Бар „Дивата зона“

3.

— Мамка му — повтори Том. — Видя ли му тъпата усмивка? Все едно, че току-що е глътнал проклетото канарче. Ще ми се да му избия тая усмивчица, човече. — И той удари с юмрук по тезгяха.

— Остави го — обади се Джеф.

— Имате ли нужда от нещо? — попита от другия край на бара Кристин.

Джеф поклати отрицателно глава.

— Искам да кажа, едно е да спечелиш баса, човече — продължи Том. — Но трябва да си по-скромен. Не можеш да се разхождаш, като че ли си Второто пришествие, мама му стара. Проклет надут пуяк.

Джеф едва не се разсмя. Какво разбираше Том от скромност? Но всъщност бе странно благодарен за гнева на Том. Така си спести част от своя.

— Струва ми се, че омеша прекалено много метафори, Томи, момчето ми.

— За какво, по дяволите, говориш? Да не се опитваш да ми кажеш, че не си кипнал и ти?

— Хей, станалото — станало.

— Е, не знаем със сигурност, нали така?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че не знаем къде отиват, нито какво ще правят като отидат там — обясни Том. — Ако изобщо приемем, че ще правят нещо. Сузи Нара може в този момент да целува за довиждане братлето, но как ще го докажем? Трябва ли просто така да му повярваме, че е вкарал гол?

— Мислиш, че би излъгал за това?

— А ти не би ли?

— Нямаше да ми се наложи — каза Джеф.

— Нима? Е, тя не те избра, нали? Така че, предполагам, това е опорен въпрос.

— Мисля, че имаш предвид „спорен“ — поправи го Джеф.

— Каквото и да е. — Том се оттласна от бара.

— Къде отиваш?

— Ще ги проследя.

— Какво? Не. Връщай се тук. Сядай. Ти си пиян.

— И какво от това?

— Това, че ще те забележат.

— Не, няма. Да не си мислиш, че не съм научил нищичко в Афганистан?

Джеф не отговори нищо. Истината бе, че не вярваше Том да е научил и едно проклето нещо в Афганистан.

— Идваш ли? — попита Том, пристъпяйки нетърпеливо от крак на крак.

Джеф поклати глава. Нямаше начин да хукне да преследва брат си. Нямаше да достави на хлапето подобно удоволствие. Достатъчно лошо беше, че през всичките години, докато растяха, той бе засенчван и унижаван от Уил. Но да се наложи да преживее всичко отново сега, тук, на неговата собствена почва… Не биваше изобщо да го допускам обратно в живота си, помисли си Джеф и направи знак на Кристин за още едно питие. Трябваше да каже на Уил да се маха, още преди десет дни, когато се показа на прага му. Трябваше да затръшне вратата в усмихнатото му, нетърпеливо лице.

Джеф пак се сети за вица, който бе разказал по-рано. „Пожелай си нещо“ — бе казал духът. — „Ще имаш всичко, което поискаш.“

Искам той да изчезне, помисли си Джеф.

— Последен шанс — обади се Том, отстъпвайки към вратата.

— Отивай — тихо произнесе Джеф и Том отвори, и се изпари във въображаем облак дим.

Топлият влажен въздух тутакси обгърна тялото на Том и прилепна по кожата му като найлоново фолио, докато оглеждаше оживения тротоар за следи от Уил и Сузи. Къде бяха? Как можаха да изчезнат толкова бързо? Той погледна към отсрещната страна на улицата, към океана. Чуваше го, но не го виждаше в тъмното, само от време на време се показваше по някой огрян от луната гребен на вълна, устремила се неуморно към брега. Къде, по дяволите, биха могли да отидат толкова бързо?

Минаха няколко секунди, преди да ги забележи. Стояха на ъгъла на „Оушън Драйв“ и „Десета“ улица, насред група петъчни гуляйджии, и чакаха светофарът да светне зелено. Отправи се към тях с клатеща се походка и неуверена стъпка. Джеф може би бе прав, помисли си той, препъна се в собствените си крака и едва не падна сред групичка кискащи се тийнейджърки с къси полички и десетсантиметрови токчета. Може би наистина беше твърде пиян, за да ходи след тях. Но къде, по дяволите, отиваха те все пак?

Видя как Сузи внезапно сграбчи Уил за ръкава, за да се закрепи, понеже залитна на своите черни секси сандали с каишки отзад. Видя как ръката на Уил се пресегна към нейната, когато тя се изправи, но Сузи не обърна внимание, а хукна през улицата към океана, сякаш не си даваше сметка за плътния поток от движещи се коли около нея. Когато стигна отсрещната страна на пътя, спря и се обърна в очакване на Уил, който пък изчакваше пролука в трафика. Океанският бриз преметна няколко дълги кестеняви кичура коса върху лицето й и докато ги отмяташе, очите й проникнаха в тъмнината и се спряха право върху Том. Дали ме разпозна? — запита се той и приклекна зад една двойка на средна възраст, и двамата облечени в дълги шорти, по джапанки, хванати за ръце. Той усети как земята внезапно се наклони към него, сякаш го бяха спуснали върху движеща се лента и вдигна ръце на височината на кръста си, за да балансира. Когато отново погледна към тях, Уил и Сузи бяха изчезнали.

— Мамка му — изруга Том достатъчно високо, че да предизвика неодобрителните погледи на няколко минувачи, които до един тутакси ускориха крачка, сякаш за да оставят колкото се може по-голямо разстояние между себе си и Том. — Къде, по дяволите, се дянахте пък сега? — изговори ядосано и слезе от тротоара право срещу една приближаваща се кола.

Шофьорът на черния Нисан спря със скърцане на гуми, натисна клаксона и гръмко изруга, като същевременно отвори предното стъкло и му показа среден пръст.

При друг случай Том незабавно би изругал в отговор, може би дори би скочил на предната седалка, за да покаже на този задник повече от един пръст. Тази нощ обаче той имаше мисия и не би могъл да си позволи да се разсейва. Разсейването можеше да е смъртоносно. Том знаеше, че е достатъчна и една секунда невнимание. Точно тогава стъпваш на заровена мина и бам! — краката ти политат във въздуха, без повече да са съединени за тялото.

Това бе тъпа идея, реши сега той и обувките му затънаха в сухия пясък. Откакто се бе върнал от онази затънтена страна, мразеше пясъка. Лейни непрекъснато го караше да заведе децата на плажа. Но той никога не го правеше. Бе видял достатъчно пясък за цял живот. А сега, виж го. Не само бе затънал до глезените в проклетото нещо, но и щеше да си съсипе чисто новите черни кецове, които струваха почти триста кинта, или биха стрували, ако действително бе платил за тях, вместо просто да ги нахлузи и да си излезе от магазина. Том бавно се завъртя на триста и шейсет градуса, мъчейки се да открие Уил и Сузи в тъмното. Къде бяха? Дали наистина Сузи го бе видяла, а после бе споделила с Уил подозрението си, че той ги следи? Дали в същия този момент не го наблюдаваха иззад някоя от гигантските палми, обрамчили плажа като стража, смееха се на глупостта му и чакаха да видят какво ще стори по-нататък?

Дали да не им даде нещо за гледане?

Том се изкикоти и бръкна за малкия пистолет, втъкнат зад сребърната тока на тежкия му черен кожен колан, скрит под карираната риза. Джеф би си изкарал акъла, ако знаеше, че го носи, но какво, по дяволите? Противно на всеобщото мнение, той невинаги правеше онова, което Джеф му казваше.

Откакто се бе върнал от Афганистан, Том се бе сдобил с четири оръжия, никое от които не бе регистрирано — два „Магнум“-а 44-ти калибър, един револвер „H & R“ 22-и калибър и стар „Глок“ 23-и калибър, които той сменяше последователно. Любим му беше калибър 22, едно по-скоро момичешко оръжие, понеже беше малък, лесен за скриване и сравнително лек, макар никога да не преставаше да се удивлява колко тежко беше всъщност проклетото нещо. Беше го дал на Лейни по повод на първата им годишнина. Тя, разбира се, отказа да се докосне до него. Оръжията са беля, която чака да се случи, обичаше да натяква. Той не бе спорил. Какъв смисъл имаше? Нима Лейни не бе убедена, че е права за всичко?

Том остави оръжието, втъкнато в колана му, вдигна вместо него невидим пистолет и натисна въображаемия спусък.

И точно тогава ги видя отново.

Подскачаха по ръба на водата на около десет метра надолу по плажа, босите им ходила си играеха на криеница с прииждащите вълни. Той набързо изхлузи кецовете си и изръмжа, щом усети топлите песъчинки да проникват между пръстите му.

— Не мога да повярвам, че навън все още е толкова топло — чу Уил да говори. Вятърът безпроблемно разнасяше гласа му по плажа.

— За мен никога не е прекалено горещо — дойде отговорът на Сузи.

Наистина ли си говорят за времето? — зачуди се Том. Що за кретени приемаха в „Принстън“?

— Някак е странно като си помислиш, че там вътре има цял един друг свят — отбеляза Сузи и спря, за да погледне океана. Изглежда нямаше представа, че Том се спотайва наблизо.

— И някак изящно — каза Уил.

Господи, помисли си Том. Жалка работа.

Може би и Сузи си бе помислила същото, осъзна Том, Защото тя внезапно се забърза, тънките й прасци се заклатушкаха по неравната земя. Уил се затича след нея, принуждавайки Том да последва примера му. И точно тогава Уил рязко спря и се обърна.

— Мамка му — изруга Том, пусна кецовете си на пясъка и се пресегна за пистолета, а Уил отривисто закрачи право срещу него.

— Изпуснах си чорапа — Уил викна назад към Сузи, падна на колене и затършува из пясъка, докато не го намери.

Сузи се смееше, а Уил се върна при нея, протегнал увисналия, покрит с пясък чорап пред себе си, сякаш беше някоя мъртва риба.

— Моят герой — изрече тя през смях.

Аз бих могъл да бъда нейният герой, помисли си Том и реши още на следващата сутрин да иде в „Брукс Брадърс“ и да се снабди с една от онези ученически ризи с копчета от горе до долу. Бързешком вдигна кецовете си от земята, шляпна ги в хълбоците си, за да ги изтърси от пясъка и последва двамата.

Уил и Сузи продължиха да вървят по плажа още километър — два, предимно в мълчание. Вълните шумяха, Том стоеше на дискретно разстояние зад тях. На плажа имаше още хора, достатъчно, за не извика подозрение неговото присъствие.

— Хайде да идем на кино — неочаквано предложи Сузи.

— Сега ли? — попита Уил.

На кино? По това време? Луди ли бяха?

— Защо не? Ще бъде забавно. Точно зад ъгъла има киносалон, който е отворен цяла нощ.

Май се майтапите с мен, мълком простена Том. Вместо да идат в някой мотел, те щяха да отидат на кино? Лейни щеше да побеснее.

— Разбира се. Аз съм за — заяви Уил.

— Мамка му — измърмори Том и отново се помъкна след тях. Лейни щеше да го убие, това бе сигурно.

Те се поспряха на пътя, за да си обуят обувките, Том направи същото.

— Мамка му — повтори той, когато между пръстите на краката му в кецовете влезе пясък и прониза кожата му като със стотици миниатюрни камички. Господи, как мразеше пясъка.

Продължи да ги следва още няколко пресечки, наслаждавайки се на усещането на твърдия бетон под гумените си подметки. След две-три минути, застанал на прага на едно архаично галантерийно магазинче, Том ги видя да приближават касата на старомодното квартално кино. Пет минути по-късно и той си купи билет и влезе. Прегледът вече бе почнал и киното беше изненадващо пълно, като се има предвид, че бе почти полунощ. Том постоя в дъното, докато очите му привикнат с тъмнината. След малко откри Сузи и Уил на третия ред. Едва тогава се настани на едно свободно място до пътеката на последния ред. Чудеше се какъв ли филм щяха да гледат и се надяваше да не е някоя любовна история. Мразеше такива.

За щастие филмът се оказа жесток екшън с Анджелина Джоли в главната роля. Може ли да е толкова секси, дивеше се той, докато тя прелиташе през екрана и с лекота изстрелваше цял автоматичен откос по всичко, което шава. Том потупа пистолета, втъкнат в колана му, в знак на съпричастност, и толкова се увлече във филма, че почти забрави за Уил и Сузи, докато не ги видя да се отправят по пътеката след приблизително един час. Къде отиваха? Той се сниши на седалката си и прикри лице с ръка. Не можеха да си тръгват. Не и преди филмът да е свършил.

Той неохотно се изхлузи от мястото си и се промъкна във фоайето, надявайки се да ги види при бюфета да си купуват пуканки. Но не, те наистина си тръгваха.

— Прекалено е свиреп за мен — чу Сузи да казва на разпоредителката на излизане.

— Мамка му — изруга Том, следвайки ги. Толкова беше ядосан, че почти не му пукаше дали ще го видят или не. Къде, по дяволите, отиваха сега?

— Моята кола остана на „Девета“ и „Пенсилвания“ — чу Сузи да казва. Том се поколеба дали да не се признае за победен и да се върне да доизгледа филма, преди да се оправи към къщи.

— Не-е — изрече на глас. Не можеше просто така да се върне при Джеф с нищо. — Няма да стане така. — Изчака ги да завият зад ъгъла и поднови преследването си.

Двайсет минути по-късно отново се намираха в сърцето на „Саут Бийч“.

— Ето я колата ми — обяви Сузи и посочи малко сребристо БМВ, паркирано от другата страна на улицата. Алармата изчурулика при натискането на дистанционното, светлините пробляснаха.

Значи тя има пари, помисли си Том, докато Сузи и Уил пресичаха по диагонал улицата. Високите й токчета потракваха по паважа, протегнатата й ръка се насочи към вратата. Двама мъже в сходни, прилепнали по бедрата бели дънки минаха наблизо, хванати за ръце и Том използва възможността да пресече незабелязано, после приклекна зад един черен Мерцедес.

— Е, това беше май — чу Сузи да казва. — Краят на историята.

Краят на историята? — повтори си Том и едва не се провикна от радост. Знаеше си! Нямаше начин „братлето“ да уцели десетката тази нощ.

— Не се налага да е край — безсилно възрази Уил.

— Не, боя се, че се налага. — Сузи наклони лице към Уил, задържа погледа му със своя и разтвори устни в очевидно очакване. — Тук ще ми се схване вратът — каза тя след няколко секунди.

И изведнъж те вече се целуваха. Мамка му. Какво означаваше това? Не можеше ли просто да се качи в колата си и да се разкара в нощта?

— Добре, уау — възкликна Сузи, отдръпвайки се.

Добро момиче, помисли си Том. А сега, бързо в колата.

— Извинявай — побърза да изрече Уил.

Женчо, изсумтя презрително Том.

— За какво? За това, че се целуваш страхотно? Повярвай ми, не са нужни никакви извинения.

Това ли наричаш страхотна целувка? Избра си погрешния пич, миличка. Аз съм този, когото трябваше да избереш.

— Престани да се хилиш — каза тя на Уил. — Това все още не означава, че ще спя с теб.

— Никога ли?

Тя се засмя, отвори вратата на колата и се качи.

Най-сетне, помисли си Том.

— Ще те видя ли отново? — попита Уил.

Не, имаше ли по-куца реплика?

В отговор тя запали двигателя. Вече потегляше, когато смъкна стъклото.

— Знаеш къде да ме намериш — подвикна и остави Уил в облак прах.

— Путьо — измърмори Том, проследи с поглед колата, която се отдалечаваше по улицата, после зави на север по „Оушън Драйв“. Ти дори нямаш кола, нали, братле? И да ти се иска, не можеш да я последваш.

Но аз мога, даде си сметка и инстинктивно тръгна след нея, като предпазливо се навеждаше и криеше зад паркираните коли. Ухили се, щом видя колата й, хваната в задръстването, което в тази част от пътя бе неизменно като океана, дори и в такъв късен час. Неговата собствена кола бе паркирана само през няколко пресечки. Имаше възможност да стигне до там, преди тя да успее да се придвижи кой знае колко и тогава наистина щеше да я проследи и поне да разбере къде живее. А може даже и да я убеди да му даде шанс. Някои жени просто се нуждаеха от малко повече убеждаване, помисли си, като си спомни онова глупаво момиче в Афганистан, същото, което му бе навлякло цялата беля с разжалването, сякаш той бе единственият американски войник, който малко се бе поувлякъл. По дяволите, рискувал бе живота си всеки ден, заради тези проклети неблагодарници. Прекалено ли беше да очаква поне малка награда?

Няколко минути по-късно вече беше зад волана на древната си Импала в горчичен цвят. БМВ-то на Сузи се виждаше едва на половин пресечка пред него, сигнализирайки желанието й да завие наляво. Мога да я последвам, а мога и да се върна обратно, разсъждаваше той. Уил навярно още обикаляше пеша улиците на Саут Бийч. Би могъл да спре до него и да му предложи да го откара до апартамента на Джеф. Така щеше да му покаже, че номерът му не е минал.

Или пък да продължи да следи Сузи Нара, да види къде ще отиде, да разбере къде живее. Кой знае? Тя като нищо можеше и да го очаква. Бе уловил усмивката й на излизане от бара. После забеляза как очите й шарят в тъмното, сякаш знаеше, че той е там. Дали? Знаела ли е през цялото време? Да не би пък в същия този момент да поглежда в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че той все още е зад нея? По дяволите, каза си и зави наляво, щом стигна кръстовището, без да изпуска колата й от очи. Бе стигнал чак дотук. Лейни така или иначе щеше да му е бясна. Нямаше смисъл да се отказва точно сега.

— Готова или не — прошепна той и намигна на отражението си в огледалото, — Сузи Нара, ето ме, идвам.