Бар „Дивата зона“

23.

Том броеше минутите до затварянето, когато видя Картър да разговаря с някакъв мъж до входа на магазина. Мъжът беше млад, което не бе необичайно за място като „Гап“, но носеше костюм и вратовръзка, което вече беше. Том го прецени като „ще му се, ама не може“ — ще му се да е млад, модерен, да е в час, да е готин, но не може да бъде никое от горните. Последното, което му се искаше на Том, бе да го хванат да преобразява някого в края на работното време. Опита да се измъкне зад един подвижен рафт с летни рокли без ръкави, но Картър се оказа с бързо око.

— Това е той — чу се гласът му. Тъкмо показваше на човека къде се бе привел Том.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Том, появявайки се с неохота. Взря се в мъжа, чиято светлоруса коса видимо оредяваше на върха. „Ще му се, ама не може, никакъв шанс, по дяволите“ — помисли си Том.

— Том Уитман? — попита мъжът.

Тялото на Том се скова. Че откога някакъв си клиент ще го нарича по име?

— Да?

Мъжът измъкна голям книжен плик от кафявото си сако.

— За вас — каза той, обърна се и си тръгна.

— Какво, по дяволите, е това? — провикна се след него Том.

Мъжът побърза да изчезне през изхода на магазина.

— Кой беше този? — попита Картър и предпазливо се приближи.

Том разкъса плика, прегледа съдържанието му, очите му прескачаха от ред на ред, неспособен да проумее нито една фраза.

— Това да не е ограничителна заповед? — попита Картър и се наклони по-близо.

— Тази тъпа кучка.

— Жена ти е извадила ограничителна заповед срещу теб?

— Ще съжалява.

— Според това — започна Картър, намести си очилата и се доближи още по-плътно до него, — не ти се разрешава да се доближаваш на повече от триста метра от Илейн Уитман, родителите й или децата й.

— Моите деца — поправи го Том.

— Е, добре, на когото и да са, не можеш да се приближаваш на повече от триста метра от тях.

— Не мога, друг път.

— Ако го направиш, ще те арестуват.

— Тази тъпа крава.

— Хей, хей. По-кротко — предупреди го Картър и угрижено се огледа из все още претъпкания магазин. Няколко човека бяха престанали да разглеждат и се мотаеха наблизо. — Нали не искаш клиентките да си помислят, че имаш предвид някоя от тях?

Том смачка писмото в юмрука си, после ядосано го хвърли на пода.

— Това няма да й се размине.

Картър тутакси вдигна хартията и почна да приглажда гънките с пръсти.

— Да хвърляш нещата не означава, че са се оправили — поучително изрече той и отново пъхна писмото в ръцете на Том. — Трябва да подходиш умно към това. Трябва да премислиш всичко много внимателно.

Том бръкна в задния си джоб за мобилния телефон и се обади на Джеф в работата.

— Ти какво правиш тук още, чекиджия? — викна ядосано на Картър.

Картър отстъпи няколко крачки назад.

— Просто се опитвах да помогна — оправда се той, мъчейки се да звучи обидено и началнически едновременно.

— Искаш да помогнеш на някого ли? Тогава помогни на нея. — Том посочи една тийнейджърка с отрупани с блузи ръце. Картър тутакси се втурна на помощ.

— Фитнес „Елит“ — млад женски глас съобщи в ухото на Том.

— Дай ми Джеф. Спешно е.

— Боя се, че Джеф вече не работи тук.

— Какво? Какви ги говориш? — викна Том. Целият свят ли бе полудял? Какво ставаше?

— Джеф вече не работи тук — повтори гласът.

— Искаш да кажеш, че не работи днес?

— Искам да кажа, че вече не работи за фитнес „Елит“.

— И откога?

— Отпреди няколко часа.

— Напуснал ли е?

— Боя се, че ще трябва да питате него.

— Аз пък се боя, че ти нищо не знаеш, мамка му — сопна се Том и връзката тутакси прекъсна. — Мамка му! — Трябваше да се досети. Точно когато наистина му се налагаше да говори с Джеф, него най-удобно го нямаше. Набра номера на мобилния му телефон, но веднага се включи гласовата поща. Остави кратко съобщение — „Къде, по дяволите, си?“ — после опита да позвъни в апартамента му. Този път му вдигнаха на третото позвъняване.

— Ало? — обади се Кристин отсреща.

— Трябва да говоря с Джеф — съобщи Том без предисловия.

— Том?

— Джеф там ли е?

— Той е на работа.

— И на коя точно работа?

— За какво говориш? — попита Кристин.

— Явно Джеф вече не работи за фитнес „Елит“.

— Не ставай глупав. Разбира се, че работи там.

— Току-що им се обадих. Те твърдят обратното.

— Не разбирам — каза отново Кристин.

— Добре дошла в клуба. — И той затвори, преди Кристин да е имала време да каже още нещо.

— Нещо не е наред ли? — попита Уил, когато Кристин излезе от спалнята. Дългата й руса коса се спускаше по раменете, гримът й бе артистично нанесен, от лявата й ръка висеше чифт черни обувки с високи токчета, копчетата на леопардовата й блуза бяха разкопчани, гърдите й преливаха от черния сутиен.

— Мисля, че Джеф е бил уволнен — каза тя и се наведе да си обуе обувките.

Уил не каза нищо.

— Не изглеждаш особено изненадан.

Той се поколеба, търсейки най-добрия начин да съобщи на Кристин, че Джеф тази сутрин не бе ходил на работа.

— Зная, че Джеф не е бил на работа днес сутринта — каза тя, сякаш прочела мислите му. — Дойде си вкъщи, когато разбрал, че му го няма портфейлът. — И тя му разказа разговора им.

— Казал ти е, че е бил с Том? — повтори Уил, щом тя млъкна.

Пауза.

— Ти не му ли вярваш?

— А ти?

Нова пауза.

— Не зная. — Тя сви рамене, при което гърдите й се повдигнаха нагоре–надолу. — Очевидно шефът му не му е повярвал. — После, разсеяно оправяйки косата си. — Ти си философът. Кажи ми, Уил, защо мъжете лъжат? И не ми отговаряй: „Защото могат“.

На Уил му се искаше тя да си закопчае блузата, за да може той да се концентрира. Нарочно ли го провокираше, не можеше да не се запита той, нарочно ли му показваше тялото си така — уж случайно и небрежно? Или наистина не си даваше сметка за ефекта върху него? Толкова ли беше безполов и сексуално незначителен за нея — за всички жени, — като че ли бе част от мебелировката?

— Мисля, че мъжете лъжат по същата причина като жените — каза накрая.

— За някоя конкретна жена ли говорим?

— Не зная. Дали?

Настана миг мълчание.

— Ти къде отиде, след като разбра, че Джеф не е на работа? — попита Кристин.

— Никъде по-специално.

— Нямаше те цял ден.

— Просто се мотах наоколо — каза Уил.

— Бая си се мотал.

— Има много какво да се види.

— Схващам, че не си се видял с Джеф.

Уил поклати глава.

— Е, къде мислиш, че е той? Сега вече знаем, че не е с Том.

— Не зная.

— Мислиш ли, че е със Сузи? — с безизразен тон попита Кристин.

Ново мълчание, този път за по-дълго.

— А ти така ли си мислиш? — върна й въпроса Уил. Явно и двамата доста бяха разсъждавали върху тази възможност. Още по-очевидно бе, че и двамата бяха стигнали до едно и също заключение.

Кристин събра двете части на блузата си и почна да ги закопчава отдолу нагоре.

— Вече не зная какво да си мисля — каза тя, втъкна блузата в късата си тясна пола и грабна чантата си от пода.

— Как щеше да се почувстваш, ако беше вярно?

— Не зная. А ти?

Уил сви рамене и поклати глава.

— Е, сега нямам време да се тревожа за това. Трябва да вървя на работа. Ще се отбиеш ли по-късно в „Дивата зона“?

— Искаш ли ме там?

— Винаги.

— Тогава ще дойда.

— Добре. — Кристин се наклони напред, и леко го целуна по страната, при което гърдите й се притиснаха в него. — Чао-бао.

Той се засмя, напук на себе си.

— Чао-бао.

— Е — каза Дейв, щом пристъпи в антрето на дома си към шест и половина същата вечер. — Изглежда, че твоето гадже го уволниха.

Сузи с усилие успя да задържи безизразното изражение на лицето си. Важно бе да не издаде никаква емоция, да се пази да не разкрие, без да иска евентуално опасна информация. Важно бе да остане спокойна и съсредоточена, да не преиграе. Каквото и да отговореше, гласът й трябваше да бъде стабилен, ръцете й — неподвижни. Известно любопитство можеше да бъде прието, дори очаквано, но не биваше да изглежда твърде нетърпелива. Трябваше да подходи внимателно. Една погрешна стъпка можеше да предизвика катастрофа.

— За какво говориш? — попита през бясното биене на сърцето си. Дали може да го чуе, почуди се тя. Можеше ли да види как диво се блъска в гърдите й?

— Джеф Райдъл — заяви Дейв, подхвърляйки името към нея така, сякаш бе футболна топка, която тя трябваше да посрещне и да продължи играта.

Сузи се постара да изобрази объркване. Тя сви рамене, като че ли името означаваше толкова малко, че не си струваше да се повтаря.

— Оня пич в колата в неделя, който търсеше Миракъл Майл — обясни Дейв, изучавайки лицето й и за най-малкия знак за досещане. — Този, който държеше картата.

— Не си спомням.

— Разбира се, че си спомняш. Онзи, хубавецът на седалката до шофьора. Големи мускули, малко мозък. Как може да не си го спомняш?

— Всъщност не бях обърнала внимание…

— Не — каза Дейв и мина покрай нея към всекидневната. — Ти просто си се опитвала да помогнеш.

Сузи го последва, умът й препускаше в четири различни посоки едновременно, сякаш я бяха разсекли на четири части. Защо той говореше за Джеф и откъде знаеше името му? Да не би да я бе проследил тази сутрин? Беше ли ги видял двамата в кафенето? Беше ли ги наблюдавал, когато влязоха заедно в мотелската стая? Какво искаше да каже с това, че гаджето й са го уволнили? За какво говореше? Колко знаеше?

— Искаш ли едно питие преди вечеря? — попита тя.

— Би било хубаво. — Той седна на млечнобелия диван, кръстоса крак върху крак, развърза вратовръзката си и зачака да бъде обслужен. — Водка с лед.

Сузи забърза към квадратната кухня, боядисана в слънчевожълтото и дълбоко синьо на Прованса. Пусна цяла шепа лед в стъклена чаша, извади от фризера водката и наля на съпруга си голямо питие, мъчейки се да овладее издайническото треперене на ръцете си. Стой спокойно, казваше си тя, докато репетираше как да държи чашата и да я подаде на Дейв. Повтори жеста няколко пъти, като се стараеше да държи под контрол треперещите пръсти. Не показвай страх, каза си тя, пое си няколко пъти дълбоко дъх, после се върна във всекидневната.

— Няма ли да ме попиташ откъде зная, че е бил уволнен? — каза Дейв, когато отиде при него. Той протегна ръка.

Сузи бързо му подаде чашата, без да казва нищо.

— Зная, понеже бях там.

— Не разбирам — искрено каза Сузи. За какво говореше Дейв?

— Помниш ли, дето той ни каза, че бил персонален треньор и работел във фитнес „Елит“ на „Северозападна четирийсета“ в Уинууд?

— Не помня — излъга Сузи. Дали й повярва? Винаги бе твърдял, че познава кога тя не казва истината.

— Е, както и да е — продължи Дейв и потупа възглавницата до себе си, подканвайки я да седне. — Помислих си: пичът има впечатляващи мускули. А аз не ставам по-млад. Може би трябва да почна да тренирам, да си възвърна формата. Не мога да си позволя да се занемаря.

Сузи се отпусна на меката седалка и погледна към лампата върху масичката с форма на детелина. Нащърбеният абажур свирепо й припомни как се справяше Дейв с лъжците.

— За какво си мислиш? Изглеждаш страхотно.

Обгърна я с ръка, привлече я по-близо и силно я целуна по страната.

— Е, благодаря ти, любима. Един мъж винаги оценява подкрепата на красивата си жена. — Той отпи от питието си. — Особено, ако тя забърква такива хубави питиета. Да не си вземала уроци от приятелката си?

— Какво?

— Онази барманка от „Дивата зона“. Как се казваше?

— Кристин — прошепна Сузи, усещайки как пулсът й се ускорява. Той си играеше с нея като котка, която се забавлява с плячката си, преди да я убие.

— Кристин. Точно така. Чувала ли си я тази седмица?

— Не.

— Не? Как така? Мислех, че вие двете сте си станали добри приятелки.

— Всъщност, не.

— Това е добре. — Той отново отпи, облегна се назад върху възглавниците и затвори очи.

— Е, няма ли да си довършиш историята? — попита Сузи, напук на себе си.

Дейв отвори очи.

— Не остана много за казване. Обадих се във фитнес „Елит“, записах си час за частен урок и днес следобед отидох там.

— Отишъл си там?

— Това проблем ли е?

— Не, разбира се, че не. Просто съм изненадана, че си изминал всичкия път до Уинууд, когато тук наоколо има милион фитнес-салони.

— Не е чак толкова далеч. Макар че определено няма вече да стъпя там.

— Какво се случи?

Дейв сви рамене.

— Оказва се, че нашият Джеф не е чак толкова добър треньор и неговият шеф бе достатъчно умен да го разбере.

— Бил си там, когато са го уволнили?

— Стана, както винаги съм ти повтарял, любима. Лошите неща се случват на хората, които са лоши към мен.

Сузи усети как по целия й гръбнак до врата премина тръпка. Тя се разтресе.

— Какво има, бебчо? — попита той. — Да не ти е студено?

— Добре съм.

— Нали не си разстроена, че той беше уволнен?

— Защо да съм разстроена?

— Добре. — Той се пресегна и я потупа по коленете. — А сега, какво има за вечеря? От всички тези упражнения май апетитът ми нарасна доста.