Бар „Дивата зона“

2.

— Какво? — Уил беше сигурен, че не е разбрал правилно. Кристин всъщност не гледаше към него. Явно усмивката й е била насочена към Джеф. Той просто си бе въобразил онова, което му се искаше.

— Майтапиш се, нали? — попита и Джеф, също толкова невярващ.

— Виж ти — взе да се подхилква Том. — „Братлето“ май ще се окаже големият победител на вечерта.

— Сигурна ли си, че е избрала Уил? — отново попита Джеф, сякаш се нуждаеше от словесно потвърждение.

Кристин само сви рамене.

— Изглежда, че си пада по мъже с официални ризи.

Том се разхили, наслаждавайки се на неочаквания обрат.

Не че на него му харесваше повече, отколкото на Джеф, да губи. Особено от такъв самодоволен тъпак като Уил. „Избраникът“, така го наричаше Джеф. Е, сега наистина беше избран.

— На какво се смееш? — сопна му се Джеф. — Току-що изгуби сто кинта, идиот такъв.

— Както и ти. Освен това, не толкова портфейлът ти е засегнат, колкото егото. — И Том отново се ухили. — Не се ядосвай. Случва се и на най-добрите. — Нямаше да е зле и Джеф да изпита чувството да си отхвърлен, с което той трябваше да се справя през целия си живот. Малко унижение никому не е навредило.

Джеф не каза нищо, намръщеният му поглед говореше вместо него.

— Както и да е — продължи Том, след като си довърши бирата, — не сме загубили и цент, докато той не изпълни сделката.

Раменете на Джеф тутакси се отпуснаха, сякаш свалиха поражението като нежелана наметка. Усмивката му се върна.

— Това е вярно, братле — каза той и потупа рамото на Уил с малко прекомерна енергичност. — Нощта е млада. Много остава да се свърши. Твоят изпит едва започва.

Уил усети устата си суха, а дланите влажни. Винаги бе мразил изпитите. А този път не беше някой стар педантичен професор, който трябваше да го оцени колко струва. Ставаше въпрос за обичния му по-голям брат. Братът, когото от години се опитваше — и не успяваше — да впечатли.

— Какво трябва да направя? — прошепна той, колебаейки се, дали е по-добре да вземе този изпит или да се провали.

— Тук не мога да ти помогна, братле. Оправяй се сам.

— Би могъл да я изчукаш направо на масата пред нас — самодоволно ухилен предложи Том.

— Защо просто не й занесеш това? — обади се Кристин и в ръката й се материализира едно прясно приготвено мартини с нар.

Уил пое мартинито от нея, удържайки с усилие на волята ръката му да не затрепери. Достатъчно лошо беше, че Джеф и Том щяха да следят всяка негова стъпка. Нямаше да им достави удоволствието да видят и треперенето на ръцете му. Пое си дълбоко дъх, насили се да се усмихне, после се завъртя на пети и взе да пристъпя като прощъпулник, който се учи да върви.

— Бъди нежен — подвикна след него Том.

Какво ти става? — мислеше си Уил, усещайки всеки поглед, докато прекосяваше помещението. Не че никога преди не бе правил това. Беше се срещал с много момичета, не можеше да се каже, че е девствен, макар в интерес на истината, момичетата да не бяха чак толкова много, принуди се да си признае. И нито едно след Ейми. Мамка му, защо се сети за нея сега? Изтика я от главата си, при което дясната му ръка неволно се стрелна напред и част от розовата течност преля над ръба надолу по пръстите му.

Сузи го наблюдаваше от мястото си до масата, очите й палаво заискриха, когато той се приближи. Дори и сега Уил бе убеден, че е станала грешка. Тя е искала Кристин да изпрати Джеф. „Какво правиш тук?“ — почти я чуваше да казва.

— Усмихни се, малкия — каза тя, вместо това. — Вземи си стол.

Уил се поколеба, макар и само за миг, после направи, каквото му бе казано — издърпа най-близкия стол и седна, ухилен като идиот. Постави чашата на масата и я побутна към нея.

— За вас.

— Благодаря. Ти няма ли да пиеш нищо?

Уил се сети, че е оставил бирата си на бара. По никакъв начин нямаше да се върне там да я вземе.

— Аз съм Уил Райдъл — представи се той. Не беше особено остроумно, знаеше го. Джеф несъмнено би измислил нещо по-предизвикателно. По дяволите, дори и Том щеше да каже нещо по-хитро от името си.

— Сузи Бигълоу. — Тя се приведе напред, сякаш имаше да му съобщи нещо важно, и той направи същото. — Да даваме ли направо?

— Добре — каза Уил, но вътрешно си мислеше: какво направо? За какво говори тя? Започваше да се чувства така, сякаш бе влязъл в кино пет минути след началото на филма и вече бе пропуснал съществена информация.

— Какъв е залогът? — попита тя.

— Какво?

— Разбирам, че вие, момчета, сте се хванали на някакъв бас — обясни Сузи и блестящите й сини очи се разшириха в очакване той да потвърди онова, което тя очевидно вече знаеше.

— Какво точно ви каза Кристин?

— Сервитьорката ли? Не много.

— Тя всъщност е барманка. — Уил си прехапа езика. Какво му ставаше? Защо ли му трябваше да я поправя? Всичко щеше да опропасти, ако не внимаваше. Знаеше си. — Какво ти каза?

— Че вие, тримата, сте се хванали на някакъв бас и че ще спечелиш, ако избера теб.

Уил имаше чувството, че вътрешностите му се преобръщат. Какво искаше да каже тя — че Кристин е скроила цялата работа? Че той всъщност не е спечелил нищо?

— Колко ще вземеш, ако излезем оттук заедно?

— Двеста долара — сконфузено призна Уил.

Тя изглеждаше впечатлена.

— Уау! Хич не е зле.

— Съжалявам. Не искахме да те обидим.

— Кой е казал, че съм обидена? Това са много пари.

— Мога да си тръгна, ако искаш.

— Нямаше да те карам да дойдеш, ако исках да си тръгнеш.

Сега вече Уил бе по-объркан от всякога. Какво им ставаше на жените? — зачуди се той. Да не би генетично да бяха неспособни да водят праволинеен разговор?

— Просто искам всичко да е ясно от самото начало — продължи тя. — Няма да спя с теб, ако това си мислиш, така че можеш да изхвърлиш тази конкретна мисъл от главата си.

— Смятай я за изхвърлена — заяви той, а през тялото му премина неочаквана вълна на разочарование.

— Обаче съм повече от щастлива да поседя тук и да изпия няколко питиета с теб. После ще излезем заедно, може да се поразходим по плажа и всеки да си поеме по пътя. Как ти звучи?

— Звучи ми съвсем справедливо — каза Уил. А всъщност си мислеше: звучи ми тъпо. Но какво, по дяволите, няколко питиета бяха по-добре от нищо. Може би тя щеше да си промени решението.

— Няма да си променя решението — заяви Сузи, сякаш прочела мислите му. — Но се чувствай свободен да кажеш на приятелите си, каквото си искаш.

— Не съм от тези, дето се целуват и бързат да разкажат. Или не се целуват и пак казват — добави Уил и тя се засмя, за което той се почувства неимоверно благодарен.

— Ти си някак готин — каза тя. — Може пък и да спя с теб. Просто се шегувам — побърза да поясни. — И така, каква е работата? Не пиеш ли?

— Не, пия. Разбира се. Една наливна „Милър“ — каза на минаващата сервитьорка. Посочи мартинито на Сузи. — Разбрах, че нарът е полезен.

— Особено, когато го комбинираш с водка — каза през смях тя, докато надигаше чашата към устните си.

Уил реши, че харесва смеха й — изненадващо плътен и гърлен.

— Според мен, доброто здраве е комбинация от късмет и гени, повече от всичко друго — заяви тя.

— Биологията е съдба — съгласи се Уил.

— Какво?

— Съгласен съм — побърза да поясни той.

Сузи се усмихна.

— Е, с какво се занимаваш?

— С нищо.

Усмивката й стана по-широка, две дълбоки трапчинки обрамчиха малката й уста. Сините й очи примижаха развеселено.

— С нищо?

— Е, не съвсем с нищо.

— Не съвсем с нищо или съвсем с нищо? — подразни го тя.

— Звуча като пълен кретен, нали? — попита Уил, изказвайки мислите си на глас. Какво толкова, по дяволите — тя вече бе заявила, че няма да спи с него. Какво имаше да губи?

— Поеми дълбоко дъх — каза му тя. — Вече спечели баса. Знаеш, че нищо няма да се случи между нас, така че не се налага да се стараеш толкова, за да ме впечатлиш. Можеш просто да се отпуснеш и да си прекараш приятно.

Уил отново постъпи, както му бе казано, пое дълбоко дъх и се облегна назад. Но отпускането бе съвсем друга работа. Кога за последен път се бе отпускал, що се отнася до жените? Всъщност, на него му се струваше, че думите „отпускане“ и „жени“ не могат да се сложат в едно изречение.

— И така, отново ще задам същия въпрос. С какво се занимаваш — когато не се занимаваш с нищо, искам да кажа?

Уил си даде сметка, че може да измисли каквото и да е. Да й каже, че е пилот на самолет или финансов съветник, нещо толкова просто, че да не се налага да го обяснява или пък толкова сложно, че тя да не иска.

— Студент съм — спря се на истината той. Аз съм Уил Райдъл. Аз съм студент. Нямаше никакво съмнение — вдъхновението му нарастваше.

— Наистина ли? И какво учиш?

— Философия.

— Което предполагам и обяснява мисълта, че „биологията е съдба“ — отбеляза тя.

Бе негов ред да се усмихне. Значи тя в крайна сметка го бе разбрала.

— Всъщност, работя над докторската си дисертация.

— Сега вече наистина съм впечатлена. Къде? В Университета на Маями?

— „Принстън“.

— Уау.

— Това означава ли, че ще преосмислиш спането с мен? — попита той.

— Няма начин.

— И аз така си помислих.

Тя отново се засмя. И отново чудесните трапчинки украсиха бледата й кожа.

— Но беше сладко. Получаваш точки за това.

— Благодаря.

— Не, сериозно, значи си студент?

— Сериозно, аз съм много сериозен студент — каза той. — Или бях. Вземам си малко почивка.

— Имаш предвид за лятото?

— Не съм сигурен за колко дълго.

— Май това не е всичко, за което не си сигурен.

Уил се опита да изпразни ума си. Жената срещу него притежаваше смущаващата способност да му чете мислите. Той хвърли поглед към бара и видя Джеф да се взира в него с премрежени очи, докато Том се бе наклонил и му шепнеше в ухото.

— Извинявай. Не исках да съм нахална — каза Сузи.

— Не си.

— Ти си малко загадъчен, нали?

— Загадъчен, как не. — Уил се засмя, поласкан, въпреки желанието си. — Майка ми все повтаря, че съм като отворена книга. — Сервитьорката се приближи с бирата му.

— Майките невинаги познават добре децата си.

Уил вдигна чашата си. Чукна я в нейната.

— Ще пия за това.

Двамата отпиха, после оставиха чашите си на масата, при което пръстите й случайно се докоснаха до неговите. По тях неочаквано премина електрическа вълна и ръцете му се разтресоха. Той ги положи в скута си, за да ги скрие от нея.

— Е, какво те доведе в Маями? — попита Сузи.

— На гости съм на брат ми.

— Това е хубаво. Той тук ли е тази нощ? — Тя погледна към бара.

Уил кимна.

— А взе ли участие в баса?

— Инициаторът — призна Уил.

Сузи огледа тълпата, струпана пред бара.

— Нека позная. Хубавецът с черната риза?

— Същият. — Разбира се, че ще забележи Джеф, помисли си Уил, стараейки се да не проявява ревност. Разбира се, че ще го намира за красив. Как иначе? Ако не беше подтикната от Кристин, тя без съмнение би избрала него.

— Всъщност, само наполовина сме братя. Затова и не си приличаме много.

— О, струва ми се, че откривам семейна прилика — каза тя, а погледът й като че ли се задържа на профила на Джеф малко по-дълго.

— Нямам неговите мускули — каза Уил, изтъквайки очевидното.

— А аз се обзалагам, че той няма твоя ум — възрази Сузи.

Уил изпита прилив на гордост.

— С какво се занимава той — брат ти?

Уил затвори очи, гордостта му се срина като развален чадър. Каква беше онази поговорка — гордостта предшества провала?

— Съжаляваш ли вече за избора си? — попита той и тутакси се разкая. — Извинявай, това май прозвуча невероятно придирчиво.

— Невероятно придирчиво? Ама че фраза.

— Извинявай — каза Уил отново.

— Просто се опитвам да водя разговор, Уил. Стори ми се, че ти е малко неловко да говориш за себе си.

— Брат ми е персонален треньор — обясни Уил в отговор на предишния й въпрос.

Сузи кимна, очите й бавно се извърнаха отново към Джеф, сякаш привлечени от магнит.

— Той живее с барманката — добави Уил.

— Предполагам, че говориш за красивата блондинка, а не за дебелака със златния синджир.

Уил се засмя.

— Всъщност, това е собственикът.

— Много привлекателна двойка са — отбеляза Сузи. — Брат ти и барманката.

— Да, така е.

— Тя изглежда много мила.

— Такава е.

Разговорът позамря. Сузи насочи вниманието си обратно към питието в ръката си.

— Кристин каза, че наскоро си се преместила тук от Форт Майърс — поде Уил след няколко неловки секунди.

— Кристин?

— Приятелката на Джеф.

— Джеф?

— Брат ми — уточни той. Какво му ставаше? Винаги ли е бил толкова неловък с жените? Нищо чудно, че Ейми го бе зарязала.

— Барманката и бодибилдъра — констатира Сузи.

— Персонален треньор — каза Уил и едва сам не се срита. Абсолютен идиот ли беше? — Е, какво те накара да се преместиш от форт Майърс? — попита той.

— Бил ли си някога там? — на свой ред попита тя, сякаш това бе достатъчен отговор.

— Не.

— Предполагам, че не е лошо място. Хората определено са достатъчно мили. Просто беше време за промяна. — Тя сви рамене и отпи глътка мартини.

— Промяна от какво?

— От всичко.

— С какво се занимаваше във форт Майърс?

— Работех в банка. Бях помощник-управител.

— Звучи интересно.

— Нека кажем, че беше точно толкова интересно, колкото и звучи.

Уил се засмя, усети как тялото му наистина почва да се отпуска, сякаш бе разхлабил колана си.

— Тук ли те прехвърлиха?

— Не. Повярвай ми, последното нещо, което искам някога да видя, е вътрешността на друга банка. Освен, разбира се, ако не внасям пари.

— А къде работиш сега? — попита Уил.

— Не работя. Предполагам, че малко приличам на теб. Вземам си лятна почивка.

— А после?

— Не съм решила. А ти?

— Аз ли?

— Какво ще стане, щом лятото свърши? — попита тя. — У брат ти сигурно е малко пренаселено.

Всички пътища водят към Джеф, помисли си Уил.

— Малко. Не зная. Може да се върна в училище. Може да ида в Европа. Винаги съм искал да видя Германия.

— Защо Германия?

— Темата ми — тя е за един немски философ… Мартин Хайдегер.

— Не мисля, че съм го чувала.

— Малко хора са го чували. Той пише за смъртта и умирането.

— Да, те някак си вървят ръка за ръка. — Тя се засмя. — Звучи леко депресиращо.

— Хората все това повтарят. Но всъщност не е така. Искам да кажа, смъртта е факт от живота. Всички ще умрем, рано или късно.

— На това ли те учат в „Принстън“? Защото, ако е така, дяволски сигурна съм, че няма да отида там.

Уил се засмя.

— Няма от какво да се боиш.

— Сега за смъртта ли говорим или за „Принстън“?

— Вярваш ли в Бога? — попита той, сещайки се за всички откровени студентски дискусии по въпроса, в които бе участвал, за всички спорове, които бе имал с Ейми…

Сузи поклати глава.

— Не.

— Звучиш твърде убедено.

— Изглеждаш изненадан.

— Предполагам, че съм. Повечето хора са по-уклончиви.

— Уклончиви?

— Предпазливи — поясни той, макар да чувстваше, че тя разбра точно какво имаше предвид. — Внимателни. Застраховат се, казват, че не знаят, че биха искали да вярват, или че вярват в някаква по-висша власт, независимо дали ще я наречете Бог или жизнена сила…

— Боя се, че никога не съм била много добра в уклончивостите. — Очите й се вдигнаха към големия вентилатор на тавана.

— Изглеждаш така, сякаш имаш доста дълбоки помисли — осмели се да отбележи Уил.

Сузи се засмя и отново се обърна към него.

— За пръв път ме обвиняват в това.

— Трябваше да прозвучи като комплимент.

— Тогава така ще го приема. Бил ли си женен някога, Уил?

— Не. А ти?

— Да. Но нека да не говорим за това, става ли?

— Няма проблеми.

— Добре. — Тя отново отпи от питието си. — Какво ще кажеш да доизпия това и да се махаме оттук?

— Както желаеш.

— Двете ми любими думи.

— Наистина си много красива — заяви той, за изненада и на двамата. До този момент всъщност не си го бе помислял.

— Не. Прекалено съм слаба — възрази тя. — Зная, че е модерно, но винаги съм харесвала по-пищните форми. Като на, как каза, че й е името — Кристин?

— Да, тя е доста сексапилна.

— Тя няма ли нищо против, че брат ти…?

— Какво за него? — Нима не й бе казал току-що, че е красива? Защо пак питаше за Джеф?

— Ами, ти каза, че той бил инициатор на баса. А ако бях избрала него? Тя наистина ли нямаше да има нищо против това?

— Мисля, че връзката им е доста отворена.

— Наистина. — Бе повече констатация, отколкото въпрос.

— Свърши ли си питието вече? — попита той, когато забеляза, че погледът й отново се върна към Джеф и се изправи, за да блокира гледката.

Сузи отпи последна глътка и остави празната чаша на масата.

— Свърши се. Водете, доктор Райдъл.

Уил с усилие сдържа радостта си от чутото, пъхна една двайсетдоларова банкнота под чашата си и последва Сузи, която се движеше на зигзаг между масите към изхода. Видя как тя крадешком кимна на Джеф и Том, после махна за довиждане на Кристин, когато минаха покрай нея.

— Мамка му — чу Том да мърмори. — Можеш ли да повярваш?

Уил почака Джеф да каже нещо, но последва мълчание. Щом стигна до изхода, се обърна назад, надявайки се брат му да вдигне окуражително палец. Вместо това обаче Джеф се взираше през него, сякаш го нямаше. Продължи да се взира и когато Уил се обърна да последва Сузи в нощта.