат!

Отидоха в края на бара да изчакат кафетата си.

— Не успях да ти благодаря за това, което направи онзи ден — каза Бен. — Можеше да избягаш, а вместо това… Иска се много смелост.

— Дори не мислех какво правя.

— Е, това беше повече от ясно.

Не му отговори.

Той попита:

— Какво има?

Тя извърна поглед. След миг рече:

— Трябваше да направя нещо.

— Какво?

— Да го направя публично достояние. Да се свържа с блогъри. Да им разкажа какво знам.

— Какво знаеш?

— Престани. Знам много. И ти знаеш.

Той й се усмихна нежно, нищо общо със самодоволното хилене, когато искаше да я вбеси.

— Да, знаеш някои неща. Но нима мислиш, че поделението ми не се е оправяло с обществени скандали и преди? Със сигурност този е гаден, но е имало и други. И мога да ти кажа още сега, докато си пием „Черните очи“… архиви се унищожават, кодови имена се променят, алибита се осигуряват… Това е практиката. Тези хора знаят как да се защитят, Сара. И го правят много добре. По-големи играчи от нас с теб са се опитвали да ги свалят, а както виждаш, още са в играта.

— И това те кара да се чувстваш щастлив?

— Никак не ме кара да се чувствам. Просто така стоят нещата. Може би информацията иска да бъде свободна, но свободата… свободата има нужда от поделение като моето.

— Искаш да вярваш в това.

Бен поклати глава и за миг й се стори безкрайно тъжен.

— Виж — каза той. — В момента равновесието е доста деликатно. Мисля, че това имаше предвид Хорт, когато каза, че се оттегля.

— Ами Озбърн?

— Знаеш какво е станало с него.

— Може да стане и с мен, нали?

— Ако дадеш на Хорт повод, да, би могло.

— Заплашваш ли ме?

По лицето му отново премина тъга.

— Не, не искам да се страхуваш от мен. Това е последното, което искам.

Тя погледна встрани. Знаеше, че е прав. Знаеше, че на правителството могат да му се разминат много неща — по дяволите, виждаше, че това става от години. Ако го бе направила публично достояние, трябваше да си признае — щеше да го стори повече заради собственото си достойнство, отколкото за да постигне истинска промяна.

Имаше и още една причина за нежеланието й. Не искаше да навреди на Бен. Срамуваше се от тази причина, а срамът я караше да се ядосва.

— Да, добре, по странен начин го показваш — отвърна тя. — Прокрадваш се в стаята ми в хотела, сега ме дебнеш в кафето.

Погледна встрани. След малко погледна отново към него. Изглеждаше така, сякаш се мъчеше да не се усмихне. Може би заради спомена за хотелската стая. Трябваше да признае, че и на нея й беше трудно да го забрави.

— Наистина ли искаш да пълзя в краката ти? — попита той.

Тя се забави с отговора.

— Не мислиш ли, че трябва?

Изражението му стана по-сериозно.

— Виж — каза Бен, — това, което се случи онази нощ… не можеше да се случи в по-неподходящ момент за мен. И не можеше да е по-хубаво.

— Така ли?

— Не знам. Не съм свикнал да се моля.

Сега тя беше тази, която се опитваше да не се усмихне.

— Мисля, че трябва да се упражняваш.

— Добре, какво ще кажеш за това? Искам да те видя пак.

Тя поклати глава.

— Нищо няма да излезе. Ти си олицетворение на всичко, което ненавиждам.

Той отклони поглед и поклати глава. Сара осъзна, че беше очаквала някой от патентованите му резки отговори, и фактът, че такъв не последва или че той не желаеше да последва, изведнъж я впечатли.

— Искам да кажа, че аз дори не знам къде живееш — рече тя. — Къде живееш? Живееш ли някъде?

— В движение съм. Но… мислех да прекарам известно време в Сан Франциско. Близо до дома.

— Да? Колко дълго?

— Не знам. Колко можеш да ме издържиш?

— Не знам.

— Няма да е веднага обаче. Искам първо да се отбия до Манила. Да се уверя, че дъщеря ми знае, че има баща. Но след това… Ако искаш…

Тя не отговори. Не знаеше какво става. Имаше чувството, че нещо не разбира.

Кафетата им пристигнаха. Сложи мляко и захар в своето. Бен отпи една глътка.

— Уха! — каза той. — Ето как издържаш толкова много часове.

Тя поклати глава.

— Не знам как издържам.

Той я погледна.

— Правото не е за теб, нали?

— Не знам.

— Какво искаш да правиш всъщност?

Отпи от кафето си.

— Мисля по въпроса.

Той присви рамене.

— Почини си известно време. Пътувай. Реши какво искаш.

— От твоята уста звучи толкова просто.

— Просто е.

— О, нима? — попита тя. — Затова ли отиваш в Манила?

— Трябва да си изясня някои неща, да.

— Като?…

Той присви очи и тя се почуди дали не е прекалила. Да върви по дяволите, нямаше да му позволи да й говори снизходително.

— Какво например се случи миналата седмица — отвърна той, гласът му стана груб. — Дали съм от добрите момчета, както винаги съм си мислил.

Тя го погледна.

— Признай си го, вместо да се правиш, че ми даваш съвети.

Изражението му се смекчи.

— Не съм свикнал да си признавам нищо. То е като да се молиш. Но имам желание да се науча.

Сара не можа да сдържи усмивката си. Замълчаха за миг.

— Прав беше — каза тя. — После ти изглежда като сън. И другото също.

Той кимна.

— Така става.

— И после ти се появяваш тук. Пак ли сънувам?

— Не сънуваш.

— Можеш ли да го докажеш?

— Ами мога да те ощипя.

— Апартаментът ми е на две пресечки от тук. Защо не ме ощипеш там?

Вървяха бързо. Знаеше, че идеята е лоша, но не й пукаше. Може би никога повече нямаше да го види, но пак не й пукаше. Щеше да мисли за това по-късно. И щеше да го измисли. Сигурна беше.