Бар „Дивата зона“

19.

— Искаш ли чаша кафе? — попита Кристин, придърпа робата си и пристегна колана на кръста си. — Уил направи голяма кана. Мисля, че има останало.

— Уил е направил кафе?

— И бъркани яйца.

— Том никога нищо не прави — отбеляза Лейни. — Освен бели — добави ненужно.

— Да ти донеса ли една чаша? — попита отново Кристин.

Лейни поклати глава.

— Не, благодаря.

— Искаш ли да седнеш? — Кристин посочи към дивана, където одеялото на Уил бе прилежно сгънато в единия край. Надяваше се Лейни да откаже, както за кафето и да измърмори някакви извинения, задето я бе обезпокоила толкова рано сутринта, но тя изглеждаше благодарна за предложението, потъна в меките възглавници и няколко пъти си пое дълбоко дъх. — Добре ли си? — попита Кристин и седна до нея.

— Всъщност, не. Чу ли за последния номер на Том?

Кристин кимна и придърпа робата над коленете си.

— Не искахме да викаме полицията. Наистина — каза Лейни. — Но какъв избор ни остави той? Какво друго можехме да направим? — Тя вдигна ръце във въздуха с дланите нагоре, пръстите й се свиха и отпуснаха, сякаш търсеха отговори. Кристин забеляза, че все още носи брачната си халка. — Цял ден ме следеше, първо до адвокатската кантора, после във фризьорския салон, където направи най-ужасната сцена, крещя ми пред всички и наговори такива отвратителни неща, че няма да повярваш. А после, около вечеря, паркира на улицата пред дома на родителите ми и седя там повече от час, вторачен в къщата. Майка ми толкова се разстрои, че не можа нищо да хапне. Баща ми така се ядоса, че искаше да излезе и лично да се разправя с него, но ние го помолихме да не го прави, затова извика полицията. Те дойдоха и го отведоха в управлението. Но не са могли да го задържат — формално, той не беше направил нищо незаконно, поради което се наложи тази сутрин да идем и да извадим ограничителна заповед срещу него. Не че смятам, че от това ще излезе нещо добро. Мисля, че даже още повече ще го ядоса. Какъв избор имам обаче? Опитах да се разбера с него, но без никакъв успех. Той не слуша. Никога не е слушал. А не мога да му позволя да ме преследва денем и нощем. Не мога да му позволя да разстройва родителите ми и да плаши децата. И съм наистина уплашена, Кристин. Ами ако направи нещо откачено? Ако се опита да отвлече децата?

— Не мисля, че ще направи подобно нещо.

— И аз така си мислех. Мислех си, че колкото и да е луд, никога не би направил нещо, с което да нарани мен или децата. Сега обаче не съм толкова сигурна.

— Той просто е разстроен. Напускането ти го завари неподготвен.

— Как може да е неподготвен? От месеци го предупреждавам, че това ще се случи.

— Не е мислел, че действително ще го направиш.

— А какво друго да направя? — гневно попита Лейни. — Какъв избор ми остави?

— Никакъв — побърза да отговори Кристин. — Повярвай ми, Лейни, разбирам те. Честно казано, дори се чудя, че го търпя толкова време.

— Той е мой съпруг, баща на децата ми. Опитах се да бъда търпелива и да проявя разбиране. — Тя почна нервно да върти халката на пръста си.

— Зная, че е така.

— Откакто се върна от Афганистан, не е същият. Не спи; почти не яде; всяка нощ има кошмари. Един Господ знае какво е видял там, какво е правил… — Гласът й замря.

— Той има нужда от помощ — предположи Кристин.

— Разбира се, че има нужда от помощ — сопна се Лейни. — Но не ще и да чуе за терапия. Казва, че щом Джеф няма нужда, и той нямал. Няма начин да отиде.

— Тогава значи си направила всичко възможно — заключи Кристин. — Трябва да се погрижиш за себе си и за децата.

— Казвах му, че това ще се случи. Колко пъти му го казвах? — попита Лейни. — Повтарях му, че ако не спре да пие, ако не престане да прекарва половината нощ навън, аз няма да седя и да го чакам.

— Достатъчно си го предупреждавала — съгласи се Кристин.

— Що се отнася до него, аз му бях просто удобна, някой, който да му готви и да му топли леглото. Опитах се да разговарям с него, но нищо не можеш да му кажеш. Той не слуша. И защо да слуша? Та той знае всичко.

— Никой не те обвинява, че го напускаш.

— Направих всичко по силите си да е щастлив. Никога не съм го притискала да си намери по-добра работа, никога не съм се оплаквала за пари, пусках го да излиза с Джеф, когато си ще. Всичко, което съм искала, бе да се прибира по нормално време. Но в някои нощи той не си идваше до три, четири часа през нощта. Теб, може би не те е грижа по кое време се прибира Джеф вкъщи…

Кристин се канеше да я прекъсне, но Лейни не бе свършила.

— … но ние имаме две деца, две деца, които не бива да се събуждат с плач посред нощ, понеже баща им е прекалено пиян, за да говори тихо.

— Не ти е било леко — обади се Кристин.

— Леко ли? — повтори Лейни. — Майтапиш ли се? Пробвай с невъзможно.

— Дала си всичко от себе си. Няма от какво да се чувстваш виновна.

— Че кой казва, че се чувствам виновна? — сопна се отново Лейни. — Не се чувствам виновна. Ядосана съм. Разочарована. Уплашена. Човекът си е изгубил ума. Вчера ми наговори най-болезнените неща. Не можеш да си представиш.

Кристин кимна, припомняйки си всички хули, отправени от майка й, когато я бе хванала с Рон върху нея преди повече от десетилетие. Думите бяха така смъртоносни, сякаш бяха изстреляни от оръжие и тъй пресни, сякаш бяха изречени едва вчера. Лейни беше права: не си представяше, нямаше нужда.

— А сега изведнъж е ужасно загрижен за децата? Глупости! Никога не го е било грижа за тях — заяви Лейни. — Още от първия ден. Колко пъти ми е казвал, че изобщо не ги е искал, че съм ги използвала, за да го вържа да се ожени за мен, че нарочно съм забременяла, макар той да бе този, който отказваше да ползва презервативи? Но това си е Том. Никога нищо не е по негова вина. Никога нищо не е било негова отговорност. Обвинява мен за всичко. По дяволите, би ме обвинил и за Афганистан, ако можеше. — Тя изтри сълзите, стичащи се по страните й. — Заяви дори, че не бил сигурен, че децата са негови. А сега изведнъж се изживява като баща на годината? Крещи, че не мога да му отнема децата? Заявява ми, че ще напусне работа и няма да плати нито грош за издръжка, че ако зависело от него, щял да ни остави да измрем от глад? Да ти звучи като човек, който обича децата си?

— Той просто е ядосан и разстроен. Щом веднъж се успокои…

— Няма да се успокои. Няма да стане разумен — заяви Лейни и изпусна дълбока, трепереща въздишка. — Ще си остане Том.

— Какво искаш да направим? — попита след дълга пауза Кристин.

— Джеф трябва да поговори с него. Той е единственият, когото Том слуша, единственият, който има шанс да пробие черупката му.

— Мисля, че се опита.

— Трябва да опита отново. Трябва да пробва по-упорито.

Кристин кимна.

— Баща ми иска той да освободи къщата до края на седмицата — съобщи Лейни, — казва, че иначе ще го обвини в самонастаняване.

— Това може би не е много добра идея — загрижено рече Кристин. — Може би трябва да му дадеш повече време да свикне със ставащото.

Лейни буйно поклати глава.

— Адвокатът ми казва, че отлагането на нещата само ще втвърди упоритостта на Том, да не говорим за правното значение. Нещо, свързано с установяването на прецедент. Не разбрах съвсем точно… — Тя скръсти ръце в скута си, кимна веднъж, после втори път, сякаш се стараеше да убеди сама себе си. — Не, Том трябва да си отиде. Джеф трябва да го убеди да си намери апартамент.

— Той може ли да си позволи? — предпазливо попита Кристин. — Има ли достатъчно пари дори за първия и последния наем?

— Има достатъчно пари да излиза и да пие всяка нощ, нали? — Лейни избухна в сълзи и скри лице в дланите си.

Кристин се премести по-близо до нея и я обгърна с ръце, без да е сигурна, дали няма да бъде срязана или отблъсната. Вместо това обаче, Лейни я прегърна здраво през кръста и зарови глава в гърдите й, хлипайки неудържимо.

— Няма нищо. Всичко ще бъде наред — утешаваше я Кристин. — Ще говоря с Джеф.

— Джеф тук ли е? — Уил попита симпатичната млада рецепционистка зад бюрото в приемната на фитнес „Елит“. Бе задъхан, понеже изкачи тичешком стръмните стъпала и смутено се засмя, оглеждайки салона за брат си. Може би не е зле да си запиша няколко тренировки, малко да се постегна, мислеше си той, докато гледаше как няколко човека вдигат тежести, а един треньор в сива фланелка без ръкави инструктира две жени, които изпълняваха серия лицеви опори.

Къде беше Джеф?

— Боя се, че не е тук тази сутрин — отговори Мелиса.

— Как така не е тук?

Мелиса безизразно се взря в него.

— Трябва да е тук — настоя Уил. — Шефът му се обади тази сутрин и го помоли да дойде по-рано. Той се изстреля толкова бързо, че си забрави портмонето. — Той протегна портфейла към нея, сякаш бе доказателство, че не греши.

— Не зная какво да кажа — заяви Мелиса, поглеждайки към мъжа със сивата тениска без ръкави. — Тази сутрин Джеф се обади и каза, че е болен. Повярвайте ми, Лари хич не беше доволен да чуе това.

— Джеф се е обадил да каже, че е болен?

— Аз лично разговарях с него.

— Но това е невъзможно.

— Не е зле да говорите малко по-тихо — предупредително изрече Мелиса. — Сигурна съм, че не искате да навлечете неприятности на Джеф.

— Някакъв проблем ли има? — подвикна Лари измежду двете жени, които сега изпълняваха въртене на педали от лег.

— Какво? Не. Няма проблеми — отвърна Уил, мъчейки се все още да осъзнае историята с отсъствието на брат си. — Просто се надявах да видя Джеф.

— Както и всички ние. Трябва да се появи следобед.

Уил подаде портмонето на рецепционистката.

— В такъв случай, ако не възразявате да му предадете това, когато дойде…

— Разбира се.

Какво по дяволите става, чудеше се Уил. Той разсеяно вдиша аромата на прясно изпечен хляб, докато се спускаше надолу по стълбите към улицата. Къде беше Джеф и защо бе излъгал?

Знаеше три неща със сигурност: някой бе позвънил в апартамента в шест и половина сутринта; скоро след това Джеф бе изхвърчал навън; той не бе отишъл на работа.

Така че, къде беше?

Има само едно логично обяснение, заключи Уил, крачейки бързо по улицата: Том.

Очевидно Том се бе обадил сутринта и бе наговорил същите налудничави неща като предишната нощ, след което Джеф се бе втурнал към къщата му, за да се опита да го успокои. Не бе казал нито на Кристин, нито на Уил къде отива, понеже не е искал да се тревожат. А може и Том специално да го е помолил да не казва нищо, защото не е искал Уил също да се домъкне. Искал е само Джеф.

Точно както Лейни бе дошла няколко часа по-късно, също търсейки Джеф.

Всички винаги искаха Джеф.

Внезапно съзнанието му бе завладяно от образа на чудесна млада жена, с морскосини очи и завяхващи синини, помрачаващи иначе сияйния й тен. Той се усмихна, опита да привлече вниманието й, но погледът й се плъзна покрай него. Няколко секунди по-късно Уил забеляза как Джеф изникна от сенките на съзнанието му и я обгърна с мускулестите си ръце. В следващия миг тя доброволно потъна в прегръдката на брат му.

Тръсна глава в опит да изтрие този образ.

Възможно ли бе Джеф, опитвайки се неразумно и прибързано да спечели симпатиите на Сузи, в същия този момент да се среща с Том и двамата наистина да се канят да убият доктор Бигълоу?

Не, не беше възможно, тутакси се помъчи да увери сам себе си Уил. Брат му не беше убиец, независимо колко хора бе убил в Афганистан. Джеф никога не би допуснал да бъде подведен от някоя от идиотските идеи на Том. Уил си погледна часовника. Девет и десет. След по-малко от час магазините щяха да отворят и Том трябваше да се яви на работа. Реши да се поразходи до Саут Бийч, да навести Том в „Геп“ и да разбере какво точно ставаше. Той изправи рамене, пое си дълбоко дъх и пое напред.

В девет и двайсет Джеф привърши своите яйца с бекон. Пиеше петата си чаша кафе. Какво, по дяволите, правеше тук?

Погледна към входа на непретенциозното кафене. През последните двайсет минути никой не беше нито влязъл нито излязъл през стъклената врата с дървена дограма. Той седеше във възголемичкото сепаре в дъното на „При Фредо“ от почти час и половина. Изчете сутрешния вестник от първата до последната страница. Прегледа днешните специалитети, изписани с тебешир върху шестте черни дъски покрай стената, толкова пъти, че можеше да ги издекламира наизуст. Ръцете му трепереха от всичкия този кофеин в кръвта му. Едва се сдържаше да не скочи и да избяга от това място.

За десети път през дългите последни минути си припомни събитията от тази сутрин. Телефонът го бе изтръгнал от един неприятен сън, чиито подробности вече не помнеше. Беше замаян, когато вдигна, но тутакси се свести, щом чу познатия глас. Сега обаче се чудеше, дали това действително се беше случило или си бе въобразил всичко? Възможно ли бе все още да сънува?

Обаче и Кристин беше чула телефона. Всъщност, тъкмо Кристин го бе събудила, припомни си той, и пак тя бе повярвала в съня си на всичките лъжи, които й бе наговорил. Въпреки че се оказа достатъчно будна, за да се усъмни в куцата история за Лари с махмурлука. Господи, трябваше да бъде по-внимателен. Не, поправи се сам. Трябваше да й каже истината.

Каквато и да бе тя.

Не беше ли тук, заради това? Да разбере истината?

Пак погледна към входа на кафенето. Може би не бе схванал правилно името. Може би не беше „При Фредо“. Може да бе някое друго кафене с подобно име, или пък в полусънното си състояние бе объркал адреса. Сигурно имаше някое конкурентно „При Фредо“ на федералната, а той сега седеше в погрешното.

Какво, по дяволите, правеше тук?

Джеф си погледна часовника и забеляза, че не бяха минали и пет минути, откакто го провери за последно. По дяволите, не беше чак толкова късно. Нямаше още дори девет и половина. Само себе си трябваше да обвинява, задето бе дошъл толкова рано. Най-малкото, което можеше да направи, бе да почака още петнайсет минути. Това място не бе толкова лесно за намиране. А пиковият час в трафика на Маями бе най-зле от всички. Извади телефона си от джоба, провери гласовата поща за съобщения, обаче нямаше никакви и върна обратно телефона на мястото му. После ръката му замря във въздуха. Сякаш притежаваше собствена воля, тя се пъхна първо в левия джоб, после в десния, и отново в двата поред.

— Мамка му — изруга и затвори очи, осъзнавайки, че портфейлът му липсва. Излезе от сепарето, прерови джобовете си за трети път, после и червената найлонова тапицерия, накрая се просна на ръце и колене и претършува белия теракотен под с очи.

— Всичко наред ли е тук, красавецо? — попита сервитьорката и Джеф се изправи отново на крака. Тя бе на около петдесет години, с пепеляворуса коса, вдигната в сложно тупиран кок, който й придаваше височина почти, колкото на Джеф.

— Не мога да си намеря портфейла — смутено промърмори той и се помъчи да изобрази най-обаятелната си усмивка.

Сервитьорката, която според значката си се казваше Дороти, се отнесе скептично. Явно бе чувала това и преди.

— Не се опитвам да мина тънко. Честно — увери я Джеф, чудейки се, дали портфейлът му някак си не бе изпаднал в колата. — Вижте. Имате ли нещо против да проверя в колата? Паркирал съм точно зад ъгъла.

— Нали не се опитваш да ме метнеш, красавецо? — Дороти наклони глава на една страна и косата й така се наклони, че като нищо можеше да се сгромоляса.

— Не, никога не бих направил това. — Той бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон. — Какво ще кажете да ви го оставя? Така ще сте сигурна, че ще се върна.

— Не непременно. Може да си го откраднал.

— Не съм. Моля ви. Вижте. Можете да дойдете с мен, ако искате.

Дороти замлъкна, като че ли действително обмисляше предложението му.

— О, върви — каза накрая тя. — Обаче, ако не се върнеш до три минути, не ме интересува колко си красив, ще викна ченгетата.

— Ще се върна до две.

— Остави телефона — заповяда тя.

Джеф се втурна навън, слънцето блесна в очите му като светкавица и го ослепи, а горещият влажен въздух уцели лицето му като с юмрук. За секунда остана дезориентиран и му мина през ума, че е в Афганистан. В гърдите му нарасна паника и разкъса вътрешностите му като куршум.

— Какво, по дяволите, ти става? — запита се той, плувнал в пот, и насила си наложи да поеме на няколко пъти дълбоко дъх. Всичко бе заради това проклето кафе, реши и постепенно си възвърна равновесието, опитвайки се да си припомни къде бе паркирал колата си. Зави надясно, продължи по-надолу по улицата и забърза, щом я видя.

Набързо претършува предната седалка, задната, пода, дори жабката, в случай че бе оставил портфейла си там, а после бе забравил.

— Мамка му — изруга, обърна се и зърна отражението си в полираната броня на колата. Припомни си как в спалнята грабна нов чифт дънки от гардероба, а захвърли старите — онези, с портфейла в задния джоб! — на пода. — Мамка му — каза отново, представяйки си как Кристин вдига тези дънки от земята. Дали бе намерила портфейла? Дали се бе обадила в салона? Или по-лошо? Дали не се бе опитала лично да му го донесе? — Мамка му.

— Е, какво ще правиш сега? — попита след малко Дороти. — Тази закуска няма сама да се изплати.

Джеф се огледа из яркоосветения ресторант, все още пълен наполовина с хора, които ядяха, говореха, смееха се.

— Не зная какво да правя. Не ми се струва вероятно приятелката ми да се появи…

— Високо момиче с тъмна коса, малко кльощава? — попита Дороти и очите на Джеф последваха нейните към дъното на ресторанта.

Тъкмо излизаше от тоалетната, когато го забеляза. Засмя се неуверено и ъгълчетата на устата й се извиха надолу, вместо нагоре.

— Здравей, Джеф — каза Сузи.