Бар „Дивата зона“

24.

Слънцето все още светеше, когато точно в девет без десет същата вечер, Джеф слезе от таксито. Все пак, светлината беше от онзи особен вид — ярка, но странно замряла, — която не принадлежи нито на деня, нито на нощта. Светлина назаем, помисли си Джеф, плати на шофьора и пресече пустата улица към входа на странно наименования мотел „Крайбрежен“ — странно, понеже наблизо не се виждаше никакъв бряг. Така е в Бъфало, помисли си той и погледна през рамо към отдалечаващото се такси. Тук никога нищо не бе имало смисъл. Поне за него.

Тогава, какво правеше обратно тук?

Почти не помнеше как се бе качил на самолета, да не говорим за купуването на билета. Изведнъж пред погледа му като назъбена светкавица премина един образ. Той видя изкривеното от усилие лице на Дейв, намръщената от гняв физиономия на Лари и собственото си лице, не можещо да повярва на внезапното уволнение. А после кривата усмивка на добрия доктор, докато победоносно помахваше за довиждане. По-добрият спечели, недвусмислено казваха тези потрепващи пръсти. Беше манипулиран, изигран, прелъстен и изоставен, бит в собствената си игра, помисли си Джеф не за първи път, не и за десети, и сви длани в юмруци.

Отново се видя как се втурва надолу по стълбите от салона към улицата, бягайки от иначе приятната миризма на прясно изпечен хляб, която сега заплашваше да го задуши, после хуква с всички сили, докато не се озовава, потен и останал без дъх, обратно пред близката туристическа агенция със съблазнителните, написани на ръка оферти за почивки с намаление до далечни, екзотични курорти. Видя лицето си, притиснато до стъклото, като дете пред витрина на „Мейсис“ по Коледа, после жената от другата страна го кани вътре, предлага му кафе и усмивка с прекалено много зъби. Чу се как я осведомява, че внезапно се е оказал със свободно време на разположение и с неустоимо желание за пътешествия. Незабавно пред него се материализираха най-различни ярки брошури, сякаш по магия, а гласът на жената изкусително взе да напява за красотите на Барселона и чудесата на древна Гърция. А после друг глас, тъничък и писклив, всъщност детски глас, треперещ от напиращи сълзи — не неговият глас, със сигурност не неговият, — я прекъсна, за да каже, че майка му умира и има ли някакъв начин тя да го качи на първия възможен самолет за Бъфало? И горната устна на жената пада като завеса над всички тези зъби, и усмивката замира на лицето й, а ръката й се протяга към неговата и се задържа може би малко по-дълго. Разбира се, бе прошепнала тя. Всичко, с което би могла да помогне…

— Просто ме качете на този самолет — бе казал той.

Какво ли си бе мислил?

Очевидно изобщо не съм мислил, реши Джеф сега, дръпна тежката стъклена врата към входа на празното мотелско фоайе и се втурна в топлото помещение със застоял въздух толкова напористо, че задрямалият на вид рецепционист отстъпи крачка назад.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита младежът и подръпна с една ръка яката на бялата си риза, а с другата се пресегна към паникбутона под тезгяха. Беше много висок и едва ли не обезпокоително слаб, но гласът му бе изненадващо дълбок. По кожата му личаха следи от пубертетско акне, червеникаво кестенявата коса отказваше да стои пригладена по начина, по който бе сресана, а предпочиташе да стърчи в няколко различни посоки, така че той успяваше да изглежда едновременно отегчен и стреснат.

— Трябва ми стая — чу се да казва Джеф, докато разсеяно оглеждаше акварелната картина на група лодки, заемаща голяма част от бледосинята стена зад регистратурата.

Младежът сви рамене и ръката му върху звънеца се отпусна.

— Колко време ще останете?

— Само една нощ.

— Климатикът не работи.

— Забелязах, че е малко топло.

— Мога да ви направя отбив от цената — без да го карат предложи младежът. — Шейсет долара, вместо осемдесет и пет. Как е?

— Много разумно.

Устните на младежа се извиха в колеблива усмивка, сякаш не беше сигурен, дали не му се подиграват.

— Но ако останете още една нощ, ще трябва да ви таксувам по пълната цена.

— Няма да остана.

— Откъде сте?

— Маями.

— Винаги съм искал да отида в Маями. Чувал съм, че жените там наистина си струват.

Джеф кимна, погълнат от спомена за морскосините очи на Сузи. Имаше чувството, че не я е виждал от седмици, не я е докосвал. Възможно ли бе наистина да я бе държал в ръцете си едва тази сутрин?

— Е, какво ви води насам? — попита момчето.

— Майка ми умира — простичко отговори Джеф.

Младежът отстъпи крачка назад, сякаш нейната предстояща смърт можеше да е заразна.

— Вярно? Съжалявам да чуя това.

Джеф сви рамене.

— Какво да се прави?

— Няма какво, предполагам. Е, как смятате да се погрижите?

За миг Джеф си помисли, че още говорят за майка му.

— Не разбирам…

— „Мастеркард“, „Виза“, „Америкън експрес“? — подсказа рецепционистът.

Джеф извади портмонето от задния си джоб, измъкна кредитната си карта и я подаде през тезгяха. Жестът му напомни как Кристин избутва питиетата по бара в „Дивата зона“. Погледна си часовника. Беше девет часа. Трябва да й се обадя, помисли си той. Тя сигурно се чудеше къде бе той.

Или пък не.

Кристин винаги се бе отнасяла със забележителна снизходителност към постъпките му. Това бе едно от нещата, които най-много харесваше у нея. И все пак си помисли, че навярно трябваше да й се обади и да й каже за плановете си. Макар че, как би могъл да й каже каквото и да било, след като сам не знаеше — и все още бе така, — какви са тези планове? Плановете, по самата си същност, предполагаха съзнателна мисъл в определена посока, а той цяла седмица бе действал под диктовката единствено на адреналина. Как иначе да обясни събитията от последните няколко дни?

Как иначе да обясни какво, по дяволите, правеше тук?

Винаги съм мразил този гаден град, помисли и се обърна обратно към улицата. Едва си спомняше привидно изоставения квартал, въпреки че къщата, в която бе отраснал, се намираше на около километър. Затова ли бе насочил таксито насам, а не към някой по-удобен хотел в центъра?

— Ъгъла на „Бренч“ и „Чарлз“ — бе наредил на тъмнокожия шофьор, без дори да е сигурен, дали мотелът, който помнеше от детството си, още стои там и се изненада само наполовина, че това е така, макар името му да бе сменено. При това подозираше, че не за пръв път.

Останалата част от града си е почти същата, реши, докато се возеше от летището насам. Преглъщайки нарастващото чувство на страх, докато таксито заобикаляше центъра на града, Джеф наблюдаваше как пръснатите тук–там изоставени и порутени складове в крайградските бедни квартали отстъпваха място на редици от спретнати работнически къщи от предградията. Не се вглеждаше много, понеже бе наясно със зараждащия се, все още едва видим разпад — някой откачен улук тук, изронени предни стъпала там, пораженията, нанесени от ланския сняг, повдигащи мехури под всяка гладка, боядисана повърхност. Градът дори мирише по същия начин, отбеляза Джеф, доловил през отворения заден прозорец на таксито лекия ветрец, вдигащ пясъка и мръсотията от улиците. Джеф ги усещаше как се набиват като камъни в порите му. Разумът му подсказваше, че преувеличава, че градът от нещастната му младост не мирише по-различно от който и да е друг средно голям американски град: сложна комбинация от природа и индустрия, земя и бетон, разруха и обновление, успех и провал. Най-вече провал, помисли си сега, застанал в душното фоайе с морска тематика, чийто въздух дишаше без охота.

— Един ключ ли искате или два? — попита служителят и му върна кредитната карта.

— Един ме устройва.

— Един да бъде. — Младежът вдигна пластмасовата карта за вратата над главата си като някакъв трофей. — Насам.

Джеф го последва вън от фоайето, инстинктивно оценявайки отпуснатата фигура на момчето. Разсеяно си представи серия упражнения, които биха добавили обем към мършавите ръце, висящи безжизнено до тялото. Както често се случва с хората, срамуващи се от ръста си, стойката на младежа бе ужасна, главата му бе хлътнала между раменете и се издаваше като глава на костенурка, сякаш той инстинктивно се пазеше от прекалено ниски врати, в които би могъл да се удари.

— Сигурен съм, че мога да намеря стаята и сам — каза Джеф, чудейки се дали бе добра идея момчето да оставя рецепцията без наблюдение.

— И без това нямам какво да правя.

Звучи съвсем като Том, помисли си Джеф, закрил очи с ръка от неестествено ярката светлина на залязващото слънце, докато вървеше след младежа покрай едноетажната сграда. За втори път този ден изпита неприятното усещане, че някой свети с фенерче право в лицето му.

— Нямате ли никакъв багаж? — попита момчето.

Нямам дори и четка за зъби, помисли си Джеф.

— Обичам да ми е леко на път.

— Така е най-добре — съгласи се служителят, сякаш знаеше от опит.

Навярно никога в живота си не е напускал Бъфало, каза си Джеф и отново се сети за Том. Първата екскурзия, която Том някога бе предприемал, беше до Афганистан.

Спряха пред една врата, боядисана в морскосиньо и украсена с месингова цифра 9 във формата на риба.

— Ето ни — оповести младежът, пъхна картата в процепа и го направи още три пъти, понеже вратата отказа да се отвори. — Понякога стават своенравни — обясни той, най-накрая я отвори и светна лампата вътре. Видя се голяма спалня, покрита със сребристосиня кувертюра с щампи на морски вълни. — Рекох си, че може да ви се хареса да се мятате в леглото. Аз самият много се въртя на сън — каза той и подаде на Джеф картата. — Особено в тази жега. Искате ли да отворя прозореца? Тук е малко задушно.

— Добре е — възрази Джеф, макар в интерес на истината, да беше потискащо. Но вече нямаше търпение да остане сам. Искаше да легне, да обмисли нещата и да реши какъв да бъде следващият му ход.

— На две пресечки оттук има магазин, ако искате да си вземете четка за зъби или някакъв дезодорант — посъветва го служителят, облегнат на рамката на вратата, пристъпяйки от крак на крак, — а зад ъгъла има „Макдоналдс“, ако огладнеете.

— Може би по-късно — каза Джеф и усети как коремът му се сви при мисълта за храна.

— Казвам се Рик. Ако имате нужда от нещо…

— Нямам. Благодаря.

Джеф пристъпи в стаята, затвори вратата с петата на десния си крак и видя как озадаченото лице на Рик бързо изчезва от поглед. Дали не очакваше бакшиш, зачуди се Джеф. А може да се е надявал да го покани вътре. Може би затова бе толкова услужлив, лично го съпроводи до стаята, беше му направил отстъпка, каквато Джеф не бе поискал и огромно легло, от каквото не се нуждаеше.

Или може би хлапето бе просто самотно.

Джеф приседна в края на леглото, ръцете му потънаха в сребристосините вълни на кувертюрата, умореното му лице се отразяваше в широкото огледало с форма на мидена черупка върху отсрещната страна. Правоъгълен телевизор бе поставен отдясно на ниската тоалетка, тъмният му екран отразяваше бурните зелени води на мътното море, нарисувано на картината, която бе окачена над леглото. Какво правя тук, запита се отново Джеф и се просна по гръб напряко на леглото.

Погледна си часовника. Бе почти девет и петнайсет. Няма смисъл да ходя до болницата веднага, реши той. Без съмнение часовете за свиждане бяха отминали, а и той нямаше сили да се среща с майка си сега. Дори в нейното състояние, не би могъл да се мери с нея. Дори не бе сигурен в коя болница се намира, стреснато се сети. Беше предположил, че е в „Мърси“, разположена на десет пресечки оттук, но можеше и да е някъде другаде. Трябваше да се обади на Ели и да разбере. Но не сега. Беше твърде изтощен. Щеше да се обади на сестра си рано сутринта, реши и извади телефона си от джоба. Провери си съобщенията и се разсмя като чу възмутения глас на Том да пита къде, по дяволите, беше. Проклет да съм, ако зная, помисли си Джеф и пусна телефона до себе си.

Затвори очи и почувства застоялия въздух да притиска тялото му като тежко одеяло. Вентилаторът на разваления климатик безполезно бръмчеше в отсрещния край на стаята.

Секунди по-късно заспа.

Сънува, че върви по дървения кей на оживено яхтено пристанище, най-различни скъпи яхти се полюшваха на повърхността на океана, жени по миниатюрни бикини се смееха и надигаха високи чаши с шампанско, а съпрузите им дърпаха тежки котви през бордовете и корабите им отплаваха по вятъра. Над главата му шумно бръмчеше военен хеликоптер и затова той отначало не я чу като го извика по име. Но внезапно тя се появи, застанала в сянката на висока мачта: майка му, млада и прекрасна, въпреки че дори от петнайсет метра разстояние той долавяше намек за упрек в очите й, сякаш вече беше направил нещо, с което я бе разочаровал.

— Джеф — викна развълнувано и му помаха тя. — Побързай. Ела тук.

И тогава той се затича към нея, само че колкото и да се приближаваше, винаги оставаше по още една лодка за преодоляване, още едно платно за заобикаляне, а после още, и още. И изведнъж хеликоптерът, който кръжеше отгоре, взе да се снижава към кея, а майка му заподскача към него, вдигна полата си над коленете и се приготви да се качи. „Мамо“ — викна той, но тя отказа да се обърне. В този момент се появи някакъв маршируващ оркестър от пъпчиви тийнейджъри. Докато месинговите им тръби и духови инструменти оглушително гърмяха нестройна версия на химна, майка му зае мястото си до пилота, смеейки се гръмогласно, и хеликоптерът се вдигна в небето.

— Мамо, чакай!

Майка му погледна укоризнено надолу към него.

— Същият си като баща си — каза тя.

И изведнъж хеликоптерът почна да се върти във все по-смаляваща се спирала, и смехът на майка му премина в панически писъци. Националният химн стана по-гръмък и се издигна към небето, а хеликоптерът се стрелна настрани, напълно вън от контрол. Джеф безпомощно наблюдаваше как се разбива в един летящ облак и се сгромолясва в морето.

Той ахна и се изправи. По челото му бяха избили капки пот. До него химнът не спираше настоятелния си призив.

— Господи — измърмори той и думата бе колкото молитва, толкова и призив. Заопипва с ръка из вълните на кувертюрата за телефона си. Какво беше всичко това, по дяволите, зачуди се и вдигайки телефона, си помисли, че сънят му е лош знак.

— Ало — изрече измъчено и останките от съня се изпариха при звука на гласа му.

— Джеф?

Още ли сънуваше?

— Джеф? — попита отново гласът.

— Сузи? — Тръсна глава в опит да я проясни.

— Добре ли си? Дейв ми разказа какво се е случило в салона. Цяла нощ исках да ти се обадя. Чувствам се ужасно.

— Недей. Добре съм.

— Не ми звучиш добре.

— Сигурно съм задрямал. Колко е часът?

— Към десет. Не мога да говоря дълго. Дейв току-що заспа. Сигурен ли си, че си добре?

— Сигурен съм.

— Може би, ако говоря с шефа ти, ако му обясня какво се е случило…

— Не. Всичко е наред.

— Не е наред. Ти си изгубил работата си.

— Няма значение.

— Разбира се, че има. По дяволите. Всичко е по моя вина.

— Нищо от това не е по твоя вина — увери я Джеф.

— О, Боже. Толкова съжалявам. Сигурно ме мразиш.

— Да те мразя? — невярващо повтори Джеф. И, преди да успее да се възпре, преди даже да осъзнае думите, каза:

— Аз те обичам.

Тишина.

— Сузи?

— Аз също те обичам — каза тя.

Пак тишина, с един удар на сърцето по-дълга.

— И какво правим сега? — попита го тя.

— Ти трябва да го напуснеш.

Сузи си пое дълбоко дъх, издиша го бавно, почти с усилие на волята.

— Зная.

— Още сега — нареди Джеф. — Докато той спи. Чуваш ли ме, Сузи? Просто се качи в колата си и иди право в „Дивата зона“. Аз ще се обадя на Кристин, ще й кажа какво става и ще я накарам да се погрижи за теб, докато се върна…

— Какво искаш да кажеш? Къде си?

Той едва не се изсмя.

— Аз съм в Бъфало — отговори, вече сигурен, че сънува. — Не зная как стана така. В един миг стоях пред онази туристическа агенция, а в следващия вече пътувах с такси за аерогарата.

Дори и да бе изненадана, Сузи не го показа.

— Радвам се.

— Радваш се?

— Постъпил си правилно. Сигурна съм, че е означавало много за майка ти.

— Не съм я видял още — призна Джеф. — Мислех да ида утре сутринта.

Той почувства как тя кимва, приемайки тази последна информация.

— Може би ще е по-добре, ако и аз почакам до сутринта — каза тя.

— Какво? Не. Чуй ме, Сузи. Трябва да се махнеш сега. Аз ще се върна утре следобед.

Внезапно силно вдишване, последвано от:

— Съжалявам — заяви рязко Сузи. — Тук няма никой с това име.

— Какво?

— Не, боя се, че сте сбъркали номера.

А после друг глас, мъжки, така ясен и заплашителен, както ако седеше току до Джеф.

— С кого говориш, Сузи? — попита мъжът точно, преди връзката да прекъсне.

— Сузи? — Джеф скочи на крака. — Сузи? Там ли си? Чуваш ли ме? Мамка му — викна безпомощно той и закрачи напред-назад пред леглото. — Не я докосвай, копеле нещастно. Да не си я докоснал. Кълна се, пипнеш ли я, ще те убия. — Той потъна отново в леглото, заровил глава в отворените си длани. — Ще те убия — повтаряше отново и отново. — Кълна се, ще те убия.