Бар „Дивата зона“

8.

— Това е смешно — каза двайсет минути по-късно Уил. Още се мъчеше да се намести удобно върху разхвърляната задна седалка в ръждясалата Импала на Том. Колата бе стара и миришеше по-лошо и от Том, въпреки че всички прозорци бяха отворени. Плюс това Том бе ужасен шофьор, кракът му неуморно натискаше ту газта, ту спирачката, без никаква видима причина, така че колата постоянно подскачаше напред–назад, сякаш хълцаше. Уил се страхуваше, че ще повърне, ако не спрат скоро. — Къде, по дяволите, е това място?

— Търпение, нашия, търпение — каза Том. Присмехулният му тон показваше, че се забавлява неимоверно.

Копеле, помисли си Уил и в същия миг си даде сметка колко много ненавижда Том, как винаги го е ненавиждал. Това ти харесва, нали? Харесва ти чувството на контрол над нас, непознатото усещане за власт.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваш? — попита Джеф от предната седалка.

— Отпусни се, човече. Нали снощи бях тук.

— Не минахме ли покрай този ъгъл преди пет минути? — настоя Джеф.

— Всички тези улици си приличат. Повярвай ми. Зная къде отивам.

— Как си там, отзад, братле? — подвикна през рамо Джеф.

— Не съм съвсем сигурен какво, по дяволите, правим — честно отговори Уил.

— Търсим си къща — изкикоти се Том.

— А когато стигнем там? — попита Уил.

— Предполагам, че ще зависи от теб, братле — отговори Том.

От небрежното заимстване на думата Уил настръхна.

— Не съм ти брат — изрече по-силно, отколкото имаше намерение.

— Правилно си схванал — съгласи се Том и отново се изкикоти лукаво.

— Как са те, впрочем? — попита Джеф.

— Кои?

— Алън и Вик. Какво правят?

— Откъде, по дяволите, да зная? — отбранително попита Том, но кикотът замря в гърлото му.

Уил се поизправи на мястото си с внезапно събуден интерес.

— Алън не е ли някакъв знаменит компютърен гений в Калифорния?

— Не зная. Такъв ли е?

— Съвсем сигурен съм, че майка ми го спомена. Каза, че и двамата ти братя са се оправили изключително добре.

— Да ти го начукам — изръмжа Том.

— Е, все някой трябва да го направи — отбеляза Джеф. — Понеже не ми се струва, че Сузи Нара ще го чука в скоро време. — Той се захили, Том също — с дразнещия си кикот, който сякаш раздра тъмнозелената изкуствена тапицерия като нащърбен нож. Джеф се извъртя на мястото си и намигна на брат си. Намигането казваше: „Спокойно. Всички сме заедно в тази игра“. Макар че очевидно, помисли си Уил, всеки бе сам за себе си.

Колата на Том рязко спря.

— Та-дам! — триумфално обяви той и с две ръце посочи отсреща на улицата. — Ето ни, момчета. Представям ви „Талахаси драйв“ сто двайсет и едно.

Тримата се вторачиха в изисканата кафява вила с белите плочки на покрива.

— Хубава къща — отбеляза Джеф. — Сигурен ли си, че тя живее тук?

— Абсолютно.

— И защо да ти вярваме? — попита Уил.

— Хей, човече. През оная ми работа е, дали ми вярваш или не. Казвам ти, че това е нейното място. Зави по тази алея, влезе в този гараж, изкачи тези стъпала до тази врата, където я чакаше някакъв тип. Който, при това, не изглеждаше твърде доволен.

— Може да е бил баща й — допусна Уил, мислейки, че възможно Сузи още да живее с родителите си. Може да се е върнала в тяхната къща, след като бракът й се е разпаднал. Макар тя всъщност да не бе казала, че бракът и се е разпаднал, помисли си той, полагайки усилие да си спомни.

„Бил ли си женен някога, Уил?“ — беше го попитала.

„Не. А ти?“

„Да. Но нека да не говорим за това, става ли?“

Значи, в действителност, тя изобщо не бе казвала, че бракът й е приключил. Което означаваше, че поне технически, не бе излъгала.

— Баща й? — подигравателно повтори Том. — Ти будалкаш ли ме?

— Как изглеждаше тоя пич? — попита Джеф.

— Към метър и осемдесет и два, осемдесет и пет-шест килограма. Над трийсет и петгодишен, към четирийсетте. Не изглежда зле. Добре облечен. Със сако и вратовръзка в два часа сутринта, ако щете вярвайте.

— Звучи по-скоро като посетител, не като съпруг — каза Уил, мъчейки се да убеди сам себе си.

— Сигурно, приятелче. Мечтай си.

— Има ли значение кой е пичът? — попита след малко Джеф. — На някой тук пука ли му изобщо дали тя е женена? Искам да кажа, колкото до мене, това само опростява нещата. Без притеснения да не се привърже много, без обещания, които трябва да се нарушат, никой няма да бъде наранен. Момичето просто е излязло да се позабавлява. Също като нас. На мен ми звучи перфектно.

— Но ако си е търсила само това, тогава защо не…?

— Защо не си уцелил десетката ли? — прекъсна го Том, щастлив да довърши изречението вместо него.

— Може би, просто не си я възбудил, братле.

— Може да е разбрала, че е избрала неподходящия пич — добави Том.

— Аз викам, да я питаме — каза Джеф.

— Какво?

— Сто долара на който почука на вратата й и попита съпруга й, дали може малката Сузи да излезе да си поиграе.

— Дадено — каза Том и отвори своята врата.

— Почакай. Не. — Уил се пресегна и го сграбчи за рамото, задържайки го на място. — Това е нелепо. Моля ви, не може ли просто да се махнем оттук?

— Пусни ме, човече.

— Няма да ти позволя да направиш това.

— Мислиш ли, че можеш да ме спреш?

— Стига, стига, момчета — намеси се Джеф. — Дръжте се прилично. — Той се ухили. — Само се бъзикаме с теб, братле. Том никъде няма да ходи, нали, Том?

Кикотейки се, Том затвори вратата.

— Наистина се хвана, че ще отида, нали? Мамка му, звучеше като малко момиченце. „Моля ви, не може ли просто да се махнем оттук?“ — имитира го той.

— Хей — обади се Джеф, зърнал завесите на предния прозорец на номер сто двайсет и едно да се раздвижват.

— Видяхте ли това?

— Какво да видим?

— Някой ни наблюдава.

— Какво? — Том моментално се сниши на мястото си. — Наведете се. Ще ни видят.

— Мамка му — изруга Уил и направи, каквото му бе казано.

Само Джеф остана изправен.

— Входната врата се отваря — съобщи той, а Уил затвори и мълком изрече молитва.

Моля те, нека това да е сън, пожела той. Моля те, нека се окаже, че спя на дивана във всекидневната на Джеф, унесен в сладки сънища за романтични разходки покрай океана и меки целувки на улицата. Моля те, не допускай нищо от това да се случва.

— Кой е? — чу се да пита.

— Сузи.

— Какво прави?

— Просто стои там и се оглежда — отговори Джеф. — Чакай. Сега идва насам.

— Какво? Мамка му.

Уил надникна през отворения страничен прозорец, когато Сузи притича по алеята пред къщата, пресече улицата, без да се оглежда и се отправи по права линия към колата на Том. Носеше панталон и синя риза с дълъг ръкав, въпреки смазващата горещина. Големи тъмни очила скриваха по-голямата част от лицето й. Но дори и с очилата, Уил позна, че бе уплашена.

— Какво правите тук? — попита направо, въртейки глава между Том и Джеф на предната седалка и Уил на задната.

— И ние можем да те питаме същото — отговори Том, вече изправен.

— Трябва да си вървите — каза Сузи, многозначително втренчена в Уил. — Веднага.

Погледна обратно към Джеф.

— Моля ви.

— Проблем ли има? — попита Джеф.

— Моля ви, преди да ви е видял…

— Ти си женена — по-скоро констатира, отколкото попита Уил.

Сузи наведе глава и не каза нищо.

— Казах ти — подчерта Том.

— Моля ви, просто си вървете — не му обърна внимание Сузи.

— Сузи? — долетя нехаен мъжки глас откъм „Талахаси Драйв“ номер сто двайсет и едно. — Какво става там?

Брадичката на Сузи увисна към гърдите й, рамене й се сринаха.

— Той идва насам — съобщи Том.

— Бързо — каза Сузи. — Имате ли карта?

— Какво?

— Карта на улиците. Моля ви, кажете ми, че имате в жабката.

Джеф отвори жабката и почна да тършува из бъркотията вътре. Пръстите му докоснаха разкъсано пакетче дъвки, смачкани на топка стари салфетки и нещо лепкаво, което дори не искаше да знае какво е.

— Проблем ли има? — попита мъжът, докато се приближаваше. Беше облечен всекидневно, в панталони с цвят каки и риза за голф на сини и златни райета, но иначе изглеждаше почти, както го бе описал Том, помисли си Уил, забелязвайки широките рамене и големите ръце на мъжа.

— Изгубили са се — каза Сузи малко по-бодро от необходимото.

— Просто помолихме дамата да ни упъти. — Джеф демонстративно разгъна голямата неудобна карта, която по някакво чудо бе успял да намери в дъното на жабката. — Опитваме се да разберем къде, по дяволите, сме.

Мъжът се приведе и загорялото му лице изпълни страничното стъкло до шофьора, докато избутваше Сузи настрани. Тя отстъпи няколко крачки назад, по-близо до мястото на Уил. Нужна му бе цялата воля, за да не се пресегне да я хване за ръката.

— Боя се, че жена ми не е много добре с ориентирането. Нали така, миличка?

— Боя се, че да.

Боиш се от нещо, помисли си Уил.

— Не ви ли познавам? — мъжът попита неочаквано Джеф.

Уил установи, че е затаил дъх.

— Не мисля — небрежно отговори Джеф.

— Напълно сигурен съм, че сме се срещали някъде. Наблизо ли работите?

— М-не. Работя в Уинууд. Фитнес „Елит“ на „Североизточна Четирийсета“ Знаете ли го?

— Не бих казал. Персонален треньор ли сте?

— Джеф Райдъл, на вашите услуги.

— Може пак да си поговорим за това някой ден. Коя улица търсите? — попита, свивайки пръстите на ръцете си.

На Уил му се стори, че забелязва синини по кокалчетата му. Той стрелна с поглед лицето на Сузи.

— Опитват се да намерят „Миракъл Майл“ — каза тя, избягвайки проницателния поглед на Уил. Беше се вторачила в краката си и използваше очилата си като щит срещу любопитните му очи.

— „Миракъл Майл“? Всеки знае как да намери „Миракъл Майл“.

— Всеки, освен приятеля ми тук — каза Джеф, извивайки очи към Том.

— Вече можеш да се прибираш, миличка — меко каза мъжът, макар да бе ясно, че това не е предложение. — Аз ще се погрижа за това.

Сузи отстъпи назад от колата.

— Успех — изрече право към Уил. После се обърна и забърза по алеята към къщата, без да се обръща.

— Благодаря ви за помощта — подвикна след нея Джеф.

— „Миракъл Майл“ — изрече мъжът, сякаш мислеше съсредоточено. — Я да видим. Кой е най-добрият начин да се стигне оттук? Навярно, по Андерсън роуд.

— Андерсън роуд ли? — попита Том.

— Идете до края на тази улица, завийте наляво и карайте две пресечки направо, после пак наляво и на следващия светофар вдясно. Това е Андерсън. Карайте по него, докато не стигнете до „Миракъл Майл“.

— Звучи доста лесно — каза Джеф.

— Сигурен ли сте, че не ви познавам отнякъде? — многозначително попита мъжът. — Убеден съм, че съм ви виждал наоколо. В „Дивата зона“ може би?

Уил усети как гърлото му тутакси пресъхна. Какво ставаше? Не може да подхвърлиш име като „Дивата зона“ просто ей така. Какво знаеше мъжът на Сузи? Колко ли бе казала?

— „Дивата зона“ ли? — повтори Джеф, предъвквайки думите. Физиономията му не изразяваше нищо. — Това да не е магазин за дрехи?

Мъжът се разсмя, но смехът му прозвуча кухо.

— Бар в Саут Бийч. Никога ли не сте били там?

— Не мисля.

— Нито пък аз — обади се Том. — Ами ти, Уил? Някога да си отскачал до „Дивата зона“?

— Нов съм в града, забрави ли? — едва успя да изрече Уил.

— Е, приятно прекарване на „Миракъл Майл“ — обърна се мъжът към Джеф, сякаш другите не съществуваха. Явно, ако подозираше нещо — а той съвсем очевидно подозираше нещо, — подозренията му падаха категорично върху Джеф. Мъжът се изправи и взе да се оттегля.

— Благодаря още веднъж — помаха му Том.

Вече палеше, когато лицето на мъжа внезапно се показа отново на стъклото.

— О — поде той, сякаш ненадейно му бе хрумнало нещо. — И гледайте друг път да не ви хващам в този квартал, момчета. — Намигна, обърна се и решително пое към дома си.

— Какво, по дяволите? — разпеняви се Том, точно когато входната врата на къщата се затръшна. — За какъв се мисли този задник? — Пресегна се под седалката си, измъкна един малък пистолет и го размаха във въздуха. — Малко ми трябва да гръмна това шибано лайно.

— Уау! — възкликна Джеф и хвана ръката на Том в мига, в който размаха пистолета. — Малко ти трябва, ясно. Какво, по дяволите, правиш с това нещо?

— Той има пистолет? — викна Уил. — Луд ли е? Да не искаш да ни убият?

— Ха, не се напикавай. Не е кой знае какво.

— Не сме в Кандахар, откачалко — смъмри го Джеф. — Махни проклетото нещо.

— Мамка му — процеди Том, но върна пистолета на старото му място.

— Пистолет. Не мога да повярвам. — Уил дишаше накъсано и с усилие. Нещо го задушаваше. — Зареден ли е?

— Разбира се, че е зареден. Да не ме мислиш за някакъв путьо, дето се разхожда с незареден пистолет?

— Мисля те за ненормален. Ето за какъв те мисля.

— Добре. Достатъчно. — Джеф се пресегна през Том и включи двигателя. — Да се махаме оттук.

— Какво, по дяволите, се случи току-що? — попита Том, докато се отдалечаваше от тротоара.

Уил не каза нищо. Том му бе взел думите от устата.

— Е, Сузи, искаш ли да ми обясниш какво бе всичко това? — нежно попита мъжът й.

Тя седеше на дивана, Дейв стоеше точно отсреща, извисен над нея като кралска кобра.

— Не разбирам.

— Разкажи ми за мъжете в колата, Сузи.

— Няма нищо за разказване — почна да обяснява тя. — Гледах навън и видях тази странна кола да стои там…

— Просто случайно си гледала навън? — прекъсна я той.

— Да. — Беше гледала навън, защото в главата й се въртяха мисли за бягство. Можеше ли да излезе през вратата, без той да забележи? Колко ли време щеше да мине, преди да разбере, че е заминала? След колко часа щеше да открие следите й, да я погне и да изпълни заканата си, че ще я убие, ако някога се опита да го напусне?

— Видяла си странна кола с трима непознати мъже вътре и естествено си излязла да им кажеш здрасти?

Тя незабавно бе разпознала колата — същата, която я бе проследила предишната нощ и за която бе допуснала, че е на детектив, нает от мъжа й. После разпозна мъжете от бара и видя Уил на задната седалка.

— Видях, че се мъчат с картата — каза на Дейв. — Очевидно се бяха загубили. Просто се опитах да им помогна. — Просто се мъчех да избягам, помисли си. Бе изтичала през улицата само с това наум. Не можеше да си позволи да губи повече време. „Вземете ме с вас“ — се канеше да извика. Но вместо това бе излязло: „Какво правите тук? Трябва да се махнете. Веднага.“

Дейв се усмихна, седна до нея и взе ръката й в своя.

— Ръцете ти са леденостудени — отбеляза той.

— Така ли?

— Да не ти е студено, миличка? — Той я обгърна с ръка и я придърпа плътно до себе си.

— Малко.

Почна да разтрива ръката й по дължина. Тя трепна, когато натисна силно едно от местата, където имаше синина.

— О, съжалявам, скъпа. Нараних ли те?

— Не. Няма нищо.

— Защото, знаеш колко мразя да те наранявам. Нали?

— Да.

— Да, какво?

— Зная колко мразиш да ме нараняваш.

— Почти колкото мразя да ме лъжат. Ти не ме лъжеш, нали, скъпа?

— Не.

— Наистина ли никога не си виждала никого от онези мъже преди?

— Не. Разбира се, че не.

— Дори не и в „Дивата зона“?

— „Дивата зона“? — Мили Боже, какво му бяха казали?

— Красавецът с русата коса? Персоналният треньор? — уточни Дейв. — Не си ли се занасяла с него?

— Какво? Не.

— Не ми казвай, че е било с тъпанаря на шофьорското място. Моля те, кажи ми, че имаш по-добър вкус.

— Не разбирам за какво говориш. Не съм виждала никого от тези мъже преди.

— Значи съвсем случайно са минали през „Корал Гейбълс“ и са спрели пред нашата къща, търсейки „Миракъл Майл“?

— Така казаха.

— Която всеки идиот може да намери, и сляп да е.

Сузи не каза нищо. Дори и на нея й звучеше кухо.

Ръката на Дейв като змия се усука около врата й, масажирайки горната част на гръбнака.

— Знаеш ли кое е едно от най-хубавите неща да си доктор, Сузи? — попита той. — Хората те уважават. Мислят си, че понеже си лекар, следователно си достоен човек. Затова са склонни да вярват, каквото и да им кажеш.

Сузи кимна, макар ръката му да не й позволяваше много.

— Например, ако аз кажа на някого, да речем на полицията, че жена ми е била потисната и мрачна напоследък, навярно няма да се изненадат особено, че е посегнала на живота си. Което е едно от другите хубави неща да си доктор — едва ли не жизнерадостно продължи той. — Зная как функционира човешкото тяло. И какво се иска, за да го накараш да спре да функционира. Разбираш ли какво ти казвам, миличка?

— Дейв, моля те…

— Разбираш ли? Простичко „да“ или „не“ е всичко, което се иска от теб.

— Да.

— Добре. — Той отпусна хватката си. — Защото сърцето ми наистина ще се разбие, ако нещо ти се случи. Знаеш това, нали? Отново е достатъчно просто „да“ или „не“.

Сузи затвори очи и избута думата от устата си.

— Да.

— Добре. А сега, защо не си нахлузиш нещо секси? Съпругът ти май се чувства леко възбуден.

Сузи с усилие се надигна от дивана и мълчаливо пое към спалнята.

— Побързай — чу го да казва.