Бар „Дивата зона“

20.

— Съжалявам, че закъснях толкова — извини се тя, когато се настаниха. — На Дейв му отне цяла вечност да тръгне, после пък ме хвана задръстването. Отдавна ли ме чакаш?

— Всъщност, не — излъга Джеф. — Пристигнах тук няколко минути по-рано и хапнах. Сигурна ли си, че не искаш нищо за закуска? В края на краищата, ти плащаш.

Тя се засмя, от което синината с горчичен цвят на брадичката й се разтегли.

— Кафето е достатъчно. — Тя отпи, сякаш да докаже казаното. — Като не те видях, реших, че ти е писнало да ме чакаш и си тръгнал. Добре, че трябваше да ида до тоалетната, иначе щяхме да се разминем.

— Добре, че е трябвало.

— Радвам се, че си изчакал.

— Защо? — попита Джеф.

— Какво? — попита на свой ред Сузи.

— Какво правите тук, госпожо Бигълоу?

При споменаването на името й, Сузи трепна, сякаш Джеф я бе зашлевил по бузата.

— Не зная.

Той я изгледа как надига чашата с кафе до устните си и отпива дълга глътка. Носеше обикновена бяла блуза, а косата й бе хваната в ниска опашка с елегантна шнола. Ноктите й бяха лакирани в бледорозово, макар няколко от тях да бяха изгризани до кожа. Гримът прикриваше повечето синини. Джеф жадуваше да се пресегне през масата, вземе ръката й, да погали лицето й. Буквално изпитваше болезнено желание да я докосне. Защо? Около нея нямаше нищо чак толкова специално. Високо момиче с тъмна коса, малко кльощава, да използваме думите на Дороти. О, беше достатъчно хубава, това е ясно, но Джеф бе свикнал с хубави момичета. Те му се нахвърляха през цялото време.

Кое правеше тази толкова специална?

Дали, защото тя не се бе нахвърлила върху него, а бе избрала всъщност брат му и то неведнъж, а два пъти? Това ли я бе направило толкова неустоимо привлекателна за него? Затова ли той не можеше да си изясни какви са им отношенията, ако имаше такива изобщо? Затова ли я възприемаше едновременно като хитра лисица и уязвима жертва?

— Винаги ли носиш черно? — неочаквано попита тя.

— Какво?

— Когато и да те видя, си облечен в черно.

— Затова ли поиска да се срещнем? За да ме разпиташ за гардероба ми?

— Просто ми стана любопитно.

— Не е кой знае каква мистерия — обясни с нарочно остър тон той. — Нося черно, защото изглеждам добре в него. Защо ми звънна?

— Откъде знаеш, че звънях на теб?

Джеф се облегна назад, мъчейки се да не изглежда прекалено слисан. Изобщо не му бе хрумнало, че тя би могла да търси Уил.

— Искаш да кажеш, че си се обаждала на брат ми?

Сузи остави чашата си в чинийката.

— Не — призна тя след малко. — Обадих се на теб.

— Ами, ако беше вдигнал Уил?

— Не зная.

— Той ли щеше да седи тук сега, вместо мен?

— Не.

— Защо се обади? — повтори въпроса си Джеф.

— Защото исках да те видя.

Джеф кимна, сякаш сега, когато този факт бе установен, вече нямаше нужда от повече въпроси.

Сузи си пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

— За да разсеем всякакви недоразумения — добави тя след моментно замисляне.

— Недоразумения? — Джеф се приведе напред, подпря лакти на масата и преплете ръце. Не му хареса как прозвуча това.

— Вчера, в твоя апартамент. Казах някои неща.

— Какви неща?

— Каквито не трябваше.

— Не си спомням да си казала нещо, особено нежелателно.

— Тебе те нямаше — обясни Сузи. — Стана по-късно.

— Казала си нещо на Уил?

— И на приятеля ти от бара, забравих му името.

— Том?

Тя кимна.

— Той се натресе. Очевидно беше разстроен. Имаше пистолет и не спря да го размахва. Помислих си, че е най-добре да се махна. А той каза нещо в смисъл: да ме простреля в крака, за да остана. — Тя си прочисти гърлото, вдигна поглед към тавана, после отново към Джеф. — И тогава аз предложих, вместо това да застреля съпруга ми.

Джеф кимна. Не показа, че вече знаеше всичко това от Уил и Том.

— Интересно предложение.

— Тъкмо там е работата. Не го имах предвид и изобщо не биваше да го казвам.

— На твое място не бих се безпокоил толкова. Не мисля, че някой ти е повярвал.

— Не съм толкова сигурна. Изражението на Том, когато го споменах…

— Напрегнато, нетърпеливо и леко налудничаво? — попита Джеф.

— Да. Именно.

— Обичайното изражение на Том — заяви през смях Джеф.

Сузи го погледна неубедено.

— Не зная. Изглеждаше доста въодушевен.

— Ти предложи ли му нещо?

— В какъв смисъл?

— Пари? Секс? Талон за „Макдоналдс“?

— Не е смешно, Джеф. Аз наистина съм притеснена.

— Том не би убил съпруга ти, само защото си предположила, че това би било добре — заяви Джеф. От друга страна, помисли си той, ако аз го бях предположил…

— Не зная. Определено останах с впечатление, че според него, това би било забавно.

— И съвсем спокойно може да се окаже забавно.

— Не говори така.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще се разстроиш, ако нещо се случи на добрия доктор?

Сузи отклони поглед настрани и измърмори нещо неразбираемо.

— Какво? — попита Джеф.

— Не — призна тя и очите й неочаквано се изпълниха със сълзи. — За да съм напълно честна, ще кажа, че бих била благодарна. Господи, това е толкова ужасно — на един дъх изломоти тя. — Не мога да повярвам, че го казах.

— Кое? Аз не чух нищо.

— Как понасяш да ме гледаш? Аз съм ужасна. Аз съм ужасен, ужасен човек.

— Не си ужасна.

— Само дето ти казах, че искам съпругът ми да умре!

— Което е напълно разбираемо, като се има предвид, че те използва за боксова круша.

— Минават ми ужасни мисли — продължи без подкана Сузи. — Понякога, докато спи, си представям как отивам в кухнята, взимам един от големите ножове и го пробождам право в сърцето. Или подпалвам матрака. Или как го сгазвам с колата. Друг път си казвам, че би било чудесно, ако в къщата нахлуе крадец и го застреля. В някои случаи съм великодушна и искам просто да получи инфаркт и де умре. Дори съм планирала в подробности погребението му.

Джеф не можа да се въздържи и се засмя.

Погледът на Сузи стана отнесен, сякаш гледаше в бъдещето.

— Ще поканя всички от болницата, всички онези доктори, които го уважават и му се възхищават, гледат на него като на някакъв бог, ще се изправя в черквата и ще им кажа, че техният бог всъщност е бил дявол. Ще им разкажа истината за скъпоценния им доктор Бигълоу, как ме тормози, пребива, изнасилва…

— Изнасилва те? — Гласът на Джеф бе толкова тих, че едва се чу.

— А после ще поискам да го кремират — продължи Сузи, сякаш той не бе казал нищо. — Ще взема праха му и ще го потопя в първото затънтено блато, което видя.

Джеф се пресегна през масата и взе ръката й в своята.

— Копелето заслужава да умре — заяви той.

Сузи кимна.

— Хората рядко получават, каквото заслужават. — Тя отдръпна ръката си и избърса сълзите от очите си. — Както и да е, не биваше да те натоварвам с това. Проблемът си е мой, не твой.

— Няма да му позволя да те нарани повече — каза Джеф.

Сузи се усмихна.

— Как би могъл да го спреш? — Тя замълча и погледна дълбоко в очите му. — Искаш ли да разбереш защо наистина ти се обадих?

Джеф кимна.

— Защото не мога да спра да мисля за теб. Защото, колкото и да се мъча, не мога да престана да виждам лицето ти. Защото не съм в състояние да те прогоня от ума си още от първата нощ, когато те зърнах в „Дивата зона“ и на мига си дадох сметка, че ще се превърнеш в проблем. Защото и двамата знаем, че беше прав, когато каза, че съм избрала погрешния брат. Защото те желая толкова отчаяно, че не мога да мисля за нищо друго. И не ме е грижа, ако за теб съм само един бас…

— Не си.

— Не ме е грижа, ако кажеш на останалите…

— Няма.

— Може ли да се махнем оттук? — попита тя, пъхна една двайсетдоларова банкнота под чашата за кафе и се изправи.

— Къде ще отидем?

— Зад ъгъла има мотел — каза тя.

Том наблюдаваше жената още от отварянето на магазина. Тя се мотаеше напред-назад, нагоре-надолу, във всеки ъгъл, във всяко кътче измежду отрупаните с дрехи стелажи, ръцете й докосваха пъстроцветните летни блузи, спретнато подредени в низходящ ред на номерата, пръстите й опипваха мекотата на купчините ярки суичъри върху масите, очите й бяха нащрек да не пропусне нито една дреха.

— Проблем ли има, Уитман? — попита го управителят на магазина, появил се изотзад.

Том се извърна, стреснат от пискливия глас на началника си. Мразеше някой да се прокрадва зад него.

— Не е нещо, с което да не мога да се оправя.

— Какво има за оправяне? — попита Картър Сьоренсон. Картър бе висок едва сто и шейсет сантиметра, късоглед, на двайсет и осем години. Том ненавиждаше ниския му ръст, кръглите очила с телени рамки и пискливия като на момиче глас. Особено се дразнеше, че той бе по-млад, а на по-старша позиция от него. Мразеше и името му. Що За име бе това Картър, всъщност? Картър би трябвало да е фамилия, не собствено име, мамка му. Въпреки това, на Картър изглежда му харесваше, от което Том го мразеше още повече.

— Просто държа под око онази жена. — Том посочи въпросната жена на средна възраст с кимване на главата.

— Нима? — попита Картър. — Защото отстрани изглежда, сякаш стоиш и не правиш нищо.

— Така ли изглежда? — Том с мъка удържаше ръцете си да не хванат гърлото на Картър и да не го стиснат с всички сили.

— Направила ли е нещо, за да предизвика подозренията ти? — попита Картър.

— Виж — отговори Том с усмивка, която не успяваше напълно да скрие снизхождението в гласа му. — Аз съм ветеран от война в чужбина, където човек някак си развива инстинкт за такива неща.

— Искаш да кажеш, че войнишките ти инстинкти ти подсказват, че тази жена е потенциален крадец?

— В комбинация с опита ми в търговията, да. Намирам, че съществува подобна вероятност.

Точно в този момент Анджела Куон, млада продавачка от азиатски произход, с дълга черна коса и дразнещо лъчезарен нрав, се приближи до жената и я попита дали има нужда от помощ.

— Да, благодаря ви — с облекчение каза жената. — Чаках някой да ми помогне, но всички бяхте толкова заети. — Тя погледна по посока на Том, сякаш искаше да каже: „С изключение на него. Той просто си стоеше там“.

— Може би ще можеш да оставиш за малко следенето и да се концентрираш върху обслужването на клиентите — предложи с натежал от сарказъм писклив гласец Картър.

— Сигурен съм, че онези господа ще се възползват от професионалните ти умения. — И посочи двама тийнейджъри, които току–що бяха влезли в магазина.

— Отивам — увери го Том. — Чекиджия — добави под мустак, отдалечавайки се от Картър. — Имате ли нужда от помощ, момчета? — обърна се към пъпчивите младежи. Ако имаше нещо, което мразеше повече от жените на средна възраст, това бяха момчетата тийнейджъри. И двете категории си мислеха, че знаят всичко.

— Просто гледаме — каза едното момче, смеейки се, докато пукаше балони с дъвката си. На Том му се стори, че дочу думата „загубеняк“, докато се отдалечаваха към дъното на магазина. Цялата му воля бе насочена към усилието му да не хукне след тях и да ги събори с юмруци на земята.

Вместо това постоя там няколко минути, усещайки как погледът на Картър прогаря дупка в гърба на червено-черната му карирана риза. Какво зяпаш, искаше му се да се обърне и да му кресне. Попитах ги дали имат нужда от помощ, нали? Ако мислиш, че ще си скъсам задника да търча след пубертети за по-малко от осем кинта на час, значи си си изгубил ума. Ако мислиш, че ще се мазня на всяка дърта курва, която влезе, както тази тъпа азиатска путка, която намираш за толкова страхотна, то помисли си пак. Като плащаш минимална заплата, получаваш минимални резултати. Да не са забравили да те научат на това в бизнес училището „Уортън“, мълком се гневеше Том. Завъртя се на пети, готов да изгледа отвисоко Картър.

Само че Картър вече не гледаше към него. Всъщност никакъв не се виждаше. Том изпусна дълбока и звучна въздишка и реши, че макар магазинът да бе отворен току–що, вече бе време за почивката му. Отправи се към изхода, грабна една цигара от джоба си и я запали, преди още да е излязъл напълно. Широкият пешеходен тротоар на Линкълн Роуд Мол бе натоварен дори повече от обикновено. Туристи, презрително си помисли Том и силно дръпна от цигарата. Не можеха ли просто да си стоят у дома? Вдигаха шум, изискваха внимание и проявяваха прекомерен ентусиазъм за почти всичко. Забеляза една възрастна двойка на ъгъла, която разглеждаше карта, както и двама гея на отсрещната страна на улицата, спорещи за вярната посока. Привлекателна жена с абаносова кожа и сребърни обувки с високи токове мина бавно покрай него, понесла три чанти от „Викториас сикрет“. Една от чантите й докосна цигарата на Том и тя се извърна намръщено, сякаш смяташе, че той нарочно е застанал на пътя й. Кучка, каза си Том. Да не мислиш, че ще ти подпаля прашките и сутиените с подплънки?

Какво им ставаше на жените все пак? Да не би да трябва да наостри вниманието си, само защото може да се окаже на пътя й? Те, едва ли не, очакват да им четеш мислите, каза си Том. Като онази жена в магазина — откъде можеше да знае, че имала нужда от помощ? Щеше ли да умре, ако попита? И тази кучка с токчетата — ако е искала той да се отмести, трябваше само да каже: „Извинете“. Малко учтивост не би навредила. И Лейни, мамка му. Ако е искала той да прекарва повече време вкъщи, ако е искала да бъде по-грижовен баща, ако е искала… по дяволите, кой знае какво е искала? Той да не е телепат, мама му стара?

Или онова момиче в Афганистан, сети се и образът й се появи в облака цигарен дим, извиващ се изкусително към безоблачното синьо небе. Нима не се бе усмихнала, когато заедно с още няколко войници, в това число и Джеф, влязоха в тясната й, оскъдно мебелирана къщурка да търсят вражески следи? Не беше ли свела очи — единственото, което можеше да види от нея под тази проклета бурка, — и не се ли бе разкискала кокетно, което си беше сигурна покана? Откъде би могъл да знае, че била само на четиринайсет години? Откъде да знае, че казвала не, щом отказваше да говори на английски?

А онова дори не бе негова идея, мамка му. Беше на проклетия Гари Бекър.

— Какво ще кажеш да одрусаме малко сливи? — бе подметнал на излизане оттам.

— Мен не ме бройте — тутакси бе заявил Джеф. — Хайде, Том. Ние се махаме.

— Така ли е, Томи, момчето ми? Трябва ли ти позволението на Джеф, за да се позабавляваш малко? — присмя се Гари. — Какво ви е на вас двамата, впрочем? Да нямате нещо помежду си, за което останалите трябва да знаем?

— Хайде, Том — беше го подканил отново Джеф, без да позволи да бъде провокиран.

— Ти върви, щом искаш — бе отговорът на Том. — Аз май съм в настроение за малко сливки.

— Мамка му — изруга Том сега и се помъчи да прогони сгърченото от болка лице на момичето с едно последно издухване на цигарен дим от дробовете си. Трябваше да послуша Джеф. Тогава нямаше позорно да го натоварят на кораба за вкъщи. Армията щеше да плати за образованието му. Можеше да си вземе някаква тапия и да стане персонален треньор като Джеф, да изкарва добри пари и да бъде заобиколен от тълпи възхитени, оскъдно облечени жени, вместо да се трепе за една минимална заплата и да е подчинен на чекиджии като Картър Сьоренсон в „Гап“. Игричката с онова тъпо момиче му бе коствала много.

Обаче въпреки всичкото й пищене, никой не можеше да го убеди, че тайничко не се бе насладила на всяка минута.

— Том? — подвикна познат глас малко по-надолу по улицата. Той протегна врат зад група млади жени, които вървяха в източна посока. Малката брюнетка има хубав задник, помисли си, когато неочаквано се показа главата на Уил. Мамка му. Сякаш денят му и без това вече не бе достатъчно гаден. Той пък какво правеше тук?

— Радвам се да те видя — каза Уил. — Не бях сигурен дали ще си тук.

— Че къде другаде да бъда? — Том хвърли фаса си на земята и примигна на слънцето срещу братлето на Джеф. С бялата си риза и панталони в цвят каки той бе ходеща реклама на „Гап“, подигравателно си помисли Том.

— Джеф да е някъде наоколо?

— И какво ще прави Джеф тук?

— Днес не си ли го виждал? — попита Уил, пренебрегвайки въпроса му.

— Трябваше ли?

— Рано тази сутрин някой се обади в апартамента. Не беше ли ти?

— Не бях аз — заяви Том, без да добавя нищо.

Уил пристъпи от крак на крак.

— Джеф каза, че бил шефът му, който го помолил да отиде по-рано в салона.

— Тогава защо питаш, дали не съм бил аз?

— Защото не е отишъл на работа. Оказва се, че им се обадил, че е болен.

Том сви кокалестите си рамене, макар любопитството му определено да бе възбудено. Но нямаше намерение да го показва на Уил.

— Той си забрави портмонето вкъщи — обясни Уил.

Том се ухили, преценявайки на ум ситуацията. Някой се обадил рано сутринта и Джеф изхвърчал толкова набързо, че си забравил портмонето. Също така е излъгал къде отива. Интересно, каза си Том и реши, че едно нещо беше очевидно: щом Джеф не бе там, където е казал, че ще бъде, значи бе, където иска да бъде. Което можеше да означава само едно: жена.

— Споменавал ли ти е, че трябва да бъде някъде тази сутрин? — настоя Уил.

— Ако ми беше споменал — хладно контрира Том, — мислиш ли, че щях да ти кажа?

— Виж. Не се опитвам да си пъхам носа, където не ми е работата…

— Нима? — прекъсна го Том, заимствайки фразата на Картър. — Защото отстрани изглежда, че правиш точно това.

— Просто малко съм притеснен. Не е в стила на Джеф…

— Точно в стила на Джеф е.

— Добре — отстъпи Уил. — Предполагам, че го познаваш по-добре от мен.

— Дяволски си прав.

— И след като ти го познаваш толкова дяволски добре — натърти Уил, — къде, по дяволите, е той?

Том усети как юмруците му се свиват. Помисли си, че нищо не би му харесало повече от това, да разкървави носа на братлето. Вместо това извади нова цигара.

— Помисли си — присмехулно каза той, запали и дръпна силно от цигарата. — Джеф е излъгал и теб, и шефа си, къде ще бъде. Защо? Това какво ти говори?

— Говори ми, че може да е в някаква беда.

Том се ухили.

— В този твой префърцунен колеж да не ви водят лекции по пренебрегване на очевидното?

— Предполагам, че ти ще ме осветлиш.

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— Сигурен съм, че ти искаш да ми кажеш.

— Той е с момиче — заяви Том.

— Момиче — повтори Уил.

— Но не с кое да е момиче — продължи Том и издуха дима право в лицето на Уил. — Колко залагаш, че е с Нара?

— Какво? Ти си луд. — Уил си припомни току-що прекарания следобед със Сузи, меките целувки и нежните ласки в продължение на часове.

— Помисли си — повтори отново Том. — Кой друг ще му звъни рано сутринта и защо иначе той ще лъже? — Помълча няколко секунди, за да бъде проумян въпроса му. — Приеми го, братле. Той е с твоето гадже. Кръвта може и да не става вода, но една пичка струва повече от кръвта. — Той се изкикоти. — Мамка му, човече, да можеше да си видиш физиономията.

Том още се хилеше, когато Уил се обърна и хукна по улицата, погълнат от орда туристи.