Бар „Дивата зона“

27.

Джеф се събуди от писъци зад прозореца.

— Тихо! — тутакси кресна някаква жена. — Джоуи, престани да удряш сестра си!

— Тя първа ме удари!

— Не съм. Той лъже.

— И двамата, престанете. Тихо. Хората спят. А сега се качвайте в колата.

Шум от отваряне на вратите на кола и затръшване. Джеф се надигна на лакът и погледна към радиочасовника до леглото. Беше едва седем часа сутринта. Той седна и избута чаршафите на пода при кувертюрата, която бе сритал по някое време през нощта. Зърна отражението си в миденото огледало над тоалетката. Изглеждам ужасно, помисли си и избърса потта от голите си гърди. Жегата на настъпващия ден вече се комбинираше със застоялия въздух от предната нощ. Ще е същинска пещ, помисли си той, стана от леглото и се упъти към банята.

Пусна душа, но остана разочарован от откритието, че налягането в най-добрия случай можеше да се нарече слабо и водата се процеждаше на мижава струя. Очевидно водната тематика на мотела не се простира до водопроводите, каза си Джеф, докато се мъчеше да произведе някаква пяна от тънкото кръгло сапунче. Застана точно под душа и пусна хладката вода да тече по лицето и ушите му. В далечината се чу звукът на химна.

Трябваха му няколко секунди да осъзнае, че това е неговият телефон. Мамка му, каза си той, грабна една тънка хавлиена кърпа, уви я около кръста си, втурна се към стаята и почна да тършува в джобовете на черните си дънки за телефона.

— Сузи? — изкрещя в апарата, преди още да го е отворил напълно. Но обаждането вече беше прехвърлено на гласовата поща. — По дяволите — изруга той и плесна с длан по голото си бедро, укорявайки се мълком, че не беше взел телефона със себе си в банята.

„Имате едно съобщение“ — информира го автоматичният секретар след няколко секунди. — „За да чуете съобщението, натиснете едно-едно“.

Джеф набра цифрите и зачака да чуе гласа на Сузи.

„Джеф, аз съм Ели“ — каза вместо нея сестра му. — „Моля те, обади ми се колкото можеш по-скоро“.

— Мамка му. — Джеф метна телефона на леглото и прокара длан по мократа си коса. Мащехата му сигурно се бе обадила на Ели да й каже за изненадващото му снощно посещение. Искаш да кажеш, че той не ти се е обадил да ти каже, че е в града? — вече я чуваше да казва. Протегна се за телефона, но ръката му замръзна във въздуха. Достатъчно скоро щеше да се види със сестра си, реши той. Тогава щеше да й обясни всичко.

Половин час по-късно седеше в „Макдоналдс“, отпиваше от втората си чаша с кафе, дъвчеше без ентусиазъм яйчен „Макмъфин“ и за пореден път се питаше какво прави в Бъфало. Не спираше да проверява телефона си за съобщения, каквито знаеше, че няма. Избута подноса си настрана, смачка салфетката на топка, пусна я на масата и погледа как тя се разтваря като парашут и полита към пода. Наведе се, вдигна я, отново я приглади, чудейки се колко ли още време можеше да загуби, преди да отиде в болницата да види майка си. Тя умира, за Бога, каза си той. От какво толкова се страхуваше? Колко още вреди можеше да му нанесе тя?

Погледна към прозореца и видя сепаре, пълно с тийнейджърки, които похапваха пържени картофки и се кискаха. Едно от момичетата — с къдрава кестенява коса, устни като розови пъпки, зелено-бяла карирана пола, повдигната високо на бедрата й, — не откъсваше поглед от него. Видя как измъкна едно картофче от червената хартиена фунийка и предизвикателно го вдигна към устата си, после бавно го провря между устните си. Ако Том беше тук, навярно щеше да се обзаложи колко време ще му трябва да пъхне ръка под полата на това глупаво момиче. Майка ти знае ли какви ги вършиш, почуди се Джеф и се втренчи в момичето, докато то не се изчерви силно и засрамено се извърна. Той довърши кафето си и се изправи на крака. В крайна сметка, помисли си и едва не се засмя, всичко се свежда до майките.

Минаваше осем, когато стигна до „Мърси“. Болницата бе строена през 1911 година и всяка една от нейните почти сто години си личеше. Вярно, едно крило от стъкло и мрамор бе добавено към горчиченожълтата тухлена постройка, откакто Джеф я бе видял за последно, но млечнобелият мрамор вече бе надраскан с графити, а стъклото бе неподдържано и цялото на петна от сажди. То изглеждаше тъй уморено, както се чувстваше и самият той. Джеф насила изкачи няколкото предни стъпала, сякаш краката му бяха гипсирани.

— Можете ли да ми кажете в коя стая е Даян Райдъл? — обърна се към служителката на регистратурата в центъра на предното фоайе.

— Стая 314 — каза жената, без да го поглежда. — Третият етаж, източното крило. Завийте надясно, след като слезете от асансьора. — Без да вдига глава тя посочи към редицата асансьори непосредствено до малко магазинче за подаръци надолу по коридора.

— Благодаря. — Джеф се почуди, дали не би трябвало да купи цветя на майка си или може би някое списание и се зарадва като видя, че магазинчето още е затворено и не се налага да взима решение. Не й беше купувал нищо, откакто беше дете, припомни си той, сещайки се за шишенцето с парфюм, което една година бе взел от бакалията за рождения й ден. От месеци бе спестявал от джобните си, за да купи симпатичното шишенце с форма на звезда, само за да види после как майка му го подушва презрително и го бута настрана. „Най-вероятно баща му е помогнал да го избере“ — беше я чул да се оплаква на една от приятелките си по телефона същата нощ. — „Мирише като някоя от курвите му“.

— Добре, не прави това — измърмори той в яката на черната си риза. Не сега, продължи мълком. Не беше изминал всичкия този път, за да отваря стари рани. Никой от двама им не можеше нищо да направи за миналото. Беше си такова, каквото си беше, а хубавото на миналото бе това, че е свършило. Да, майка му бе правила грешки. Много. И може би й бе отнело цял живот да разбере колко е сбъркала, че е било жестоко и егоистично да го изоставя, но сега вече го бе разбрала и искрено съжаляваше за всичко сторено. Моля те, прости ми — чуваше я вече да казва и умиращите й очи се изпълваха със сълзи на разкаяние. — Обичам те. Винаги съм те обичала.

Какво ще правя, зачуди се Джеф, вървейки предпазливо по коридора, сякаш се движеше в гъста мъгла. Щеше ли да е в състояние да й отговори със същото? Щеше ли да може да хване безсилната ръка, да погледне умоляващите очи и да я излъже, да й каже — да, въпреки всичко, и аз те обичам? Можеше ли да направи това?

И дали наистина щеше да бъде лъжа?

Джеф установи, че е затаил дъх, сякаш се мъчеше да избегне неприятната смесица от болнични миризми, мирисът на антисептици, състезаващ се за надмощие с мириса на болестите. Това си мислеше, когато влезе в един от асансьорите и натисна копчето за третия етаж. Преди вратите да се бяха затворили, вътре неочаквано се втурнаха още четирима души, в това число и млад мъж, чиято табелка сочеше, че бе д-р Уанг. Изглежда почти като тийнейджър, помисли си Джеф и си спомни как като малък мечтаеше да стане лекар. Може би с малко повече подкрепа… А може би не, реши той, като се сети, че също така бе мечтал да стане и пожарникар, и акробат. Издиша въздуха от дробовете си, когато асансьорът се отвори на третия етаж, пристъпи навън, зави надясно, както го бяха инструктирали и тръгна по коридора, който го изведе пред стая 314.

Спря пред затворената врата и се огледа нагоре-надолу по празния коридор, мъчейки се да събере мислите си. Трябваше да се обадя предварително на Ели, помисли си, да се уговорим да се срещнем тук. Тогава можеха да влязат заедно. Нямаше да се наложи да се изправи сам лице в лице с майка си.

— Не ставай глупав — прошепна едва чуто. — Тя умира, за Бога. Не може да те нарани повече.

Пое си дълбоко дъх, издиша го бавно и отвори вратата, стараейки се лицето му да изобрази безстрастна маска, когато влезе. „Тя вече изобщо не изглежда такава, каквато я помниш“ — спомни си думите на Ели при един по-ранен телефонен разговор. — „Вече трудно ще я познаеш. Толкова много е отслабнала, че кожата й е почти прозрачна.“

Джеф се приготви за онова, което му предстоеше да види, съсредоточи се върху една плочка от линолеума на пода, помъчи се да събере сили. Едва след още няколко секунди и дълбоки вдишвания успя да вдигне очи от пода.

Леглото беше празно.

Джеф постоя там една минута, без да мърда, без да знае какво да направи.

Разбира се, станала е грешка. Или жената на регистратурата му бе дала погрешен номер на стаята, или той бе отворил погрешна врата. Но още, докато излизаше да провери номера, докато бързаше надолу по коридора към сестринската стая, докато питаше симпатичната тъмнокожа сестра къде може да намери Даян Райдъл, дори докато обмисляше немислимата вероятност Ели да е регистрирала майка им с друго име или пък да я е завела в друга болница, той си знаеше, че му бе дадена вярна информация и никаква грешка не бе направена.

— Много съжалявам — казваше му сестрата. — Госпожа Райдъл си отиде тази сутрин.

Отиде си? — помисли си Джеф. Какво искате да кажете с това отиде си? Отишла си е къде?

— Какво казвате? — раздразнено попита Джеф и неволно отстъпи крачка назад, когато осъзна смисъла на евфемизма. — Искате да кажете, че е умряла?

— Към пет и половина тази сутрин — обясни сестрата и в дълбоките й кафяви очи проблесна загриженост. — Съжалявам. Вие сте…?

— Джеф Райдъл.

— Роднина ли сте?

— Аз съм нейният син — тихо промълви Джеф.

— Съжалявам. Не знаех, че е имала син — каза сестрата.

— Живея във Флорида — каза Джеф. — Долетях снощи.

— Познавам сестра ви, разбира се.

— Ели. Тя тук ли е? — Погледът на Джеф се стрелна към дългия коридор.

— Беше тук по-рано. Мисля, че си отиде вкъщи да направи някои приготовления.

Внезапно Джеф почувства как коленете му се подгъват и се хвана за тезгяха да не падне.

— О, Боже — възкликна сестрата и изтича иззад тезгяха. — Добре ли сте? Сандра, донеси чаша вода. Веднага. Елате — каза му тя след няколко секунди и го поведе към най-близкия стол, после надигна хартиена чаша с вода до устните му. — Пийнете. Бавно. Сега как е? Добре ли сте?

Джеф кимна.

— Предполагам, че шокът винаги е голям — говореше сестрата. — Независимо колко са възрастни родителите ни или колко са болни. Все пак никога не очакваме да умрат.

Значи затова Ели му бе звъняла сутринта. Не, защото мащехата му й се бе обадила, а понеже майка им бе умряла. Ели дори не знаеше, че той е в Бъфало. Джеф скочи на крака. Трябваше да й се обади.

— Уау, леко — предупреди го сестрата, сложи длан на лакътя му и го върна на стола. — Мисля, че просто трябва да поседите тук за малко. Искате ли аз да се обадя на сестра ви и да й кажа, че сте тук.

Беше повече решение, отколкото въпрос и Джеф само кимна. От мястото си до стената в болничния коридор чу как сестрата говори със сестра му.

— Да, разбира се, че съм сигурна. Той е тук, точно пред мен. Изглежда доста разтърсен — стори му се, че каза тя.

— Да, ще го пазя, докато дойдете.

А после умът му се изпразни. Съзнателните мисли бяха заменени от поредица картини, сякаш гледаше телевизор с изключен звук. Видя се като малко момче, как върви щастливо до майка си, ръката му — пъхната на безопасно място в нейната, докато обикалят от магазин на магазин в мола с преоценените стоки. Този образ бързо бе допълнен от друг — майка му нежно му реше косата. И още един — майка му целува раната на коляното, когато падна от новото си колело. Картина след картина се отронваха като разпилени снимки пред взора му: майка му, млада и здрава, смееща се и жизнена, любяща и грижовна.

Нови и нови картини, разбъркани като карти във вехта колода: майка му крачи пред телефона, хлипа във възглавницата си и го отпъжда с ръка, когато се опитва да я успокои; подутите й очи и изкривената от ярост уста, отказваща закуската, която й бе донесъл в леглото; майка му, тъжна и победена, плачеща и съсипана, напориста и безразлична.

Майка му, събираща багажа си и изоставяща го.

„Работата е там, че той много ми напомня за баща си“ — чу я да казва, сякаш някой внезапно бе пуснал звука на въображаемия телевизор. — „Кълна се, имат абсолютно еднакви проклети лица.“

Не, спри. Аз не съм баща ми.

Звукът се усилваше.

„И нищо не мога да направя, но всеки път, когато го погледна, ми се иска да го удуша. Зная, че е ненормално. Зная, че не е негова вина. Но просто не мога да го гледам.“

Не. Моля те, спри.

„Имам нужда просто от малко време за себе си, за да си дам сметка кое е най-добро за мен.“

А какво ще кажеш кое е най-добро за мен?

„Ами Ели?“ — чу детския си глас да пита, вместо това. — „И тя ли остава с татко?“

„Не“ — безизразно отговаря майка му. — „Ели остава с мен“.

— Джеф — казваше някакъв глас сега. — Джеф? Добре ли си?

Телевизорът в главата му внезапно угасна.

— Джеф? — повтори гласът. Нежни пръсти докоснаха ръката му.

— Ели — каза той, когато фокусира лицето на сестра си.

Беше се привела пред него, лицето й бе по-старо и по-пълно, отколкото си го спомняше, косата й вече не бе с онзи хубав рус цвят, сиво-зелените й очи бяха зачервени. Носеше лека синя блуза без ръкави и Джеф забеляза луничавата отпусната кожа на подмишниците й.

— Би трябвало да направиш нещо за това — разсеяно отбеляза той. Можеше да й препоръча цял куп упражнения.

— За кое да направя нещо?

— Какво? — попита той и вдигна очи към лицето й.

— Добре ли си?

— Дам.

— Не ми изглеждаш добре.

— Просто съм уморен.

— Кога пристигна? — попита Ели.

— Снощи.

— Снощи! Защо не ми се обади?

— Беше късно — излъга Джеф. В интерес на истината, не знаеше защо не й се бе обадил. — Може би съм искал да те изненадам.

— Може би не си бил сигурен, че ще го направиш.

Джеф нямаше нужда да пита Ели какво има предвид.

— Може би.

— Искаш ли кафе?

— Вече изпих много.

— Аз също. Навярно трябва просто да отидем някъде и да седнем. — Коленете й изпукаха, когато се надигна от приведената си позиция. Няколко минути по-късно двамата се озоваха в празната стая на майка им. Ели приседна на ръба на току-що оправеното болнично легло, а Джеф отиде до прозореца и се вторачи в улицата долу.

— Е, какво точно се случи? — попита той.

— Сърцето й просто отказа, предполагам.

— Какво казват докторите?

— Не много. В смисъл, какво биха могли да кажат? Не беше нещо неочаквано. Ракът бе в доста напреднал стадий. Последните няколко дни беше ту в съзнание, ту в безсъзнание. С всяка минута сърцето й отслабваше. Вчера кожата й беше ужасно сива. Разбрах, че няма да издържи дълго.

Неочаквано Джеф се разсмя — силно и продължително.

— Джеф? Какво има? Какво става?

— Кучката просто не можеше да почака, нали? — каза той.

— Какво?

— Не можа да изчака още един шибан ден.

— За какво говориш?

— Няколко шибани часа — каза Джеф.

— Мислиш, че го е направила умишлено? Че е умряла нарочно преди ти да успееш да дойдеш?

Джеф отметна глава назад и се разхили още по-силно.

— Не бих го изключил, щом става въпрос за нея.

— Ти си луд.

— Просто не е могла да изпусне шанса да ме преебе още веднъж.

— Това не е вярно. Знаеш, че не е. От седмици пита за теб. Страшно много искаше да те види. Не престана да се надява, че ще дойдеш.

— Тогава защо не ме изчака? Кажи ми.

— Тя нямаше избор, Джеф.

— Разбира се, че имаше. Винаги е имала избор. Както, когато избра да се откаже от мен, когато предпочете да задържи теб, когато реши да забрави, че дори съществувам…

— Тя никога не забрави за теб, Джеф.

— Тя знаеше, че рано или късно ще дойда. Но просто не можеше да си даде труда да ме почака. Аз не си струвам усилието.

— Това не е вярно.

— Значи още веднъж ме изостави напълно, финалният шамар в лицето. Този път от гроба. Ама, че начин да си отидеш, майко. Трябва да ти го призная. Никой не би го направил по-добре. Ти си оставаш шампиона. — Джеф усети как сестра му се приближава зад него и поставя длани на ръцете му.

Той потрепна и се отдръпна.

— Къде е тя, впрочем?

— Взеха я в погребалната агенция. Можем да отидем там, ако искаш. Можеш да я видиш, да кажеш сбогом.

— Благодаря, не мисля, че ще взема да си отида. — Той пак се разсмя.

— Какво?

— Сестрата в отделението каза, че тя си отишла. Сякаш е отишла до магазина или нещо такова.

— Това е просто израз, Джеф. Предполагам, помислила си е, че така е по-деликатно, отколкото да каже, че е умряла.

— Хей, мъртвият си е мъртъв, независимо как ще го наречеш. Е, какво правим сега?

— Отиваме си вкъщи, уреждаме последните погребални приготовления. Мислех си за петък. Не виждам смисъл да го проточваме по-дълго, нали? Тя нямаше много приятели…

— Шокиран съм — презрително изрече Джеф. — И да, при всички случаи, колкото по-бързо я заровим, толкова по-добре.

— Ти ще отседнеш у нас — заяви Ели. — Кирстен също, ако е дошла.

Този път Джеф не си даде труда да я поправя. Кирстен, Кристин — какво значение имаше?

— Не е.

— И така става. По този начин децата ще те имат изцяло за себе си за няколко дни.

— Те дори няма да ме познаят — рече Джеф.

— Значи е крайно време да направиш нещо по този въпрос.

Джеф се извърна да погледне сестра си. Видя тъгата в очите й и за пръв път разбра, че майката, която тя бе загубила, бе напълно различна жена от майката, която той така и не бе опознал.

— Добре — каза.

Лицето на Ели порозовя от облекчение. Очите й се изпълниха с благодарни сълзи.

— Добре. Ще се обадя на Боб да му кажа, че идваме.

— Защо просто не се срещнем там? Трябва да се върна в мотела, да си събера багажа…

— Донесъл си багаж?

— Познаваш ме.

— Бих искала — призна тя.

— Ти върви, довърши каквото там трябва — каза й той. — Аз ще се върна в мотела, ще взема един душ, ще си събера нещата и след час съм у вас.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Обичам те — каза Ели и гласът й се прекърши.

Джеф прегърна сестра си и я задържа в ръце, докато тя плачеше.

Един час по-късно той седеше в чакалнята на летището, с увесена на гърдите глава, умът му — пълен с представата за Сузи. В този миг зазвуча химнът. Бръкна в джоба си, извади телефона и погледна кой се обажда, с надеждата да е Сузи, но убеден, че е Ели, да пита защо се бави.

Поколеба се дали да вдигне, обаче какво можеше да й каже? Че е променил решението си? Че през цялото време е лъгал? Ели със сигурност подозираше това. Можеше да поиска да го придружи до мотела. Можеше да откаже да го изпусне от поглед, знаейки, че има всички шансове да се обърне и да хукне. Вместо това бе предпочела по-лесно да се измъкне. Каквато майката — такава и дъщерята, в края на краищата.

Да каже „Обичам те“ бе нейният начин да каже „Сбогом“.

Джеф се взира в телефона, докато химнът не спря. Прибра го обратно в джоба си. Облегна се удобно на седалката, затвори очи, сведе глава към гърдите си и отново почна да сънува Сузи.