Бар „Дивата зона“

15.

— Говори ли ви се за това? — попита Кристин, приведена над бара, изложила на показ щедрото си деколте. Голям бюст, съчувствен слушател — обикновено печеливша комбинация, гарантираща достоен бакшиш. И все пак мъжът на средна възраст, седнал на края на бара, стиснал чашата си с малцово уиски, изглеждаше странно безразличен.

— Хм-м? — отговори, без да вдига очи. Беше с бледа кожа, оплешивяващ и се потеше под бледосинята си риза. От почти цял час седеше на бара, унило подпрял бледа брадичка на нервните си длани.

— Помислих си, че може да искате да допълним това питие — каза Кристин.

— Добра идея. — Той си подаде чашата, без да вдига глава.

— Някакви специални желания?

— Каквото и да е — каза мъжът.

Кристин взе бутилка „Кънейдиън клъб“ от стъклената етажерка и наля още едно питие на мъжа, сипвайки му малко повече. Горкият, помисли си тя. По всичко личи, че има нужда. Напълни една чинийка с фъстъци и я побутна към него.

— Всичко наред ли е?

Мъжът премести поглед от фъстъците към фалшивия „Ролекс“ на китката си.

— Колко показва вашият?

Кристин си погледна часовника, стар „Булова“, който носеше вече повече от десет години.

— Шест и пет.

— И моят показва толкова.

— Някой закъснява?

— На някого са му вързали тенекия — отговори той и очите му потърсиха нейните.

Кристин му отправи най-съчувствената си усмивка.

— В колко часа трябваше да се срещнете?

— В пет и половина.

— Е, не се е забавила чак толкова. Може да е попаднала в задръстване. Или не успява да си намери място да паркира.

— Или няма да дойде — каза мъжът.

— Опитахте ли да й се обадите?

— Оставих три съобщения.

Входната врата се отвори и вътре влезе красива жена с дълга червена коса. Бе около трийсетгодишна, висока и слаба, обута в черни сатенени шорти и високи до бедрото черни кожени ботуши.

— Това тя ли е? — прошепна Кристин, като се стараеше да не изглежда прекалено изненадана.

— Господи, надявам се — каза мъжът, глътна корем и се накани да се изправи, когато вратата се отвори отново и един къдрокос мъж със слаби бедра и лукава усмивчица плъзна ръка около кръста на червенокосата, след което я целуна силно по устата. Смеейки се, те тръгнаха с долепени бедра към една маса в дъното. — Май не е тя. — Мъжът седна отново и отпусна корема си над сивите панталони.

— Не знаете ли как изглежда?

— Запознахме се в Интернет — призна той. — Казва се Джанет. От месеци си разменяме имейли. Това трябваше да е първата ни среща.

— Все още може да се появи.

— М-не. Няма да дойде. Аз съм идиот.

— Не сте идиот — възрази Кристин. Да, такъв си, помисли си тя. — Как се казвате?

— Майк. — Той се помъчи да се усмихне. — Тя ме нарича Мики.

Кристин погледна към входа с желанието вратата да се отвори и Джанет да се появи, озъртайки се за своя Мики. Но вратата си оставаше плътно затворена.

— Съжалявам — каза тя, след като мина още една минута.

Майк сви рамене, сякаш казваше: Какво да се прави?

Половин час по-късно барът бе почнал да се пълни, но Джанет все още я нямаше. Кристин наля на Майк нова чаша с уиски. „От мен“ — тъкмо се канеше да му каже, когато вратата се отвори и към бара тръгна една стилно облечена жена на средна възраст с цветни кичури и очила с рогови рамки.

— Може ли един джин с тоник, моля?

— Чудя се, дали случайно не се казвате Джанет? — с надежда попита Кристин.

— Не — отговори жената. — Аз съм Бренда. Защо — на Джанет ли ви приличам?

— Просто една игричка, която понякога сама си играя — каза Кристин и се опита да направи знак с очи на Майк.

— Джин с тоник, веднага.

— Ще седна ей там — Бренда посочи една близка маса.

— Е, какво мислите? — Кристин попита Майк веднага, щом жената се отдалечи.

— За кое какво мисля?

— За Бренда — каза Кристин и наля джин „Бийфийтър“ в една чаша.

— В какъв смисъл?

Кристин превъртя очи. Мъжете наистина ли са толкова непохватни?

— Вие сте сам. И тя е сама. Изглежда много мила. — Добави нужното количество тоник към бистрата течност.

— Бихте могли да й занесете това…

Мъжът погледна по посока на Бренда, без да вдига глава.

— Не проявявам интерес.

— Защо не?

— Не е мой тип.

— Защо? — повтори Кристин.

— Твърде стара е за мен.

— Твърде стара? Какво говорите? Вие на колко сте години?

— На четирийсет и шест.

— Тогава? Тя не може да е на повече от четирийсет.

— За мен е прекалено стара — повтори мъжът. — Границата ми е трийсет и пет. Освен това, трудно може да се нарече красавица. — И се пресегна за чашата си с уиски.

Ти майтап ли си правиш с мен? — мълком възкликна Кристин. Поглеждал ли си се наскоро в огледалото? Какво им става на мъжете, зачуди се тя. Да не би да бяха вътрешно програмирани да виждат само онова, което им се иска?

— Дванайсет долара дотук — наежи се тя.

Мъжът побутна двайсетдоларова банкнота върху тезгяха.

— Върнете ми шест — каза той.

Сметкаджия, помисли си Кристин, отброявайки шест еднодоларови банкноти. И като си помисля, че ми стана мъчно за тази невестулка. Тя даде джина на Бренда на една минаваща наблизо сервитьорка.

— На трета маса.

— И така — Майк надигна чашата си. — До колко часа работите?

— Затваряме в два часа.

— Това е малко късничко за мен. Мислиш ли, че можеш да се откъснеш по-рано?

— Какво?

— Попитах, дали не можеш да си тръгнеш по-рано.

— И защо да го правя? — сваля ли ме, зачуди се Кристин с гадно чувство в стомаха. Ето какво става, когато си мил с хората, помисли си тя.

— Хрумна ми, че бихме могли да хапнем по-късно някъде.

— Съжалявам. Не мога.

— Друг път навярно?

— Не смятам, че приятелят ми би бил особено доволен от такова нещо.

Майк пресуши уискито си на две големи глътки, отблъсна се от бара и се надигна.

— Ами, добре. Не можем да обвиняваме човек, че е опитал нали?

— Не бих си го и помислила — отговори Кристин. — Всичко хубаво.

Проследи с поглед как той лъкатуши към изхода. Надяваше се, че има достатъчно ум в главата и ще си вземе такси. Погледна към Бренда, която деликатно отпиваше от джина и гледаше тъжно към празното място от другата страна на масата. Не, помисли си, умът на Майк бе изцяло в гащите. Защо ли мъжете са достатъчно умни да управляват света, а са тъй глупави, че не знаят кое е добро за тях?

— Справихте се много добре с това — откъсна я от размислите й някакъв мъжки глас.

Кристин се стегна.

— Предполагам, че често ви налитат — продължи мъжът. Бе някъде към четирийсетте, изрядно красив с раирания си костюм и морскосиня вратовръзка. Не го бе видяла да влиза и се зачуди от колко ли време бе седял там.

Кристин отмина забележката, която общо взето също беше някаква задявка.

— Какво да ви предложа?

— Водка с лед.

— Водка с лед, готово.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Не чух такъв.

Той се засмя.

— Права сте. Беше предположение.

Тя му подаде питието.

— В такъв случай, правилно предположихте. Дванайсет долара — каза тя. — Освен, ако не искате още нещо.

Той й подаде петдесетдоларова банкнота.

— Задръжте рестото — каза и Кристин побърза да пъхне парите в джоба си, преди да е размислил или да е разбрал, че е направил грешка. В изражението й нямаше и следа от изненада или прекомерна благодарност.

— Тези смешници наистина ли си мислят, че имат шанс с някоя като вас? — попита мъжът.

— Не можем да обвиняваме човек, че е опитал — повтори тя думите на Майк. — Или поне така ми казаха.

Мъжът се засмя.

— Само дето е твърде старомодно.

— Предполагам, че има и по-лоши неща.

— Сигурен съм, че има.

— Хей, Кристин — провикна се от другия край на бара един мъж. — Може ли още две бири?

— Идвам веднага. Извинете — каза на мъжа пред себе си тя.

— Не бързайте. Аз ще съм точно тук.

Минаха почти десет минути, преди Кристин да се върне.

— Ама че кресльовци — засмя се тя на шумната врява в другия край на бара. — Как се справяте с това питие?

Мъжът вдигна чашата си.

— Тъкмо съм готов за още едно.

— Още една водка с лед пристига.

— Кристин ли се казвате? — попита той.

— Да.

— Хубаво име.

— Благодаря.

— Е, кажи ми, Кристин — започна мъжът, като с лекота изговори името й. — Каква искаш да станеш като пораснеш?

Кристин изпъшка наум, но усмивката й не помръдна. Бе очаквала доста по-добро попадение от това.

— В случай, че не сте забелязал, вече съм достатъчно голяма.

— О, забелязах. Много си красива.

— Благодаря.

— Твърде красива, за да работи в бар.

— Да не би на това място да ми подавате визитката си и да ми казвате, че сте фотограф или търсач на модели?

Той се засмя.

— Не съм фотограф, нито търсач на модели.

— Филмов режисьор? Импресарио? Телевизионен директор?

— С всички тях ли си се срещала?

— С всеки един.

— А с доктори?

— Какъв доктор?

— Рентгенолог. В „Маями дженерал“. — Той протегна ръка.

Кристин забеляза синините по кокалчетата му.

— Дейв Бигълоу — представи се той. — Радвам се да се запознаем.

Джеф тъкмо излизаше изпод душа, когато телефонът звънна. Навярно е Уил, помисли, докато увиваше тънка бяла хавлия около кръста си, и се втурна към апарата в спалнята. Уил го нямаше, когато Джеф се върна вкъщи към шест и нещо. Нямаше и бележка. Сигурно е излязъл някъде със Сузи, реши той, след като се бе показал като такъв глупак да я достави директно пред вратата на брат си. Моята врата, помисли си сега, грабна телефона от шкафчето до леглото и вдигна слушалката към ухото си.

— Ало?

— Джеф? Аз съм Ели. Моля те, не затваряй.

Брадичката на Джеф увисна към гърдите му.

— Как си, Ели? — Представи си как сестра му се полюлява от крак на крак, хапе със зъби тясната си долна устна, усуква с дългите си тънки пръсти кабела на телефона, а сиво-зелените й очи вече се пълнят със сълзи. Беше я попитал само как е, а тя вече плачеше.

Ели преглътна буцата в гърлото си.

— Добре съм. А ти?

— Никога не съм бил по-добре.

— Как е Кирстен?

— Кристин — поправи я Джеф.

— Извинявай. Разбира се, Кристин. Ще трябва да се запозная с нея някой ден.

Джеф не каза нищо, мократа му коса падаше по челото и страните му. Погледна се в огледалото над тоалетката и си каза, че май е време да се подстриже.

— Уил казва, че е страхотна — продължи Ели.

— Тогава трябва да е страхотна — произнесе Джеф подигравателно.

— Джеф…

— Как са Боб и децата?

— Добре са. Тейлър ще стане на две през август. Не мога да повярвам, че още не си го виждал — продължи тя, понеже той не каза нищо.

— Виж, Ели. Действително ме хващаш в неподходящо време…

— Трябва да си дойдеш, Джеф — примоли се Ели.

— Не мога да направя това.

— Нашата майка умира — съобщи му Ели. — Снощи състоянието й се влоши. Докторът казва, че й остава може би седмица, най-много две.

— Какво искаш да кажа, Ели? Че съжалявам? Не мога да кажа това.

— Искам да кажеш, че ще си дойдеш и ще я видиш, преди да умре.

— И това не мога да кажа.

— Защо не? Толкова ли ще ти бъде трудно да я изслушаш?

— Да — призна Джеф. — Толкова ще ми е трудно.

— Тя знае, че е направила грешка. Иска само да се извини.

— Не. Тя иска прошка — възрази Джеф. — Изобщо не е едно и също.

— Моля те, Джеф. Тя плаче през цялото време. Толкова много съжалява за всичко.

— Лесно е да съжаляваш, когато вече е твърде късно да направиш каквото и да било — каза Джеф.

— Не е непременно твърде късно — настоя Ели. — Не и за теб.

— Отдавна беше твърде късно. — Джеф свали телефона към шкафчето.

— Джеф, моля те… — чу да казва сестра му, преди да затвори.

Втренчи се в отражението си в огледалото.

— Някак си е твърде късно — каза.

— Радвам се да се запознаем, доктор Дейв Бигълоу. — Кристин стисна ръката на мъжа.

— Можеш да ме наричаш доктор Бигълоу — пошегува се той и Кристин му върна усмивката.

— Е, и какво точно прави един рентгенолог в „Маями Дженерал“? — попита тя.

— Разчита рентгенови снимки, поставя диагнози, лекува болните, оправя контузените, редовно върши чудеса.

— Нещо като това, което аз правя тук.

— Малко или много — каза Джеф и се засмя. — От дълго време ли работиш тук?

— От откриването. Около година, мисля. За първи път ли сте в „Дивата зона“?

— Да. Преместих се тук само преди няколко месеца. Едва започвам да се приспособявам.

— Откъде сте? — попита Кристин.

— Роден съм във Финикс. Но се преместих от форт Майерс.

— Наистина ли? Наскоро се запознах с някого от форт Майерс. Сузи някоя си. Познавате ли я? — Тя се засмя.

— Възможно е. Всъщност, познавах една Сузи. Пък и Форт Майерс не е чак толкова голямо място. Знаеш ли й фамилията?

Кристин поклати глава.

— Не мисля, че ми е казвала.

— Как изглежда?

Кристин видя отново как вратата на апартамента се отваря и Джеф въвежда младата жена вътре.

— Симпатична, с тъмна коса, бледа кожа — изрече набързо. — Много слаба.

— Не ми звучи познато. Често ли идва тук?

— Не. Само няколко пъти. — Запита се какво ли, ако изобщо нещо, се бе случило между Сузи и Уил. Когато се върна в апартамента да се приготви за работа, там вече нямаше никого.

— Ходили ли сте заедно на кино? — попита Дейв.

— Какво?

— Онази Сузи, която познавах във форт Майерс, обожаваше киното.

Кристин кимна.

— И аз го обожавам. Не че мога често да ходя, с моето работно време.

— Някой ми каза, че имало един киносалон наблизо, който работел цяла нощ.

— О, да. „Риволи“. Страхотен е. От онези наистина старомодни кина. С един екран, истински завеси, седалките не са амфитеатрално разположени, страхотни пуканки. Трябва да отидете.

— Каниш ли ме?

Кристин се усмихна.

— Боя се, че не мога да направя това.

— Против правилата на заведението ли е?

— Против моите правила.

— Значи е вярно, че си имаш приятел? Не е просто нещо, което казваш на момчетата, за да ги държиш настрани?

— Имам приятел — потвърди Кристин.

— Аз пък наистина имам приятел фотограф. — Дейв й намигна.

Кристин се засмя.

— Честна скаутска. Казва се Питър Лейтън. Мисля, че е доста известен.

Кристин поклати глава.

— Не бих казала, че съм го чувала някога.

— Работи в модата и списанията. Трябва да се запознаете с него.

— Сигурно.

— Мога да уредя нещо, ако искаш.

— Не мисля.

— Хей, Кристин — провикна се отново мъжът в края на бара. — Чувстваме се малко пренебрегнати тук.

— Идвам — подвикна тя.

— Не те занасям — каза Дейв, пресегна се и покри дланта й със своята. — Аз съм доктор, помниш ли? А докторите никога не лъжат.

Кристин усети неприятно напрежение да протича от пръстите му към нейните. Тя не направи опит да освободи ръката си.

— Наистина ли имате приятел фотограф?

— Кълна се.

— Недейте. На майка ви не би й харесало.

— Но теб би харесала. Би ми казала: „Дейв, това момиче е същинска фурия. Не я изпускай“.

— Аз имам приятел — заяви отново Кристин.

Дейв се засмя.

— Ето визитката ми. Обади ми се, ако обстоятелствата се променят.