Бар „Дивата зона“

17.

— Хей, хубавице — поздрави Джеф и седна на бара, усмихвайки се на Кристин. — Том да е идвал?

— Не съм го виждала. Да си се чувал с Уил?

Джеф поклати глава.

— Сигурно е прекалено засрамен, за да се показва.

— Защо да е засрамен?

Джеф се приведе напред и понижи глас до шепот.

— ’Щото нищо не се е случило между него и Сузи Нара, затова. — Той се разхили. — Можеш ли да си представиш? Хем за втори път се цели!

— Откъде знаеш, че нищо не се е случило?

— Защото Том им се е натресъл.

— Прекъснал ги е?

— Явно не е имало нищо за прекъсване. Можеш ли да повярваш? — повтори той и пробяга с поглед през почти празното помещение. — Няма много хора тази нощ — отбеляза той.

— Понеделник е — отвърна Кристин. — Въпреки че малко по-рано беше доста пълно. — Тя докосна визитката в страничния джоб на прилепналата си черна пола и се запита, дали да я покаже на Джеф. „Д-р Дейв Бигълоу, рентгенолог, болница «Маями Дженерал»“. Как ли щеше да реагира Джеф? Дали щеше да остане безразличен или щеше малко да се стресне? А тя това ли искаше — да го постресне? И ако е така, колко? Той вече знаеше, че другите мъже я намират за привлекателна. Обожаваше да му разказва истории за онези, които я сваляха, а тя отблъскваше почти всяка нощ и изхвърляше в кошчето обнадеждаващите им визитки.

Само че тази не бе изхвърлила.

Защо ли?

Дали наистина мислеше да му се обади?

Как щеше да реагира Джеф на това?

— Какво ще пиеш? — попита тя.

— Дай ми една наливна „Милър“. — Джеф се засмя. — Не мога да повярвам, че отново е пропуснал да вкара гол.

Още се кискаше, когато десетина минути по-късно Уил влезе.

— Виж ти, виж ти. Непобеждаваният герой най-накрая се появява — каза Джеф и надигна чашата си. — Дай на човека питие, Криси. Изглежда, че има нужда от течности.

— „Милър“ наливна — поръча Уил на Кристин.

— Браво, момче. Добре. И така, давай. Подробности.

— Знаеш какво се случи — сприхаво отвърна Уил. — Сигурен съм, че Том не е имал търпение да ти разкаже.

— Зная какво не се е случило. Отново — подчерта Джеф. — Онова, което не зная, е защо.

— Не всички сме като теб, Джеф — каза Уил на брат си. — Някои от нас предпочетат да я карат по-бавно.

— Едно нещо е бавно. Друго е глупаво.

— Добре ли си? — попита Кристин и подаде бирата на Уил.

— Добре съм. Честно. Беше чудесен следобед.

— Чудесен следобед? — невярващо повтори Джеф. — За какво говориш? Кой, по дяволите, казва „Беше чудесен следобед“?

— Хора като мен — отговори Уил. — Наречи ме луд, но какво лошо има, ако първо опознаеш някого?

— Ти си луд — потвърди Джеф.

— Аз мисля, че е мило — обади се Кристин.

— Точно сега Сузи е много уязвима — обясни Уил. — Не би било честно да се възползвам от…

— На кой му пука, дали е честно? — възрази Джеф. — Какво ти става? Господи, нищо чудно, че Ейми те е зарязала.

Уил вдигна чашата си и изпи половината бира наведнъж.

— Джеф — предупреди го Кристин. — По-полека.

— Няма нищо — каза Уил. — Не е нещо, което сам да не съм си повтарял милион пъти.

— Трябва да улавяш момента, братле. Колко такива шанса мислиш, че ще имаш?

— Предполагам, че просто ще трябва да почакаме и да видим.

— Сигурно — съгласи се Джеф и погледна към входа. — Дали случайно не си виждал Том наоколо?

— Не и от следобеда насам. — Уил си помисли, че дори и никога вече да не видеше Том, пак нямаше да е достатъчно. — Този ненормалник каза ли ти, че ме заплаши с пистолет?

— Какво е направил? — ахна Кристин. — Джеф, наистина трябва да направиш нещо с него.

— И какво точно искаш да направя? — сопна се Джеф.

Кристин сви рамене и вдигна длани във въздуха в знак на поражение.

— Ели се обади — предпазливо подхвана темата Уил. — Каза, че говорила с тебе да се върнеш вкъщи…

— Не започвай — предупреди го Джеф.

— Не започвам. Просто…

— Недей — повтори Джеф.

Уил изпи остатъка от бирата си и направи знак на Кристин за още една.

— Извинявай — каза на Джеф. — Би трябвало да си гледам собствената работа.

— А аз не биваше да дрънкам за Ейми.

Уил кимна, но си помисли, че Джеф бе прав за нея. Може би, ако не беше толкова мил с Ейми, ако не проявяваше такова проклето уважение, ако бе повече мъж, ако бе уловил момента, ако действаше с повече натиск, ако беше повече като Джеф, тя навярно нямаше да го зареже заради друг.

— Хей. По-полека с тази бира — предупреди го Кристин.

Разнесе се приглушената мелодия на химна. Джеф бръкна в задния джоб на дънките си, извади телефона и погледна кой звъни. Беше непознат номер, затова не вдигна и пак го пъхна в джоба си. След няколко секунди мелодията се разнесе отново.

— По-добре вдигни — каза Кристин. — Иначе цяла нощ ще го слушаме.

Джеф се изкикоти и вдигна.

— Ало? Том, къде си, по дяволите? Едва не ти затворих за Бога. Не познах номера. Какво? Майтапиш се.

— Какво става? — попита Уил, любопитен, въпреки нежеланието си.

— Добре. Дръж се. Идваме възможно най-бързо.

— Къде отивате? — попита Кристин.

Джеф си доизпи бирата.

— Допивай, братле. Отиваме в затвора.

— Защо се забави толкова много, мамка му? — Том скочи на крака и едва не преобърна сгъваемия метален стол, на който седеше, когато Джеф влезе в тясното помещение без прозорци, плътно следван от Уил. Том захвърли природонаучното списание, което разлистваше върху дървената масичка пред себе си. — Мама му стара, човече. Тоя какво прави тук?

— По-точно казано е какво правиш ти тук? — попита Джеф. Той мразеше полицейските управления. Дори минаването покрай някое от тях го караше да се чувства виновен за нещо.

— Бащата на оная мръсница извикал ченгетата, съобщил за подозрителна кола в квартала. Те ме натикаха тук.

Джеф погледна към вратата.

— Нали ти казах да се махаш оттам, по дяволите?

— Какво — да не би вече да не ми е позволено да си паркирам колата на обществено място? Не правех нищо лошо. Тази страна се превръща в шибана фашистка държава, щом човек не може дори да си седи в колата и да изпуши няколко цигари…

— Може би не трябва да викаш толкова — предупреди Уил и вдигна пръсти до устните си.

— А може би ти не можеш да си вдигнеш оная работа — изстреля в отговор Том.

— Добре, добре — едва сдържайки усмивката си каза Джеф. — Уил е прав. Нали не искаш да прекараш нощта в килията?

— И за какво ще ме задържат? Не съм направил нищо, мамка му. Не могат да ме арестуват.

— Вече са го направили — възрази Уил.

— Какво разбираш ти, мамицата ти? Не съм арестуван, тъпанар такъв.

— Тогава какво правим тук?

— Не зная ти какво правиш тук. Дяволски сигурен съм, че не съм те молил да идваш. За какво го домъкна все пак? — Том попита Джеф.

— Радвай се, че го направих — отговори Джеф. — Ченгетата ще те пуснат само при условие, че някой друг те откара вкъщи. Смятат, че си прекалено емоционално нестабилен — техни думи, не мои — уточни Джеф, — за да сядаш зад волана точно сега. Честно казано, склонен съм да се съглася с тях.

— Емоционално неста… какво? Какви ги дрънкат, да им го начукам? Шибани фашисти — изломоти Том.

— Чуй — каза Джеф. — Имаш късмет, че те пускат само с предупреждение.

Един полицай провря глава през вратата.

— Как вървят нещата тук? Той поохлади ли се?

— Нямате право да ме държите тук — провикна се Том.

— Още се пали — кисело констатира полицаят.

— Ще се оправи — каза му Джеф. — Дайте ни още няколко минути. Какво ти става? — обърна се към Том веднага, след като полицаят се махна. — Да не искаш да те арестуват?

— За какво?

— Задето си такава остра драка — измърмори не съвсем нечуто Уил.

— Какво каза?

— Той каза, за преследване — измисли си Джеф.

— Преследване? Никого не съм преследвал.

— Цял ден следиш Лейни; спречкал си се с нея във фризьорския салон; паркирал си пред къщата на родителите й за повече от час…

— Паркирах по-надолу по улицата.

— Пак се смята за преследване. Колко още козове искаш да дадеш на Лейни?

— Нищо няма да й дам на тази кучка.

— Тогава трябва да се успокоиш. Бъди разумен. Покажи смирение. Никакви подобни глупости повече, Том, иначе ще изгубиш всичко.

— Аз вече изгубих всичко — простена Том, свлече се на металния сгъваем стол и зарови глава в дланите си.

За миг Уил си помисли, че ще се разплаче и действително му стана мъчно за него.

Точно в този момент обаче Том вдигна глава и се засмя.

— Достатъчно ли съм смирен? — попита той и намигна.

— Много по-добре е — каза през смях Джеф.

— Мамка му — изруга Уил.

— Добре. Мислиш ли, че си готов да си тръгнеш оттук?

— Той няма да ми кара колата. — Том насочи обвинителен пръст към Уил.

— Чудесно. Аз ще карам твоята кола — каза Джеф. — Уил, ти можеш да караш моята.

— Мен ме устройва.

— Добре, сега какво ще кажеш на ченгетата? — Джеф попита Том.

— Че съжалявам и че ще бъда добро момченце — отговори той.

— Ще стоиш ли настрани от жена си? — попита няколко секунди по-късно полицаят, който го бе довел.

— Няма да я докосна и с триметров прът.

— Добре — каза полицаят. — Защото, според мен, първата й работа на сутринта ще бъде да поиска ограничителна заповед срещу теб.

— Мамка му, какво…

— Том — предупреди го Джеф.

— Както и родителите й. А щом веднъж го направят, ръцете ни са вързани. Ще трябва да те арестуваме, ако само се доближиш до тях.

Копелета…

— Виж — каза полицаят. — Разбирам раздразнението ти. Наистина. И моята бивша ми стовари същите лайна. Обаче нищо не можеш да направиш, освен да влошиш нещата. Повярвай ми.

— Повярвай ми — повтори Том. — Защо хората не спират да повтарят това?

— Готов ли си? — попита Джеф.

Том се пресегна към списанието, което бе разглеждал преди появата на Джеф.

— Имате ли нещо против да взема това? — попита той. — Тъкмо бях започнал да чета една статия…

— Моля.

— Благодаря.

— И не се забърквай в неприятности — подвикна полицаят, докато минаваха край рецепцията в главното фоайе към изхода. Една полицайка се усмихна на Джеф.

Веднага, щом се озоваха на паркинга, Том пусна списанието в близкото кошче.

— Защо го направи? — попита Уил.

— Това е шибано природонаучно списание — изсумтя Том. — И като стана дума, знаеш ли, че броненосците във Флорида страдат от амок?

Джеф се захили.

— Скачай в колата, драко, докато сам не съм те върнал обратно. — Той подхвърли ключовете от колата си на Уил. — Знаеш ли как да стигнеш до вкъщи?

— Нямам идея — заяви Уил.

— Той е безидеен — каза Том и се плъзна на седалката до шофьора в собствената си кола.

— Добре, карай след мен. — Джеф седна зад волана в Импалата на Том и запали. — Мамка му. Знаеш ли, че почти нямаш гориво?

— Не беше моя идея да идвам чак тук. — Том се разхили и не спря, докато Джеф излизаше на заден от тесния паркинг и завиваше по тъмната улица.

— Мислиш, че това е смешно, така ли? — попита Джеф почти задушавайки се от застоялия мирис на цигарен дим. Той свали стъклото на прозореца.

— И ти щеше да си мислиш, че е смешно, човече, ако знаеше какво правя.

— И какво е то?

— Спри колата за момент и ще ти покажа.

— Какво?

— Казвам ти — спри колата.

Джеф спря колата на Том на една пресечка от управлението. Уил тутакси паркира зад тях.

— Нещо не е наред ли? — попита той, като се приближи пеш.

— Погледни под седалката, човече — каза Том на Джеф.

— Какво?

— Погледни под седалката.

Джеф провря ръка под шофьорската седалка и почна да тършува, докато не се натъкна на нещо твърдо и студено. Когато измъкна ръката си, пръстите му стискаха дулото на пистолет.

— Мамка му — възкликна Уил и почувства, че му се повдига.

— Колко яко! — провикна се Том. — Тъпите ченгета ми карат колата по целия път дотук. И дори не я претърсват. Нямат заповед, предполагам. Как ти се струва? Тъпи фашисти.

— Не мога да повярвам — каза Уил. Краката му започваха да се тресат от страх и облекчение едновременно. — Ще ни вкараш всичките в затвора, тъпо копеле.

— Връщай се в колата, Уил — каза му Джеф. — Ще се срещнем в апартамента. — И пусна оръжието в скута си.

— Дай ми го — Том се пресегна.

Джеф му отклони ръката.

— Кой каквото си намери, негово си е — изрецитира той.

Кристин ги чакаше на вратата на апартамента.

— Какво правиш вкъщи? — попита я Джеф, когато тримата мъже влязоха. Той си погледна часовника. Беше преди единайсет часа.

Кристин проследи движението на ръката му.

— Нямаше навалица. Джо каза, че мога да си тръгна по-рано. Това пистолет ли е? — изрече тя на един дъх.

Джеф й го подаде.

— Скрий го някъде — каза, без да й дава обяснения.

— Хей — възрази Том. — Мой си е.

— Не и докато не се научиш на малко самоконтрол.

Том се пльосна на бежовия кожен фотьойл, на който седеше по-рано през деня.

— Голяма работа. Можеш да го задържиш. Имам и други.

Уил отиде в кухнята, наля си чаша вода и я пресуши на един дъх.

— Някой ще ми каже ли какво се случи? — попита Кристин, местейки поглед от пистолета в ръцете си към Джеф.

— Позволи на мен — каза Том и набързо изреди подробностите от последните дванайсет часа. — Знаеш ли, че действително съществува такова нещо като летяща катерица, макар те да не летят наистина, а по-скоро се плъзгат посредством една кожна ципа, раздуваща се над тялото им? — Той се засмя.

— За какво говори, по дяволите? — Кристин попита Уил, който тъкмо влезе отново в стаята.

Уил сви рамене. Чувстваше слабост и приседна на дивана.

— Вярно е — каза Том. — Прочетох го в „Природонаучен алманах“. Някой иска ли бира?

— Барът е затворен — съобщи Кристин. — Виж, Том, имал си доста напрегнат ден. Мисля, че трябва да си идеш вкъщи и добре да се наспиш.

Том неохотно се изправи на крака.

— Наистина ли няма да ми върнете пистолета? — Той протегна ръка към Кристин.

— Няма начин — Джеф застана между тях.

— А-ах — изстена Том. — А тази нощ наистина ми се искаше да убия някого.

— Просто стой настрани от Лейни — предупреди го Джеф.

— Какво ще кажеш да убием добрия доктор вместо това?

— Какво? — едновременно попитаха Джеф и Уил.

— Какво? — попита и Кристин само миг след тях.

— Сузи Нара си има съпруг. Явно е някаква голяма клечка, доктор в „Маями Дженерал“.

— Името му случайно да не е Дейв Бигълоу? — попита Кристин и тримата мъже обърнаха глави към нея. Тя със затаен дъх бръкна в джоба на късата си черна пола и измъкна визитката на Дейв.

— Откъде взе това? — попита Джеф, взе картичката и набързо я разгледа.

— Той беше в бара тази нощ — обясни Кристин, усещайки пулса си да се ускорява. — Сваляше ме.

— Нагло копеле — процеди Джеф и смачка визитката на Дейв в гневния си юмрук. — Можеш ли да повярваш?

— Но откъде е разбрал…? — започна Кристин.

— Онзи ден при колата той спомена „Дивата зона“. Сигурно Сузи му е казала — отговори Джеф.

— Сигурно й го е измъкнал с бой — добави Уил.

— Лайно такова — каза Том. — Трябва още сега да отидем там и да убием копелето. Точно, както ни помоли Сузи.

— Какво? — в един глас възкликнаха Джеф и Кристин.

— Тя не го каза насериозно — побърза да се намеси Уил.

— Позволи ми да не се съглася — възрази Том. — Мисля, че беше дяволски сериозна. Хайде. Можем да се обзаложим. Който стреля пръв, печели опечалената вдовица. Какво ще кажете?

— Ще кажа да си вървиш вкъщи, Том — заяви Джеф.

— Идеален план. Отиваме там, гръмваме копелето, а Сузи е толкова благодарна, че се чука и с трима ни. И с теб, ако проявяваш интерес — предложи той на Кристин.

— Иди си вкъщи, Том — подкани го и Кристин.

— Ще си помислите ли поне?

Джеф го изпрати до вратата. Ама че нахалство, мислеше си той. Какво се опитваше да докаже наглото копеле? Че е най-голямата работа? Че не можеш да се забъркваш с него без последствия? Е, ако добрият доктор иска последствия, последствия и ще получи. Джеф преметна ръка през рамото на Том.

— Аз ще си помисля — каза той.