Бар „Дивата зона“

4.

Кристин тъкмо вкарваше своето, купено на старо, зелено Волво с кожени седалки в гаража на яркожълтия триетажен блок на Бримли Авеню, само на двайсетина минути от „Дивата зона“, когато мобилният телефон на Джеф звънна. Не се налагаше да гадае кой може да се обажда по това време. Съществуваха само двама души, на които не им пукаше, че бе почти три часа сутринта, отегчено си помисли тя и погледна към Джеф, който пиянски хъркаше на седалката до нея, глух за началните тактове на националния химн, които се разнасяха от джоба му. Единият беше Том, който несъмнено се обаждаше да докладва хода на нощните действия; другата беше Лейни, която пък звънеше да разбере къде, по дяволите, бе Том. Кристин нямаше желание да разговоря с никого от тях.

Тя спря колата на първото свободно място и изключи двигателя. Остана да седи втренчена в сивата бетонна стена пред себе си, а звуците на националния химн продължаваха да се разнасят. Съжали, не за пръв път, че в сградата няма асансьор. Поне да не живееха на третия етаж. Или да живееха в по-нова сграда. В друга част на града. По-хубава част. Ето какво бих си пожелала, реши тя, ако някога пред мен се яви дух и предложи да ми изпълни едно желание.

Безсмислено е да се целя по-високо, даде си сметка Кристин.

Какъв е смисълът да си мечтаеш за нещо голямо, когато подобни мечти неминуемо се превръщаха в кошмари? А тя вече бе получила своя дял от такива, дори и повече, отколкото й се полагаше.

Не че не можеха да си позволят по-хубав апартамент, или дори малка къща. С барманството и случайните ангажименти като модел, тя изкарваше доста добри пари, а и Джеф се справяше добре като личен треньор. При положение, че нямаше да зареже и този фитнес салон така внезапно, като предишните два. Добре де, каза си както винаги, когато се хванеше, че си пожелава нещата да са по-различни, отколкото бяха. Това място поне бе за предпочитане пред другото, в което бе израсла.

По дяволите, всяко бе по-добро от онова.

„По дяволите“ в случая бе само работна фраза.

— Джеф — каза тя и леко го побутна. — Джеф, мили, хайде. Събуди се.

Джеф произнесе звук — полустон, полугрухтене, — който умоляваше да го оставят на мира.

— Това означава ли, че си буден? — настоя Кристин.

Този път стонът бе по-силен и смислен. Махай се, изразяваше той.

— Извинявай, но ако не се събудиш, ще трябва да те оставя тук. — Кристин не искаше да прави това. Джеф обичаше винаги да носи в себе си много пари в брой. Някой можеше да се натъкне на него и да го ограби или пребие, дори по-лошо. Заради самия бой. Като онези тийнейджърчета, за които чете в „Маями Хералд“ преди няколко седмици. Те попаднали на един бездомник, сгушен в подземния гараж на блока им по време на буря и когато горкият човек им обяснил, че просто искал да се подслони на сушинка, те в отговор го подпалили. „Просто искахме да го постоплим“ — цитирани бяха думите на единия младеж пред арестувалия го полицай. Така че — не, не можеше просто така да го остави тук.

Кристин слезе от колата, заобиколи до пасажерската врата, отвори я и почна да дърпа ръката на Джеф.

— Хайде, Джеф. Време е да се събудиш и да си легнеш. — Много смислено, няма що, помисли си и го задърпа по-силно.

— Какво става?

— Вкъщи сме. Трябва да станеш.

— Къде е Уил?

— Нямам представа. — Кристин усети движение до гърдите си, погледна надолу и видя Джеф да заравя главата си в тях, с все още затворени очи и уста, която инстинктивно търсеше да налапа зърната й под блузката с леопардовата шарка. — Не ти вярвам. Все още не си на себе си и вършиш глупости. — Тя се дръпна и главата му се търкулна обратно на седалката с глуповата усмивка на красивото му лице, която някак си успяваше да е едновременно самодоволна и привлекателна. — Хайде, Джеф — продължи да настоява Кристин. — Късно е. Уморена съм. Цяла нощ съм била на крака.

Трябваха й допълнителни пет минути да го убеди да слезе от колата, още десет да се изкачат по стълбите, други две да го води и почти влачи по външния коридор към вратата на апартамента им.

— Ако ще повръщаш, моля те, направи го, преди да влезем — каза тя и погледна към парапета, който опасваше сградата. Подобно на много от евтините комплекси във Флорида, техният блок приличаше по-скоро на мотел. Трийсетте му апартамента — по десет на етаж, — бяха достъпни само през външния коридор и гледаха към малък басейн, вкопан в земята. Все още придържайки Джеф, Кристин затършува в чантата си за ключовете, а почти пълната луна й намигаше измежду близката групичка палми, фантастичните стари палми правят всичко да изглежда по-добре, помисли си, докато отключваше и избутваше Джеф вътре. Те скриваха множество грехове.

Да можеха само да направят същото и за интериора на апартамента, помисли си тя, когато влязоха в правоъгълната всекидневна, забележима единствено с липсата на каквото и да е забележително в нея. Нямаше живописни нишички и кътчета, гипсови корнизи не разчупваха простите бели стени, никакви вградени лампи или декоративни елементи по тавана. Дори просторният витринен прозорец, заемащ по-голямата част от западната стена, бе неприветлив и всъщност гледаше към подобна сграда на отсрещната страна.

Мебелировката бе съвсем малко по-интересна и се състоеше от диван със синьо-зелена шарка, който понастоящем служеше и за легло на Уил, синкаво кожено канапе, няколко неподхождащи си настолни лампи, две влизащи една под друга бели пластмасови масички и огромен бежов кожен фотьойл — всичките по-скоро функционални, отколкото модерни.

Под прав ъгъл с всекидневната се намираше изненадващо просторна кухня с трапезария, а малък коридор водеше до спалнята в дъното на апартамента. Имаше една баня.

Химнът се поднови веднага, щом Кристин затвори вратата, сякаш приветстваше завръщането им. Тя видя как раменете на Джеф инстинктивно се изправиха.

— Не вдигай — каза му, когато той взе да тършува из джоба си.

Секунда по-късно гласът на Лейни се разнесе над тъмносиния пухкав килим в стила на шейсетте и се издигна по стените като токсичен пламък.

— Къде е той? — чу се гневният й въпрос, докато Джеф държеше телефона на една ръка разстояние от ухото си.

— Казах ти да не вдигаш — не можа да се въздържи да не прошепне Кристин.

— Не ме лъжи, Джеф — продължи Лейни. — Ако Том е с теб, по-добре ми кажи.

— Кой е? — попита Джеф, усмихна се закачливо на Кристин и остави телефона да се изплъзне от ръцете му.

Кристин го хвана, преди да е паднал на пода.

— Том не е тук — съобщи на Лейни тя.

— До гуша ми дойде от глупостите му — проплака Лейни. — Казвам ти, Кристин. Писна ми.

— Защо не се опиташ да поспиш?

В отговор връзката прекъсна.

— Винаги е удоволствие да се говори с теб. — Кристин метна телефона на дивана.

— Хей! — разнесе се стреснат глас. — Какво, по дяволите…?

Кристин ахна, когато от дивана се надигна една фигура, разтриваща главата си с напълно объркан вид.

— Уил? — каза Кристин и светна лампата.

— Мамка му — обади се Джеф. — Какво правиш вкъщи?

— Опитвам се да спя? — произнесе Уил въпросително, закрил очи с ръка от внезапно нахлулата светлина.

— Има ли още някой под тези завивки? — подскочи към него Джеф, издърпа одеялото от импровизираното легло и го хвърли на земята.

— Какво правиш?

— Къде е тя?

Булото на съня рязко се вдигна от бледото лице на Уил. Той си пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

— Ако имаш предвид Сузи, очевидно не е тук.

— Къде е? — повтори Джеф.

— Предполагам, че си е отишла у дома.

— Предполагаш? Ти не отиде ли с нея?

— Не. Тя беше с колата си. Аз си хванах такси…

— Какви ги говориш?

— Какво питаш?

— Чука ли я или не? — настоя Джеф, неочаквано трезвен и съсредоточен.

Уил погледна към Кристин с надеждата да се намеси. Но тя не го направи. Всъщност, очите й му подсказаха, че и тя се интересува от отговора, колкото Джеф.

— Не — каза накрая той.

— А какво правихте?

— Разхождахме се по плажа, ходихме на кино.

— Майтапиш се с мен — невярващо произнесе Джеф.

Уил поклати глава, въздъхна още веднъж дълбоко и падна назад върху меките възглавници на дивана.

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Разхождали сте се по плажа, ходили сте на кино, тя си е отишла вкъщи, ти не си я чукал — преповтори Джеф, сякаш искаше да накара думите да придобият смисъл. — Какво, по дяволите, се случи?

— Нищо не се е случило.

— Да, това го схванах. Не схващам защо. Работата беше опечена, братле. Как можа да я прецакаш?

— Не съм я прецакал.

— Не си я чукал.

— Мислиш ли, че можеш да спреш да повтаряш това?

— Чука ли я или не я чука?

Очите на Уил отново се обърнаха към Кристин.

— Не съм.

— Добре, Джеф — обади се Кристин в отговор на мълчаливата молба на Уил. — Защо не идеш да си легнеш? Можеш да установиш всички кървави подробности на сутринта.

Джеф поклати глава и се ухили.

— Не ми изглежда да има такива. — Той се обърна и тръгна по коридора към спалнята, все още клатейки глава и кискайки се. — Идваш ли? — провикна се към Кристин.

— Идвам веднага. — Тя го почака да завие към спалнята, после приседна до Уил и покри ръката му със своята. — Добре ли си?

— Добре съм.

— Говори ли ти се за това?

— Мисля, че знаеш почти всичко — с тих заговорнически глас каза той. — Като се има предвид, че сама си натъкмила нещата.

Устните на Кристин оформиха тъжна полуусмивка.

— Ядосан ли си ми?

— Защо да съм ти ядосан? Това бе най-хубавата нощ, която съм имал от дълго време.

— Радвам се. Тя изглеждаше много мила.

— Такава е.

— Мислиш ли, че ще я видиш отново?

Уил сви рамене.

— Кой знае?

— Била е гадна година, а?

— Възхищавам се на умението ти да омаловажаваш нещата.

— Хубаво е да ти се възхищават. За каквото и да е умение — каза през смях Кристин. — Във всеки случай, няма по-добро място от Маями за заглаждане на грапави ръбове. Бих казала, че си дошъл на правилното място.

— А какво казва брат ми?

— Той не говори много за каквото и да било. Познаваш Джеф.

— Точно там е работата. Не го познавам.

— Дай му шанс, Уил — настоя Кристин. Нима не повтаряше същото на Джеф, откакто Уил бе пристигнал неочаквано?

— Знаеш ли, майка ми не искаше да идвам. Каза, че само си търся белята.

— И защо е казала това?

Внезапно отново прозвуча химнът. Уил заопипва дивана около себе си, намери телефона на Джеф и погледна въпросително Кристин.

Тя отговори като го взе от ръката му и изключи звука.

— Стига с тези глупости. Време е всички да поспим.

Уил не се нуждаеше от повече подканяне. Той легна и затвори очи, свит в стегната утробна поза. Кристин се пресегна, вдигна одеялото от пода, зави го и го потупа по гърба.

— Ако някога ти се прииска да поговорим — започна тя.

— За каквото и да е…

— Благодаря — изрече Уил през едва отворени устни.

Кристин се надигна от дивана и остави телефона на канапето.

— Приятни сънища — прошепна тя и загаси лампата. Стаята отново потъна в мека уютна тъмнина.

Сънува Норман.

Кристин бе на пет години, когато новото гадже на майка й предложи да я гледа, докато майка й бе на кастинг за реклами в местната телевизия. Той се разположи удобно на купения на старо кафяв кадифен диван във всекидневната на вехтия апартамент, отвори си кутия бира и вдигна крака на покритата с петна масичка, като през цялото време не спираше да превключва телевизора с дистанционното. Кристин бе на пода и си играеше с двете изпочупени Барбита, които бе извадила от кофата за боклук на съседите предишната седмица. Заплетените им коси още миришеха на гнили картофи, дори и след като няколко пъти ги бе измила с препарат за чинии.

— Хей, хлапе — каза Норман и потупа възглавницата до себе си — Искаш ли да видиш нещо интересно?

Кристин се бе настанила до него и бе разтворила широко очи при гледката на мъж и жена, които разгорещено се целуваха.

— Знаеш какво правят, нали? — попита Норман. — Опитват вкуса на езиците си.

Кристин се изкиска.

— Хубави ли са на вкус?

— Много хубави. Искаш ли да опиташ? — Той се наведе напред, така че лицето му дойде твърде близо до нейното и тя усети бирения му дъх да стопля носа й. — Отвори широко уста — нареди той, преди тя да успее да откаже.

Кристин направи каквото й бе казано — нали майка й бе казала да слуша Норман и да прави каквото й каже той? — и Норман тутакси навря езика си дълбоко в малката й уста. Гърлото й се изпълни със слюнка и за момент почувства, че не може да диша. Дръпна се назад, потискайки желанието да повърне.

— Хареса ли ти? — попита той, явно без да разбира колко й е неприятно. Кристин поклати глава, страхувайки се да говори, сякаш езикът му бе откраднал гласа й.

Норман се разсмя, измъкна от задния джоб на дънките си пакетче бонбони, извади червения бонбон, който беше най-отгоре и й го подаде.

— Мислиш ли, че това ще ти хареса повече?

Тя кимна и бързо пъхна бонбона в уста. Червените й бяха любими.

— Не казвай на майка си какво направи — предупреди я той, докато черешовият вкус се разтапяше на езика й.

Какво направи, чу го и сега да повтаря. Думите му рязко я събудиха и тя отново трябваше да потисне желанието си за повръщане. Погледна часовника на нощното шкафче до двойното легло. Беше четири и нещо, което означаваше, че е спала по-малко от час. Опита се отново да легне, но Джеф вече се бе размърдал на сън и бе проснал ръката и крака си в нейната част от леглото.

— Какво правиш? — попита сънено той.

— Само се опитвам да се наместя.

Кристин усети дланта му да обхваща лявата й гърда. Майтапиш се, помисли си тя.

— Какво правиш?

— Ти какво си мислиш, че правя? — Пръстът му почна да описва кръгове около зърното й, Джеф се приповдигна на лакът и придърпа тялото й обратно.

— Мислех, че спиш.

— Така беше. Но сега съм буден. Както можеш да видиш. — Сграбчи ръката й и я сложи на слабините си.

— Много впечатляващо. — Кристин остана безучастна, докато той се възкачваше отгоре й. Без повече предисловия, Джеф проникна в нея и захвана серия от бавни, съсредоточени тласъци, от които месинговата табла ритмично затрака по стената на спалнята. Кристин се отнесе там, където отиваше обикновено в такива моменти. На нейното безопасно място, слънчево поле с високи треви и красиви червени цветя. Бе видяла такова място веднъж в някаква книга с импресионистични картини, която нейната учителка в четвърти клас бе достатъчно любезна да й даде да вземе вкъщи една вечер. Кристин разлистваше книгата, когато Рон се прибра по-рано. Рон бе новият съпруг на майка й — представителен безработен актьор със силен глас и подигравателна усмивка, — затова, когато я бе повикал в спалнята, когато й бе казал да затвори вратата, когато й бе заповядал да иде при него, тя го направи. И когато се бе възкачил отгоре й, когато взе да бърка в нея с пръсти, когато я разкъсваше и я караше да кърви, вцепенена от болка, тя фокусира цялата си енергия в онова огряно от слънцето поле и жената с дългата развяна рокля, застанала на върха на хълма, с нежно бяло чадърче в ръка, загледана в дъщеричката си, палуваща сред вълшебните червени цветя. И понеже художникът нарочно бе замазал неясно лицата им, бе почти възможно да си представи, че тя е малкото момиченце, което щастливо тича по тревата, а жената с чадърчето бе нейната майка, която внимава да не й се случи нещо лошо.

На това място Кристин се връщаше често.

А после, един ден майка й си дойде по-рано от смяната си в „Международния дом на палачинките“, където работеше от около шест месеца, бе намерила Рон възкачен върху почти петнайсетгодишната си вече дъщеря, и бе почнала да крещи, но не на Рон.

— Какво правиш, малка курво? — развика се тя и метна една четка за коса към стената, толкова близо до главата на Кристин, че усети въздушната струя по косъмчетата на врата си. — Махай се оттук. Никога повече не искам да видя жалкото ти лице отново.

Кристин не си бе дала труда да се защитава. Какъв смисъл имаше? Знаеше, че майка й бе права. Вината беше нейна. Тя бе отговорната. Ако не беше такава флиртаджийка, такава изкусителка, както Рон не спираше да й повтаря, той може би щеше да успее да се контролира. Не казвай на майка си какво направи, чу Норман да казва.

Какво направи.

Първо Норман. После Рон. Значи очевидно вината бе в нея, а не в лошия избор на майка й.

Нейната вина.

Кристин усети как Джеф ускори темпото, изтласквайки я от полето с червените цветя. Знаеше, че за нея това е знак да се присъедини с подходящо звуково оформление от пъшкания и въздишки, нищо прекалено силно, нищо, което да привлече вниманието на Уил към онова, което правеха или пък да предизвика подозрението на Джеф, че може да се преструва. Не че щеше да му пука, така или иначе. Колкото и да бе странно, това беше едно от нещата, които най-много харесваше в него — минималните претенции.

Сграбчи задника му и го придърпа още по-силно към себе си, почувства как той потръпва и се отпуска, прокара длани нагоре по тялото му, поглъщайки и последната му енергия.

— Как ти се видя това? — попита той и гордата му усмивка надвисна над нея.

— Жестоко — отговори Кристин. — Сузи няма представа какво изпусна тази нощ.

Усмивката на Джеф стана още по-широка, той се преобърна и притегли ръцете на Кристин върху кръста си.

— Ще добие — стори й се, че го чува да казва, точно преди да заспи.