Бар „Дивата зона“

18.

Джеф спеше и сънуваше Афганистан, когато телефонът звънна. Отначало подсъзнанието му възприе звъна като свистене на куршум край ухото му и той простена, сниши се в леглото и зарови глава под възглавницата. Наблизо избухна ракета и той чу гласа на Том да издава заповед за атака. Зад затворените си клепачи се видя как грабва пушката и хуква към врага, макар че кой, по дяволите, знаеше къде бе врагът. Можеше да са навсякъде, за Бога, имаше толкова много проклети пещери, а земята бе тъй пуста, камениста, толкова дяволски чужда, че като нищо можеха да са и на луната. Куршумите не спираха да прелитат, ракетите също продължаваха да експлодират навсякъде около него, войници крещяха, някои от болка, други от прилив на чист адреналин, адът се разтваряше, после изведнъж някой хукна право насреща му, Джеф почна да стреля, произвеждаше колкото се може повече изстрели, колкото се може по-бързо, но въпреки че предницата на бялото му яке бе подгизнала от кръв, той продължаваше да се носи към него, Джеф също не спираше да стреля докато най-после мъжът се запрепъва назад и се строполи на земята с разперени ръце и крака, а Джеф се приближи подритна стетоскопа, увит като змия около врата му и без да поглежда втренчените в него очи, молещи за милост, застреля д-р Дейв Бигълоу право в сърцето.

— Джеф — повика го глас някъде до него.

Той вдигна пушката си, завъртя се и изстреля още един откос куршуми, които изтрещяха срещу утринното небе. Надзърна в тъмнината. Там нямаше никого.

— Джеф — чу се отново гласът.

Усети как нещо остро го пронизва отстрани. Щик, помисли си, сграбчи го и го изви силно.

— Хей — проплака гласът. — Боли ме. Какво правиш? Пусни ме.

Джеф разтвори дланта си.

Отвори очи и видя Кристин да разтрива пръстите си.

— Няма ли да вдигнеш телефона?

Замаян, той се пресегна за телефона до леглото, умът му едва почваше да осъзнава какво става. Не беше в Афганистан; беше си в апартамента; не тичаше из непознат вражески терен; лежеше в удобното си топло легло. Никой не стреляше по него и той не бе застрелял никого. Чуваше се само неспирното звънене на проклетия телефон. Колко ли е часът, запита се и докато вдигаше слушалката, погледна часовника на нощното шкафче. Шест и половина сутринта, за Бога. Кой звъни в шест и половина сутринта, освен ако не иска да съобщи лоши новини?

Ели, помисли си, още докато поднасяше слушалката към ухото си. Обажда се да каже, че майка им е починала.

— Ало — изрече предпазливо, усещайки как в него неочаквано се надигна тъга, а очите му да се напълниха със сълзи. Трябваше да отида да я видя, каза си. Трябваше да отиде да се сбогува. Тя бе негова майка, в крайна сметка. Независимо от всичко. — Ало — произнесе отново, чувствайки каменната тишина отсреща остра като меч.

Кристин се надигна на лакти и се втренчи в него през полуспуснати клепачи.

— Кой е?

— Ало? — повтори той.

— Затвори — посъветва го Кристин, отпусна се пак и затвори очи, мъчейки се да си върне съня. — Сигурно някое хлапе си играе.

— Какво? — чу Джеф да пита и тъкмо щеше да повтори думите си, когато осъзна, че той не говореше на нея. — О. Добре. Разбира се — каза той. — Да, предполагам, че мога да го направя. Разбира се. Добре. — После затвори телефона и спусна краката си от леглото.

— Какво става? — попита тя.

— Трябва да вървя.

— Какво искаш да кажеш? Едва шест и половина е. — Тя проследи с поглед как той отива към банята и отваря вратата. — Кой беше на телефона?

— Лари. Имал махмурлук. Помоли ме да поема клиента му в седем часа.

— Мислех, че Лари не пие — каза Кристин.

— Предполагам, че не го прави често. Както и да е, казах, че ще отида. — Джеф прекоси тесния коридор, влезе в банята и затвори след себе си.

Няколко секунди по-късно Кристин чу душа. Поколеба се дали да не стане, да налее на Джеф чаша портокалов сок и може би даже да му направи закуска, но бързо се отказа. Джеф трябваше да побърза, за да стигне до салона преди седем часа, пък и кой има апетит толкова рано сутринта? След няколко минути го чу да си мие зъбите, а после и тихото бръмчене на електрическата му самобръсначка. След още няколко минути той се върна в спалнята и приятната миризма на прясно изкъпаното му тяло изпълни стаята като нежна мъгла. Усети го да ходи на пръсти покрай леглото и отвори очи само толкова, колкото да види как нахлузва дънките, които бе носил през последните няколко дни, само за да ги събуе набързо и да ги пусне на пода, след което отвори гардероба и измъкна друг чифт. Обу ги, напъха се в чиста черна тениска, пъхна мобилния си телефон в задния джоб, заобиколи от другата страна на леглото и се надвеси над нея. Кристин си помисли, че ще я целуне за довиждане и леко изви тялото си към него, но вниманието му бе насочено към нощното шкафче до нея. Видя го как отваря най-горното чекмедже и пъха пръсти вътре.

— Какво правиш? — сънено измърмори тя и се сети за пистолета на Том, скрит в дъното на чекмеджето. Това ли търсеше?

— Нищо. Всичко е наред — прошепна той. Дъхът му ухаеше на паста за зъби и вода за уста. Затвори чекмеджето и се изправи. — Извинявай, ако съм те разбудил.

— Не си.

— Заспивай пак.

— Ще ми се обадиш ли по-късно?

— Със сигурност. — Джеф се отправи към коридора. — Приятен ден.

— И на теб. — Кристин почака Джеф да излезе, тогава седна в леглото, борейки се с желанието си да провери съдържанието на чекмеджето. Искаше ли наистина да знае, дали пистолетът все още е там? Колкото по-малко зная, толкова по-добре за всички, реши тя, заслушана в разговора на Джеф с брат му в другата стая.

— Кой се обади толкова дяволски рано? — с дрезгав от съня глас питаше Уил. Представи си го как седи на дивана, гол до кръста, с усукано около тялото си одеяло, а косата му е очарователно разчорлена.

— Шефът ми има махмурлук — обясни Джеф. — Помоли ме да отида по-рано.

— Много любезно от твоя страна да се съгласиш.

— Такъв съм си — господин любезност.

— Ще се видим по-късно.

Звукът от отваряне и затваряне на входната врата на апартамента.

Кристин погледна към телефона, чудейки се, кой в действителност бе позвънил в шест и половина сутринта. Знаеше, че не бе Лари. Шефът на Джеф беше обсебен маниак тема здраве и никога не докосваше алкохол. Пък и кога друг път Джеф й бе пожелавал „приятен ден“? Пренебрегвайки тънкия гласец в главата си, който я предупреждавате да стои настрана, тя взе телефона и набра звезда-69.

— Последният номер, който ви е търсил, е… — осведоми я в следващия миг автоматичният запис и издърдори поредица от цифри.

В продължение на няколко секунди Кристин притиска телефона до голите си гърди, после го сложи на поставката му. Мъчейки се да овладее бързото биене на сърцето си, тя легна, сви се на кълбо и се опита отново да заспи.

Джеф пъргаво премина по външния коридор и се спусна по трите крила на стълбите към гаража, където виненочервеният му Хюндай бе паркиран до Волвото на Кристин. Какво ли би казал брат ми, ако знаеше къде отивам всъщност, мислеше си той и се зачуди откога бе почнал да се притеснява за чувствата на брат си. И защо беше излъгал Кристин? Едно от хубавите неща в тяхната връзка бе, че никога не изпитваше нужда да я лъже за каквото и да било. Какво се бе променило? Какво беше по-различно сега? За нейно добро ли бе проявил неискреност или за свое? Отключи колата и седна зад волана.

— Хей, това не бе моя идея — заяви на отражението си в огледалото. Но продължаваше да изпитва неприятното и неочаквано чувство на вина, надигащо се в стомаха му. Трябва да е просто от глад, каза си. Чаша кафе и малко бекон с яйца щяха да оправят работата.

Извади телефона от джоба си и се обади в салона. Не отваряха преди седем, а все още беше седем без пет, така че се надяваше да се включи автоматичният секретар. Вместо това обаче на третото позвъняване вдигна Мелиса.

— Фитнес „Елит“ — съобщи тя с обезпокоителна бодрост в гласа.

— Аз съм Джеф — каза й той. — Чуй, не се чувствам много добре. Цяла нощ съм повръщал — добави за по-голяма убедителност.

— О, тц-тц.

— Надявам се да е от нещо, което съм ял и до няколко часа да се почувствам по-добре.

— Дано да е така. Целият ти ден е запълнен с клиенти.

— Виж, дали не можеш да ги отложиш и кажи на Лари, че ще направя всичко възможно да се явя до обяд. — Това време би трябвало да е предостатъчно, помисли си Джеф.

— Пий много чай.

— Какво?

— Пий много чай — повтори Мелиса. — И препечени филийки със сладко. Без масло.

— Благодаря за съвета.

— Оправяй се — пожела Мелиса и затвори.

Джеф прибра отново телефона в джоба си и подкара от паркинга към улицата. След няколко минути вече караше по пътя към федералната магистрала и „Североизточна петдесет и четвърта“. Щеше да пристигне рано, но какво от това? Щеше да закуси нещо, да поуспокои нервите си и да се подготви за предстоящото, каквото и да бе то. Впрочем, защо ли беше толкова нервен?

— Няма абсолютно нищо, за което да се безпокоя — увери сам себе си на глас. — Всичко е под контрол. — Но още докато изговаряше думите, знаеше, че не са верни. — Мамка му — поклати глава той. Превръщаше се в същия лош лъжец като Том.

Ароматът на прясно кафе събуди Кристин около час по-късно. Беше сънувала Сузи, осъзна, докато отваряше очи, после бързо ги затвори наново и се помъчи да задържи избледняващия образ на младата жена с тъжните очи. Стана от леглото, уви се с розова копринена роба и зашляпа боса към кухнята.

— Ти си най-милото нещо в целия свят — каза на Уил, който вече бе седнал на масата, облечен в синя риза и кафяви панталони и хрупаше препечена филийка. — Как разбра, че точно от това имам нужда? — Тя си наля чаша кафе и вдиша силния аромат.

— Мога да ти направя бъркани яйца, ако искаш — предложи той.

— Майтапиш ли се? Умирам за тях — през смях каза Кристин. — От векове никой не ми е правил бъркани яйца.

— Е, те по случайност са ми специалитета.

Смениха си местата, Кристин седна на масата, а Уил отиде до тезгяха, усмихнаха се, когато раменете им леко се докоснаха.

— Не ме гледай. — Тя прикри лице с ръка. — На нищо не приличам.

— Изглеждаш прекрасно.

— Не спах добре и не съм си сложила никакъв грим. — Тя отпи от кафето си. Огромната чаша успешно прикри по-голямата част от лицето й.

— Без грим изглеждаш по-добре — отбеляза Уил. — Защо не си се наспала?

— Не зная. Май се притеснявах за онова, дето каза Том, че щял да убие съпруга на Сузи. Нали не мислиш, че го е казал насериозно? — Тя пак се сети за пистолета в дъното на чекмеджето и се запита, дали още е там.

— М-не — каза Уил, макар, в интерес на истината, да не бе убеден. Поведението на Том ставаше все по-нестабилно. Със сигурност бе само въпрос на време всичките тези приказки да експлодират в нещо доста по-зловещо.

— Предполагам, че това ранно позвъняване по телефона ти е попречило да спиш — каза Уил в опит да изтрие мислите за Том от съзнанието си. — Любезно е от страна на Джеф да отиде по-рано. — Той се приближи до хладилника и се пресегна за яйцата. — Две или три? — попита.

— Две.

Уил извади две грамадни яйца с кафяви черупки от кутията.

— С мляко ли ги предпочиташ или с вода?

— По твой избор — отговори Кристин.

— Аз ги предпочитам с вода. Така стават по-пухкави.

— Тогава да са по-пухкави. — Наблюдаваше го как чупи яйцата в една купа, после добавя вода, сол и пипер. — Обзалагам се, че си правил това за Ейми през цялото време.

— Понякога — отговори Уил. Споменаването на името й опари кожата му като ужилване на оса.

— И при все това, тя те е напуснала? Какво му е станало на това момиче?

— Може да е предпочитала пържени филийки.

Кристин се засмя и отпи от кафето.

— Колкото повече научавам за нея, толкова по-малко я харесвам.

— Какво си научила?

— Само онова, което си казал на Джеф.

— Което той тутакси ти е разказал. — Беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Това проблем ли е?

— Той винаги ли ти казва всичко?

— Джеф не е точно господин Дискретност.

— На мен нищо не ми казва — призна Уил.

— Мъжете като Джеф не говорят с други мъже — разбиращо отсъди Кристин. — Не и за лични неща. За тях говорят с жени. — Тя остави чашата си на масата, повдигна десния си крак, така че да подпре пета на седалката на стола си, при което се разкри част от вътрешната страна на бедрото й, и подпря брадичка на коляното си.

Уил бързо извърна поглед, наведе се към печката и извади от шкафа под нея един тиган. После се върна до хладилника и намери маслото в дъното на второто рафтче. Сложи малко в тигана и почака да зацвърчи.

— Какво друго ти разказа Джеф за мен? — попита, стараейки се да звучи небрежно.

— В какъв смисъл?

— Радва ли се, че дойдох? Или няма търпение да си тръгна?

— Радва се, че дойде, Уил — отговори Кристин и отново отпусна крака си на пода.

— Той ли ти го каза?

— Не беше нужно.

— Тогава откъде знаеш?

— Защото познавам Джеф. Повярвай ми. Радва се, че си тук.

Повярвай ми. Защо хората само повтарят това? — Уил си припомни сопването на Том, докато изливаше съдържанието на купата в тигана. Яйцата бързо бухнаха и стегнаха. Знаеш ли, че броненосците в щата Флорида страдат от амок? — чу въпроса му.

— Той ме плаши — отбеляза Уил.

— Джеф ли? — попита Кристин, видимо озадачена.

— Том — поправи я Уил, изключи котлона и разбърка яйцата с гумена шпатула. — Извинявай. Мислех си за снощи.

Кристин го гледаше как продължава да бърка яйцата и същевременно се протяга към шкафа за чиния.

— А знаеш ли мен кой ме плаши?

— Кой?

— Доктор Бигълоу.

— Съпругът на Сузи — каза Уил, макар да нямаше нужда от пояснение. — Да, доста плашещ тип. — Прехвърли яйцата от тигана в чинията и я постави пред Кристин.

— М-м-м. Изглеждат фантастично. Ти няма ли да хапнеш?

— Може да си взема от твоите.

— Няма начин — пошегува се Кристин, придърпа чинията по-близо и поднесе една хапка към устата си. — Това са най-хубавите бъркани яйца на света.

— Радвам се, че ти харесват.

— Някой наистина трябва да застреля копелето — заяви Кристин и лапна още една хапка.

— Какво?

— Извинявай. Просто разсъждавам на глас. Искам да кажа, тоя тип очевидно е психопат. Да ви заплашва тримата онзи ден, да идва снощи в бара, да ме сваля. — Преглътна нов залък. — Предполагам, че трябва да съм благодарна задето ме сваля, а не ме поваля. Това го пази за Сузи. Пичът заслужава да го гръмнат — добави с пълна уста. — Не мога да повярвам, че действително ми се стори чаровен.

— Сторил ти се е чаровен?

— Предложи да ме запознае с някакъв известен фотограф, който по случайност му бил близък приятел. Най-опашатата лъжа, а аз едва не се вързах.

— Сторил ти се е чаровен? — отново попита Уил.

— Е, не е съвсем като неандерталец. Искам да кажа, трябва да има някаква причина Сузи да се омъжи за него. Не е ли така?

— Предполагам.

— Първо идва чарът, после юмруците. Горката Сузи.

Уил сведе глава, помъчи се да не си спомня синините, нашарили красивата й кожа.

— Наистина не мога да разбера как може такъв едър мъж — продължи Кристин, набирайки скорост, — да не говорим, че е доктор, човек, положил клетва да не вреди на хората, как може някой такъв да оправдае побоя над жена, особено толкова крехка като Сузи. Та тя е само кожа и кости, за Бога. Какво удовлетворение получава от това да я удря? Само почакай и ще видиш — някой ден ще я убие. И когато наистина стане, ще е отчасти и по наша вина, защото сме знаели за него, а не сме направили нищо.

— И какво трябва да направим? Да съобщим на властите?

— Да бе, сякаш от това ще излезе нещо добро. Ще искат доказателства, ние ще им кажем, че не разполагаме с такива, а те ще ни отвърнат да си гледаме работата. Може да разпитат Сузи. Но ако тя прилича на повечето малтретирани жени, просто ще отрече всичко и ние ще изглеждаме като кръгли идиоти. А той по-късно ще й го изкара през носа. — Кристин довърши яйцата си и бутна чинията настрани — Не, нищо не можем да направим. Затова се чувствам толкова дяволски…

— … безсилна?

— Именно.

Уил кимна. Това чувство му беше добре познато. През повечето време се чувстваше така.

— О. Не ти оставих никакви яйца — каза Кристин, гледайки към празната си чиния.

— Няма проблем. Винаги мога да направя още.

— Обещаваш ли? — Кристин стана от стола си, наведе се и целуна Уил по страната. — Ти наистина си най-милото нещо. — В следващия миг вече я нямаше, излетя от стаята сред водовъртеж от розова коприна.

В спалнята неоправеното легло я призова и за един кратък момент Кристин се поколеба, дали отново да не се мушне в него, да се завие през глава и да опита да поспи още няколко часа. Но вече бе твърде късно за това, реши тя, отиде до прозореца и дръпна завесите, като едва не се спъна в дънките на Джеф, захвърлени на пода. Засмя се. Интересно как Джеф си бе дал труда да обуе чисти дънки, когато се предполагаше, че няма никакво време, помисли си тя и се наведе да ги вдигне. Тъкмо се канеше да ги хвърли в коша, когато напипа нещо в задния джоб.

— Става все по-интересно — промърмори и се върна в кухнята с предмета в ръце.

— Джеф си е забравил портмонето — съобщи и го размаха пред Уил.

На вратата се позвъни.

— Сигурно е той. — Тя изтича до входа. — Забрави ли нещо? — попита и отвори вратата, но бързо се дръпна назад.

Лейни Уитмън закрачи към вътрешността на стаята. Беше с бяла тениска, сини дънки и силно намръщена физиономия.

— Кристин — поздрави тя и бързо премести поглед Уил. — А ти трябва да си прословутото братле.

— Лейни, това е Уил. Уил, запознай се с Лейни, жената на Том — представи ги Кристин, чудейки се какви ли още изненади ги очакваха през деня.

— Приятно ми е да се запознаем. — Уил си помисли, че Лейни никак не е толкова непривлекателна, колкото я изкарваше Том. Чертите й бяха може би малко необичайни и леко прекомерни за лицето, но въпреки това приятни.

— Джеф тук ли е? — попита тя. — Трябва да говоря с него за Том.

— На работа е.

Неочаквано Лейни сякаш щеше да избухне в сълзи. Тя стоеше неподвижно по средата на стаята, без да каже нищо.

— Дали да не отида там и да му занеса това? — предложи Уил и взе портмонето на Джеф от ръцете на Кристин.

— Да ви дам възможност да си поговорите, дами.

— Не, няма нужда — започна Кристин.

— Ще се върна по-късно — каза Уил, пренебрегвайки изражението в очите й, което му внушаваше да остане. Последното нещо, което му се искаше, бе да говори за Том.

— Радвам се, че се запознахме, Уил — каза Лейни.

— Аз също. — Той отиде до вратата и облекчено пъхна портмонето в джоба си. Брат ми ме спаси, без дори да подозира, помисли си и затвори след себе си. Трябваше да намери начин да му благодари.