Бар „Дивата зона“

12.

Уил стоеше на прага между кухнята и всекидневната и местеше поглед от Сузи към брат си.

— Какво става? — попита Кристин, застанала по средата между двамата.

Джеф сви рамене, без да мръдне от мястото си до вратата.

— Дамата явно има желание да каже нещо на Уил.

— Дължа ти извинение — започна Сузи.

— Нищо не ми дължиш — побърза да я прекъсне Уил.

— Напротив.

— Никога не спори, когато една жена ти се извинява — посъветва го Джеф. — Това може никога повече да не се случи.

— Умник — обади се Кристин.

— Което предполагам, е сигнал да се връщам на работа — каза Джеф. — Хайде, Криси. Можеш да ме закараш.

— Чакай да се обуя. — Кристин изчезна в спалнята, но продължи да се ослушва към стаята, от която току-що бе излязла. Какво възнамеряваше Сузи да каже на Уил? И по-важното, какво правеше тя с Джеф? Потършува из дъното на гардероба за сандалите си, нахлузи ги, без да си дава труда да ги разкопчава, грабна чантата си от тоалетката и се върна във всекидневната. Всички стояха замръзнали по местата си и се взираха един в друг нервно и очаквателно, като участници в дуел. — Добре, готова съм — погледна от Джеф към Сузи, после към Уил. — Добре, приятели. Не се притеснявайте. Не бързайте. Няма де се върна няколко часа.

— Съжалявам. Не исках да те изритам от апартамента ти…

— Нищо такова. Честно. Имам цял куп задачи за вършене. — Кристин се отправи към вратата. — Идваш ли? — попита тя Джеф, щом пристъпи в коридора.

— Веднага, бебчо.

— Джеф — внезапно го спря Сузи.

Той се обърна.

— Благодаря ти — каза тя.

— Всичко за една дама в беда. — Очите на Джеф се задържаха върху нейните, прониквайки право през тъмните й очила. Знаеш къде да ме намериш, казваха очите му. После напусна апартамента, затваряйки вратата след себе си.

— Беда? — попита Уил.

— Фигуративно казано — отговори след миг Сузи. — Как си?

— Аз? Добре съм. — Чувствам се като лайно, поправи се мълком. Да не говорим, че съм и адски объркан. А ти?

— Добре съм.

— Просто добре?

Тя кимна.

— Днес наистина е горещо.

— Това е Флорида.

— Предполагам.

— Да ти предложа ли нещо студено за пиене? — Уил предпочиташе тя да си свали очилата. Разсейваше се, ако трябваше да води разговор, без да й вижда очите. Какво правеше тук?

Наистина ли бе дошла да се извини? Какво правеше с Джеф?

— Вода? Сок? Сода?

— Нищо. Благодаря.

— Сигурна ли си?

— Може малко вода.

С препускащо сърце Уил отиде до мивката в кухнята. Какво искаше от него? Какво очакваше? Очакваше ли нещо? Какво правеше с Джеф?

Наля й чаша студена вода от чешмата и преди да се върне в стаята почака ръцете му да спрат да треперят. Сузи не бе помръднала от предишната си позиция, очилата й продължаваха да си стоят плътно на мястото, от лявата й ръка висеше огромната платнена чанта, сякаш всеки момент щеше да хукне. Уил се приближи и й подаде чашата.

— Благодаря.

— Заповядай, седни. — Той посочи към дивана.

— Благодаря — повтори тя и приседна на ръба, сякаш се боеше да се настани прекалено удобно, после отпи от чашата. — Водата е хубава и студена.

— Сам съм я направил — пошегува се той. И добави: — Хвана ме неподготвен. Не мислех, че ще те видя отново.

— Не бях сигурна, дали би искал — призна тя и наклони глава към него. — Няма ли да седнеш?

Уил потъна в противоположния край на дивана и зачака тя да продължи.

— Сигурна съм, че искаш да ми зададеш много въпроси.

— Не — отрече той. Какво правиш с Джеф, помисли си обаче.

— Онзи ден брат ти спомена къде работи — отговори тя, сякаш той бе изрекъл въпроса си на глас. — Отидох там да го попитам, дали не би ти предал съобщение.

— Не е нужно да обясняваш.

— Моля те. Искам.

— Виж, имам да ти обяснявам също толкова, колкото и ти. Аз съм този, който се появи пред къщата ти, неочакван и неканен…

— Женен ли си? — прекъсна го Сузи.

— Какво? Не.

— В такъв случай, бих казала, че задължението е мое.

— За какво?

— Трябваше да ти кажа.

— Защо?

— Защото трябваше. Дължах ти поне това.

— Нищо не ми дължеше. Беше просто любезна.

— Любезна? В какъв смисъл?

— В смисъл, че се съгласи с Кристин, че откликна на нашия бас.

— Видя ми се забавно. — Сузи се усмихна, ъгълчетата на устните й се извиха надолу, вместо нагоре. — Прекарахме приятно, нали?

— Да — съгласи се Уил.

— Знаеше ли, че приятелят ти ще ме проследи до вкъщи?

— Какво? Не — бързо отговори Уил. — И не ми е приятел.

— Радвам се.

— Той е идиот — каза Уил. — Истински откачалник. Явно ни е следил цялата нощ.

— Много лошо, че не му показахме нещо повече.

Очите на Уил се стрелнаха към нейните, въпреки че не можеше да види зад тъмните очила. Какво говореше тя? Че съжалява, задето се е отдръпнал само след една целувка? Че е искала нещо повече и това е истинската причина да дойде тук: не да се извинява, задето не му бе казала, че е женена, а понеже съжалява, че не са продължили? Само да можех да видя очите й, помисли си той и му се прииска да познаваше жените по-добре. Ако някой вълшебен дух внезапно се появи и ми предложи да ми изпълни едно желание, това ще си поискам, каза си, като си спомни вица, разказан от Джеф в бара.

— Защо не ги свалиш? — попита накрая и се пресегна за очилата й.

Тя се дръпна назад.

— Може би е по-добре да остана с тях.

— Защо? — Уил нежно ги издърпа от лицето й. — О, Господи — възкликна той и очилата паднаха в скута му, а погледът му обходи многобройните синини по иначе бледото лице на Сузи. Те пулсираха насреща му като диско светлини — тук завяхващо лилаво, там тъмножълто. — Той ти е причинил това — заяви, без да е нужно да му се казва.

— Не. Паднах.

— Не си паднала.

— Стана инцидент с кучето на съседите. Краката ми се оплетоха в каишката.

— И на Джеф ли каза това?

Тя наведе глава.

— Той също не ми повярва.

Пръстите на Уил трепереха, когато се пресегна да докосне страната й.

— Как може някой да направи това?

— Няма нищо. Добре съм.

— Вината е моя — каза той.

— Няма нищо общо с теб.

— Ако не се бяхме появили пред прага ти като някакви тъпи тийнейджъри…

— Не би имало значение.

— Какво говориш?

— Нищо.

— Да не би да искаш да кажеш, че ти е причинявал това и преди?

— Аз съм си виновна — настоя Сузи.

— Как така?

— Аз го предизвиках.

— Ти си го предизвикала — невярващо повтори Уил.

— Изобщо не трябваше да идвам в „Дивата зона“. Знаех колко е рисковано.

— В какъв смисъл „рисковано“?

— Баровете са абсолютно забранени, когато Дейв го няма.

— Какво?

— Обикновено, когато Дейв е на конференция извън града, аз ходя с него — обясни тя, говорейки повече на себе си, отколкото на Уил, сякаш се опитваше да разбере какво се бе случило. — Но този път той каза, че щял да бъде много зает цялата седмица със срещи и лекции — той е лекар, — и нямало смисъл цяла седмица да стоя съвсем сама в хотелската стая, че било по-добре да си остана вкъщи и да се погрижа за някои неща в дома ни. Пък и аз винаги толкова се отегчавам на тези медицински събирания. Наистина чаках с нетърпение да ми остане време за самата мен, да се разхождам по плажа, да обиколя онези симпатични магазинчета покрай океана. Изобщо не трябваше да ходя в „Дивата зона“. Със сигурност поне, не трябваше да ходя повече от веднъж. Не зная какво съм си мислела. Предполагам — че Дейв няма да разбере. Не се очакваше да се върне до събота. Но той си тръгнал веднага след последната среща в петък вечер, карал по целия път от Тампа, без да спира, само за да бъде с мен. Само че, аз не бях там.

— Беше с мен — констатира Уил, чувствайки как му прималява. След като я бе оставил, той се бе върнал вкъщи. Беше спал на същия този диван и бе сънувал дълги, меки, нежни целувки, докато тя е била пребивана до кръв.

— Не съм се забавлявала така от не знам колко време.

— Не разбирам. Защо си с него? Нямате деца. Нали? — смутено попита Уил, осъзнавайки колко малко знае за нея.

Тя се засмя. Усмивката й подчерта една малка драскотина в ъгълчето на горната устна, която той дори не бе забелязал досега.

— Не, нямам деца. Също така нямам и избор.

— Разбира се, че имаш избор — възрази Уил. — Можеш да го напуснеш, да съобщиш в полицията, можеш…

— Не мога — каза простичко тя.

— Защо не?

— Той ще ме убие — отговори с ще по-голяма простота.

— Не, няма. Той е просто един побойник, един…

— Ще ме убие — повтори тя. — Моля те. Не мога да остана още дълго. Може ли да поговорим за нещо друго?

— Искаш да говорим за нещо друго? — безпомощно попита Уил. Виеше му се свят.

— Как намираш Маями? — бодро попита тя, сякаш това бе най-естественият въпрос.

— Какво?

— Моля те, Уил. Не може ли просто да се престорим, че сме обикновена двойка? Момче и момиче на среща. Нещо такова. За няколко минути, преди да трябва да си тръгна?

Очите й се напълниха със сълзи, Уил почувства, че и неговите се навлажняват. Той отклони поглед. Защо нещата винаги трябва да са толкова сложни, помисли си. Може би, в крайна сметка, Кристин и Джеф са прави. Гледай всичко да е колкото се може по-просто. Никакви очаквания, никакви обвинения.

— Мисля, че в Маями е страхотно — каза той. — Малко е горещо, но…

— Това е Флорида — довърши мисълта му тя със срамежливо хихикане. — Предполагам, че е много по-различно от Ню Джърси.

— Всъщност, аз съм от Бъфало. Само ходех на училище в Ню Джърси.

— И на двете места не съм била никога.

— Бъфало го бива — продължи с преструвката им той. — Искам да кажа, зная, че е прието да плюят града, но на мен там ми харесваше. Беше доста готино място, в което да пораснеш.

— Имал си щастливо детство — по-скоро констатира, отколкото попита тя.

— А ти нямаше ли?

— Постоянно се местехме, така че всъщност никъде не се заседявах за по-дълго. Трудно беше да си създам приятели. Винаги бях новото момиче. Тъкмо да се почувствам удобно, и пак тръгвахме. — Надигна чашата с вода до устните си, но отново я върна в скута си, без да отпие. — Е, какъв искаше да станеш като малък? — внезапно смени посоката на разговора тя. — Не ми казвай, че си искал да станеш философ.

Той се засмя.

— Не. Исках да стана пожарникар. Не искат ли всички малки момчета да станат пожарникари като пораснат?

— Не зная. Така ли е?

— Аз исках. И Джеф искаше — добави Уил и си спомни как Джеф умоляваше да му вземат пожарникарски костюм за Хелоуин — молба, която бе отхвърлена.

— А ти си искал да бъдеш Джеф — каза Сузи.

— Предполагам, че да. — И все още искам, помисли си той. — Ами ти?

— Никога не съм искала да бъда Джеф.

Уил се засмя.

— А каква искаше да станеш?

— Когато бях малка, исках да стана балерина.

— Разбира се.

— Когато малко поотраснах, си промених мнението и реших, че искам да стана моден дизайнер.

— Кое те накара да си промениш решението?

Юмруците на баща ми, помисли си Сузи.

— Липсата на талант — изрече на глас.

— Когато бях тийнейджър, исках да стана рок звезда — призна Уил.

— Певец или китарист?

— Барабанист.

Сузи се засмя.

— Я стига.

— Сериозно. Бях много щур и по всичко се палех в ония дни. Много, много силно. Действително убедих родителите си да ми купят един невероятно скъп комплект барабани и блъсках по тях сутрин, обед и вечер, подлудявах всички…

— И?

— И тогава, един ден някой взел палките ми и пробил дупки в мембраните на всичките ми барабани. Бяха напълно съсипани.

— Джеф?

— Не — каза Уил. — Макар, че всички си помислиха така. Но не беше Джеф.

— Кой беше?

Уил си пое дълбоко дъх и бавно го издиша. Усети болезнено дращене в гърлото.

— Аз бях — призна той.

— Съсипал си собствените си барабани?

— Не издържах повече. И ти ми говориш за липса на талант! — Той се засмя. — Беше ми писнало от уроци, упражнения, от това, че изобщо не ставах по-добър, от преструвките, че ми е приятно. Но родителите ми бяха похарчили толкова пари, нали разбираш? Не можех просто да се откажа. А после, един следобед си дойдох от училище, родителите ми ги нямаше, а Джеф седеше в стаята ми и блъскаше по моите барабани. Беше страхотен. Идеален. Удаваше му се без всякакво усилие. Както всичко останало. И, не зная. Просто изтрещях. Креснах му да се маха от стаята ми, никога повече да не докосва нещата ми, обичайните лайна от страна на по-малкия брат и в следващия миг вече порех онези барабани като някое чудовище от филм на ужасите. Родителите ми, естествено, обвиниха Джеф. А аз бях прекалено гузен задник, за да си призная.

— И Джеф не каза нищо?

— Защо да го прави? Знаеше, че никога няма да му повярват.

— Значи, просто си го оставил да опере пешкира?

Уил овеси глава. Изведнъж пак бе на дванайсет години и плачеше сам-самичък в стаята си. Защо ли й бе разказал тази история? Никога преди не си бе признавал срама пред никого.

— Знаеш ли, те никога нищо не му разрешаваха. За разлика от мен. „Избраникът“, така ме наричаше Джеф. И беше прав. Аз бях златното момче на родителите ми. Гордостта и радостта на майка ми. Каквото и да поисках, тя имаше грижата да го получа. Комплект барабани, баскетболни топки, частни училища, пари за „Принстън“. — Той потри чело. — Джеф беше като Пепеляшка, детето, което никой не искаше. Трябваше да моли за всяка дреболия, а бе прекалено горд, за да го прави. Нямаше да се примирява с това по-дълго, отколкото бе необходимо.

— Какво стана?

— Той замина за Маями, след два семестъра напусна колежа, записа се в армията, после стана персонален треньор. Поддържа връзка със сестра си Ели — обясни Уил, отговаряйки на въпроса, изобразен на лицето на Сузи. — Благодарение на нея разбрах къде да го намеря.

— Затова ли си дошъл тук? За да получиш опрощение?

— Не съм сигурен защо дойдох.

— Говорил ли си за това с Джеф?

— Какво има да се казва, което той вече да не знае?

— Че съжаляваш — отговори Сузи.

— Знаеш ли, аз го боготворях — продължи Уил, сякаш в паметта му се бе отворила някаква клапа и бе безсилен да я затвори. — За мен беше като бог. Той бе всичко, което исках да бъда. И всичко, което не бях. Красив, харизматичен, атлетичен, талантлив. Момичетата не можеха да се отлепят от него. Само да си мръднеше малкия пръст и те се втурваха. Аз също. Като малък все тичах след него, което напълно го подлудяваше. Крещеше ми да изчезвам, наричаше ме нещастник и загубеняк, а аз само се радвах на всичката тази ярост. Защото все пак бях привлякъл вниманието му. Колкото той ме мразеше, толкова аз го обичах. Само дето и аз го мразех. Мразех го, задето бе всичко онова, което знаех, че аз никога няма да бъда, мразех го, защото не ме обичаше. Мамка му — изруга Уил, почувствал как очите му неочаквано се изпълват със сълзи.

Сузи протегна ръка към неговата.

— Мисля, че трябва да му кажеш.

От докосването й по цялата му ръка до рамото преминаха тръпки.

— Аз мисля, че ти трябва да напуснеш съпруга си.

Тя се засмя. И отново ъгълчетата на устните й се извиха надолу, вместо нагоре.

Усмихни се, скапаняко, сякаш му казваше и в същия миг в чантата й зазвуча мелодията на „Ода на радостта“.

— О, Боже! Това е Дейв. — Тя бързо извади мобилния си телефон от платнената чанта. — Трябва да вдигна.

— Искаш ли да ида в кухнята?

Тя поклати глава и положи телефона в скута си.

— Искам да ме целунеш — каза. — Като онази нощ.

В следващия миг вече бе в ръцете му, устните му нежно докосваха нейните, боейки се да окаже какъвто и да е натиск върху наранената й уста.

— Не се безпокой — прошепна тя. — Няма да се счупя.

Уил я целуна отново, този път по-силно и по-дълбоко. Но встъпителните тонове на „Ода на радостта“ пак си пробиха път между тях.

Сузи неохотно се откъсна от обятията на Уил, въпреки че той продължаваше да я държи здраво. Тя се усмихна с тъжната си усмивка и вдигна телефона.

— Здравей — каза.

— Къде си? — Уил чу властния въпрос на Дейв. — Защо толкова се забави да вдигнеш?

— Тъкмо влизам в супермаркета — излъга Сузи. — Не успях веднага да си намеря телефона.

— Сигурна ли си, че си именно там?

Очите й се стрелнаха към прозореца, сякаш Дейв можеше да е застанал отвън и да се взира вътре. Уил скочи на крака, отиде до вратата, отвори я, направи няколко крачки по външния коридор и се върна, клатейки глава, уверявайки я, че там няма никой.

— Разбира се, че съм сигурна. Мислех да наготвя пиле със сос „Къмбърленд“ за вечеря, а нямахме боровинково сладко, затова…

— Днес може малко да закъснея — прекъсна я той.

— Някакъв проблем ли има?

— Вечерята да е готова за седем часа.

Телефонът замлъкна в ръцете й.

Сузи го върна в чантата си. Няколко секунди остана съвършено неподвижна, с наведена глава и дъх, застинал в дробовете. Когато отново вдигна глава, погледът й бе ясен и някак предизвикателен.

Тя погледна Уил.

— Имам време до седем часа — каза тя.