Бар „Дивата зона“

10.

Трийсет минути по-късно Джеф се плъзна на неудобния дървен стол в дъното на пекарната, разположена точно под фитнес „Елит“. Пекарната се славеше с продълговат екзотичен кафе-бар и шест миниатюрни кръгли масички, струпани в края на тясното, изпълнено със сладък аромат, пространство.

— Радвам се, че можа да ме изчакаш — каза той и се почуди какво точно прави тук и какво правеше тя.

— Благодаря, че успя да ме вмъкнеш — отговори Сузи и разбърка капучиното с канела, което си бе поръчала, докато чакаше Джеф да приключи с клиентката си.

— Часът ми в единайсет отпадна.

— За мой късмет — отбеляза Сузи.

— Не ми се виждаш голяма късметлийка. — Джеф погледна през дългия страничен прозорец и видя шефа си да изпраща Керълайн Хоугън през улицата към шоколадовокафявия Мерцедес, паркиран точно пред един противопожарен стълб. По време на заниманието им тя повече от веднъж бе коментирала, че умът му май е другаде — особено след неочакваната поява на Сузи, — и сега той се надяваше, че не се оплаква на Лари.

Сузи намести слънчевите очила, които продължаваше да носи, въпреки сумрака в помещението, и отпи от кафето си. Когато вдигна глава, на горната й устна бе полепнала пяна. Тя притисна устните си една в друга и предпазливо изтри пяната с опакото на пръстите си, сякаш и най-лекият натиск би й причинил силна болка.

— Съпругът ти ли направи това? — попита Джеф и посочи към лицето й.

— Какво? Не. Разбира се, че не.

— Сега ще ми кажеш, че си налетяла на някоя врата ли?

Сузи смутено се засмя.

— Всъщност, налетях на съседското куче. — Познатата лъжа се изплъзна с изненадваща лекота. — Пухи. Една много сладка малка померанска лисица. Цялата бяла и… пухкава. Както и да е, тя има от онези каишки, дето ги щракваш, когато искаш кучето да спре. Сещаш ли се кои?

— Не бих казал.

— Е, както и да е. Пухи хукна, аз се опитах да щракна, но явно не съм го направила както трябва, пък и сигурно не съм внимавала достатъчно, та краката ми се оплетоха в каишката и се превъртях през глава, през крака, както се казва.

— Кой го казва? — Джеф разтри челото си. Бе почнало да му писва да го лъжат.

— Ами… майката на мъжа ми, например — отговори Сузи — или поне преди го казваше. Напоследък е доста болна. Рак.

— И майка ми има рак — каза Джеф, после поклати глава. Защо ли й го бе казал?

— Съжалявам.

— Не е нужно. — Джеф се размърда на прекалено тесния стол и вдиша аромата на прясно изпечен хляб. — Какво правиш, тук? — попита той.

— И аз щях да те питам същото — отговори Сузи. — За събота — поясни тя.

Джеф сви рамене. Тази игра се играе от двама, помисли си, макар честно казано, да не бе съвсем сигурен каква точно игра играеха.

— Какво да ти кажа? Просто трима приятели излязохме следобеда да се повозим.

— И съвсем случайно се оказахте пред моята къща?

— Ти се препъваш в кучешки каишки — многозначително произнесе той. — Ние пък излизаме на следобедни разходки.

Сузи кимна и погледна надолу към капучиното си.

— Приятелят ти ме проследи онази нощ. Познах колата му.

Джеф се засмя.

— Том никога не е бил особено добър в разузнаването.

— Защо ме е проследил?

— Защо не питаш него?

— Предпочитам да питам теб.

— И защо така?

— Не съм сигурна. Може би, защото имаш отзивчива физиономия — каза тя и замълча. — А приятелят ти — не.

— Ами брат ми? Какво е неговото лице?

Нова пауза и пак поглед към кафето.

— Какво искаш да чуеш?

— Защо избра Уил? — попита Джеф, неспособен да се възпре. Защо беше дошла да го види? Какво всъщност правеше тук?

Сузи се усмихна, макар ъгълчетата на устните и да се извиха надолу, а не нагоре.

— Помислих си, че изглежда мил.

— Мил?

— Безопасен.

— Мил и безопасен — отбеляза Джеф. — Явно печеливша комбинация.

Сузи се размърда на стола и погледна към тезгяха вляво.

— Тук имат чудесни на вид пасти.

— Колебаеш се, дали да не занесеш на мъжлето си малко гевречета?

— Мислиш ли, че можем да минем и без сарказъм?

— Мислиш ли, че можем да минем и без лъжи? — контрира Джеф.

— Извинявай. Просто, в момента животът ми е малко сложен.

— Животът проявява такава склонност, когато женени жени отиват в места като „Дивата зона“ на лов за мъже.

— Не ходих там, за да си хвана мъж.

— Просто не можа да устоиш на милия и безопасния.

— Не зная какво съм си мислила. Наистина не зная. Барманката ми донесе питието, каза ми за вашия бас. И изведнъж цялото нещо заживя свой живот. Действах импулсивно и очевидно съм направила грешка.

— Грешката ти беше, че избра погрешния човек.

— Така ли?

— Мисля, че знаеш това.

Сузи поклати глава, при което се видя изобилие от синини.

— Вече не зная какво зная.

— Мисля, че знаеш. Според мен, затова си тук. — Какви ги върша, учуди се Джеф сам на себе си. Наистина ли сваляше тази жена? Защо? Защото искрено се интересуваше от нея? Или защото брат му се интересуваше?

Сузи бавно свали очилата си. Под дясното й око се разкри жълт полумесец.

— Мислиш, че съм тук заради теб?

— А не си ли? — По-полека, каза си Джеф. Не го прави. Не стига, че мъжът й бе луд, ами биеше и жени. Кой знае на какво още бе способен? Макар, че мъже, които бият жени, обикновено са страхливци, помисли си той, и се боят да скочат на някой от своя калибър. А Джеф определено бе от неговия калибър.

— Мислех, че имаш приятелка — каза Сузи, отбягвайки въпроса му. — Кристин. Вярно ли е?

— Вярно е — съгласи се Джеф. — Кристин.

— Тя е много красива.

— Да, така е. — Не само беше красива, тя бе всичко, което искаше от една жена — авантюристична, разбираща, неосъдителна, страхотна в леглото. В действителност, Джеф не изпитваше желание да й изневерява и го правеше много по-рядко, отколкото си даваше вид. Но все пак, човек трябва да си поддържа имиджа, затова не е добра идея да оставяш някоя жена да се чувства прекалено сигурна. А в този случай бяха заложени и няколкостотин долара. Но по-важно и от парите бе, че по право той трябваше да спечели баса.

— Е, за какво тогава е всичко това? — попита Сузи.

— Ти ми кажи. Това бе твоя идея, забрави ли? — Джеф се облегна назад, преметна едната си ръка над високата облегалка, при което, и бездруго издутият му бицепс, изпъкна още повече.

— Противно на това, което си мислиш — бавно поде тя, — дойдох тук днес, понеже не знаех как по друг начин да се свържа с Уил и си спомних, че каза на мъжа ми къде работиш.

Джеф усети как цялото му тяло се стегна.

— Има ни в телефонния указател. Можеше да се обадиш. — Наистина ли бе изминала целия този път, за да говори за Уил?

— Искам да му предадеш едно съобщение — продължи тя, без да обръща внимание на забележката му.

— Не съм вестоносец — наежи се Джеф.

— Той ти е брат.

— Което не ме прави негов настойник.

— Моля те. Искам просто да се извиня. Зная, че го нараних. Прочетох го по лицето му.

— Мисля, че се надценяваш.

— Може. Но наистина ще го оценя, ако му предадеш, че съжалявам.

— Сама му го кажи.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш.

— Ясно е, че скоро няма да ходя в „Дивата зона“.

Джеф стана.

— Няма да ти се наложи. Хайде. С колата ли си? Ще те заведа при него.

— Сега? Наистина ли мислиш, че това е разумно?

— Не зная. Никога не съм бил особено добър с „разумните“ неща.

— Нито пък аз.

— Идваш ли?

Сузи се изправи, поспря за миг да вдиша приятния аромат на прясно разтопен шоколад, после неохотно последва Джеф навън от пекарната, в жарката горещина на нахлуващото обедно слънце.

— Говори ли ти се за това? — питаше Кристин. Застанала бе до отворената врата на хладилника, облечена в ниско изрязана лимоненозелена тениска и къси, прилепнали дънкови панталонки. Дългата й руса коса бе събрана на хлабав кок на върха на главата. Дълги кичури се увиваха надолу покрай ушите й. Босите й крака, с лакирани в яркокоралов цвят нокти, шляпаха по евтиния линолеум.

Уил се взираше в нея от мястото си до кухненската маса. Той бе с дънки и бяла тениска. Неговите крака също бяха боси.

— Какво имаш предвид?

— През последния един час седиш и се взираш в тази купа с каша. Това ми подсказва, че нещо ти се върти в ума.

— Значи, не само красива, но и проницателна.

Кристин извади кутия пресен портокалов сок от хладилника и си наля една чаша.

— Харесва ми, когато говориш мръсотии. — Тя протегна кутията към него. — Искаш ли?

— Добре.

Кристин му наля и постави чашата на масата, после издърпа един стол и седна до него.

— Е, ще ми кажеш ли?

— Тя е женена — простичко каза той.

Нямаше нужда да го пита кого има предвид.

— Да, зная. Джеф ми разказа за малката ви екскурзийка до „Корал Гейбълс“.

— Защо съм такъв идиот?

— Как може да си идиот? Ти имаш докторска степен от „Принстън“.

— Още не съм си довършил дисертацията — напомни й той. — И повярвай ми, когато опре до жени, аз съм идиот.

— Е, не го преживявай. Това е част от твоя чар.

— Мислиш, че съм чаровен?

Кристин се засмя.

— Не мисля, че си идиот. — Тя вдигна чашата си и я чукна в неговата. — За по-добрите дни.

— Ще пия за това. — Те изпразниха съдържанието на чашите си.

— В колко часа почваш работа? — попита той.

— Не и преди пет. Ами ти? Имаш ли някакви планове?

— Не съм решил.

— Може да се помотаем, или да отидем на кино — предложи тя.

— Струва ми се, че се нагледах на достатъчно филми засега.

— О, вярно. Предполагам това означава, че и плажът отпада, а?

Уил се засмя.

— Господи, колко съм жалък.

— Само мъничко. Харесал си я; какво можеш да направиш?

— Как може да харесаш някого, когото дори не познаваш? — попита Уил.

— Струва ми се, че така всъщност е по-лесно — отговори Кристин. — Понякога, колкото повече познаваш някого, толкова по-трудно е да го харесаш. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Мисля, че ти си тази, която трябва да защити докторска дисертация.

— Ето, пак говориш мръсотии. — Тя въздъхна. — Извинявай. Всичко стана по моя вина, нали?

— Как може да си виновна за каквото и да е?

— Аз съм тази, която каза на Сузи за вашия бас и я помолих да избере теб.

— Не си знаела, че е женена.

Кристин сви рамене.

— Разбрах, че съпругът й бил доста зловещ.

— Зловещ е подценяване. Пичът е психопат.

— По-лош и от Том?

— По-умен от Том — обясни Уил. — Не съм сигурен кое е по-лошо. Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Малко е лично.

— Колко малко?

Уил се засмя.

— Какво щеше да направиш, ако тя беше избрала Джеф?

Кристин отново сви рамене и не каза нищо.

— Наистина ли нямаше да ти пука?

Трето свиване на рамене.

— Не е кой знае какво.

— Не е ли?

— Виж. Преди да стана барманка, работих във всички долнопробни стриптийз клубове в Маями Бийч. От време на време получавах по някой ангажимент като модел на бански костюми и бельо. По-често припечелвах допълнително като се явявах на ергенски партита. На едно такова се запознах с Джеф. Бяха доста дива компания, всичките пияни и по едно време изглеждаше сякаш нещата можеха леко да излязат от контрол. Брат ти обаче се намеси, успокои ги и ме изведе оттам. Дори направи необходимото да ми платят. Попита за телефонния ми номер. Накрая се озовахме в апартамента му. Разбира се, по-късно разбрах, че цялата работа е била постановка, той се хванал на бас за сто долара, че може да ми влезе в гащите. Дотогава обаче вече нямаше значение. Ние живеехме заедно. Престанах да правя стриптийзи, изкарах курс за бармани, „Дивата зона“ бе открита и ме назначиха. Това е цялата история. С Джеф е лесно. Няма драми, разправии, недоразумения, нито нереални очаквания. Той ме оставя да правя, каквото си искам и аз го оставям да си прави каквото си иска.

— Което включва и други жени — констатира Уил.

— Ако той иска…

— А ти какво искаш?

— Понякога ме кара да се присъединя.

— Нямах предвид това и ти го знаеш.

— Какво всъщност ме питаш?

— Правилото същото ли е? — попита след малко Уил. — Ти понякога…?

— Понякога какво? — подпита тя с лукава усмивчица.

— Е, нали казват, че което е добро за гъската, е добро и за гъсока.

— Наистина ли? Така ли казват в „Принстън“?

— Мисля, че Ницше го е казал пръв.

Кристин се разсмя — сладък, неочаквано деликатен звук, който се стори много трогателен на Уил.

Той се покашля, мъчейки се да си проясни мозъка.

— Какво е чувството — да правиш любов с друга жена?

— Нормално.

— Просто нормално?

— Различно е — каза Кристин, спомняйки си първия път, когато бе с жена. Момиче, по-точно. И двете бяха толкова млади.

Случи се, след като майка й я бе изгонила от къщи. Заряза училище, след няколко седмици я хванаха като бегълка и я дадоха на социалните служби, после я пратиха в приют, където остана почти три години. Тъкмо там, в тези мизерни условия, по осем момичета в стая, срещна някой, също толкова увреден, но по свой си начин. В продължение на месеци те се заглеждаха предпазливо една в друга, рядко говореха, внимателно се преценяваха. Най-накрая Кристин бе нарушила мълчанието: „Не мога да си намеря портмонето. Имаш ли нещо общо с това?“

Въпреки това провокативно начало или може би точно заради него, двете момичета скоро станаха неразделни, а дружбата им постепенно прерасна в нещо повече, нещо, което никоя от тях не бе очаквала.

Случи се естествено, без усилие. Една нощ другото момиче просто бе слязло от горното легло и се бе мушнало в тесния креват на Кристин отдолу. Кристин се отмести да й направи място, прегърна младата жена в тъмното, дивейки се на нейната мекота и невероятната нежност на докосването й. През следващите осемнайсет месеца прекарваха всяка възможна минута заедно. Любовта на живота ми — това Кристин го бе разбрала още тогава.

Един ден обаче, неочаквано и без предупреждение, тя изчезна. Отговорничката обясни, че родителите й я взели у дома. По-късно дойде новината, че семейството се е преместило в Уайоминг и тя няма да се върне.

И не се върна. Нито дойде да я види. Нито писа. Нито се обади.

Два месеца по-късно, на осемнайсетия си рожден ден, Кристин също напусна дома и изчезна във влажните долнопробни улички на Маями.

— Мислиш ли, че Джеф ще се разстрои, ако спиш с друг мъж? — питаше сега Уил, рязко връщайки Кристин в настоящето.

— Само, ако не е имал възможност да гледа. — Смехът на Кристин този път бе по-дрезгав и принуден. — Божичко, Уил. Трябва да си видиш физиономията. — Тя внезапно спря да се смее, лицето й помръкна и стана по-сериозно. — Да не би току-що да ми направи предложение?

— Какво? Не. Просто имах предвид…

— Споко. Зная какво имаше предвид. — Кристин се приведе напред, така че коленете им се докоснаха. — Няма други мъже, Уил.

— Обичаш ли го?

— Дали го обичам? — повтори Кристин. — Ама че тежък въпрос.

— Бих казал, че е съвсем прост.

— Нищо не е просто.

— Или го обичаш, или не.

— Не съм мислила за това наистина. Предполагам, че да. По мой си начин.

— И какъв е твоят начин?

— Единственият, който познавам. — Тя стана. — Както и да е, достатъчно сърцеизлияния за един ден.

— Извинявай — тутакси каза Уил. — Не исках да те разстройвам.

— Не си. — Тя се пресегна и го погали по бузата. — Боже, колко си сладък. Наистина съжалявам, че си наранен, Уил. Бих желала да можех да целуна болното място и да ти мине.

— Внимавай какво си пожелаваш — засмя се Уил. Той стана и двамата се озоваха на две педи един от друг.

Няколко секунди останаха така, без никой да помръдва, с вперени един в друг очи, с тела, които бавно се полюшнаха едно към друго.

Ще ме целуне ли — запита се Уил. Можеше ли да причини това на Джеф?

Ще ме целуне ли — запита се Кристин. Мога ли да позволя това да се случи?

До тях достигна звук от превъртане на ключ в бравата на входната врата.

— Хей? — провикна се Джеф. — Има ли някой вкъщи?

Кристин бързо се отдръпна настрани.

— Джеф? — Тя излезе от кухнята, поемайки си няколко пъти дълбоко дъх. — Всичко наред ли е? Мислех, че цял ден ще си с клиенти.

— Часът ми в единайсет отпадна. Имам само няколко минути. Брат ми тук ли е?

Уил се показа на прага между кухнята и всекидневната. Джеф още стоеше до вратата.

— Случило ли се е нещо? — попита Уил.

— Някой иска да говори с теб.

В следващия миг, осветена в гръб от слънцето, Сузи застана на прага на къщата, като дух, излязъл от бутилка. Мекият й глас се разнесе от сенките.

— Здравей, Уил — каза тя.