Бар „Дивата зона“

6.

Четирийсет минути по-късно Том най-накрая зави по тяхната алея на „Северозападна петдесет и шеста“ улица в толкова порутения, че бе почти моден, квартал на „Морнингсайд“. Дяволите да го вземат този „Корал Гейбълс“, впрочем, изруга мълком той. Да намери обратния път оттам бе почти толкова невъзможно, колкото да се ориентира из онези проклети пещери в Афганистан. Пътища, които ни в клин, ни в ръкав, завиваха насам–натам, задънени краища, изникващи от нищото като снайперисти, улици, оплетени като змии. Истинско чудо бе, че някой изобщо можеше да се измъкне оттам. На три пъти си бе помислил, че е излязъл, само за да открие, че отново е на същия проклет път. Беше изпитал едва ли не унизителна благодарност, когато масивният огромен бетонен скелет на комплекса от жилища и магазини, известен като среден Маями, внезапно лумна пред погледа му.

Изгаси фаровете и лапна дъвка „Джуси фрут“ в случай че, колкото и малко вероятно да бе, Лейни стоеше още будна и той успееше да я убеди да му направи някакъв чай. Паркира бавно под навеса, изключи двигателя, колата потръпна и напълно притихна. Дали Лейни не го наблюдаваше от прозореца на горния етаж? — зачуди се, отвори вратата на колата и обходи с поглед простата бяла двуетажна къща. Родителите й бяха купили къщата уж като сватбен подарък, но тя бе записана само на нейно име. Том знаеше, че в случай на развод, той щеше да остане на улицата.

Нямаше да е първият път, когато щеше да му се случи, мина му през ума и си спомни как собствените му родители го бяха изритали от къщи, след като бе хванат да преписва на матурата и му бе казано, че няма да завърши гимназията с Джеф и останалите си приятели. Джеф незабавно се бе отправил на юг към Университета на Маями, а Том остана заклещен в досадния стар Бъфало.

Без Джеф до него, всичко се бе променило. Вече не се навъртаха хубави момичета; не му казваха, че има страстни кафяви очи и готин задник; ръцете им не се докосваха случайно до неговите, когато се разхождаха; вече не се кискаха и не се дръпваха от приятелките си, когато им направеше знак. Във всеки случай, напълно го избягваха, освен ако не искаха да го питат за Джеф. Какво правел той напоследък? Вярно ли било, че напуснал колежа и мислел да се засели за постоянно в Маями? Възнамерявал ли да се върне в скоро време и дали Том не знае случайно кога по-точно?

Том си намери работа в „Макдоналдс“, но напусна веднага, щом събра достатъчно пари да се присъедини към Джеф в Южна Флорида. Бе срещнал Лейни само няколко дни, след пристигането си и тя веднага се лепна за него като дъвка за подметка. Няколко месеца по-късно, все още замаян след една пиянска и развратна нощ, в която Джеф го дразнеше, залагайки сто долара, че не му стиска да го стори, Том бе влязъл в наборния офис и се бе записал в армията. После се бе върнал и бе заложил същите сто долара, че на Джеф няма да му стиска да направи същото. Какво толкова, по дяволите, разсъждаваха те, подписвайки се на пунктирания ред. Това беше приключение, възможност да видят свят, шанс да погърмят с големите пушки. Пък и войната щеше да трае само няколко месеца, не е ли така?

— Оттук, господа — бе казал с усмивка отговарящият офицер.

— Следваща спирка, чистилището — изрече сега Том, отправяйки се през влагата към входната врата, боядисана в болезненолилав цвят. Умът му се върна към изисканата кафява вила в „Корал Гейбълс“, докато тършуваше в джоба си за ключовете. Кой си боядисва вратата лилава, запита се, отключвайки.

„Предполага се, че лилавото носи късмет“, спомни си думите на Лейни и се подготви, прекрачвайки прага. Лейни бе способна да се нахвърли върху него от тъмното, обсипвайки главата му с обвинения като куршуми, да го преследва от стая в стая, с глас, който подобно на самонасочваща се ракета, безмилостно следва целта си.

Когато обаче пристъпи в миниатюрното антре, там не се криеше никой, никой не дебнеше да му откъсне главата и когато си я подаде като костенурка в тъмната всекидневна. Той се отпусна на най-близкия стол, втренчен в празното място, където преди стоеше плазменият телевизор. Няколко секунди се опитва, но не успя да се намести удобно на прекалено тесния стол с дамаска на цветя и стана. Никога не бе харесвал тази стая, така и не свикна с изхвърлените от родителите на Лейни стари мебели.

Тръгна нагоре по стълбите, трепвайки при всяко поскърцване на дървото.

Нещо не беше наред, осъзна, когато стигна горния етаж. Остана неподвижен няколко секунди, почти не дишащ и с напрегнати до краен предел мускули се помъчи да разбере какво бе то.

И тогава разбра — бе твърде тихо.

Погледът му се стрелна към тавана, едва ли не в очакване от небето внезапно да падне бомба. Пресегна се за пистолета, измъкна го от колана, насочи го напред и тръгна по тесния коридор, заобикаляйки невидимите сухопътни мини, докато зад гърба му беззвучно избухваха снаряди.

Вратите на детските стаи бяха отворени, което бе необичайно. Нали Лейни предпочиташе те да са затворени? Влезе на пръсти в стаята на Коуди, бавно приближи кошарата му, ослушвайки се за утешителния звук от дишането на сина си.

Не чу нищо.

Не видя нищо.

Дори и в тъмното можеше да види, че синът му го няма.

Какво става, почуди се Том, втурна се в съседната стая и очите му тутакси възприеха празното легло на дъщеря му, отпечатъкът от малкото й телце ясно личеше върху раираните в розово чаршафи, сякаш някой я бе събудил посред нощ и я бе отвлякъл.

Том хукна по коридора към спалнята, втурна се вътре, светна лампата и дъхът му се смрази при вида на изрядно оправеното легло. Той стовари юмрук върху бледолилавата стена, принуден най-накрая да признае онова, което инстинктивно бе разбрал още в самото начало.

Лейни бе взела децата и го бе напуснала. Беше си отишла.

И ако не беше изгубил почти два часа да следи оная тъпа кучка от бара, можеше да се прибере навреме, за да възпре жена си. Проклета да е тази Сузи, каза си като си спомни как бавно се приближава до мъжа, зловещо застанал на прага.

За всичко беше виновна тя.

— Ела тук — нежно произнесе Дейв, усмихна се на Сузи и потупа мястото до себе си върху широката им спалня, повдигнал кристалнобелите чаршафи, за да се мушне тя под тях. Беше гол от кръста нагоре, загорелите му гърди се повдигаха и спускаха в ритъм с дишането му. Сузи се поколеба на прага, влажната й коса падаше по раменете на бледорозовия хавлиен халат, пръстите на краката й се забиваха в дебелия бял килим, без желание да се придвижат.

— Хайде — подкани я той с мек и окуражителен глас, изпълнен с опрощение, сякаш тя бе тази, която бе извършила нещо лошо.

Направи няколко предпазливи стъпки напред.

— Донесе ли леда? — попита той.

Сузи протегна насинената си дясна ръка и показа найлоновата торбичка, пълна с кубчета лед, която той бе поръчал да вземе от фризера.

— Добре. А сега идвай в леглото. Дай да видим какво имаме тук.

Сякаш не знае, помисли си Сузи и изпълзя до него. Сякаш не е виновен. Тя трепна, когато той хвана брадичката й и я размърда нагоре-надолу и наляво-надясно, за да види сътвореното от своите ръце.

— Не е толкова зле — отбеляза безстрастно. — С малко лед подутините ще спаднат. Гримът ще има грижа за останалото. Но все пак, не ти препоръчвам да излизаш следващите няколко дни.

Тя кимна.

— Всъщност, мислех да си взема няколко дни почивка, да си остана вкъщи и да се грижа за моето момиче.

— Можеш ли да го направиш? — смирено попита Сузи.

Отговорът му я смрази повече от леда в ръката й.

— Мога да направя всичко — каза той.

— Имах предвид само, че си нов в „Маями дженерал“…

— Те си мислят, че съм на онази тъпа конференция — напомни й. — Освен това, питам те, кое е по-важно — работата ми или жена ми?

Сузи не каза нищо.

— Зададох ти въпрос.

— Извинявай. Не мислех…

— Не си мислеше, че въпросът ми заслужава отговор?

— Помислих си, че е… реторичен.

— Риторичен — повтори той и повдигна вежди. — Хубава думичка, Сузи. Впечатлен съм. Следващият път, когато хората ми зададат въпроса, как така един успешен, добре изглеждащ доктор се е оженил за мършава ученичка, излочена от гимназията, просто ще ги попитам, дали въпросът не е риторичен. Това би трябвало да им затвори устите. Ето, ДРЪЖ леда до бузата си. Добро момиче. — Той наведе глава към нейната и зарови уста в косата й.

— М-м-м. Толкова хубаво миришеш.

— Благодаря.

— На хубаво и чисто. Какво е това? Сапун „Айвъри“?

Тя кимна.

— Как беше ваната?

— Добре.

— Не беше ли твърде гореща?

— Не.

— Добре. Не трябва да вземаш прекалено горещи вани. Не е здравословно.

— Не беше прекалено гореща.

— Аз оправих бъркотията във всекидневната.

Бъркотията във всекидневната, помисли си Сузи. Сякаш се е появила от само себе си. Сякаш той нямаше нищо общо.

— Благодаря.

— Ще трябва да си купим нова лампа.

Тя кимна.

— Ще трябва да я удържа от джобните ти.

— Разбира се.

— Струва ми се, че и без това ти давам прекалено много. Щом можеш да си позволиш да ги харчиш за среднощни кина и места като „Дивата зона“.

Сузи почувства как тялото й се сковава. Последното нещо, което искаше да преговарят, бе „Дивата зона“. Размърда се в ръцете му, склони глава към него и вдигна устни към неговите, надявайки се да го разсее.

Помисли си за Уил, за сладката нерешителност на целувката му, докато устата на мъжа й силно притисна нейната. Разбира се, и целувките на Дейв отначало бяха такива сладки и нерешителни, спомни си тя. Такива меки. Меки и отпускащи, както и гласът му, първия път, когато се запознаха.

— Това е доктор Бигълоу — бе казала сестрата. — Той изследва рентгеновите снимки на майка ви. Би искал да говори с вас, ако разполагате с минутка.

— Насаме — спокойно и авторитетно бе добавил доктор Бигълоу. — Преди да дойде баща ви.

— Нещо не е наред ли? — бе попитала тя, мислейки си, че той е красив по един литературен начин. Тъмна къдрава коса. Високо чело. Силен нос. Хубава уста. Удивително дълги мигли, обрамчващи бледосини очи. Мили очи, бе си помислила тогава.

Беше я хванал за лакътя, внимателно я бе извел от болничната стая на майка й в коридора.

— Предполагам, че вие ще ми кажете.

— Не разбирам — бе отговорила тя, въпреки че разбираше всичко много добре.

— Как получи тези наранявания майка ви?

— Вече казах на другите лекари. Разхождаше кучето. Кракът й се оплел в каишката. Паднала по лице на земята и си ударила главата в бордюра.

— Вие видяхте ли я да пада?

— Не. Тя ни разказа какво се е случило, когато се прибра вкъщи.

— На вас?

— Аз и баща ми.

— На мен и баща ми — бе я поправил той, после смутено се бе позасмял. — Извинете. Мой досаден навик. Не казвате „Тя каза на аз, когато се прибра вкъщи.“ Казвате: „Тя каза на мен“. Това не се променя, само защото добавяте и друго лице. Мислех, че баща ви е бил на работа — продължил бе на един дъх.

— Какво?

— Казали сте на приемащите лекари, че по време на инцидента с майка ви, баща ви е бил на работа и че не е знаел нищо за това.

— Точно така. На работа беше. Не знаеше. Нямаше нищо общо с това.

— Не съм казал, че е имал. Вие това ли казвате?

— Какво? Не. Обърквате ме.

— Съжалявам… Госпожица Карсън, нали? — бе попитал, поглеждайки в картона на майка й. — Сузи? — бе добавил нежно, с глас, мек като захарен памук. — Защо не ми разкажете какво всъщност се е случило?

Тя бе поклатила глава.

— Не мога.

— Кажете ми, Сузи. Можете да ми се доверите.

— Нищо не се е случило. Краката й са се оплели в каишката на кучето. Паднала.

— Нараняванията й не съвпадат с вида падане, който описвате.

— Е, може и да не съм разбрала правилно. Казах ви, че не бях там. Не съм видяла какво точно се е случило.

— Мисля, че сте видяла.

— Не съм — възрази Сузи. — Не бях там.

— А вие как получихте тези наранявания, Сузи? Още един инцидент с кучето?

— Това не е нищо. Дори не си спомням как съм ги получила.

— Ами това? — И той посочи един червен белег на бузата й. — Вижда ми се доста прясно.

— Не зная за какво говорите.

— Баща ви е направил това, нали? Той е причинил контузиите на майка ви? Както и вашите — добави меко.

— Не, не е. Не знаете какво говорите. Свършихме ли?

— Не е нужно да го защитавате, Сузи. Можете да ми кажете какво действително се е случило. Ще отидем заедно в полицията. Ще го арестуват.

— А после? — гневно бе попитала Сузи. — Искате ли да ви кажа какво ще стане после, доктор Бигълоу? Защото мога съвсем точно да ви кажа какво ще последва. Майка ми ще се оправи, раните й ще зараснат, ще се върне вкъщи от болницата, ще оттегли всичките си обвинения срещу баща ми, както прави винаги. Тогава ще се преместим в друг град и всичко ще е наред за няколко седмици, а може би даже за няколко месеца и после, бинго — изненада! Всичко започва отначало.

— Не е нужно да става така, Сузи.

— Доктор Бигълоу, аз съм на двайсет и две. Това продължава откакто се помня, а може би даже отпреди да се родя. Мислите ли, че можете просто да се появите, да размахате магическата си слушалка и да оправите нещата?

— Бих искал да опитам — бе казал той.

И тя му бе повярвала.

Бе го оставила да я склони да отидат в полицията, да я убеди да свидетелства срещу баща си, въпреки нежеланието и страстните отричания на майка си. Стоял бе до нея, когато баща й бе осъден и пратен за шест месеца в затвора. Той, разбира се, в крайна сметка лежа по-малко от четири, след което го освободиха и се завърна вкъщи, приласкан от любящите ръце на съпругата си. Три седмици по-късно същите тези ръце бяха счупени на шест места, както и ключицата й и тя отново се бе озовала в болницата. Две седмици, след като лекарите я изписаха, баща й реши да премести семейството в Мемфис, осмото им преместване за толкова години. Този път Сузи не бе заминала с тях. Беше останала във форт Майърс, за да е близо до защитника си, милия д-р Бигълоу.

Двамата с Дейв се ожениха десет месеца по-късно. Девет седмици след това той я удари за първи път. Беше объркала „аз“ с „мен“. Разбира се, беше се скъсал да се извинява и Сузи бе обвинила себе си. Следващият месец не се бе извинявал чак толкова, когато я цапардоса, заради друга колосална граматическа грешка. Не се мина дълго до пълната програма на побоя. През последните пет години имаше много такива: бавела се твърде дълго, докато се оправя да си легне; приготвените от нея макарони не били достатъчно „ал денте“; „флиртувала“ с продавача в книжарницата. Прекалено много побоища, за да ги помни, помисли си сега Сузи, без да си дава труда да се съпротивлява, когато ръцете на Дейв натиснаха главата й към слабините му.

Мина й през ума да го ухапе, но бързо прогони тази мисъл. Със сигурност щеше да я убие.

Пък и не беше достатъчно да го осакати. Вече не.

Сега вече тя го искаше мъртъв.

Мислеше, че може и да е намерила мъжа, който да й помогне.