Бар „Дивата зона“

14.

Том отстъпи крачка назад.

— Ти какво правиш тук? — гневно произнесе той и погледна от Уил към Сузи, после отново към Уил. — Мамка му, човече. Вкарал си гол?

— Ти май изгуби сто кинта — обади се Сузи.

— Мамка му. Трябваше да те застрелям само заради това.

— Споко — каза му Уил. — Парите ти са в безопасност.

— Не си ли вкарал гол?

— Вкара — каза Сузи.

— Не съм — възрази Уил.

Том отпусна пистолета, но не направи опит да го прибере.

— Не ми казвайте, че съм прекъснал нещо.

— Както винаги, безупречно си преценил кога да се появиш.

— Всъщност, тъкмо си тръгвах — каза Сузи.

— Не — бързо каза Уил. — Остани още малко. Том е този, който си тръгва. Нали Том?

Том тутакси зае предишното си място на бежовия кожен фотьойл.

— Не ми изглежда като да отивам някъде.

— Наистина трябва да тръгвам — повтори Сузи.

— Тя си има съпруг, забрави ли?

Сузи се упъти към вратата.

— Мъжът ти ли ти направи това на лицето?

— Какво? — Ръката й се стрелна към бузата и прикри синината на брадичката. — Не, разбира се, че не. Той е лекар. Никога не би… Спънах се…

— А-ха. Ти повярва ли на тези глупости, братле?

— Моля те, не си отивай — прошепна Уил, но Сузи вече се протягаше към бравата.

— Не се моли — обади се Том. — Жалък си.

— Върви по дяволите.

— Защо всички да не идем? — Том надигна пистолета и го насочи право към Сузи.

— За Бога, Том…

— Мога да я прострелям в крака, ако предпочиташ. Това ще я спре.

Уил пристъпи към Том, питайки се, дали бе достатъчно силен — достатъчно смел, достатъчно куражлия, — да се опита да избие пистолета от ръцете му, но гласът на Сузи го спря.

— Вместо това, би могъл да застреляш мъжа ми — каза тя.

— Какво? — Уил се извъртя обратно към нея.

Очите й се изпълниха с паника.

— Много съжалявам — извини се тя. — Не мога да повярвам, че го казах. Знаеш, че нямах предвид това.

— Зная — отзова се Уил.

— На мен ми прозвуча, сякаш го имаше предвид — възрази Том.

— Беше глупаво да го казвам.

— За това не знам — изкикоти се Том. — В смисъл, ако това искаш наистина, убеден съм, че можем да измислим някаква сделка…

— Моля ви, просто забравете, че съм казвала каквото и да било. — Сузи отвори вратата и пристъпи в коридора, а Уил плътно я следваше.

Том помаха с ръка.

— Прати поздрави на добрия доктор.

Сузи спря.

— Моля те, кажи ми, че вярваш, че не го мислех — прошепна тя на Уил.

— Всичко е наред. Разбирам.

— Зная, че е така. — Тя се наведе да го целуне по устата с очи, приковани в неговите. „Не ме оставяй да си тръгна“, казваха те. — Не тръгвай след мен — каза вместо това. А после, в следващия миг вече тичаше по външния коридор и надолу по стълбите.

— Прееба се, приятелче — заяви Том, когато Уил се върна в апартамента и затвори вратата.

— Голяма работа си ти — измърмори Уил.

— Голяма работа с пистолет — напомни му Том и го размаха като мъничък флаг. — Истински пистолет. С истински патрони. — Той насочи пистолета към гърдите на Уил.

— Искаш да ме застреляш ли? — Уил направи две гигантски стъпки към центъра на стаята. Сърцето му биеше до пръсване. Главата му се въртеше. — Хайде. Застреляй ме.

Ухилен, Том втъкна пистолета в колана си, но го остави да се вижда ясно.

— Някой ден може и да те послушам — каза той.

Сузи чу стъпки зад себе си, когато наближи паркинга за посетители. Бързо погледна през рамо, но не видя никого. След няколко секунди обаче стъпките се чуха отново. Те следваха нейния ритъм, имитираха походката й, приближаваха се. Възможно ли бе Дейв да я е проследил до фитнеса, да е видял как пие кафе с Джеф, а после да ги е последвал дотук? Дали е останал озадачен, когато е видял скоро след това Джеф и Кристин да излизат без нея? И дали не бе чакал търпеливо с поглед, насочен право към апартамента, предугаждайки следващия й ход?

Видял ли бе неочакваната поява на Том, последвана от паническото й тръгване? Дали бе свил ръце в смъртоносни юмруци, докато я бе наблюдавал да се навежда и нежно да целува Уил по устата? Дали тези юмруци сега не я очакваха?

Сузи бръкна в чантата си, извади ключовете и ги насочи напред, без да спира отривисто да крачи към колата си. Дишането й бе накъсано, очите й нервно се озъртаха във всички посоки да зърнат червения Корвет на Дейв. Не го видя, но това не означаваше, че не бе там. По дяволите, защо бе паркирала толкова надалеч?

Чу как стъпките зад гърба й внезапно се ускориха. Раменете й се сковаха, подготвяйки се автоматично за яростните удари на Дейв по гърба й. Дали щеше да дръзне да я нападне тук, посред бял ден, на публично място? Или щеше просто да я хване за ръката, да се усмихне и да промълви: „Здравей, скъпа“, докато я избутва към колата й, да почака да стигнат на безопасно място в дома им и чак тогава да я пребие до кръв?

Тя едва не се разсмя. Кога ли изобщо домът й е бил безопасно място? Почувства лек вихър в гърба си, някакво потрепване във въздуха, после тежестта на длан, поставена на рамото й.

— Не, моля те — проплака тя и докато се обърне, очите й се бяха налели със сълзи.

— Извинете — побърза да каже жената. — Не исках да ви стряскам. Мисля, че изпуснахте това.

— Какво? — Сузи трябваше да премигне няколко пъти, преди чертите на Дейв да се изтрият от лицето на ниската възрастна жена, застанала пред нея.

— Не бихте искали да я изгубите — каза жената и сложи в ръката й нещо. — Не и с всичките тези кражби на самоличност напоследък. Ваша е, нали? Сигурна съм, че я видях да пада от чантата ви.

Сузи се втренчи в малката снимка. Беше нейната снимка върху шофьорската й книжка, която навярно бе изпаднала от чантата й, докато ровеше за ключовете.

— Аз съм — потвърди тя, макар че трудно разпозна лицето без синини и със самоуверен поглед. — Благодаря ви.

— Приятен ден — пожела й жената, отправи се към един черен Акорд, паркиран през няколко места от нейната кола и несръчно се качи.

— И на вас също — тихо рече Сузи и върна книжката в чантата си. Огледа бетонния под на паркинга за още нещо, което може да бе загубила по пътя си. — Коя си ти, впрочем? — попита отражението си в огледалото на колата след няколко секунди. — Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

Включи двигателя, огледа се във всички посоки за някакви следи от Дейв, не видя никакви и излезе на заден ход от тясното пространство.

Което нищо не означава, даде си сметка, щом се измъкна на улицата. Би могла да види Дейв само ако и когато той пожелае това. За разлика от Том, Сузи знаеше, че ако Дейв я следи, тя нямаше да разбере, докато не станеше прекалено късно.

Погледна часовника си. Почти два часа. Какво ли целеше Дейв с това, че нямало да се прибере преди седем? Дали не планираше някаква изненада? Нещо, с което да се компенсира за свирепия побой, нещо, с което да я увери в любовта си? Когато току-що се бяха оженили, когато тя все още бе достатъчно наивна да си мисли, че извиненията му значат нещо, когато той все още си даваше труда да прикрива насладата си от тормоза над нея, често носеше вкъщи малки подаръци — някое антично бижу, на което тя се бе възхитила на витрината в магазина; шоколадово великденско яйце с пълнеж от ванилов крем и лепкав лимонов сироп по средата, който обожаваше; последният роман на Нора Робъртс. „Толкова съжалявам“ — казваше и обещаваше, че няма да се повтори никога вече. — „Знаеш, че никога не съм искал да те нараня.“

Вече никога не казваше, че съжалява. Напротив, тя бе тази, която постоянно се извиняваше. Как беше станало така? Кога беше станало? Кога бе почнала да поема върху себе си вината за онова, което той й причиняваше? Откога неговият нрав бе станал нейна отговорност?

Как можа да допусне да се случи? Тя, която знаеше всички отговори, която открито бе презирала и ненавиждала собствената си майка, заради приемането на същия тормоз, тя, която се кълнеше, че на нея това никога няма да й се случи, която се мислеше за толкова умна, твърда и овладяна, а всъщност се бе оказала бледо графично копие на майка си и графитът си личеше в синьо-черните синини по лицето й.

Някъде бе чела, че хората избират онова, което им е познато, че търсят определен модел, независимо колко е неразумен и гнусен, преповтарят го често в своя вреда, тъй като подсъзнателно така им е по-удобно. Защото знаят какво да очакват.

Знаеш, друг път, помисли си тя.

През цялото ли време подсъзнанието й е знаело що за човек е Дейв Бигълоу? Беше ли се омъжила за него, разбирайки кой е той, какъв е, но все пак се бе преструвала, че не знае, и си бе внушавала, че ако тя е достатъчно добра, достатъчно мила и старателна, достатъчно жена, достатъчно не като майка си, би могла да го промени, би могла да пренапише тъжната семейна история и да постигне хепиенд? Така ли бе заблудила самата себе си?

И затова ли сега се налагаше непрекъснато да се извинява?

Само че вече приключи с извиненията.

Светофарът на следващия ъгъл светна жълто, тя натисна газта и устремно премина кръстовището, като едва не се сблъска с една кола, която правеше ляв завой. Сузи ахна, отби вляво и вдигна крак от педала на газта.

Мога да я прострелям в крака, ако предпочиташ, чу да казва Том.

Вместо това, би могъл да застреляш мъжа ми, бе незабавният й отговор.

Наистина ли бе казала това?

Мислеше ли го?

Можеше ли да го направи?

— Какво ми става? — учуди се на глас, давайки си сметка, че през последните десет минути бе карала, без да има ясна представа къде отива. Също както през последните десет години от живота ми, помисли си и зави на изток към Бискейн Бей.

Скоро се озова в онази част на Маями, известна като „Брикел“. „Брикел“ се славеше с модернистичните си жилища и извисяващите се стъклени офис сгради, придаващи на Саут Бийч крайно чудноват вид. Построен през осемдесетте с финансиране, за което се мълвеше, че е дошло от пране на кокаинови пари, и пулсиращ с отчетлив латиноамерикански ритъм, „Брикел“ приемаше онова, което другаде би се сметнало за прекалено. Тук екстравагантността беше норма. Всичко беше прекомерно голямо, като се почне от ресторанти като „Кубинско кафе Бонгос“, в което удобно можеха да се настанят 2 500 човека, а бар-столчетата бяха във формата на тъпани2, и се стигне до „Дуо“, американско бистро, в чийто списък с вина фигурираха повече от 600 бутилки. После идваше ред на нощните клубове. Поне дванайсет според последното преброяване и всичките се състезаваха за титлите Най-голям, Най-шумен, Най-оживен.

Сузи мина покрай склада, наречен Нощен клуб „Брикс“ и салон „Сънсет“, скорошни добавки към нощния живот на „Брикел“. Бе дошла тук с Дейв скоро, след като се преместиха в Маями, но така и не си дадоха труда да го посетят отново. Рекламите гърмяха за неговото „кинетично цветно осветление“, под което посетителите могат да танцуват на смесица от музикални стилове — хаус, латино, хип-хоп, — обаче Дейв каза, че предпочитал клубовете от другата страна на реката, на около десетина пресечки по на север. Тук беше и „Централен Метрополис“ — 5 100 квадратни метра, заети от млади, интоксикирани, наркоманизирани, отнесени хора, полюшващи се на оглушителния рев на електронната музика под поредица въртящи се цветни лъчи и искрящи диско топки; — както и „Ноктърнъл“ — 2 000 квадратни метра на три етажа и тераса, — за построяването на който бяха отишли грубо дванайсет милиона долара. Тук беше и „Спейс“ — подобен на пещера лабиринт на множество нива, излъчващ оглушителна енергия, където танцьорите употребяваха тузарски наркотици, а диджеи с големи имена правеха от пластмасата злато. Бяха го посетили няколко пъти, макар че истинският купон не почваше преди малките часове на утринта. Последният път обаче Дейв я бе обвинил, че се заглежда по някакъв сервитьор и буквално я бе извлякъл от клуба, държейки я за врата, като кученце, което не се подчинява. Излизането им бе съпроводено от леки аплодисменти. Насилието трябваше да се насърчава, в края на краищата. Никой не ги бе последвал да види, дали тя е добре.

Дали някой изобщо ще забележи, ако изчезна от лицето на земята, питаше се от години. Щеше ли някой да го е грижа?

Уил, помисли си и милото му лице сякаш проблесна в предното стъкло. Уил би забелязал. Уил би го било грижа. Тя докосна устата си и отново почувства меката му целувка, нежния му допир.

Точно там е проблемът, даде си сметка Сузи и спря колата до тротоара пред салон „Заложна къща“, втренчена в оригиналната табела „Изкупуваме злато“, подсилваща преднамерено бедняшкия външен вид на клуба. Уил бе прекалено мил, прекалено нежен. Меките му, търпеливи целувки й подсказваха, че е неспособен на умишлена жестокост, че не би бил в състояние никога да убие друго човешко същество.

Том бе съвсем друга работа. Жестокостта му прилягаше като втора кожа. Тя без усилие течеше във вените му, съпроводена с равни дози ярост и наглост. Сам си търсеше боя. Освен това имаше пистолет.

Но макар да знаеше, че за Том не би било проблем да отнеме нечий живот, тя също така трябваше да признае, че е откачалник, както каза Уил. Не би могла да разчита той да свърши необходимото, без да се забърка с него или пък да му позволи да поиска твърде много в отплата.

А тя не бе склонна да замени един психопат с друг.

Което означаваше, че остава само Джеф.

С нахаканите си приказки, цинизма и не чак толкова много ум, колкото сам си въобразяваше, Джеф бе именно човекът, който Сузи търсеше. Едва ли не болезнено горделив със сексуалната си мощ, той също така страдаше и от наранена гордост. Отчаяно се стремеше да се докаже — пред жените, пред мъжете, но най-вече пред самия себе си. Фалшивото перчене на повърхността трудно прикриваше уплашеното малко момче вътре. А уплашените малки момченца можеха лесно да бъдат манипулирани.

Мога ли да го направя, запита се Сузи, докато наблюдаваше как една двойка тъмнокоси мъж и жена минават прегърнати покрай нея на зигзаг. Мъжът бе поне с една глава по-висок от жената и може би с двайсет години по-млад. Спряха на ъгъла, младежът се пресегна и хвана задника на жената през жарсената рокля в ярки цветове. Тя отметна глава назад между лопатките на раменете си и се разсмя, а мъжът покри оголилия се врат с целувки.

Кой кой ли използва, зачуди се тя.

Кой кого използва, би я поправил Дейв.

Сузи простена, дълго и звучно.

Да, мога да го направя, реши в същия този момент, отвори прозореца на колата и вдиша втурналия се насреща й топъл и влажен въздух. Можеше да използва както Джеф, така и Том, така и Уил — по дяволите, можеше и тримата да използва, ако се наложи да й помогнат да се отърве от Дейв. Отдалечи колата от бордюра и ускори надолу по улицата по посока на 1–95.

Оставаха само два въпроса: кога и как?

— Добре, Нора. Единият крак пред другия, не толкова разкрачено, точно така. Дръж гърба си изправен. Добре. А сега, клекове. По десет на всяка страна.

— Мразя клековете.

— Зная — каза Джеф и погледна към часовника на стената срещу огледалата. Беше почти четири часа. Дали Сузи бе все още с Уил в апартамента му? Случило ли се бе нещо помежду им?

— Няма полза от тях — хленчеше Нора Стюарт.

Още пет минути и ще ми се махне от главата — каза си Джеф, молейки се за търпение. Нора бе една от най-неприятните му клиентки, стара брантия с крушовидна форма, вечно оплакваща се за нещо: в стаята било прекалено топло, музиката твърде вулгарна, упражненията много трудни.

— Повярвай ми, клековете са много полезни за седалищните мускули — увери я той. Спомни си как Сузи бе застанала до рецепцията, как го бе гледала в пекарната.

Мислиш, че съм тук заради теб? — бе попитала тя.

Дяволски вярно. Достатъчно добре познаваше жените, за да знае кога проявяват интерес. Сузи определено проявяваше. И независимо какво казваше или отричаше, интересът й не бе към Уил.

Нора Стюарт превъртя тежко гримираните си кафяви очи към тавана, големите й червени устни се провесиха към брадичката в ярко изразена гримаса. Неестествено черната й коса бе провиснала над заоблените рамене, правейки ясно видима всяка една от четирийсет и трите й години.

— Ако проклетите клекове са толкова полезни, как така задникът ми продължава да стига на шейсет сантиметра от земята?

— Но това е с трийсет по-нагоре от преди — отговори Джеф, надявайки се да я разсмее.

— Това смешно ли трябваше да бъде? — попита вместо това Нора с ръце на бедрата. — Лари, струва ми се, че току-що ме обидиха. — По тона й не можеше да се разбере шегува ли се или не. Майтап на квадрат, обичаше да казва сестра му.

Лари се обърна от мястото си в другия край на салона, където слагаше две деветкилограмови стоманени тежести на 45-килограмова щанга. Той измъкна слушалката на ай–пода от ухото си.

— Съжалявам. Проблем ли има?

— Не зная — каза Нора, гледайки към Джеф. — Има ли?

— Какво ще кажеш да пропуснем клековете днес? — попита той.

— Добра идея. От клекове клечо не се става. — Нора се разсмя на собствената си шега.

Още се кикотеше, когато той метна на пода едно кече и й каза да легне по гръб.

— Какво? Това ли е всичко? Вече ще ме разтягаш? — попита Нора. — Свършихме ли?

— Четири часът е.

— Е, и? До три и десет не бяхме почнали.

— Понеже ти закъсня с десет минути.

— Казах ти — нищо не можеше да се направи.

— Разбирам, но ме чака друг клиент. — Джеф посочи към Джонатан Кеслър, който вече загряваше на пътечката.

— Плащам много пари за тези часове.

— Оценявам го.

— Не мисля.

— Проблем ли има? — отново попита Лари, приближавайки се полека.

— Искам да направя промяна — заяви Нора. — От следващата седмица предпочитам ти да си ми треньор.

Лари погледна от Нора към Джеф и пак към Нора.

— Случило ли се е нещо?

— Просто не си пасваме — каза тя.

Лари кимна разбиращо и се усмихна.

— Говори с Мелиса. Тя има програмата ми. Сигурен съм, че ще уредим нещо. — Когато обърна очи към Джеф, усмивката му се бе стопила. — Ще поговорим по-късно — каза той.