Бар „Дивата зона“

1.

Ето как започна всичко.

С един виц.

— Значи, влиза един човек в бара — започна Джеф ухилено. — Там вижда друг, който седи намръщен и държи питие. На бара пред него има бутилка уиски и някакво много мъничко човече, не повече от трийсет сантиметра високо, което свири на също толкова миниатюрно пиано. „Какво става?“ — пита първият. „Заповядай, налей си“ — предлага вторият. Първият грабва бутилката и тъкмо да си налее, от нея неочаквано излиза облак дим и се появява един дух. „Пожелай си нещо“ — казва му духът. — „Каквото искаш, ще го получиш.“ „Лесна работа“ — отговаря мъжът. — „Искам десет милиона кинта.“ Духът кимва и изчезва в нов облак дим, а барът тутакси се отрупва с милиони, милиони лъскави, дрънчащи винтове. „Какво, по дяволите, е това?“ — ядосано вика мъжът. — „Да не си глух? Казах кинта, идиот такъв. Не винта.“ — И недоумяващо поглежда другия до себе си. Онзи само свива рамене и тъжно посочва с глава мъничкия пианист на бара. „Ти какво? Да не си помисли, че съм си пожелал трийсетсантиметров пианист?“

Кратка пауза, последвана от гръмогласен смях, ознаменува края на вица. По смеха им доста точно можеше да се съди за характерите на тримата мъже, забавляващи се край претъпкания бар. Джеф, трийсет и двегодишен и най-възрастен от тримата, се смееше най-силно. Смехът му, подобно на самия него, сякаш бе прекалено голям за тясното помещение, той заглушаваше силната рок музика, носеща се от старомодния джубокс до входа и отекваше по лъскавата черна мраморна повърхност на дългия бар, заплашвайки да прекатури тънките чаши и да счупи обширното, оградено с бутилки огледало отзад. Смехът на приятеля му Том бе почти толкова гръмогласен и макар да не беше така еклив и контролиран като на Джеф, компенсираше тези недостатъци с по-голяма продължителност и разнообразие от трели.

— Добър е — успя да изграчи Том с пръхтене и кикотене.

— Този беше добър.

Смехът на третия мъж бе по-сдържан, но не по-малко искрен, а възхитената му усмивка се простираше от почти момичешки кокетните устни до големите кафяви очи. Уил бе чувал този виц, може би още преди пет години, когато все още беше нервен студент в Принстън, ала никога нямаше да признае това на Джеф. Пък и Джеф го бе разказал по-хубаво. Повечето неща брат ми върши по-добре от другите хора, помисли си Уил и направи знак на Кристин да им налее по още едно. Кристин се усмихна и преметна дългата си права руса коса от едното рамо на другото, както Уил бе забелязал да правят често загорелите от слънцето жени на Саут Бийч. Той лениво се зачуди, дали този навик бе свойствен за Маями или бе характерен за местата с южен климат изобщо. Не си спомняше младите жени в Ню Джърси да си мятаха косите толкова често и толкова важно. Но пък може и той да е бил прекалено зает или срамежлив, за да обърне внимание.

Уил се загледа как Кристин сипва наливната бира „Милър“ в три високи чаши и после майсторски ги плъзва едновременно по гладката повърхност на бара, навеждайки се точно толкова, колкото бе нужно, за да позволи на останалите мъже наоколо да надзърнат във V-образното деколте на леопардовата й блузка. Винаги дават по-щедри бакшиши, ако им дадеш да изплакнат окото, самата тя бе споделила онази нощ, заявявайки, че е стигала и до триста долара бакшиш на нощ. Не беше зле за толкова малък бар като „Дивата зона“, в който удобно можеха да се настанят само четирийсет човека, а около винаги заетия бар имаше място може би за още трийсетина.

„НАВЛЕЗЛИ СТЕ В ДИВАТА ЗОНА“ — предизвикателно просветваше един оранжев неонов надпис над огледалото. — „ДЕЙСТВАЙТЕ НА СВОЙ РИСК.“

Собственикът на бара бе видял подобен надпис край някаква магистрала във Флорида и бе решил, че „Дивата зона“ е идеалното име на модния бар, който възнамеряваше да открие на „Оушън Драйв“. Инстинктите му се бяха оказали правилни. „Дивата зона“ бе отворила тежките си стоманени врати през октомври, тъкмо навреме за активния зимен сезон в Маями и осем месеца по-късно продължаваше да действа с пълна пара, въпреки смазващата жега и отлива на повечето туристи. Уил обожаваше това име, с присъщия му отзвук на опасност и безотговорност. Самото му присъствие тук го караше да се чувства леко безразсъден. Усмихна се на брат си с мълчалива благодарност, задето му бе позволил да се мъкне с тях.

Дори и да бе забелязал усмивката му, Джеф не го показа. Вместо това се пресегна зад него и сграбчи новата си бира.

— Е, смешници, вие какво бихте си пожелали, ако някой дух ви предложи да ви изпълни едно желание? Но да не е нещо смрадливо като световен мир или край на глада — добави той. — Трябва да е лично. Егоистично.

— Нещо като трийсетсантиметров пенис — каза Том по-силно, отколкото бе нужно, според Уил. Няколко от мъжете, които седяха в непосредствена близост, се извърнаха в тяхната посока, макар да се правеха, че не ги слушат.

— Вече си имам такъв — заяви Джеф, обърна половината си бира на един дъх и се ухили на някаква червенокоска в далечния край на бара.

— Вярно е — призна през смях Том. — Виждал съм го под душа.

— Обаче виж, за теб бих поискал още няколко сантиметра — подхвърли Джеф и Том отново се засмя, макар и не толкова силно. — Ами ти, братле? Ти нуждаеш ли се от някаква магическа интервенция?

— Съвсем добре съм си, благодаря. — Въпреки ледения климатик Уил бе почнал да се поти под синята си, закопчана догоре риза и за да не се изчерви, се втренчи в огромния зелен неонов алигатор на отсрещната тухлена стена.

— Ау, нали не съм те засрамил? — подразни го Джеф. — Мамка му, човече. Хлапето има докторска степен по философия от „Харвард“, а се черви като момиченце.

— От „Принстън“ — поправи го Уил. — Пък и още не съм си завършил дисертацията. — Той почувства как червенината плъзва от страните към челото му и се зарадва, че помещението бе толкова задимено. Трябваше вече да съм завършил тъпата дисертация, помисли си.

— Престани, Джеф — предупреди го иззад бара Кристин. — Не му обръщай внимание, Уил. Той просто е гадняр, както винаги.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че размерът няма значение? — попита Джеф.

— Казвам ти, че пенисите са някак доста надценявани — отговори Кристин.

Една жена наблизо се засмя.

— Самата истина — изрече в чашата си тя.

— Е, ти би трябвало най-добре да знаеш — заяви Джеф на Кристин. — Хей, Уил. Разправях ли ти за онзи път, когато аз и Кристин правихме тройка?

Уил отклони поглед настрани, очите му обходиха тъмните дъбови дъски на пода и се плъзнаха по отсрещната стена, без да се фокусират, докато накрая се спряха на голяма цветна снимка на лъв, нападащ газела. Никога не се бе чувствал удобно с тези сексуално натоварени шегички, в които Джеф и приятелите му като че ли бяха ненадминати. Реши обаче, че трябва по-упорито да се постарае да се впише. Трябваше да се отпусне. Нима не беше това основната причина да дойде в Саут Бийч — за да се махне от стреса на академичния живот, да излезе в истинския свят, да се свърже отново с по-големия си брат, когото не бе виждал от години?

— Не мисля, че някога си го споменавал — каза той, изтръгвайки насила смях от гърлото си. Щеше му се да не се чувства толкова възбуден.

— Тя беше наистина хубавка, нали Криси? — попита Джеф. — А как й беше името? Помниш ли?

— Мисля, че Хедър — небрежно отговори Кристин, притиснала длани отстрани на късата си впита черна пола. Дори и да се притесняваше, с нищо не го показа. — Готов ли си за още една бира?

— Готов съм на всичко, което си склонна да ми предложиш.

Кристин се засмя, многозначителна полуусмивчица се заигра в ъглите на дъговидните й устни, и преметна коса от дясното на лявото си рамо.

— Веднага пристига по още една наливна „Милър“.

— Само така, моето момиче. — Мъжественият смях на Джеф отново изпълни помещението.

Една млада жена си проправи път сред мъжете и жените, застанали в тройна редица около бара. Около двайсет и седем-осемгодишна, средна на ръст, по-скоро слаба, тя имаше дълга до раменете тъмна коса, която падаше върху лицето й и не позволяваше да се видят добре чертите й. Носеше черни панталони и скъпа на вид бяла блуза. Уил си помисли, че вероятно е копринена.

— Може ли едно мартини с нар?

— Веднага — отзова се Кристин.

— Не е спешно.

Младата жена втъкна кичур коса зад лявото си ухо, при което разкри деликатна перлена обеца и мек, приятен профил.

— Ще седна ей там — тя посочи към празна маса в ъгъла под един акварел на препускащо стадо слонове.

— Какво по дяволите е мартини с нар? — попита Том.

— Звучи отвратително — добави Джеф.

— Всъщност е доста добро. — Кристин взе празната чаша на Джеф и я замени с пълна.

— Наистина ли? Добре тогава, дай да го опитаме. — И Джеф описа с пръсти кръг във въздуха, показвайки, че поръчката му включва Том и Уил.

— Десет долара от всеки, за който пръв свърши своето мартини с нар. И без задавяне и плюене.

— Давай — бързо се съгласи Том.

— Ти си луд — каза Уил.

В отговор Джеф шляпна десетдоларова банкнота на бара. След секунди до нея се залепи още една, поставена от Том. Двамата се извърнаха очаквателно към Уил.

— Добре — каза той, бръкна в джоба на сивите си спортни панталони и измъкна две банкноти от по пет долара.

Кристин ги наблюдаваше с ъгълчето на окото си, докато отнасяше мартинито на жената, седнала до малката масичка в отсрещния ъгъл. Джеф, облечен от главата до петите в характерното за него черно, с фините си черти и падаща на вълни руса коса, безспорно изглеждаше най-добре от тримата. Тя подозираше, че той тайно си боядисва косата, но никога не би го попитала. Джеф имаше избухлив нрав и никога не се знаеше от какво ще побеснее. За разлика от Том, помисли си и плъзна поглед към мършавия тъмнокос мъж, облечен в сини дънки и карирана риза, застанал отдясно на Джеф. Той побесняваше от всичко. Сто осемдесет и седем сантиметра едва сдържана ярост, помисли си тя и се зачуди как го понасяше жена му.

— Заради Афганистан е — бе признала Лейни едва преди седмица, докато Джеф забавляваше посетителите на бара с историята как Том, вбесен от лошото отсъждане на рефера, измъкнал пистолета от колана на дънките си и пуснал един куршум в чисто новия си плазмен телевизор — телевизор, който той не можеше да си позволи и още не бе изплатил напълно. — Откакто се е върнал… — бе прошепнала тя под вълните от смях, съпровождащи историята, но така и не бе довършила. Изглежда нямаше значение, че Том си бе вкъщи от почти пет години вече.

Джеф и Том бяха най-добри приятели още от гимназията, заедно се бяха записали в армията и бяха отслужили по няколко мисии в Афганистан. Джеф се бе завърнал у дома като герой; Том се бе прибрал разжалван и позорно уволнен, заради безпричинно насилие над цивилен гражданин. И това бе всичко, което знаеше за времето, прекарано от тях там, даде си сметка Кристин. Нито Джеф, нито Том искаха да говорят за това.

Тя постави розовото мартини на кръглата дървена масичка пред тъмнокосата млада жена и разсеяно огледа лицето й с безупречен, макар и малко блед тен. Това на брадичката й синина ли беше?

Жената подаде смачкана двайсетдоларова банкнота.

— Задръжте рестото — произнесе тихо и се извърна, преди Кристин да успее да й благодари.

Пъхна набързо парите в джоба си и се върна на бара. Каишките на сребърните й сандали с високи токчета протриваха голата кожа на глезените й. Сега мъжете се обзалагаха кой ще може да задържи най-дълго фъстък на носа си. Том би трябвало да спечели, без никакви ръце, помисли си тя. Той можеше да се похвали с естествен ръб на върха на носа си, какъвто другите нямаха. Носът на Джеф беше тесен и прав и красиво изваян, както всичко останало по него, докато този на Уил бе по-широк и леко прегърбен, което само подсилваше впечатлението за ранимост и уязвимост. Защо ли изглежда толкова раним? — зачуди се тя и реши, че навярно прилича на майка си.

Джеф, от друга страна, изглеждаше точно като баща си. Знаеше, понеже се бе натъкнала на стара снимка на тях двамата, докато разчистваше едно чекмедже в спалнята, скоро след като се бе нанесла при него преди около година.

— Кой е този? — бе попитала, когато чу Джеф да се приближава зад нея и посочи суровия на вид мъж с вълниста коса, наперено ухилен, положил тежко огромната си ръка върху рамото на малко момче със сериозно лице.

Джеф бе изтръгнал снимката от ръката й и я бе върнал в чекмеджето.

— Какво правиш?

— Просто се опитвам да отворя малко място за някои от моите неща — бе отговорила, нарочно пренебрегвайки тона му, който я предупреждаваше да се откаже. — Ти и баща ти ли сте тук?

— Да.

— Така си и помислих. Изглеждаш точно като него.

— И майка ми все това повтаряше. — След което бе затръшнал чекмеджето и бе напуснал стаята.

— Ха-ха — аз печеля! — изкрещя Том и триумфално стрелна юмрук във въздуха, след като фъстъкът, закрепен на носа на Джеф, се търкулна покрай устата и брадичката му и падна на пода.

— Хей, Кристин — подвикна Джеф. В тона му се долавяше достатъчно напрежение, което подсказваше колко много мрази да губи, дори и за нещо толкова незначително. — Какво стана с тези мартинита с вар?

— Нар — поправи го Уил, но тутакси съжали, че го е направил. Гняв като светкавица проблесна в очите на Джеф.

— Какво, по дяволите, е нар впрочем? — попита Том.

— Червен плод, твърда обвивка, стотици семена, много антиоксиданти — отговори Кристин. — Предполага се, че е много полезен. — Тя постави първото бледорозово мартини на бара пред тях.

Джеф вдигна чашата до носа си и подозрително помириса.

— Какво е антиоксидант? — Том попита Уил.

— Защо питаш него? — сопна се Джеф. — Той е философ, не учен.

— Да ви е сладко — каза Кристин и сложи другите две мартинита на тезгяха.

Джеф вдигна чашата си и изчака Том и Уил.

— За победителя — каза той. Тримата мъже тутакси отметнаха назад глави и погълнаха течността така, както останалият без дъх поглъща въздуха.

— Готово — провикна се Джеф и триумфално положи чашата си на бара.

— Исусе, какво гадно нещо — заяви Том с гримаса половин секунда по-късно. — Как пият хората такива лайна?

— А ти какво мислиш, братле? — попита Джеф, когато Уил доизпи последната глътка от питието си.

— Не е толкова зле — отговори Уил. Харесваше му Джеф да го нарича братле, въпреки че строго погледнато, те бяха само наполовина братя. Един и същ баща, различни майки.

— Но не е и толкова добре — каза Джеф и намигна, не на някого конкретно.

— На нея май й харесва. — Том кимна към брюнетката в ъгъла.

— Кара те да се чудиш какво ли още би й харесало — отбеляза Джеф.

Уил се хвана, че се е вторачил в тъжните очи на жената. Разбра, че са тъжни, дори и от това разстояние и на тази светлина, заради начина, по който бе подпряла глава на стената и гледаше в пространството без цел и посока. Даде си сметка, че бе по-хубава, отколкото му се стори в началото, макар и по един обикновен начин. Не беше поразително красива като Кристин с нейните смарагдовозелени очи, високи скули като на модел и чувствено тяло. Не, външността на тази жена клонеше повече към традиционното. Симпатична със сигурност, но без да е изключителна. Очите й бяха единствената отличителна черта. Те бяха големи и тъмни, навярно морскосини. Изглежда, сякаш е обзета от дълбоки мисли, каза си Уил и видя как един мъж се приближи до нея. Изпита неочаквано облекчение, когато тя поклати глава и го отпрати.

— Каква е според вас историята й? — чу се да пита на глас той.

— Може да е изоставената любовница на някой английски принц — предположи Джеф и доизпи остатъка от бирата си. — Или пък руска шпионка.

Том се захили.

— А може просто да е отегчена домакиня, която си търси малко странични забавления. Защо? Интересуваш ли се?

Дали наистина? — запита се Уил. Минало бе дълго време, откакто нямаше приятелка. След Ейми, помисли си той и потръпна при спомена за случилото се.

— Просто ми е любопитно — чу се отново да казва.

— Хей, Криси — провикна се Джеф, облегна лакти на бара и я повика с жест. — Какво можеш да ми кажеш за дамата с нара? — Той посочи с четвъртитата си челюст към ъгъла.

— Не много. Видях я за пръв път преди няколко дни. Влиза, сяда в ъгъла, поръчва си мартини с нар, дава щедри бакшиши.

— Винаги ли е сама?

— Никога не съм виждала някого с нея. Защо?

Джеф игриво сви рамене.

— Помислих си, че ние тримата бихме могли да се опознаем малко по-добре. Какво ще кажеш?

Уил си даде сметка, че е затаил дъх.

— Съжалявам — чу той отговора на Кристин и едва тогава можа да издиша стегнатата топка въздух, насъбрала се в дробовете му. — Всъщност не е мой тип. Но, хей, ти се пробвай.

Джеф се ухили като показа две бляскави редици перфектни зъби, които дори и прахолякът на Афганистан не бе успял да потъмни.

— Не е ли ясно защо обичам това момиче? — попита той компаньоните си. И двамата кимнаха удивено. На Том му се искаше Лейни поне малко да прилича на Кристин в това отношение — по дяволите, във всяко отношение, ако трябваше да бъде честен, а Уил се зачуди, не за пръв път, откакто бе пристигнал преди десетина дни, какво в действителност се въртеше в главата на Кристин.

Да не говорим за неговата.

Може би тя просто бе невероятно мъдра и приемаше Джеф такъв, какъвто беше, без да се опитва да го променя, нито пък да се преструва, че нещата стоят по друг начин. Очевидно двамата си имаха споразумение, което им харесваше, макар за него да не можеше да се каже същото.

— Имам една идея — заяви Джеф. — Хайде да се обзаложим.

— За какво? — попита Том.

— За това, кой пръв ще влезе в гащите на госпожица Нар.

— Какво? — Кикотът на Том разтърси помещението.

— За какво говориш? — нетърпеливо попита Уил.

— Сто долара — обяви Джеф и постави на тезгяха две петдесетдоларови банкноти.

— За какво говориш? — отново попита Уил.

— Много е просто. Една привлекателна млада жена седи съвсем самичка в ъгъла и просто чака чаровният принц да й налети.

— Струва ми се, че тук нещо не се връзва — каза Кристин.

— Може би иска само да бъде оставена насаме — допусна Уил.

— Коя жена ще дойде на място като „Дивата зона“, надявайки се да остане сама?

Уил трябваше да признае, че във въпроса на Джеф имаше смисъл.

— Така че отиваме там, побъбряме си с нея и виждаме на кого от нас ще позволи да я изпрати до вкъщи. Сто долара, че ще избере мен.

— Давай. — Том затършува из джоба си и най-накрая измъкна две двайсетачки и цял куп от по един долар. — Ще намеря останалите — позасрамено каза той.

— Като стана дума за изпращане вкъщи — намеси се Кристин, втренчена право в Том, — ти не трябва ли да си тръгваш? Нали не искаш да се повтори същото като миналия път?

В интерес на истината, Кристин бе тази, която не искаше да се повтори същото. Лейни ставаше също такава страховита стихия като мъжа си, когато се ядосаше, и пренебрегвайки всяко достойнство, бе в състояние да събуди половината град, щом се наложеше да открие местонахождението на блудния си съпруг.

— Лейни няма от какво да се тревожи тази нощ — самоуверено заяви Джеф. — Госпожица Нар няма да прояви интерес към кльощавия му задник. — Той се обърна към Уил. — Ти участваш ли?

— Не мисля.

— О, я стига. Не бъди такъв темерут. Какво ти става? Да не се боиш, че ще загубиш?

Уил погледна отново към жената, която продължаваше да се взира в пространството, но забеляза, че вече е привършила питието си. Защо просто не каза на брат си, че проявява интерес? А дали проявяваше? И прав ли беше Джеф? Наистина ли се боеше да не загуби?

— Приемате ли кредитни карти?

Джеф се разхили и го потупа по рамото.

— Говориш като истински Райдъл. Татко би бил много горд.

— Как точно ще го направим? — попита Том, настръхнал от тази новооткрита братска дружба. През почти целите две десетилетия, в които двамата с Джеф бяха приятели, Уил не бе нищо друго, освен трън в петата на брат си. Дори не му беше истински брат, мамка му, а само наполовина и бе толкова нежелан, колкото и недолюбван. Джеф нямаше нищо общо с Уил и не бе говорил нито с него, нито за него от години. Най-неочаквано преди десетина дни обаче, Уил се появи на прага му от нищото и изведнъж се почна: „братле, това“, „братле, онова“, от което на човек му се гадеше. Том отправи към Уил най-широката си усмивка с желанието „братлето“ да си стегне багажа и да си се върне в „Принстън“. — В смисъл, нали не искаме да изглежда сякаш й устройваме капан?

— Кой е казал такова нещо? Само ще отидем там, ще й благодарим, че ни е запознала с удоволствието на спиртните антиоксиданти и ще й предложим да й поръчаме още едно.

— Имам по-добра идея — обади се Кристин. — Искате ли аз да отида, да си поговоря с нея няколко минути и да се опитам да подразбера дали проявява интерес?

— При всички случаи гледай да научиш името й — каза Уил, мъчейки се да намери начин да се измъкне от ситуацията, без да се изложи или да отблъсне брат си.

— Колко залагате за това, че името й започва с Дж? — попита Том.

— Пет долара, че не — отзова се Джеф.

— Повече имена започват с Дж, отколкото с други букви.

— И все пак в азбуката остават още много букви — възрази Уил. — По този въпрос съм с Джеф.

— Естествено, че си с него — сопна се Том.

— Добре, момчета, отивам — обяви Кристин и мина от тяхната страна на бара. — Желаете ли да предам на дамата нещо от ваше име?

— Може би не бива да я притесняваш — каза Уил. — Има вид на човек с много неща на главата си.

— Кажи й, че ще й дам едно нещо, над което да поразмишлява — каза Джеф и игриво шляпна Кристин по задника, за да я отпрати нататък. И тримата проследиха с погледи как тя демонстративно се понесе с люлееща се походка между масите към далечния ъгъл на помещението.

Уил видя как Кристин взе празната чаша от масата и двете жени се заговориха така лесно и естествено, сякаш цял живот са били приятелки. По едно време госпожица Нар внезапно се извърна в тяхната посока, предизвикателно наклонила глава на една страна, по лицето и бавно се разпростря усмивка, а Кристин не спираше да й говори. „Виждаш ли онези тримата в края на бара?“ — представи си Уил, че казва тя. — „Хубавецът в черно, кльощавия с гневното изражение до него и чувствителния със закопчаната синя риза? Избери си един. Който и да е. Той е твой, стига да го искаш.“

— Връща се — каза Джеф след няколко секунди. Кристин се отдели от масата на жената и пое бавния си обход обратно към бара. Тримата едновременно се приведоха напред да я посрещнат.

— Казва се Сузи — съобщи им, без да спира.

— Дължиш ми още пет долара — каза Джеф на Том.

— Това ли е всичко? — Том попита Кристин. — Толкова време стоя там и научи само това?

— Преместила се е тук от форт Майърс преди няколко месеца. — Кристин се върна на мястото си зад бара. — О, да. За малко да забравя — добави тя с широка усмивка, обърната към Уил. — Тя избра теб.