Бар „Дивата зона“

25.

Реши да се обади в полицията.

— „АТТ“ 411 национален телефон — чу се записаното съобщение, след като Джеф набра номера няколко минути по-късно. — За кой град и щат?

— „Корал Гейбълс“, Флорида.

— За коя служба?

— Полицията.

— Съжалявам — каза записът, съумял някак си да звучи съчувствено. — Не разбрах. За коя служба?

— Няма значение — промърмори Джеф и гневно затвори телефона.

Дори и да беше се свързал с властите, какво точно се канеше да им каже? „Здравейте, полицай. Мисля, че не е лошо да пратите кола на «Талахаси Драйв» 121 веднага. Боя се, че съпругът на гаджето ми й избива чивиите от бой“? — Да, това щеше да прозвучи страхотно.

От друга страна, не се налагаше да навлиза в подробности. Не беше нужно да казва името си на полицията, нито причините за своите подозрения. Би могъл просто да е загрижен гражданин, който се обажда да докладва за домашни разправии. Само че какво, ако нямаше такива? Ако Дейв този път бе повярвал на измислицата на жена си за сгрешен номер, без да разпитва и да вдига шум? Ако алармираше полицията и изпратеше патрулна кола да разузнае, Джеф само щеше да потвърди подозренията на Дейв и да подпише присъдата на Сузи.

Във всеки случай, съмняваше се, че полицията би реагирала бързо, само въз основа на сведенията, дадени от някой си анонимен. Щяха да питат за подробности. Хич друго да не е, щяха да искат да узнаят кой се обажда и когато Джеф откажеше да съобщи, когато откажеше каквито и да било обяснения, те едва ли щяха да продължат с тази работа. Едва ли хукваха по всяко мъгляво, недоказано оплакване, което получаваха.

Значи полицията отпадаше.

Но той все пак не можеше да си седи просто така и да не прави нищо.

— Кристин — реши и набра номера й. Телефонът иззвъня три пъти, после се включи гласовата поща.

— Аз съм Кристин — изкусително измърка тя. — Кажете ми какво искате и ще видя какво мога да направя.

— По дяволите — викна Джеф и затвори, без да остави съобщение. Какъв смисъл имаше? Погледна си часовника. Естествено, че няма да си вдига телефона. Беше десет часа. Би трябвало да е на работа. — Какъв, по дяволите, им е номерът? — запита се на глас, ровейки в паметта си за цифрите, които иначе знаеше наизуст и накрая се наложи отново да се обади на услуги, понеже така и не се сети.

— Саут Бийч, Маями, Флорида — каза на познатия записан глас. — „Дивата зона“.

— Съжалявам. Не разбрах — отговори гласът, както и очакваше. — За коя служба?

— Мамка му.

— Съжалявам. Бихте ли повторили?

— Не, да ти го начукам, не бих — изкрещя Джеф.

Внезапно записът бе заменен от истински човешки глас.

— Какво беше това име пак? — попита жената.

— „Дивата зона“ — повтори Джеф. Той сви пръсти в усилието да прогони нежеланото видение как юмруците на Дейв достигат до челюстта на Сузи. — Можете ли да побързате, моля? Наистина е много важно.

— Това фирма ли е?

— Бар в Саут Бийч.

Да, вярно. Много важно, почти долови мислите на жената.

— Ето го — каза тя след още няколко секунди.

Внезапно записът прозвуча отново с търсения номер и предложението да свърже Джеф веднага срещу малка допълнителна такса. След още две-три секунди Джеф чу как телефонът звънна един, два, три пъти, четири…

— „Дивата зона“ — провикна се някакъв мъж през какофонията от силни гласове и още по-силна музика.

— Дай ми Кристин — каза Джеф. На заден план Елвис се дереше с „Подозрителни умове“.

— Точно сега е заета. Мога ли да й предам нещо?

— Налага се да говоря с нея. Спешно е.

— Колко спешно?

— Просто й дай проклетия телефон.

И после нищо. Ако не беше Елвис, който виеше „Не можем да продължаваме заедно“, Джеф щеше да си помисли, че връзката е прекъснала. Защо Кристин се бавеше толкова?

— Ало? — обади се тя в следващия миг.

— Кристин…

— Джеф?

— Имам нужда да направиш нещо за мен.

— Добре ли си? Да не е станала катастрофа?

— Аз съм добре.

— Джо каза, че било спешно.

— Така е.

— Не разбирам. Къде си?

— В Бъфало.

— Какво?

— Дълга история.

— Майка ти да не е починала?

— Не. Чувала ли си се със Сузи?

— Какво?

— Сузи Бигълоу. Чувала ли си се с нея?

— От къде на къде ще се чувам с нея?

— Защото й казах, че ще я вземеш в апартамента, ще я скриеш от съпруга й…

— Не разбирам.

— Това, спешното, вече не свършва ли? — Джеф чу някакъв мъж да се провиква. — Имаш бар, пълен с жадни клиенти.

— Кога си говорил със Сузи? — прошепна Кристин в слушалката. — Мисля, че току-що каза, че си в Бъфало.

— Там съм. Виж, сложно е. Ще ти обясня всичко веднага щом се върна. Междувременно обаче, ако Сузи се появи в бара, просто накарай Уил да я заведе в апартамента и не казвай на никого къде е. Става ли?

Секунда мълчание, после:

— Искаш ли да дойда там?

— Не. Всичко е наред. Връщам се утре.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм.

— Добре. До утре — каза Кристин и затвори.

— Мамка му — изруга Джеф и пусна телефона на леглото. Все още чуваше объркването в гласа на Кристин, но знаеше, че няма да трае дълго. Тя беше умно момиче. След няколко минути щеше да се сети за връзката му със Сузи. Дали ще се разстрои или ще го приеме спокойно, както повечето неща в живота, които не можеше да контролира?

— Мамка му — повтори, мъчейки се да разбере какво става с него.

Възможно ли бе наистина да се е влюбил? И това ли беше любовта — всеобземащо чувство на безпомощност? Джеф крачи напред-назад още няколко минути, после пъхна отново телефона си в джоба и се насочи към вратата.

Десет минути по-късно той стоеше на малка опашка в денонощния магазин зад ъгъла и чакаше да плати за комплект самобръсначки за еднократна употреба, четка и паста за зъби, и плик с три чифта бели гащи — единственият цвят, с който разполагаха. Пристъпваше от крак на крак, мъчейки се да запази равновесие, докато умът му препускаше, преповтаряйки събитията от деня отново и отново, като някой диджей, който върти плочата с пръст в претъпкан нощен клуб в Маями. Сузи по телефона рано тази сутрин; Сузи насреща му в закусвалнята; Сузи в обятията му в мотела; Сузи по телефона само преди малко; Сузи в главата му, в ума му, в сърцето му.

Наистина ли й беше казал, че я обича?

Вярваше ли го?

„Аз те обичам“ — чу се да й казва.

— Колко казахте, че струва това? — възрастна бяла жена питаше възмутено младия чернокож мъж на касата. — Мисля, че грешите. Не може да е така. Проверете отново.

— Пет долара и тринайсет цента — повтори касиерът и превъртя очи към останалите чакащи.

„И аз те обичам“ — прошепна Сузи в ухото на Джеф.

— Мислех, че дезодорантът е на промоция.

— Така е. Два долара и осемдесет и девет цента. Това е промоционалната цена.

— Съжалявам. Не може да е вярно.

Съжалявам. Тук няма никой с това име.

— Обикновено струва три и двайсет и девет. Два и осемдесет и девет на промоция.

— И какво му е толкова промоционалното на това?

— Не зная. Не го ползвам.

— Проверете отново. Сигурна съм, че грешите — настояваше жената.

Боя се, че сте сбъркали номера.

Младежът измъкна една цветна листовка изпод тезгяха и я отвори на втора страница.

— Не греша. Вижте. Ето тук. — Той посочи нужната картинка. — Специална цена: два и осемдесет и девет. А сега, искате ли го или не?

— Какъв избор имам? — измърмори жената и поклати глава, докато бавно проверяваше рестото, после грабна найлоновата торбичка с няколкото си покупки от ръцете на младежа.

И какво правим сега?

Ти трябва да го напуснеш.

— Пакет „Марлборо“ — каза следващият купувач, преди още жената да е освободила мястото на опашката. Тя му отправи смразяващ поглед и се изнесе от магазина. — Пакет „Марлборо“ — повтори мъжът и подаде десетдоларова банкнота през тезгяха.

Може би ще е по-добре, ако и аз почакам до сутринта.

Чуй ме, Сузи. Трябва да се махнеш сега.

— Мога ли да ви помогна?

С кого говориш, Сузи?

— Мога ли да ви помогна? Извинете, господине. Мога ли да ви помогна с нещо? — питаше касиерът.

— Извинете — каза Джеф и рязко се завърна в настоящето, осъзнавайки, че му е дошъл редът.

— Двайсет и три долара и осемнайсет цента — обяви младежът, след като маркира всички покупки, и раменете му се стегнаха, сякаш очакваше нови разправии.

Джеф му подаде трийсет долара, почака да сложат нещата му в пликче и да му върнат рестото.

— Благодаря.

— Приятна вечер.

Джеф излезе навън и се огледа нагоре-надолу по улицата. Човекът с „Марлборо“-то бе спрял на ъгъла под една улична лампа да си запали.

В далечината старицата със спорния дезодорант напредваше със скоростта на охлюв, найлоновата торбичка в ръката й се удряше в хълбока й, докато вървеше, раменете й бяха приведени напред, сякаш пореше силен вятър. Мина му през ума да я настигне и да й предложи помощта си, но тя навярно щеше да си помисли, че иска да я ограби и щеше да се разпищи.

Внезапно пред очите му изскочи стар спомен: той и Том се връщаха от купон една нощ, и двамата бяха пили прекалено много, а една жена на средна възраст, която си вървеше насреща, притисна чантичката си до гърдите и мина на другия тротоар, за да ги избегне.

— Мисли си, че сме умрели за парите й — каза Джеф и се ухили.

— Или за тялото й — добави Том и се разхили още по-силно.

Ала неочаквано Том хукна по улицата, блъсна жената на земята, изскубна чантата от ръцете й и какво му оставаше на Джеф, освен да побегне след него? Не вървеше някак си да спре и да помогне на кървящата жена да се изправи на крака. Тя само щеше да се разпищи и да го обвини, че е съучастник. Затова избяга от мястото, без да се обръща назад.

— Трябваше да я изнасилим — почти с копнеж бе изрекъл Том по-късно. — Обзалагам се, че щеше да й хареса. — Той предложи да си поделят четирийсет и двата долара, които намериха в портмонето на жената, но Джеф отказа и видя как Том хвърля чантата в най-близката кофа за боклук.

Следващите няколко дни Джеф непрекъснато преглеждаше вестниците за съобщение за кражбата, провери дори некролозите, да види дали някаква жена не бе починала, вследствие на нападение, но нямаше нищо.

Цяло чудо е, че не тикнаха задниците ни в затвора при толкова случаи, мислеше си Джеф, докато вървеше към мотела. Само че вместо да завие наляво, той внезапно зави надясно, пресече улицата и решително продължи надолу по пътя, на първото кръстовище свърна наляво и две пресечки по-надолу пак наляво, сякаш бе привлечен от невидим магнит. Не се налагаше да гледа табелите на улиците. Можеше да намери пътя и със затворени очи.

Петнайсет минути по-късно, изморен и потънал в пот, той се озова на улица „Хюрон“ пред една сива двуетажна къща с бели щори и кървавочервена входна врата. Къщата на баща му. Два номера по-нататък, в бялата къща с черна входна врата, живееше най-близката приятелка на мащехата му, Кати — същата, която го бе съблазнила, когато бе едва четиринайсетгодишен. „Ти си много лошо момче“ — чуваше я да гука в ухото му. — „Мащехата ти е права за теб.“ После лежаха голи в широкото й легло, тя го напътстваше къде да си сложи ръцете, как да си използва езика, а той слушаше странните звуци, които тя издаваше и дрезгавия глас, с който му шепнеше „Кажи ми, че ме обичаш“ и забиваше нокти в гърба му. И той се бе подчинил, повтаряше й, че я обича отново и отново, може би дори си го бе мислил, прецени сега, кой знае? А после, един ден, две години след началото на тяхната авантюра, когато се върна от училище, видя голяма табела „Продава се“ в предния двор на къщата й. Няколко месеца по-късно табелата бе заменена с друга — „Продадено“. Следващият месец бе дошъл камион за пренасянето и тя замина, премести се със съпруга си и двете си малки дъщери в Ан Арбър, заради новата работа на мъжа си.

Джеф не я видя никога повече.

И никога повече не каза на друга жена „Обичам те“.

До тази нощ.

Какво ти става, запита се, усещайки похотливия смях на Кати да пропълзява по тялото му. Погледът му се отмести от прозореца на бившата й спалня на втория етаж към тясната, оградена с цветя бетонна алея на бащиния му дом. Какво правеше тук? Наистина ли възнамеряваше да се изкачи по стъпалата до тясната предна площадка и да почука на червената врата? Напълно ли си бе изгубил ума? Какво му ставаше? Виж ти, виж ти. Блудният син се завръща — представяше си как ще каже баща му, но продължи да мести упорито краката си напред. По дяволите, помисли си той. Беше му струвало много пари да дойде до Бъфало, пари, които сега трудно можеше да си позволи да похарчи, като вече нямаше работа. Беше предприел пътуването, за да угоди на сестра си, бе дошъл да види майката, която го бе зарязала като малък. Защо да не посети и бащата, който го бе напуснал емоционално горе–долу по същото време?

Две на цената на едно; да убиеш два заека с един куршум, печално си помисли Джеф и погледна към прозореца на всекидневната. Представи си баща си и мащехата си вътре, баща му заровен в някоя книга, мащехата му — заета с шиенето си. Как ли ще реагират като ме видят, зачуди се, после вдигна ръка и почука на вратата. Звукът отекна надолу по тихата уличка, оградена с дървета, възкресявайки годините на безразличие и пренебрегване. Джеф почувства тези години като отронени листа, кръжащи около главата му.

Никой не отговори на почукването, въпреки че на Джеф му се стори, че чува някой вътре да се движи. Просто се обърни и се върни в мотела, каза си той, но отново вдигна ръка и почука още по-настоятелно, юмрукът му многократно се стовари върху тежката дървена врата.

Някакви стъпки се приближиха неохотно.

— Какво има? — изръмжа отвътре женски глас. — Да не би да си забравил ключовете у приятелката си?

Вратата се отвори. Мащехата му стоеше от другата страна. По лицето й последователно се изобразиха гняв, изненада, удивление и накрая нескрит ужас.

— О, Боже мой — възкликна тя и се стовари върху вратата, сякаш Джеф бе забил юмрук в корема й. — Синът ми… — проплака тя.

Джеф се канеше да се пресегне, да я поеме утешително в обятията си, да я притисне до гърдите си, да й каже, че всичко е простено, че още имат време да оправят нещата помежду си.

— О, Господи. Какво се е случило? — настоятелно попита мащехата му. — Да не е станала катастрофа? Той добре ли е?

Бяха му нужни няколко секунди да осъзнае, че синът, който тя имаше предвид, не бе той, а Уил. Разбира се, каза си и отдръпна ръце, а тялото му се стегна като вледенено.

— Нищо му няма на Уил — с безизразен глас й съобщи той. — Добре е, всъщност, си прекарва по-добре от когато и да било.

Мащехата му се изправи в целия си ръст, студените й сини очи се присвиха. Тя бе почти сто седемдесет и четири сантиметра висока, дори и с опърпаните розови пантофи на краката си. Импозантна фигура, независимо колко небрежно е облечена, призна Джеф и забеляза, че гарвановата й коса бе прошарена на слепоочията, придавайки й вид на скункс, а тясното лице и почти липсващата горна устна само допринасяха за това. Джеф съзнаваше, че преценката му не бе особено добронамерена, като се имаше предвид, че на младини тя минаваше за хубавица, но пък какво, по дяволите? Неговият миг на великодушие бе отминал.

— Не разбирам. Защо си тук? — попита тя и пристегна бледозеления си хавлиен пеньоар.

— Майка ми умира — простичко каза Джеф. — Ели казва, че й оставали само още няколко дни.

— Съжалявам да чуя това — каза мащехата му и успя да прозвучи искрено. — Искаш ли да влезеш? Боя се, че баща ти го няма…

Устните на Джеф се извиха в усмивка като се сети първите й думи, преди да отвори вратата: Какво има? Да не би да си забравил ключовете у приятелката си?

— Радвам се да видя, че някои неща никога не се променят.

— Абсолютно приличаш на него, нали знаеш? Това е наистина удивително.

— Така съм чувал — наежи се Джеф и се извърна. — Чувала ли си се с Кати? — попита неочаквано и отново обърна очи към къщата по-долу.

— Кати ли? Имаш предвид Кати Чапин? Защо, за Бога, ще питаш за нея?

— Просто ми е любопитно.

— Изгубихме връзка преди години. Защо? — попита отново.

— Без причина.

Няколко секунди се взираха един в друг мълчаливо.

— Защо не влезеш? — предложи отново тя. — Мога да направя кафе. Кой знае — баща ти може да ни изненада и да се прибере по-рано.

— Няма голям шанс. — Джеф заслиза по стълбите, чудейки се необичайната топлота на мащехата му от искрена загриженост ли бе продиктувана или просто й бе омръзнало да е сама.

— Кажи на Уил да се обажда на майка си от време на време — подвикна след него тя.

— Ще му кажа — съгласи се Джеф, без да се обръща.