Бар „Дивата зона“

28.

Том отвори очи в тъмнината на късния следобед.

Не че навън бе тъмно. Не беше. Но както бе дръпнал плътно пердетата на всекидневната, като нищо можеше и да е полунощ. Той отпусна назад глава върху цветните възглавници на дивана, изрита гуменките си, протегна крака в пълната им дължина, накрая ги възкачи върху масичката от дърво и стъкло пред себе си. Десният му крак обаче — в същия морскосин чорап, с който бе от два дни, — изрита една бутилка, която бе забравил, че е там, и тя се строши на земята. Миризма на разлята бира тутакси изпълни ноздрите му. Тя се смеси със сладникавия мирис на марихуана и пръснатите по пода фасове, ограждащи територията му като миниатюрни речни камъчета.

— Какво, по дяволите, правиш? — скастри сам себе си с гласа на Лейни. — Тук е заприличало на кочина, за Бога. Почисти. — Том се ухили. — Едва започвам, кучко — изкрещя в тъмната стая, този път със своя си глас. — Само почакай да видиш спалнята. — Разхили се отново, запали нов джойнт, вдигна очи към тавана и умът му се върна към предишната нощ. Каква нощ само!

Сграбчи от скута си наполовина изпитата бира и я пресуши на един дълъг дъх. Колко ли станаха, зачуди се и се помъчи да сумира броя на бирите, които бе изпил от сутринта. Дай да ги броим от снощи, поправи се сам, понеже не беше спал поне от двайсет и четири часа, а бе почнал да пие от около седем вечерта — без да се броят двете бири, изпити на път от работа към къщи. Пусна празната бутилка на земята, дръпна силно от джойнта и се пресегна към телефона на малката масичка до дивана, при което прасна с ръка лампата и едва не я прекатури. Том мързеливо извърна глава натам, видя как лампата се разклати, но после се стабилизира. Тогава положи телефона на гърдите си и набра номера, който още помнеше от предишната нощ. Да, сър, каза си. Снощи си го биваше.

— Агенция за компаньонки „Венера Милоска“ — изчурулика мек гласец в ухото му. — Аз съм Клоуи. С какво мога да ви помогна?

Том усука ръце около слушалката и почувства как се възбужда от спомена за момичето, което агенцията му бе пратила предишната нощ. „Здрасти-и“ — бе пропяло сладурчето на влизане в тясното антре и тутакси бе свалило оскъдния потник, покриващ огромните му импланти. — „Аз съм Джини. Чух, че си искал компания.“

— Бих искал да си поръчам момиче — каза Том на Клоуи сега.

— Бихте искали да си наемете компаньонка — внимателно го поправи тя.

— Дам. Може би азиатка, за разнообразие. — Том си спомни, че е чувал, че азиатските момичета били по-покорни от американките. — Това проблем ли е?

— Абсолютно никакъв. За кога имахте предвид?

— Имам предвид за веднага.

— Веднага — повтори Клоуи. — Къде се нахождате?

— „Морнингсайд“.

— Добре, това е доста лесно. Чакайте да видя какво имам. Може ли да изчакате за минута?

— Да не е много дълго — предупреди Том и си представи Джини гола и гърчеща се под него.

— Добре, мисля, че може и да имам някого за вас — обяви Клоуи, завърнала се на линия след около минута. — Казва се Линг. Родом е от Тайван и може да пристигне у вас след около четирийсет минути. Това как ви звучи?

— Звучи ми добре.

— Ще ви струва триста долара на час и нали разбирате, че сме само агенция за компаньонки? Каквото и да си уговорите с Линг извън това, си остава само между вас двамата.

— О, разбирам напълно.

— Добре. Нуждая се само от името ви и номера на кредитната карта.

— Том Уитман — каза той и затършува из дънките си за кредитната карта. Тъкмо се канеше да изръмжи номера, когато Клоуи го спря.

— Съжалявам — каза тя, а мекият й глас изведнъж се втвърди, стана като стомана. — Том Уитман ли казахте?

— Точно така. Проблем ли има?

— Страхувам се, че този път няма да изпълним желанието ви, господин Уитман. Предлагам да си преместите заниманията другаде. Или още по-добре, да потърсите професионална помощ.

— Какво друго си мислиш, че търся от вас, мамка му?

— Довиждане, господин Уитман — каза Клоуи и затвори.

— Чакайте малко! Какво гово… Какво, по дяволите…? Мамка му! — Том скочи на крака, стъпка фасовете под краката си и едва не се спъна в току-що захвърлената бирена бутилка. — Да не би да ме уволни току-що, кучко? — Какво, по дяволите, ставаше? Първо този жалък хуй, Картър, в работата, който му заяви, че повече нямали нужда от услугите му и самодоволната му тъпа физиономия, когато му съобщи, че няколко клиентки и една колежка се били оплакали от отношението му, при което му връчи чека с обезщетението, без дори да даде на Том възможност да обясни или да се защити. Не че щеше да го направи, така или иначе. „Дадох ти всички шансове да се поправиш“ — бе казал Картър.

Какво чудно тогава, че Том го бе цапардосал, и макар да пропусна носа, изби очилата му и после за всеки случай ги стъпка, след което бе изведен навън, не съвсем културно — за което би трябвало да подаде оплакване в комисията за защита на човешките права, — от охраната? А сега тази прехвалена минетчийка от агенцията за компаньонки му заявяваше, че нямало да може да му изпълни молбата, че трябвало да си премести заниманията другаде и да потърси професионална помощ!

Всичко бе по вина на тази кучка Джини. Джини, с големите цици и скъпи зъбни протези. Трябваше да ги избие от тъпата й уста, каза си и дясната му ръка се сви в юмрук, при което джойнтът между пръстите му се смачка, разпадна се на зеленикаво-кафяв прах и частиците марихуана се посипаха по килима като мръсен сняг. Сигурно бе хукнала да реве на началниците си. Проклета аматьорка. Беше й платил, нали така? А тя все пак не спря да се оплаква от всичко. Не й харесвало да е вързана; отказваше да го прави отзад; боляло я. Тъпа путка — трябваше да й гръмне проклетата глава.

И какво сега, замисли се Том, запъти се към кухнята и взе да тършува из шкафчетата, където Лейни държеше телефонния указател. Отваряше чекмеджетата едно по едно и ги претърсваше. Напълно в стила на Лейни да крие от него. Изпразни едно чекмедже, пълно със салфетки и друго — с подложки и спретнато сгънати покривки. Мяташе ножове по пода, чупеше чинии. Спря се, едва когато и последният шкаф бе изпразнен и той се оказа затънал до глезените в отломки. Застанал насред кухнята, мръсната му бяла тениска подгизнала от пот, каквато се стичаше и от косата до устата му, запъхтян от напъване, Том най-накрая се сети, че бе занесъл указателя във всекидневната предишната нощ, когато намери в него агенцията „Венера Милоска“. Той се разхили. От всички проклети агенции за компаньонки в указателя, бе избрал тъкмо тази. И защо? Защото си помисли, че името звучи изискано. Не беше ли Венера Милоска някакво известно произведение на изкуството, статуя на жена, чиято единствена претенция за слава бе, че й липсваха и двете ръце? Мамка му, помисли си сега и се върна във всекидневната. Голата жена си е гола жена. А без ръце, колко изискана можеше да е?

Смъкна се на ръце и колене и запълзя из мръсотията на пода във всекидневната. Дланите му полепнаха от разлята бира и най-различните чипсове и сосове, с които бе закусил. Тъкмо мислеше да се откаже, когато се натъкна на телефонния указател. Забеляза влажния му подгънат край да се подава иззад завесите, сякаш се бе опитал да избяга от вакханалията.

— Я излез оттам, ти, нещастно лайно такова — изкомандва той и го издърпа с една ръка в скута си, а с другата се пресегна за лампата, смъкна я от масичката и я сложи на пода до себе си.

Сам подскочи при вида на картината, която се разкри пред очите му, когато светна.

— Мамка му — възкликна той и се разсмя триумфално. — Каква кочина! — Лейни щеше да побеснее, когато видеше какво е направил. „Какво си направил?“ — чуваше я вече да крещи. — „Боже мой, какво си направил?“

— Само малка декорация — провикна се в обграждащата го тишина Том. — Нещо, което трябваше да направя още преди години. — Той отвори указателя на жълтите страници отзад и бързо откри рубриката „Компаньонки“. Имаше поне десетина страници с тях, някои с реклами на цялата страница, които изброяваха разнообразните си услуги. Не би трябвало да се затрудня особено да намеря подходящата за моите нужди, помисли си Том и прецени положението си. Мълвата не би трябвало да се е разпространила толкова бързо. Със сигурност нямаше да му ударят черен печат навсякъде.

А после с по-малки, но по-дебели букви:

И накрая:

Следващите десетина страници бяха вариации на същото: „Квалитетни дами“, обещаваше една обява. „Парти девойки“, гласеше друга. Имаше обява за „Апетитно тяло“, както и за „О-ла-ла“. Една агенция бе специализирана в колежанки, рекламата й, на половин цветна страница, бе пълна със снимки на усмихнати издокарани тийнейджърки.

— Тази изглежда добре — каза Том, пресегна се за телефона, но спря и прехвърли на следващата страница, понеже забеляза множество предложения за благосклонни компаньонки от Япония, Китай, Корея, Филипините, Индия, Сингапур и Тайланд. Не че мога да различа корейка от японка, помисли си той. Но и не му пукаше, стига да бяха толкова благосклонни, колкото твърдеше рекламата.

Имаше снимка на една азиатка, срамежливо надничаща иззад надиплено ветрило с цвят на слонова кост, друга — на жена, взираща се провокативно над чифт дизайнерски очила с блестящи камъчета, следваща — на усмихнато тъмнокосо момиче със зелена ябълка в ръката.

За какво бе всичко това, зачуди се Том и отхвърли последната. Кой иска да чука момиче, което държи ябълка? „По една ябълка на ден“, сети се той поговорката и погледът му попадна на реклама върху цяла страница, за агенция, наречена „Компаньонки Дежа вю“. Какво, по дяволите, означаваше това? Че си ги виждал всичките и преди?

Обърна страницата. Имаше „Красавица на шейсет“ („Майтапите ли се с мен“ — прихна той), както и „фантастична дама на петдесет“ (ново изсумтяване), последвани от „Пленителни зрели компаньонки“ („На кой, по дяволите, му трябват зрели?“), също и „Черни и бели девойки“ и дори „Завързани, със запушени усти“ (и за двете реши, че си заслужават да ги проучи някой път); „Кухненско депо“ („Какво, да не би да чистят после?“) и „Вашата по-възрастна и бавна компаньонка“.

— На кой му трябва стара и бавна? — запита се на глас Том.

Имаше реклами за кубински момичета, рускини и дори „Красавици, отгледани у дома“. Имаше обяви за някоя си госпожица Вики, за госпожа Петиция и една за госпожа Карла де Саде. Рекламираше се Холи Голайтли, Телма и Луиз, а една беше просто за Марк.

— Съжалявам, приятелче. Не и в този живот.

Най-накрая Том си избра „Компаньонки в последната минута“.

— Аз съм Таня — обади се възбуждащ нисък глас след няколко секунди. — С какво мога да ви бъда полезна?

Том се помъчи да измисли нещо духовито, но всичко, за което можа да се сети, беше: „Можеш да си домъкнеш задника тук и да ми духаш“, затова каза само:

— Бих искал момиче. Колкото е възможно по-скоро.

— Разбира се — каза Таня. — Имате ли някакви по-особени претенции?

— Имате ли момичета от Афганистан? — Той сам се изненада от въпроса си.

— Афганистан? — повтори Таня, извисявайки глас с почти половин октава. — Искате да кажете, арабка?

— Предполагам.

— Боя се, че не — каза Таня. — Разполагаме с богато разнообразие на азиатски жени — предложи тя, като че ли азиатците и арабите бяха взаимозаменяеми.

— А някоя от Сингапур? — Том беше чувал колко строги са нравите в Сингапур и как могат да те хвърлят в затвора само за нарушаване правилата на уличното движение, или пък да те налагат с камшик, задето си плюл на улицата. Мамка му, нали едва не екзекутираха едно нещастно американче, понеже драскало безобидни графити на стена? Човек стигаше до извода, че жените им би трябвало да са доста покорни.

— Мисля, че имаме. — Потракване по клавишите на клавиатура. — Мога да ви предложа чудесна млада дама, на име Синамон. Тя е на двайсет и пет, сто петдесет и седем сантиметра висока и четирийсет и седем сантиметра обиколка на талията.

— Размер на бюста?

— Двойно D.

— Естествен?

— Това шега ли е? — попита Таня.

— Добре. Чудесно. Звучи страхотно.

— Трябва ми името и номера на кредитната ви карта.

Том се накани да бръкне в джоба си за картата, но се спря. Не му се искаше да се повтори случката с Клоуи.

— Бихте ли изчакали за минута?

— Разбира се.

Ще стане добре, помисли си той и бръкна в другия джоб, но не намери нищо. По дяволите. Къде я беше сложил?

— Ще ми дадете ли още една секунда?

— Колкото ви е нужно.

Той се втурна нагоре по стълбите, подмина празните стаи на децата си и влезе в превърнатата в кочина родителска спалня. Родителска, каза си наум, светна лампата и издърпа изпомачканите бели чаршафи на леглото, мъчейки се да не гледа към огромното кърваво петно в средата. Тъпата кучка бе покрила с кръв хубавите бели чаршафи, а после тя имаше наглостта да се оплаква. Би трябвало да съди тази глупава „Венера Милоска“, каза си той, когато намери червено-черната си карирана риза на пода в края на леглото. Откри онова, което търсеше, в предния джоб на ризата.

Върна се, хилейки се, до телефона във всекидневната.

— Добре, Таня, бебчо. Тук съм. Готова ли си?

— Име? — попита в отговор Таня.

— Картър — каза Том, потискайки кикота си. — Картър Сьоренсон. — И продиктува номера на кредитната карта на Картър, която бе откраднал от портмонето му преди няколко дни. Дебилът дори не бе разбрал, че липсва, а ако беше, още не бе докладвал на кредитната си компания. Том знаеше това, понеже, след като Картър го бе уволнил, той бе отишъл в „Мейсис“ и бе платил с картата му няколко ризи и нов чифт ботуши. После бе отишъл в бакалията и бе купил шест кашона с цигари и още толкова каси бира.

Дрехи, които Картър не би трябвало да носи, цигари, които не можеше да си позволи, бира, която не трябваше да пие, долнопробни дами, които бе неуместно да посещава — ама, че пич бе тоя Картър, помисли си Том и се разсмя на глас.

— Срамота, Картър, бебчо.

— Извинете. Казахте ли нещо? — попита Таня.

— Някакъв проблем ли има? — запита в отговор Том, затаил дъх. Да не би мълвата да се бе разнесла? Да не би случилото се с Джини вече да обикаляше агенциите за компаньонки в Маями? Дали не го бе докладвала в полицията? Или пък Картър?

— Абсолютно никакъв — каза Таня, обясни му набързо условията на договора и преповтори точния му адрес. — Синамон може да бъде там до половин час.

— Страхотно.

— Благодаря и моля, заповядайте отново.

— Ще го направя. — Том затвори телефона и пак се разхили. — Аз да не съм Уил — представи си брата на Джеф и физиономията му, когато му изтъкна очевидното относно местонахождението на Джеф, как само си беше подвил опашката и бе побягнал, щом узна жестокия факт, че брат му си играе с неговото момиче. — Ха! — триумфално възкликна Том и се зачуди къде, по дяволите, бе Джеф сега, защо още не се бяха чули.

Беше опитал да му се обади, след като го уволниха, но Джеф не вдигна телефона. Нито пък му върна съобщението. Несъмнено се е покрил някъде с Нара и я чука до полуда, помисли Том, запали нова цигара и се упъти пак нагоре по стълбите. Не е лошо да взема един душ, реши той и тогава видя още кръв по белите хавлии до мивката.

— Страхотно — измърмори и извади две чисти хавлии от шкафа. Кучката беше направила същински хаос.

Втренчи се в огледалото над мивката, без да гледа себе си, спомняйки си как Джини бе влязла в антрето, кръглолика, с къдрава руса коса и яркочервени устни. Видя я как си съблича блузата и открива онези огромни като балони гърди. Беше си помислил, че тя можеше да послужи за пример и на Кристин и я бе повел нагоре по стълбите към спалнята, като още по пътя мушна ръце под късата й пола.

— Стотачка за чекия, сто и петдесет за свирка — бе изрецитирала тя, сякаш четеше някакво меню, — двеста, ако искаш да свършиш в устата ми. Триста за обикновено чукане, петстотин, ако искаш нещо по-различно. Не правя златен дъжд, нито гръцко.

— Да нямаш нещо против гърците? — беше се пошегувал Том.

— Харесвам гърците. Не ми харесват болките — беше отговорила Джини.

— Какво ще кажеш да те завържа?

— Без белезници — бе казала тя. — Нищо, от което да не мога лесно да се освободя.

— Колко?

— Петстотин.

— Добре.

— В брой. Предварително.

Том сви рамене и измъкна пет чисто новички стодоларови банкноти от задния си джоб. От месеци крадеше по малко от портмонетата на колегите си. Двайсет долара тук, други двайсет там. Петдесет от онази путка Анджела едва онзи ден. Носеше ги в банката и ги обръщаше в хубавички нови стотачки. Залагам пет срещу десет, че точно оплакванията на Анджела са ми докарали уволнението, обзаложи се сам със себе си, докато гледаше как Джини съблича останалите си дрехи. Има хубаво тяло, помисли си той. Не чак като на Кристин, но дяволски по-добро от това на Лейни. Тъпата му кучка, мислеше си, докато връзваше китките на Джини за таблата с калъфки за възглавници. После се възкачи отгоре й.

— Хей, по-полека — предупреди го тя, когато той проникна в нея, мачкайки гърдите й, сякаш бяха от глина. — Внимавай, приятелче — каза му. — Ако продължаваш да ги стискаш така, ще гръмнат.

— Мисля, че вече трябва да млъкнеш — каза й Том. Беше му писнало от инструктажа й, това — не, онова — не. Той продължи да се тръшка върху нея, представяйки си, че е Кристин, после Сузи, Анджела, Лейни, дори онази малка драка в Афганистан, всяка кучка, която някога му бе казвала не, всяка, която се бе оплаквала.

— Аз пък мисля, че ти трябва да я караш малко по-кротко.

— Не ти плащам, за да мислиш. — Том почна да се блъска още по-силно в нея, захапа й ухото, раздра кожата й с нокти.

— Добре, спри — каза Джини, очите й бяха пълни с гневни сълзи.

— Скъпа, аз едва започвам.

— Не. Казах ти, не понасям болка. Приключихме. — Тя се опита да разхлаби връзките на китките си, скимтеше и се гърчеше, мъчейки се да се измъкне изпод него.

— Аз казвам кога сме приключили — заяви Том. Сега вече наистина бе почнал да се забавлява. Какво им ставаше на жените все пак? Вечно те подмамват, взимат ти парите, а после те зарязват възбуден и незадоволен. Бяха го изгонили от армията, бяха го уволнили от работата, щяха да го изхвърлят от собствената му къща, все заради някоя кучка.

— Кажи ми, че ме обичаш — заповяда той на Джини.

— Какво?

— Ако искаш да съм по-кротък, кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те — незабавно се подчини Джини, но очите й казваха точно обратното.

— Не беше достатъчно добре. Трябва да ме накараш да ти повярвам.

— Обичам те — повтори Джини.

— Можеш и по-добре. Отново.

— Обичам те — изкрещя тя.

— Просто не го чувствам, скъпа. Отново.

— Не.

— Казах, отново.

— А аз казах не!

Това бе мигът, в който той откачи. Останалото бе някаква мъгла от юмруци и ярост. Том не си спомняше колко пъти я бе ударил, макар пред очите му още да беше кръвта, шуртяща от носа и, белезите от ухапване по врата и гърдите й. Най-накрая Джини бе успяла да освободи ръцете си, запрепъва се към банята, носът й обилно кървеше, докато си събираше дрехите.

— Не мога да кажа, че не си взех, каквото си бях платил — извика след нея, докато тя тичаше надолу по стълбите, после се втурна към улицата.

Том се ухили на отражението си в огледалото и си спомни забележителната реплика на Джак Никълсън за курвите. Поне си мислеше, че е на Джак Никълсън. А може да е била и на Чарли Шийн. „Аз не им плащам да идват при мен“ — бе заявил на една журналистка, която го бе питала за слабостта му към момичета на повикване. — „Плащам им да си тръгнат.“

— Това е добро — изрече той и се изкикоти. На вратата се позвъни. Том си погледна часовника. — Е, не е ли хубаво? Моето малко зайче Синамон е подранило. Хубава и нетърпелива, така ли, сладурче? — попита той, заподскача надолу по стълбите и отвори вратата.

Отвън стоеше млад мъж в бежов костюм и се усмихваше.

— Том Уитман?

— Да.

Мъжът пъхна хартиен плик в ръцете му.

— За вас — каза той и бързешком се отдалечи.

— Пак ли? Майтапите ли се с мен, мамка му? — извика след него Том. — Какво, по дяволите, е този път? — Разкъса плика, прочете го набързо и го хвърли на земята. Значи, в крайна сметка, кучката ми връчва формуляри за развод, осъзна той, затръшна входната врата и я изрита с пета. Няколко минути по-късно отново бе във всекидневната, а двата пистолета „Магнум“ 44, както и „Глок“ 23 — на масичката пред него. — Не си мисли, че ще допусна това да се случи, скъпа — произнесе, взе един от четирийсет и четири милиметровите в едната си ръка и я подпря с другата. — Поне не в този живот. — Представи си как Лейни се свива пред него, треперещите й ръце се мъчат да скрият лицето. Насочи пистолета право в лицето й и натисна спусъка.