Бар „Дивата зона“

29.

Тя го чакаше на летището.

Отначало Джеф не я видя, толкова бе вглъбен в усилията си да се свърже с Том. Но дори и след три опита, телефонът на Том даваше заето. С кого, по дяволите, говори, запита се раздразнено Джеф, крачейки решително по ескалатора на натовареното летище на Маями. Освен Джеф, Том всъщност нямаше никакви приятели, а сега, когато Лейни го бе напуснала… Джеф се надяваше, че Том не безпокои Лейни и си дава сметка, че е натворил достатъчно зло.

— Извинете, може ли да мина — викна на една закръглена жена на средна възраст, която бе блокирала лявата страна, въпреки надписите на английски и испански, указващи, че тези, които предпочитат да стоят, а не да вървят, трябва да се придържат вдясно. Жената демонстративно въздъхна, премествайки се бавно на другата страна на лентата, сякаш Джеф й създаваше неудобство, а не обратното, но гримасата й тутакси се превърна в кокетна полуусмивка, щом го видя. Подмина я с безизразна физиономия и забърза към изхода.

— Джеф — подвикна някой зад него и той се закова на място.

Обърна се назад и претърси с поглед многоцветната тълпа. Двама тийнейджъри, се смееха и се потупваха по ръцете за здрасти, млада жена спореше на испански с по-възрастен посивял мъж, за който Джеф реши, че й е дядо, друга млада жена с руса коса и малко повечко грим се усмихваше и махаше в неговата посока. Той направи няколко крачки към нея, като се мъчеше да си спомни коя беше и какво ли иска и тогава отново чу същия глас.

— Джеф. — Дойде някъде отдясно.

Но все още не я виждаше. Дали не му се причуваше, представяше ли си гласа й?

— Джеф — повика го за трети път, толкова отблизо, че той усети дъха й в лицето си и докосването по ръката си.

— Сузи — каза, не вярвайки съвсем на очите си, когато я пое в обятията си. Държеше я здраво, чувстваше как крехкото й тяло се разтапя в неговото. — Не мога да повярвам, че си тук — каза, сякаш се опитваше да убеди сам себе си, че онова, което вижда, е истинско.

— Ти ми каза, че се връщаш днес следобед. Имаше само един полет от Бъфало. Не беше много трудно да разбера… — Той я целуна. Целувката беше мека и нежна. Устата й ухаеше на паста за зъби и дъвка „Джуси фрут“. Косата й имаше аромата на букет свежи гардении.

— Толкова се радвам да те видя. — Отслаби прегръдката, само за да може да я огледа цялата. Носеше жълта блуза и светлозелени панталони. Косата й падаше на свободни кестеняви вълни по раменете. — Добре ли си?

— Добре съм — каза тя, но не изглеждаше така според Джеф. Нещо не беше наред. Въпреки че на пръв поглед не се виждаха нови синини по бледата й кожа, тя имаше още по-нестабилен вид и бе по-изплашена от обикновено.

— Направих го. — Гласът й бе като момичешки шепот. Тя погледна през рамо и стисна пръстите му. — Напуснах го.

Джеф я целуна отново, този път по-силно и по-дълго. Сърцето му биеше по-бързо от когато и да било.

— Наистина го направих — каза тя вече със смях.

— Наистина си го направила — повтори той, а умът му препускаше по-бързо и от сърцето, чудейки се, какво, по дяволите, трябва да направи сега.

— Извинете — някаква жена се промъкна покрай тях. — Застанали сте на пътя на всички.

— Намерете си стая — подхвърли някакъв мъж, провирайки се отривисто.

— Добра идея. — Джеф хвана ръката на Сузи. — Къде е колата ти?

— Вече нямам. Дейв ми взе ключовете, когато тръгна за работа, каза, че нямало да ми трябват. — Тя се засмя. — Предполагам, че е бил прав.

Джеф я притисна до себе си, докато я водеше към изхода с надпис „Таксита и лимузини“.

— Накъде? — попита шофьорът, когато се промъкнаха на задните седалки на таксито.

— Знаете ли някой добър мотел наблизо? — попита Джеф. — Нещо хубаво и тихо.

— Нищо няма да е тихо толкова близо до летището — отговори шофьорът.

— Да не е много оживен — поясни Джеф, хванал дланта на Сузи в своята.

Очите на шофьора в огледалото се присвиха.

— Нямам представа колко са оживени тези места.

— Добре. Няма значение. Където и да е.

— Има няколко мотела след две-три пресечки оттук. Но не отговарям колко са хубави.

— Сигурен съм, че стават — заяви Джеф. Това е само временно, помисли си той, докато доуточни плана, който вече се бе заформил в ума му още с качването на самолета в Бъфало и го приведе в действие. С малко късмет, всичко можеше да се уреди до вечерта.

Разбира се, всичко зависеше от това, да се свърже с Том.

— Видя ли майка си? — попита Сузи.

— Не. Почина, преди да успея.

Тя изглеждаше потресена.

— О, Джеф. Толкова съжалявам.

— Не е кой знае какво.

— Разбира се, че е. Сигурно си се почувствал така, сякаш те изоставя отново.

Джеф почувства как очите му преливат от сълзи и зарови лице в меката, благоуханна коса на Сузи.

— Сякаш си вътре в главата ми — прошепна той.

— Надявам се — каза тя. — Защото ти си в моята.

Шофьорът се покашля и спря пред входа на мотел „Южняшки комфорт“.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но… как ви се вижда това място тук? Изглежда най-доброто наоколо.

— Удря „Бейшор“ в земята — увери го Джеф и затършува за дребни в джоба си.

— Него не го зная — каза шофьорът и прибра парите, без да предложи ресто.

Джеф стискаше здраво ръката на Сузи, докато излизаха от таксито. Въобразяваше ли си или тя наистина трепна, когато обви кръста й с ръка? След приблизително десет минути с ключа в ръка, те вървяха по коридора, застлан с килим в бежово и червено, към стаята си в самото дъно.

— Прави любов с мен — прошепна тя веднага, щом се озоваха вътре.

Той нямаше нужда да го молят втори път. В следващия миг устните му бяха върху нейните, събличаха си дрехите един на друг, стовариха се върху двойното легло. Джеф чу глас, който казваше: „Обичам те“, последван тутакси от друг, повтарящ същото, гласовете им се сляха, също като телата.

Едва след като свършиха и вече лежаха свити в прегръдка, той забеляза дълбоките белези отстрани на кръста й.

— Какво е това? — попита и внимателно прокара пръсти по жестоките червени следи.

— Нищо. — Сузи потръпна от болка въпреки лекото докосване. — Вече няма значение.

— Има значение. Какво, в името на Бога, ти направи това чудовище? Кажи ми — настоя Джеф. — Моля те, Сузи. Кажи ми какво ти направи?

Тя кимна, затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Той ме чу като говорех с тебе по телефона снощи. Изпадна в ярост. — Тя вдигна ръка към главата си и потърка чело, докато то не почервеня. — Удари ме с колана си. Продължи да ме налага.

— Шибано лайно!

— Каза, че това е само намек за онова, което ще се случи, ако някога отново говоря с теб.

— Кълна се, ще му строша шибания врат.

— Цяла нощ не мигнах, планирах бягството си, но той си остана вкъщи предобед и не можах да си тръгна веднага. За щастие, имаше уговорен ангажимент следобед, който не можеше да пропусне. Заповяда да не помръдвам и мускул, каза, че мога да ходя най-много до банята, докато се върне. Взе ми всичките пари, ключовете на колата и както ти казах, и личната карта. Обаче аз си бях скрила няколко долара и веднага, щом тръгна, ги взех и хукнах. Отидох право на аерогарата. При теб.

— Постъпила си по най-правилния начин.

— Трябва да напуснем Маями — каза тя.

— Какво?

— Ще идем някъде, където никога няма да ни намери. Ню Йорк, може би. Винаги съм искала да видя Ню Йорк.

— Сузи… — започна Джеф.

— Или Лос Анджелис, или пък Чикаго.

— Сузи…

— Дори не е нужно да е голям град. Може и някой по-малък, по-незабележим. Наистина няма значение къде ще отидем, стига да сме заедно и да напуснем Маями, преди да ни е открил.

— Не можем — простичко каза Джеф.

— Защо не? Защо да не можем?

— Като за начало, аз нямам никакви пари.

— Не ни трябват пари. Ти ще си намериш работа. Веднага, щом се настаним. И аз ще си намеря. Ще видиш. Всичко ще се нареди.

— Той ще наеме детективи — възрази Джеф. — А и не можем да прекараме остатъка от живота си като се озъртаме и се боим от сенките си. Не можем вечно да бягаме. Знаеш, че рано или късно, ще ни намери.

— Искаш да кажеш, че сме в капан. — Сузи се разплака. — Казваш, че е безнадеждно.

— Не е безнадеждно. Не и докато сме заедно. Не и докато ме обичаш.

— Обичам те — каза Сузи.

— Тогава всичко ще бъде наред. Обещавам.

— Но как можеш да твърдиш това? Той ще ни намери. Ще убие и двама ни.

— Няма да допусна това да се случи.

— Как можеш да му попречиш?

— Вярваш ли ми? — попита Джеф.

— Да. Разбира се, че ти вярвам.

— Тогава ми повярвай и като ти казвам, че всичко ще бъде наред. Няма да му позволя да те нарани никога повече.

— Обещаваш ли? — умолително изрече Сузи.

— Обещавам. — Джеф затвори очите й с целувка и нежно я залюля в прегръдката си, докато не почувства, че тялото й почва да се отпуска. След няколко минути равномерното й ритмично дишане му подсказа, че е заспала. Джеф почака още няколко минути, за да е сигурен, после се измъкна от леглото, положи нежно главата на Сузи на възглавницата, извади телефона си от джоба на панталоните и отиде в банята. Затвори вратата и набра номера на Том. Все още даваше заето.

— Мамка му — измърмори той. — Обади ми се. Важно е — записа на гласовата поща на Том. После звънна на Кристин и въздъхна с дълбоко облекчение, когато тя вдигна.

— Добре. Страхувах се, че може да си тръгнала за работа — каза веднага след като тя изрече ало.

— Тъкмо излизах. В Бъфало ли си още?

— Не. Тук съм. В Маями.

— Не разбирам. Защо не си вкъщи? Къде си?

— Стая 119 в мотел „Южняшки комфорт“ до аерогарата.

— Какво? Защо, за Бога?

— Аз съм със Сузи.

Тишина. После:

— Какво става, Джеф?

Джеф бързо я осведоми за ситуацията. Каза й, че Сузи го е чакала, когато се върнал в Маями, че Дейв отново я е пребил, този път с колана си, че той я завел в мотела, за да не я намери Дейв, че тя била толкова изтощена, че заспала. Пропусна частта, в която двамата със Сузи бяха правили любов, макар да подозираше, че Кристин вече си е направила изводите и че всъщност тъкмо този въпрос бе задала.

— Какво ще правиш сега?

— Не съм сигурен — излъга Джеф. Решил бе, че няма причини да казва на Кристин повече, отколкото бе нужно да знае. Ако нещата не се подредяха така, както се надяваше, колкото по-малко хора бяха въвлечени, толкова по-добре.

— Виждала ли си Том?

— От няколко дни не съм го виждала. Защо?

— Трябва да говоря с него. Телефонът му дава заето и не отговаря на съобщенията ми.

— Ще се появи. Черен гологан не се губи.

Джеф прокара ръка през косата си с нарастващо раздразнение. Точно сега му трябваше само черен гологан.

— Брат ми там ли е?

— Не съм го виждала цял ден.

— Мамка му. Имам нужда да направи нещо за мен.

— Може би ще успееш да го намериш на мобилния.

— Знаеш ли му номера?

— Имам го някъде. — Кристин го намери и го издиктува на Джеф.

— Добре, чуй — каза той, наизустявайки номера. — По-късно може да трябва да се свържа с теб. Можеш ли да предупредиш Джо, че ще се обадя, за да не създава пречки?

— Трябва ли да се притеснявам? — попита Кристин.

— Не — отговори Джеф. — Няма за какво да се тревожиш. Всичко ще бъде наред.

Кристин затвори, след което просто постоя в кухнята няколко минути, втренчена в нищото. Знаеше, че нещо ще се случи, но не бе сигурна какво. Обаче познаваше Джеф достатъчно добре, за да познае кога замисля нещо и че, каквото и да бе то, щеше да се случи по-скоро, а не по-късно, може би даже същата нощ.

Погледна късчето хартия в ръката си и мълком повтори номера на телефона на Уил. Какво искаше Джеф от брат си и къде беше Уил целия ден? Когато се събуди сутринта, той вече бе напуснал апартамента.

Отначало си бе помислила, че Уил си е тръгнал за добро, че вече лети към Бъфало и разсеяно си бе казала, че самолетът му може да се размине с този на Джеф във въздуха. Но бързият оглед на апартамента бе показал, че куфарът и дрехите му си бяха още там, така че той навярно просто бе излязъл да се поразходи, за да се поразведри и да проумее нещата. Чувстваше се гузна за случилото се предната вечер, за онова, което за малко можеше да се случи, бързо се поправи тя, и също толкова бързо прогони тези чувства. Гузността е безполезно чувство, напомни си Кристин. То не постигаше нищо и не правеше услуга никому. Пък и вече бе твърде късно за гузност.

Беше време да се върви напред.

Уил седеше на една пейка до океана, гледаше как вълните връхлитат брега, само за да се отдръпнат тутакси назад, и отново да се хвърлят напред, и пак, и пак същото. Вярно е, дето казват, че океанът те кара да осъзнаеш колко си малък и незначителен, помисли си той и се засмя, с което привлече тревожния поглед на беловласия възрастен господин, седнал на другия край на пейката.

Уил не се нуждаеше от океана, за да се почувства малък. И сам знаеше колко е незначителен.

Ако Ейми и Сузи не бяха успели да го убедят, Кристин му го бе доказала снощи завинаги.

Какъв безполезен неудачник се оказах, мислеше си той, когато почувства вибрацията на телефона в джоба на ризата си. Сигурно е майка ми, каза си. Още една жена, която го караше да се чувства непълноценен мъж. Извади телефона и погледна дисплея.

— Ало? — каза, като не можа да познае номера.

— Здравей, Уил. Джеф е.

Уил не каза нищо. Да не би Кристин вече да бе разказала на брат му за предната вечер?

— Уил? Там ли си?

— Тук съм. Ти къде си?

— Аз съм в мотел „Южняшки комфорт“.

— В Бъфало?

— Не. Тук. В Маями. До аерогарата. Стая 119.

— И какво, по дяволите, правиш там? Мислех, че си отишъл да видиш майка си.

— Върнах се — каза само Джеф, без да си дава труда да обяснява повече. — Чуй, опитах да се свържа с Том, но нямам късмет, а нямам и време повече. Затова имам нужда да направиш нещо за мен.

— И какво е то? — Уил не бе в настроение да прави каквито и да било услуги на брат си. Джеф го бе излъгал, откраднал му бе момичето — по дяволите, той даже сигурно и в момента беше с нея. Доста е нагъл, да иска да правя каквото и да било, каза си той.

— Искам да се върнеш в апартамента — чу Джеф да говори.

— Малко съм зает.

— Искам да намериш пистолета на Том — продължи Джеф, сякаш Уил не бе казал нищо.

— Какво?

— После искам да го донесеш тук.

— Какво? — попита отново Уил.

— И искам да не ми задаваш никакви въпроси.

Том тъкмо беше изстрелял четири куршума в плюшените възглавници на дивана, когато дочу плахо почукване на входната врата.

— Кой е? — кресна той, вдигна пистолета си във въздуха и се прицели във вратата. Ако беше още някой вестоносец, нещастникът щеше да го отнесе право между очите.

— Аз съм Синамон? — колебливо произнесе тя, сякаш не беше убедена. — Агенцията ме прати?

— О, малкото ми зайче Синамон — ухили се Том, втъкна пистолета в колана си, препъна се в телефона на пода и спря, за да го вдигне, понеже не бе разбрал, че стои незатворен. — Закъсня — каза той, отвори вратата и въведе симпатичната млада азиатка вътре, като набързо оцени дългата й черна коса и тъмнозелени очи. Беше ниска, не повече от сто петдесет и два сантиметра, дори и със седемсантиметрови токчета, а имплантите й бяха толкова големи, че имаше опасност да се прекатури.

— Съжалявам. Отне ми повече време да намеря мястото, отколкото си мислех. — Синамон огледа бъркотията в стаята, сега вече покрита с пух и парчета плат. — Уау — отвори широко очи тя. — Какво се е случило тук? — Подуши подозрително въздуха, в който още се разнасяше прах, наситен с мириса на барут.

Том затвори входната врата и стаята отново потъна в тъмнина. Телефонът почна да звъни.

— Ще ме извиниш ли за половин минута? — с преувеличена любезност попита той, разрита покрития с отломки под, докато намери телефона и едва не се срина, докато се навеждаше да го вдигне.

— С кого, по дяволите, говореше през последния един час? — гневно попита Джеф, преди Том да каже ало. — Вече се бях отказал…

— Джеф, как си, приятелю? — прекъсна го Том. Не беше в настроение да му четат лекции.

— Пиян ли си?

— Не повече от обичайното. — Е, може би малко повечко от обичайното, помисли си, недоумявайки защо Джеф бе толкова ядосан.

— Добре. Имам нещо предвид. Искам ти да…

— М-м, моментът не е особено подходящ. — Том прецени, че е напълно в стила на Джеф да очаква той моментално да е нащрек, само щом чуе гласа му. Джеф можеше да е прекалено зает, когато ти се нуждаеш от него, обаче случаят бе напълно различен, когато той има нужда от теб. Тогава от теб се очаква да зарежеш всичко и да хукнеш, където, по дяволите, на него му е хрумнало. До ада и обратно, с горчивина си помисли Том, сещайки се за Афганистан.

— Това пистолет ли е? — с пресеклив глас попита Синамон.

— Какво? — Дори и в тъмното Том можеше да види ужаса в очите й, докато отстъпваше към вратата. — Това ли? — Размаха го напред-назад. — Само играчка. Кълна се. Хей, почакай малко. Не си отивай.

— На кого говориш? — ядосано попита Джеф.

— Почакай една секунда. Мамка му! — възкликна той, когато Синамон излетя от къщата. — Мама му стара, човече. Биваше си я — простена в телефона той. — Ти я изплаши и тя избяга.

— Том, чуй ме — каза Джеф. — Това е важно. Искам да се съсредоточиш.

Том се пльосна на дивана и се почеса по главата с дулото на пистолета.

— Разбира се. Давай. Май вече съм само твой.