Бар „Дивата зона“

31.

— Уил, успокой се — говореше Кристин. — Не разбирам нищо от това, което казваш. — Тя хвърли притеснен поглед към шефа си, който я наблюдаваше от коридора, видимо недоволен от всичките „спешни“ обаждания за нея тази нощ. Първо Джеф се бе обадил с актуалните новини — Сузи още спяла; всичко било под контрол; той успял да се свърже с Том. Сега пък Уил бе на телефона и бърбореше несвързано за Том и Лейни и един Бог знае за какво още.

— Уил — повтори тя. — Трябва малко по-бавно да ми кажеш какво точно се е случило. — И тя невярващо изслуша подробностите за караницата между Уил и Том. Мамка му, помисли си Кристин. Облегна глава на стената и почувства студенината й по кожата си. На мъжете може да се разчита да направят всичко толкова дяволски сложно. — Не. Не се обаждай в полицията — прошепна тя и закри уста с ръка, за да не чуе шефът й. — Само ще навлечеш неприятности на Джеф. Аз ще му се обадя и ще му кажа какво се е случило. Той знае как да се оправи с Том. Не. Стой, където си. Не прави нищо. Моля те, остави ме да се оправя с това. Става ли? Обещай ми, че ще стоиш мирен.

Кристин затвори телефона и се обърна със сладка усмивка към шефа си.

— Само още едно обаждане, Джо. После свършвам. — Тя не продължи с обещанията — неспазените обещания бяха за мъжете в този свят. Мъже като Уил, който обеща да стои мирен, когато и двамата знаеха, че няма да го направи. Мъже като Джеф, който се зарече, че всичко е под контрол, когато изобщо не беше. Мъже като Норман, който я увери, че ще й хареса вкуса на огромния му тежък език в малката й невинна уста. Мъже като Рон, който й бе казал, че ще й е приятно, когато разкъса девствеността й. Дотук с обещанията, помисли си Кристин и измъкна една омачкана визитна картичка от сутиена си и погледна номера. Добре, че не я беше изхвърлила, каза си и набра цифрите с дългите си виненочервени нокти.

Телефонът се вдигна по средата на първото позвъняване.

— Доктор Бигълоу — излая гласът, вече раздразнен.

— Дейв? — попита Кристин, изненадана от треперенето на гласа си. Мога ли наистина да направя това, запита се тя.

— Кой е?

— Аз съм Кристин, барманката от „Дивата зона“.

— Жена ми там ли е? — попита Дейв без предисловие, очевидно не бе в настроение за игрички.

— Не. — Кристин си пое дълбоко дъх и се подпря с длан на стената. — Но зная къде е.

Мълчание.

— Тя е в мотел „Южняшки комфорт“ до аерогарата — продължи без подкана Кристин. С изговарянето на думите гласът й стана по-силен. — Стая 119.

Уил стоеше по средата на всекидневната, без да мърда. Прочувствените молби на Кристин още звъняха в ушите му. Стой, където си. Не прави нищо. Обещай ми, че ще стоиш мирен.

Само че как можеше просто да си стои в апартамента и да не прави нищо? Лекомислените му лъжи бяха подпалили пословично късия фитил на Том и сега той бе на път за мотела, не за да помогне на Джеф с плана му, а за да осъществи собствения си убийствен план. Така че как можеше Уил просто да стои там и да не прави нищо?

Отново си помисли да се обади в полицията, но Кристин го бе предупредила, че така само ще навлече неприятности на Джеф и навярно беше права, както за повечето неща. Брат му вече си имаше достатъчно неприятности благодарение на него. Помисли си, дали да не се обади на Джеф и да го предупреди за Том, но как щеше някога да му обясни ужасните неща, лъжите, които бе наговорил? Не, по-добре бе да остави Кристин да се оправи с всичко.

И все пак не можеше просто да стои там. Не можеше да позволи брат му да плати — за пореден път, — за собствените му безсмислени действия. Поне веднъж в живота си трябваше да спре да мисли и да направи нещо.

— Съжалявам, Кристин — каза Уил и изтича в банята да вземе двайсет и две калибровия пистолет на Том. Пъхна го в джоба на панталоните си в цвят каки и излетя от апартамента, като прескачаше по две наведнъж външните стъпала към двора.

Пет минути по-късно бе вече в таксито и пътуваше към мотел „Южняшки комфорт“.

— Сузи, миличка — прошепна Джеф и се приведе към леглото да я целуне по страната. Мразеше да я безпокои. Тя спеше така спокойно.

Сузи отвори очи, сини като крайбрежния плавателен канал.

— Здравей — каза тя.

— Съжалявам, че те събудих.

— Няма нищо. Колко е часът?

— Минава седем.

— О, Боже мой. — Тя се надигна и седна. — Не мога да повярвам, че толкова съм спала.

— Много ти се бе насъбрало. Беше изтощена.

— Предполагам. Случило ли се е нещо?

— Не. Нищо. Всичко е наред. Гладна ли си?

Сузи се засмя.

— Умирам от глад.

— Добре — каза Джеф. — Имам нужда да направиш нещо.

Том попадна в задръстване само на няколко минути от аерогарата.

— Хайде, хора, движение — провикна се през отворения прозорец и в отговор горещият влажен въздух го зашлеви през лицето. — Какво, по дяволите…? — Отвори вратата и стъпи на земята, за да погледне покрай огромния тир пред него. Как изобщо се оказа затиснат зад този проклет камион? И по-важното, колко време щеше да остане тук? Времето си заминава, помисли си. И без това вече беше закъснял, защото изгуби прекалено много време да се разправя с Уил. Джеф нямаше да остане доволен.

Мамка му, изсмя се той. Джеф при всички случаи нямаше да остане доволен.

Може би не биваше да ходи. Нека Джеф си се оправя сам-самичък. Да разбере какво е да си предаден, да си даде сметка колко много се нуждае от Том, как винаги е имал нужда от него.

— Аз не съм педерастът в това уравнение — изръмжа Том и зърна в далечината светлините на линейка.

Изглежда доста тежка катастрофа, помисли си той с надеждата, който и да я бе предизвикал, да е умрял в нея. Върна се в колата си, запали още една цигара и пусна радиото, усилено до край. Заслуша се в някаква кънтри певица, която виеше в невъзможно висока октава за невярното си гадже и през цялото време си представяше как Лейни прави секс с най-добрия му приятел.

— Тази лъжлива кучка — изруга той. Да му разправя, че не разбирала защо жените го намират за толкова привлекателен, че тя самата никога не го била смятала за особено хубав. А през цялото време се е чукала с него зад гърба на Том. Той удари с юмрук по волана и се почуди от колко ли време продължава авантюрата им, колко ли време най-добрият му приятел му се е присмивал зад гърба.

— Мърдайте, педали.

Сякаш стресната, дългата редица коли и камиони се раздвижи и постепенно набра скорост покрай две лошо смачкани коли встрани на пътя. Един униформен полицай вземаше показания от няколко човека от участниците.

— Научете се да карате, задници — провикна се Том, когато бе на безопасно разстояние. Преустрои се в дясната лента, излезе през първия изход и в следващите десет минути кара в кръг, търсейки мотел „Южняшки комфорт“. — Не можаха да отседнат в „Холидей ин“ — мърмореше той. — Трябваше да изберат някакво тъпо местенце, дето никой не го е чувал. Трябва да си вземеш едно от тези нещица, GPS-ите, дето аз си взех, беше му предложила веднъж Лейни. Моето го използвам през цялото време.

— Разбира се, че го използваш — възкликна Том сега. — Иначе и с двете ръце не можеш да си намериш задника.

Макар че й е било много лесно да намери Джеф.

— Къде сте, по дяволите? — извика Том и в същото време над главата му ниско прелетя самолет, готвещ се за кацане. И тогава го видя — неонов знак на половин пресечка от него, вляво. Мотел „Южняшки комфорт“, гласеше надписът и друг, по-малък, под него: „Свободни места“. — Не, благодаря — каза Том и с любов погледна към оръжията на седалката до себе си, насочвайки колата към лявата лента.

— Вече си имам стая.

Джеф седеше на кафявия тапициран стол срещу леглото, когато чу отвън да спира кола.

— Най-сетне — въздъхна той и се зачуди откога ли бе притаил дъх. Защо, по дяволите, Том се беше забавил толкова? Отиде до вратата и зърна отражението си в огледалото на банята. Изглеждаше уплашен, сам го разбра, и се запита — не за първи път, — дали действително щеше да успее да осъществи плана си. Можеше ли наистина да застреля хладнокръвно човек?

И което бе по-важно, щеше ли да успее да се измъкне след това?

Да, и на двата въпроса, внуши си той. А сега, когато Том най-сетне бе тук, всичко щеше да тръгне по плана.

Джеф отвори вратата.

— Крайно време беше — каза той.

Дори не усети удара, докато не падна на пода, не разбра какво го бе ударило, докато не видя юмрука на Дейв да се стоварва отново върху него.

— Къде е тя, копеле такова? — изкрещя Дейв, затиснал гърдите му с колене. — Сузи, излизай веднага, ако не искаш гаджето ти да стане на кървава пихтия.

— Няма я тук — изломоти Джеф, мъчейки се да се изправи. Какво беше станало, по дяволите? Къде беше Том?

— Няма я, друг път. Сузи, предупреждавам те. Не ме карай да идвам да те търся.

— Казвам ти — извика Джеф. — Тя не е тук.

— Лъжеш.

Джеф не можеше да си спомни кога за последно го бяха удряли изневиделица. Мъчеше се да си проясни главата, стаята бавно се връщаше на фокус, макар да продължаваше да се върти. Не трябваше да става така, мислеше си той. Какво, по дяволите, се случваше?

Влачейки Джеф за врата, Дейв повдигна кувертюрата и надникна под леглото.

— Къде, по дяволите, е тя?

— Нямам представа.

— Може би ще преосмислиш отговора си. — Блъсна го отново, този път със силен удар в корема, който изкара въздуха на Джеф. — Пак те питам, къде е тя? И моля те, не ми казвай, че не знаеш. Аз съм лекар, забрави ли? Зная къде точно ще те заболи. — Дейв заби пръсти между две от ребрата на Джеф, за да му илюстрира казаното.

— Тръгна си. Преди около половин час.

— Къде отиде?

— Не зная. — Джеф изпищя от болка, когато пръстите на доктор Бигълоу се забиха още по-навътре в плътта му. — Каза, че не можела да продължи с това и се връща вкъщи.

— Колко удобно — отбеляза Дейв. — Защо ли не ти вярвам? — Стиснатият му юмрук отново намери челюстта на Джеф. — Сега ще броя до три — продължи той, когато вратата зад гърба му започна тихичко да се отваря, — и после ще започна да чупя всяка кост по тялото ти.

Главата на Джеф се въртеше, чувстваше, че челюстта му е строшена. Зрението му се замъгли; всеки момент щеше да изпадне в безсъзнание. Къде, по дяволите, е Том, питаше се той. Стаята започна бавно да потъва в тъмнина, която се приближаваше все повече.

— Едно… две…

Изтрещя изстрел.

Гърбът на Дейв се изви назад, раменете му се сковаха, очите му се разшириха едновременно шокирано и невярващо, после се замъглиха и замръзнаха, той се наклони напред и накрая се срина като парцалена кукла върху Джеф.

— Три — чу се глас от сенките.

На Джеф му бе нужна цялата сила, за да отмахне Дейв от гърдите си. Знаеше, че е мъртъв, още преди да види кръвта, която струеше отпред на ризата и оформяше широк кръг около сърцето му. Джеф стрелна поглед към фигурата, застанала на прага, облегна гръб на леглото и с мъка опита да си поеме дъх.

— Том! Господи. Какво стана? Къде, по дяволите, беше?

— Оплакваш ли се? — Том затвори вратата зад гърба си като я изрита с петата на черния си кожен ботуш.

— Мамка му, човече, в никакъв случай.

— Къде е Сузи?

— Пратих я навън да хапне нещо, казах й да не бърза, защото трябва да се погрижа за няколко неща и ще се срещнем пак тук след няколко часа. Исках да има алиби. Тя няма представа какво става.

— Джентълмен, както винаги.

На Джеф му се стори, че долавя нотка на сарказъм в тона на Том, но го отдаде на звънтенето в ушите си.

— И какво правим сега? — попита Том.

Преди да отговори Джеф си пое няколко пъти дълбоко дъх. Болеше го като говори. Главата му бумтеше, челюстта му пулсираше. Трябваше да обмисли нещата много внимателно. Първоначалният план беше да подмами Дейв в мотела, като му кажат, че Сузи е там — нещо, което Кристин бе изпълнила с присъщата си вещина и финес. Само че, вместо Сузи, Дейв щеше да завари Джеф и Том да го чакат. Тогава двамата щяха да го принудят да шофира до „Евърглейдс“, където щяха да го застрелят и да потопят тялото му в някое пълно с алигатори блато. Само че Дейв се бе появил по-рано, а Том по-късно, което тотално бе объркало нещата.

— Всичко се промени — каза на глас Джеф. При всяка дума през челюстта му преминаваха спазми.

— В смисъл?

— Ами, като за начало, вече не се налага да се отърваваме от тялото на Дейв.

— Как така?

— Беше си явна самоотбрана.

— Не ти уби тоя гъз — напомни му Том. — Аз го направих.

— Пак си е законна самоотбрана. Ти го уби, за да ме спасиш.

— Само дето копелето няма пищов — отбеляза Том и претърси за всеки случай Дейв. — Полицаите ще кажат, че съм приложил превишена сила.

— Гледаш прекалено много телевизия — каза Джеф, едва процеждайки думите през увисналата си уста.

— Вече нямам телевизор, забрави ли? Гръмнах го.

— Обаче имаш повече от един пистолет — напомни му Джеф, — и нито един не е регистриран. Кой ще докаже, че един от тях не е бил на Дейв? Че не е дошъл тук, за да ме убие?

Том изсумтя подигравателно. Напълно в стила на Джеф да завърти всичко около себе си. В крайна сметка, проблемът на Джеф беше решен с един куршум от пистолета на Том. А сега именно Том трябваше да се справя с последиците, докато Джеф отпрашва към залеза с момичето на своите мечти.

Няма начин, помисли си Том. Не и този път.

— Освен това — продължи Джеф, — сигурен съм, че все някой е чул изстрела. Не можем просто да се измъкнем оттук с труп. Най-вероятно хората вече слухтят, някой се е обадил в полицията.

Том премисли тази последна информация и реши, че Джеф навярно има право. Полицията най-вероятно вече беше на път. Което не му оставяше много време да довърши онова, заради което беше дошъл тук.

— Значи, ти още веднъж излизаш победител. Настоящ и бъдещ шампион.

— Нещо не е наред ли? — попита Джеф.

— Че какво може да не е наред?

— Трябва ние да се обадим в полицията. — Джеф се пресегна за телефона, решил да не обръща внимание на хапливия подтекст в думите на Том. — Да им кажем какво се е случило, преди да са пристигнали. Това ще покаже, че не крием нищо.

— Не съм сигурен. Бих казал, че ти криеш доста неща.

— Какво би трябвало да означава това? — Раздразнението на Джеф нарастваше. Какво му ставаше на Том? Да, навярно му бе спасил живота, като се появи навреме, но от друга страна, тъкмо неговата мудност бе изложила живота на Джеф на опасност. А сега, точно когато му бе нужно време да си подреди мислите, да си подготви историята за пред полицията, точно когато всичко се канеше да се нареди както трябва, Том почваше да капризничи без никаква причина. Явно беше пиян. Напълно бе възможно и да е в шок. — Виж. Защо не седнеш? — предложи Джеф, пренебрегвайки болката си. — Току-що уби човек. Това никога не е лесно.

— По-лесно е, отколкото си мислиш — многозначително отговори Том.

— Ще ти донеса чаша вода. После ще се обадя в полицията.

— Няма да се обаждаш на никого. — Том вдигна пистолета и го насочи към главата на Джеф.

— Какво, по дяволите, правиш?

— На какво ти прилича?

— Добре, достатъчно ми беше всичкото това…

— Че кога нещо ти е било достатъчно? — ядосано попита Том. — Каквото и да било?

— За какво говориш?

— Говоря за това, че не ти е било достатъчно да чукаш Кристин и Сузи, и сигурно половината Флорида, ами е трябвало да се хвърлиш и на Лейни?

— Какво? Ти да не си луд? Мислиш, че чукам жена ти?

— Отричаш ли?

— Разбира се, че отричам. Ти си най-добрият ми приятел. За Бога, Том, помисли само какво говориш. Знаеш, че не бих…

— Зная, че тя е идвала у вас.

Джеф панически взе да рови в паметта си кога за последен път Лейни е била в апартамента му.

— Тя не е… Чакай малко. Добре. Да. Кристин ми каза, че онзи ден Лейни се отбила. Искала да говоря с теб, но мен ме нямаше вкъщи. Дори не съм я видял. Питай Кристин, ако не ми вярваш. Или пък Уил. Той е бил там. Той ще ти каже.

— Той вече ми каза.

— Добре, тогава…

— Разказа ми всичко за теб и Лейни.

— За какво говориш? — попита отново Джеф.

Разнесе се гръмко тропане.

— Джеф… Том… — провикна се от другата страна Уил. — Моля ви, пуснете ме.

— Слава Богу — с облекчение изрече Джеф. — Явно е станало колосално недоразумение… — Той вървеше към вратата, когато усети остра болка да раздира гърдите му, последвана почти незабавно от друга. — Какво, по…? — започна Джеф, когато трети куршум от пистолета на Том се заби дълбоко в плътта му, завъртя го обратно и го повдигна от пода с танцьорска грациозност. Четвърти куршум го запрати по лице на кревата, устата и носа му изчезнаха в гънките на изпомачканите бели чаршафи. Ароматът на Сузи тутакси го обгърна, сякаш тя го поемаше в обятията си. „Обичам те“ — чу шепота й в ухото си и тези думи заглушиха всички останали звуци.

— И аз те обичам — каза той.

Джеф почувства меките й нежни устни върху своите.

А после вече не чувстваше нищо.

Уил стоеше пред вратата на стаята, когато Том я отвори и го вкара вътре.

Първото нещо, което видя, беше Дейв, легнал по очи на пода в тъмна локва от собствената си кръв.

Второто нещо, което видя, беше Джеф, проснат върху неоправеното легло, лицето му наполовина заровено в чаршафите, мъртвите му очи се взираха в тавана.

Третото нещо, което видя, беше Том, застанал по средата на стаята, глупавото му лице бе самодоволно ухилено, в протегнатата си ръка държеше пистолет.

— Виж какво направи, братле — каза Том в мига, в който навън се разнесоха полицейските сирени.

Очите на Уил се напълниха с горчиви сълзи. Тялото му се люшна, коленете му се подгънаха.

— Добре. Пуснете оръжията — чу да вика глас зад гърба му и едва тогава осъзна, че вдигнатата му ръка държи двайсет и две калибровия пистолет. — Полиция. Пуснете оръжията — повтори гласът. — Веднага… — Шум от затръшване вратите на коли, от зареждане на пушки, от приближаващи се стъпки.

Пръстът на Уил потрепери върху спусъка, цялото му тяло болезнено жадуваше да го дръпне. Мога ли да го направя, запита се той, убеден, че няма съд на света, който да го обвини, задето е застрелял човека, убил брат му. Въпреки че бе виновен за много по-голямо престъпление от това, призна мълком и раменете му рухнаха в поражение. Виж какво направи, братле, чу отново Том.

Том беше прав.

Джеф беше мъртъв заради него.

Уил пусна пистолета на пода и вдигна двете си ръце, капитулирайки безславно.

— Виж сега — изненада! — каза Том, вдигна пистолета хилейки се, и изстреля последния куршум в гърдите на Уил.

Все още се смееше, когато стаята закънтя от гърмежа на пушките.