Бар „Дивата зона“

30.

Уил си спомняше първия път, когато видя Кристин. Преди почти три седмици се бе появил пред апартамента на брат си с куфар в ръка и изпълнено със страх сърце, без да е сигурен как ще реагира Джеф, когато го види. Радостен ли щеше да е или ядосан? Дали само след един поглед, щеше да го отпрати? Щеше ли изобщо да го познае след всичките тези години?

И тогава вратата се бе отворила и тя се появи — руса амазонка с къса черна пола и леопардова блуза, усмихна се с тази омагьосваща усмивка, разтърси дългата си коса от едното рамо към другото, искрящите й зелени очи бавно опипаха лицето му, оцениха го небрежно и с още по-широка усмивка пое ръката му и го покани вътре.

— Ти си Уил, така ли? — бе попитала и страхът му тутакси бе изчезнал.

И ето го сега, пред същата тази врата, сърцето му пулсира със същия страх, докато се ослушва да чуе, дали тя не е вътре. Ако имах едно желание, помисли си той, отвори вратата и влезе вътре, то щеше да е тя да е тръгнала вече за работа. Не можеше да се изправи насреща й. Не още. Не и след снощния провал.

— Кристин — извика предпазливо, после по-силно, с нараснала самоувереност. — Кристин. Тук ли си? — Погледна си часовника. Шест и трийсет и пет. Отдавна е тръгнала, прецени той и шумно въздъхна, пресичайки всекидневната на път за спалнята. — Кристин? — подвикна още веднъж за всеки случай. — Тук ли си?

Спалнята беше празна, леглото прилежно оправено, всяка следа от Уил — заличена. Сякаш предната нощ никога не я е имало, помисли си той. Сякаш самият той изобщо не съществуваше.

Долови мириса от шампоана на Кристин и се извърна, едва ли не очаквайки да я види застанала на прага със завита в пухкава бяла хавлия коса, с полуразтворена розова копринена роба, предоставяща възбуждаща кратка гледка към онова, което се криеше отдолу. Припомни си чувството да я държи в ръцете си, притегателната мекота на кожата й. Не. Не. Не мога, чу я да казва отново. Съжалявам. Просто не мога.

— Добре, достатъчно — изрече на глас Уил и прогони тези мисли от ума си. Запъти се към нощното шкафче до леглото.

Пистолетът беше скрит в дъното на най-горното чекмедже, точно където Джеф бе казал, че ще бъде. Уил трепереше, когато пръстите му обхванаха цевта и се разтрепери още повече, щом извади малкото оръжие и го превъртя в ръце. Никога преди не бе виждал истински пистолет, само във филмите и по телевизията, никога не бе докосвал, нито държал нещо такова в ръка. Майка му бе непреклонна и не допускаше дори и детска играчка — пистолет вкъщи.

— Да, ама момчетата са си момчета — промърмори Уил сега, прехвърли пистолета от дясната в лявата си ръка и обратно. Теглото му го изненада. Както и неочакваното чувство за власт, преминало по тялото му. Зърна отражението си в огледалото над тоалетката и се изчерви от въодушевлението, което забеляза в себе си. Защо, по дяволите, му трябваше на Джеф пистолет, зачуди се той, въпреки че вече знаеше отговора.

Джеф щеше да използва пистолета, за да убие Дейв.

И очакваше от Уил да му стане съучастник.

Не, не съучастник, коригира израза си Уил. Що се отнася до Джеф, братлето му не бе нищо повече от момче-доставчик. Точно така, само за това ставам, помисли си той. Да търча и да изпълнявам задачи. Да помагам и съдействам, без никога да си цапам ръцете с мръсната работа.

Мислител, не и деятел.

Пръстите на Уил се свиха около дръжката на пистолета, показалецът му се протегна към спусъка. Нищо чудно, че Кристин го бе отхвърлила. Нищо чудно, че Сузи бе предпочела брат му пред него. Нищо чудно, че Ейми се бе огледала настрани. „Ти си чувствителен — бе казала веднъж майка му. — Това е хубаво. Жените уважават това.“

Уил се разсмя. Жените може и да уважават чувствителните мъже, реши той, но спят с техните братя.

А сега неговият брат бе решил да убие съпруга на Сузи.

Можеше ли Уил да го допусне? Можеше ли да играе каквато и да било роля в това?

Уил съзнаваше, че Джеф е завършен, високотрениран войник, на който нямаше да му трепне окото да употреби оръжие. Кой знае колко човека бе убил в Афганистан? А Дейв Бигълоу си беше копеле, което навярно заслужаваше да умре. Светът най-вероятно щеше да е по-добро място без него.

Ала все пак той си оставаше човешко същество. Уважаван лекар, чийто талант несъмнено бе помогнал да се спасят човешки животи. Кой бе Джеф, че да решава, дали Дейв Бигълоу да живее? Дали имаше право да взема такова решение? Джеф можеше да е разгневен; можеше да е подведен; по дяволите, можеше дори да е влюбен. Но беше ли убиец? Щеше ли действително да бъде способен хладнокръвно да убие човек?

Особено заради жена, която познава от по-малко от една седмица.

Може пък Джеф да иска пистолета само за защита, помъчи се да си внуши Уил. В крайна сметка, Дейв бе доста зловещ тип. Беше отправял заплахи. Даже се беше пуснал на Кристин. Не се знаеше какво може да направи, особено ако Сузи го напусне. Можеше да се нахвърли на Джеф, както и на всички тях, със собствено оръжие. Така че възможно бе Джеф да е просто предпазлив.

Кого мамеше? Джеф не е бил предпазлив и един ден в живота си.

А сега възнамеряваше да убие Дейв, за да бъде заедно със Сузи.

Как се бе случило това?

Какво знаеха за Сузи, впрочем? Че е от форт Майерс? Че живее в „Корал Гейбълс“? Че обича мартини с нар?

Възможно ли бе да е инсценирала всичко това, да настрои единия брат срещу другия, един приятел срещу друг, да ги използва всичките, за да постигне каквото иска — да се отърве от един съпруг-насилник веднъж завинаги? А щом тази мисия бъдеше изпълнена и Дейв Бигълоу се окажеше мъртъв, щеше ли тя да изчезне сред магически облак дим, оставяйки ги да се оправят с прекалено прозаичните последствия? Щеше ли да я е грижа, ако Джеф бъдеше заловен и пратен в затвора до края на живота си? Дали щеше да му иде на свиждане поне? Изпитваше ли изобщо някакви чувства към Джеф?

Уил реши, че не може да остави брат му да рискува така. Да, щеше да отиде в мотела, но само, за да се опита да вразуми Джеф. Нямаше да занесе пистолета. Отначало Джеф щеше да се вбеси, Уил бе сигурен в това, но рано или късно щеше да се успокои, а накрая даже можеше и да му благодари.

Усети капчици пот да избиват по челото му, влезе в банята, закрепи пистолета на мивката и наплиска лицето си със студена вода. Едва тогава осъзна, че вече не е сам и още някой бе влязъл в апартамента.

— Хей? — провикна се той, скри пистолета в дъното на шкафа под мивката зад купчина хавлии в прасковен цвят и се върна във всекидневната.

Том стоеше пред дивана, мръсната му карирана риза висеше над изпокъсаните дънки на кльощавите крака, тъмната му коса бе несресана и мазна, кръстосал ръце, с глуповата самодоволна усмивка на лицето. Буквално вонеше на бира и цигари.

Уил почувства как пулсът му се ускорява.

— Майка ти не те ли е научила да чукаш?

— А твоята не те ли е научила да заключваш? — контрира Том.

— Джеф не е тук.

— Зная, лайнар. Кой мислиш, че ме накара да дойда тук?

— Джеф те е накарал да дойдеш? — Защо, по дяволите, ще прави това? Не му ли вярваше, че ще се справи? Да не би почти непознатият му брат да го познаваше по-добре, отколкото той сам себе си?

— Явно ти се е обадил, когато не е могъл да се свърже с мен — каза Том, без дори да се опитва да прикрие пиянското си самодоволство. — Но изглежда, че вече няма нужда от теб, братле. Тук съм, за да ти съобщя, че вече нямаме нужда от услугите ти.

— За какво говориш?

— Оттук нататък аз мога да оправя нещата.

— Не съм съгласен.

— Виж, няма да споря с теб. Това тръгва от самия голям брат. Той не те иска в тази работа, каза ми да ти кажа, че си философ, а не боец.

Мислител, не деятел, помисли си Уил. Хамлет, не Херкулес.

Даже не и момче-доставчик.

— Така че, ако не възразяваш, след като бях достатъчно любезен да карам чак дотук, просто ще си прибера пистолета и ще си хвана пътя.

— Той не е тук — обяви Уил, молейки се изражението му да не го издаде.

— За какво говориш? Естествено, че е тук.

— Не е. Вече проверих.

— Значи не си гледал както трябва. — Том се шмугна покрай Уил в спалнята. — Има толкова много скришни места.

— Казвам ти, не е тук — повтори Уил, когато Том се отправи право към нощното шкафче до леглото, сякаш насочван от някакъв радар. Изтегли най-горното чекмедже, метна го върху леглото и бързо го прерови. — Може Кристин да го е изхвърлила — предположи Уил, след като Том прекатури ядосано чекмеджето.

— Тя не би направила такова нещо.

— Малко се бе шашнала от това, че в апартамента има пистолет.

— Кристин не се шашка — отсече Том и насочи вниманието си към тоалетката.

— Ами тогава може да го е дала на Лейни — импровизира Уил и тутакси съжали, че бе споменал името й.

— За какво говориш?

Уил отстъпи крачка назад, сякаш Том го бе блъснал действително.

— Нищо. Аз просто…

— Кога може да го е дала на Лейни?

— Когато тя дойде тук онзи ден. — Уил пробва да се засмее, но постигна само една крива полуусмивка. — Никой ли не ти каза?

— Не. Никой не ми каза. Какво търсеше тя тук?

— Дойде да види Джеф.

— Защо ще иска да вижда Джеф?

— Откъде да зная?

— Пълни простотии — заяви Том и гневно разтърси глава. — За малко да се хвана, задник. — Той се зае да изпразва чекмеджетата, изтърсвайки съдържанието им на пода. — Проклетият пищов трябва да е тук някъде — заинати се той, пльосна се на пода и надзърна под леглото.

— Не е — увери го Уил, облекчен, че Том сякаш бе повярвал. — Казах ти, че проверих навсякъде.

— Мамка му. — Том с усилие се изправи на крака и се върна във всекидневната.

— Е, какво сега? — попита Уил. — Ще се обадим ли на Джеф да му кажем, че плановете се променят?

— Кой е казал, че плановете се променят? — презрително изрече Том. — Том не тръгва наникъде с празни ръце.

— В смисъл?

Той повдигна ризата си, гордо излагайки на показ своя „Глок“ 23, втъкнат в колана му.

— Останалите чакат в колата, всичките заредени и готови за действие.

— Ти си откачен.

— Ще приема това като комплимент, щом идва от теб.

— Мамка му. Нищо чудно, че Лейни те заряза. — Думите се изплъзнаха от устата на Уил, преди да може да ги спре.

Том присви очи.

— Какво каза? — Той направи няколко крачки към Уил. — Какво каза, да ти го начукам?

— Забрави.

— Ще забравя — друг път. Първо си измисляш тази работа, дето Лейни дошла да види Джеф. Сега пък казваш, че била права да ме напусне?

— Казвам само, че навярно си й изкарал акъла от страх.

— Дяволски си прав, че съм й изкарал акъла. Тъпата курва заслужаваше да й изкарат акъла. И няма никого да напуска, мога да ти се закълна.

— ’Щото ти е жена, така ли? — попита Уил, стараейки се да накара Том да говори, да не си тръгва, да не доставя онези пистолети на Джеф.

— Докато смъртта ни раздели — каза Том.

— Значи имаш право да й изкарваш акъла.

— Имам право да правя с нея каквото си искам.

— Например да я пребиваш, ако не те слуша?

— Ако съм в такова настроение — съгласи се Том.

— Кажи ми тогава — подкачи го Уил, — по какво се различаваш от Дейв?

— Какво?

— Защо Дейв да заслужава да умре, а ти не?

— За какво говориш, мамка му?

— На мен ми се струва, че си скроен по същата кройка.

— Говори на английски, мама ти стара.

— Чуваш ли се какво говориш изобщо? — сопна се Уил. — Някога продължавал ли си която и да било мисъл до логическите й изводи?

— Мисля, че логическият извод точно в този момент е да ти отгърмя един.

— Опитвам се да ти кажа, че се каниш да убиеш човек, задето мисли точно като теб — възрази Уил, не съвсем убеден накъде бие, но решен да продължи, въпреки всичко. — Задето се опитва да си задържи жената. Струва ми се, че ти би трябвало да се възхищаваш на такъв човек.

Том изглеждаше объркан.

— Това е различно.

— Защо да е различно? — Уил почувства устата си пресъхнала. Беше замаян, искаше му се чаша вода. Не можеше да продължава така до безкрайност. Беше само въпрос на време, преди Том — пиян, надрусан и какъвто си беше глупав, — да се умори от цялата тази увъртяна софистика и да си тръгне.

И все пак, съдбоносно важно бе да го задържи там, да го пази далеч от Джеф. Ако Уил успееше да ги държи на разстояние един от друг, поне за тази нощ, тогава може би щеше да се избегне трагедията, която бе сигурен, че се задава.

— Така ’щото.

— Защото Джеф казва така?

— Защото е така.

— Ще помогнеш на брат ми да убие човек, понеже Джеф си пада по жена му. — Беше по-скоро констатация, не въпрос.

— Разбира се. — Том сви рамене. — Защо не?

— О, не зная. Защото е неморално? Защото е незаконно? Защото е глупаво и ще ви хванат?

— Няма да ни хванат.

— Всеки престъпник говори така. Кажи ми, Том, ти какво ще спечелиш от това?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, очевидно Джеф ще получи момичето. Но ти какво ще получиш? Да не би да ти плаща?

Том изглеждаше искрено обиден.

— Разбира се, че не.

— Значи той получава момичето, а ти — удовлетворението от добре свършената работа?

— Предполагам.

— Ако приемем, разбира се, че няма да свършите в редицата на смъртниците.

— Това няма да се случи.

— И защо? Понеже никога досега не сте се прецаквали?

— Джеф не се прецаква.

— Той не, но ти — да. Или си забравил какво стана в Афганистан?

— Какво знаеш за това?

— Зная, че си се прецакал — отговори Уил и отново изпита усещането, че е стъпил на опасна почва, но вече не можеше да се върне назад. — Зная, че Джеф се върна вкъщи с медал, а тебе те изритаха по задника.

— Предполагам, че все така става — каза Том и злобно присви очи. — Джеф винаги излиза сух от водата. Винаги печели. Ти би трябвало да знаеш това по-добре от всеки друг, братле. Той открадна Сузи Нара направо изпод теб. О, почакай. Тя всъщност никога не е била под теб, нали така? Джеф ми каза, че имаш малък проблем с тая работа.

— Върви по дяволите. — Какво точно бе казал Джеф на този кретен? Джеф не е съвсем господин Дискретност, чу отново думите на Кристин.

— Я кажи, че забравих, как й беше името? На онази, заради която са те изхвърлили от „Принстън“?

— Добре, достатъчно. — Брат му със сигурност не бе разказал на Том за Ейми.

— Абигейл? Ани? И, сетих се. Ейми!

Трябваше и той да се сети, и да не се доверява на брат си.

— Можеш да се обзаложиш, че Джеф не би позволил на никого да му отнеме момичето — продължи да се подиграва Том. — Той щеше да я чука отпред, отзад, отстрани и повярвай ми, когато Джеф чука някое момиче, то не мърда от него.

— Като Лейни ли? — подхвърли Уил, отвръщайки на удара, без да се замисли.

— Какво?

— Джеф и твоята жена ли е чукал отпред, отзад и отстрани? Тя не мръдна ли?

— За какво говориш?

— Говоря за Джеф и Лейни — изкрещя Уил и думите рукнаха от устата му, като струя вода от развален кран. Той искаше да ги спре, но не можеше. Те не преставаха да се изливат. — Какво има, Том? Да не би да си нямал представа, че най-добрият ти приятел чука жена ти?

— Ти, лъжлив педал!

— Нали попита какво е правила тя тук онзи ден? И какво мислиш, че е правила?

Думите удариха Том право между очите и той се завъртя, сякаш наистина беше прострелян, после избухна в сълзи и се свлече на пода.

Уил се взираше в безформената купчина пред него, давайки си сметка, че този път бе отишъл прекалено далеч.

— Иди си вкъщи, Том — каза той, а главата му бумтеше. — Изглеждаш изтощен. Иди да поспиш. Прав си. Това са простотии. Няма нищо между Лейни и Джеф. Аз си го измислих. Кълна се…

Но Том вече се бе закрепил на крака и скочи към вратата с пистолета в ръка.

— Копеле гадно — ревеше той. — Ще те убия, нещастен мръсник такъв.

— Том, махни пистолета — изкрещя Уил след него.

Том рязко спря. Обърна се и насочи своя „Глок“ 23 право в главата на Уил.

— Стой точно, където си, братле — каза той. — Ти не си поканен на това парти.

И после замина.