Бар „Дивата зона“

11.

Том стоеше в остъкленото фоайе на розовата триетажна сграда на „Западен Флеглър“ и поне за петнайсети път разглеждаше указателя на офисите. Толкова много пъти го бе чел през последните шейсет минути, че го знаеше наизуст. Първи етаж: „Лаш, Картър и Крофт“, адвокати, апартамент 100; „Блейк, Фелдър и синове“, адвокати, апартамент 101; „Ланг, Кънингам“, адвокати, апартамент 102; „Торес, Салдана и Мендоза“, адвокати, апартамент 103. Втори етаж: „Уилямс, Сийфърт и Келър“, адвокати, апартамент 200; „Маркус Бренър, Скот и Локаш“, адвокати, апартамент 201; „Леви Аргирис, Кетълуърт“, адвокати, апартамент 202; „Сам Брайсън“, адвокат, апартамент 203. Трети етаж: „Тайсън, Родригес“, адвокати, апартамент 300; „Мишу, Брънтън, Бърнбаум“, адвокати, апартамент 301; „Абрамович, Леви и Кармишел“, адвокати, апартамент 302; и накрая „Полак, Шпитцър, Уолтън, Теперман и Роуи“, адвокати, апартамент 303.

— Как ще наречеш сто адвокати на дъното на океана? — попита на глас Том, крачейки напред-назад из тясното пространство. — Начало! — провикна се той, ухили се на собствената си шега и се зачуди, дали някой го е чул. Мястото изглеждаше пусто. Вляво от него имаше асансьор, а отзад стълба, но никой не ги бе ползвал, откакто бе пристигнал. — Бизнесът явно процъфтява — измърмори Том, мислейки си, че би могъл да почне от най-горния етаж и да върви надолу. — Здравейте господа Полак, Шпитцър, Уолтън, Теперман и Роуи. Поздравления госпожи Лаш, Картър и Крофт. Някой от вас, юридически копои, да е виждал бъдещата ми бивша жена? — Отново се ухили. Чудеше се колко ли време щеше да му отнеме да я открие. Със сигурност не повече от единия час, който вече бе изгубил да я чака долу.

Защо никой от тези големи клечки, адвокатите, не си бе споменал специалността, мамицата им? Със сигурност имаха такава. Толкова ли щяха да се счупят, ако дадяха малко пояснение? Например „Ланг, Кънингам“, Семейно право? Или „Сам Брайсън“, Специалист по разводи? Нещо — какво да е, — което да му даде ключ, да го упъти в правилната посока. Не, така би било твърде лесно.

А Лейни нямаше намерение да го облекчава.

Не че някога го е правила.

— Изобщо не трябваше да се забърквам с нея, на първо място — измърмори Том. Джеф го бе предупреждавал, казал бе, че е пиявица, а той заслужава нещо по-добро. Само че „по-доброто“ обикновено се свеждаше до някоя от изоставените любовници на Джеф, а Том се бе уморил цял живот да получава само втора употреба — първо от гардеробите на братята си, после от леглото на най-добрия си приятел. Искаше жена, която да не му се дава с предварителния печат за качество на Джеф и едно от нещата, които най-много харесваше в Лейни бе, че тя като че ли изобщо не се бе подала на неговия чар. „Просто не разбирам за какво е цялата тази суетня“ — бе казала една нощ, скоро след като бяха тръгнали заедно, и Том моментално се бе влюбил.

Разбира се, беше я разлюбил още по-бързо. Просто като я видя през очите на Джеф — „Господи, човече, тя дори не е хубава. Очичките й са малки като зрънца, а носът твърде голям за лицето й. Плюс това, човече, краката й са като кегли. Заслужаваш нещо по-добро.“ — и това бе достатъчно да угаси напълно и бездруго охладнелите му страсти. Само че дотогава вече беше твърде късно. Лейни бе забременяла и го притискаше да се оженят. Беше я оставил да го убеди, че след Афганистан ще има нужда от малко стабилност. Позволи ми да се грижа за теб, настояваше тя. Защо не, бе решил той. Заслужаваше някой да го погледа малко. По-късно винаги можеше да се разведе.

В такъв случай, защо сега, когато това изглежда се случваше, бе толкова разстроен?

Защото никой не напуска Том Уитман, отговори си сам.

— Аз решавам кой ще си ходи и кога — обяви пред указателя на адвокатите. Спомни си за „Коръл Гейбълс“. Този задник, мъжът на Сузи. „И гледайте друг път да не Ви хващам в този квартал, момчета“ — беше ги предупредил. На кого, по дяволите, си мислеше, че говори? — Аз решавам кой какво ще прави — изрече Том. — Аз решавам как. Аз решавам кога. — Питайте само оная малка кучка в Афганистан.

Разбира се, заради тая курва едва не го хвърлиха в затвора. Том си припомни обвиненията, разследването в продължение на седмици, съвсем реалната опасност да го затворят. Най-накрая армията реши да не се стига до съд, а вместо това предпочете да го качи на кораба за вкъщи. След като почти две години си бе рискувал живота на предната линия, две години, през които яде пясък и гледа как умират негови приятели, а молитвите му се бяха свели до едно простичко желание — Моля те, нека се върна у дома с крака, — най-безцеремонно го бяха изритали по задника. Уволнен и разжалван. Това бе благодарността, която получи.

Точно, както стана с Лейни.

Още едно уволнение и разжалване. Постъпи с нея, както трябва, а сега тя се опитваше да гепи онова, което по право бе негово — децата му, къщата му, начинът му на живот. Това ли искаше? След почти пет години заедно, наистина ли очакваше той просто така да си отиде? Е и, какво ако родителите й притежаваха къщата? Това бе просто техническа подробност. Тя си оставаше съпружеският им дом. Неговият дом. И Канди и Коуди си бяха неговите деца. Лейни наистина ли си мислеше, че може просто да си тръгне от него и той ще се предаде без бой? По дяволите, ако тя искаше бой, той щеше да й покаже битката на живота й.

Вратите на асансьора внезапно се отвориха и отвътре излезе някаква жена. Беше руса, на средна възраст и с костюм, въпреки жегата. В едната си ръка държеше цигара, в другата запалка, готова да запали веднага, щом се покаже навън.

— Извинете, мадам — каза Том и толкова рязко се втурна напред, че жената едва не изпусна цигарата си. — Вие адвокат ли сте?

Жената го погледна предпазливо.

— Да. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Търся Лейни Уитман.

— Лейни…?

— Уитман.

— Не мисля, че зная това име. В коя фирма работи?

— Не работи. Тук е, за да се срещне с някого.

Сега жената изглеждаше объркана.

— Съжалявам. Няма как да зная…

— Можете ли да ми кажете кои фирми са специализирани по разводите? — попита Том, докато жената отстъпваше към вратата.

— Мисля, че Алекс Торес се занимава с разводи, а „Мишу, Брънтън, Бърнбаум“ имат отдел по семейно право. Може и Стюарт Локаш да поема бракоразводни дела. Не съм сигурна, наистина. — Тя бутна вратата и излезе на улицата, погълната от ослепителната светлина.

Вълна горещ въздух обля лицето на Том.

— Алекс Торес от „Торес, Салдана и Мендоза“, предполагам. Апартамент 103. — Реши, че може да почне оттам, втурна се по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и след няколко секунди отвори вратата към първия етаж.

Коридорът, който го посрещна, бе широк, застлан със сребристосин килим. Тръгна по него, подмина офисите на „Лаш, Картър и Крофт“; „Блейк, Фелдър и синове“ и „Ланг, Кънингам“, и спря пред затворената двойна врата на апартамент 103. Може би трябваше да си сложа вратовръзка, мина му през ума, напъха ризата си в дънките и потупа пистолета, втъкнат под катарамата, за да се увери, че е скрит добре. После сграбчи месинговата топка на тежката дървена врата и я отвори.

Не бе сигурен какво очакваше да види, но каквото и да бе, не беше това. Нали уж адвокатите трябва да са богати? Не се ли очакваше да работят в просторни помещения с впечатляващи гледки? Не се ли предполагаше, че имат красиви мебели и добре облечени секретарки, както и убийствено красиви рецепционистки, чакащи да му предложат толкова нужното кафе? Вместо това, Том видя възрастна испаноезична жена зад най-обикновено бюро до банална бежова стена, а зад нея се простираше редица затворени врати на кабинети.

— Мога ли да ви помогна? — учтиво попита тя.

— Тук съм, за да се видя с Алекс Торес. — Тя сигурно му е майка, помисли си Том.

— Боя се, че господин Торес днес не е тук. Имате ли уговорена среща?

— Не. — Том не помръдна.

— О. Ами, добре тогава, може би ще намеря друг да ви услужи.

— Може би — повтори Том с прекомерно любезничене. Тя пък откъде се бе научила да говори по този начин? — Търся Лейни Уитман.

— Лейн Уитман?

— Лейни. Илейн — поправи се Том. Типично за Лейни бе да се прави на официална.

— Боя се, че тук нямаме никого с това име.

— Тя не работи тук — рязко поясни Том. — Тук е, за да се срещне с някого относно развод.

— Сигурен ли сте, че сте на правилното място?

— Видях я да влиза в тази сграда преди около час.

Жената доби смутен вид. Пресегна се, попипа прошарената си черна коса, вдигната в стегнат кок.

— Нали разбирате, че в тази сграда има много юридически кантори?

— Дванайсет, за да сме по-точни — каза Том. — По четири на етаж. Искате ли да ви ги изброя по имена?

Рецепционистката се пресегна към телефона.

— Ако обичате, седнете, ще видя дали не мога да намеря някого, който да ви помогне.

Тъпа кучка, помисли си Том, изкушен да й гръмне главата само заради едното удоволствие. Но вместо това смънка:

— Не си правете труда — и излезе от офиса. — Къде си, Лейни? — измърмори той, решавайки да се върне във фоайето, вместо да рискува да се сблъска с някоя друга надменна адвокатска майка и да чака там. Със сигурност, където и да беше, тя нямаше да се забави още много.

Мина обаче половин час, а нея още я нямаше. Какво толкова правеше там горе? Какво разправяше на ония тъпоглави адвокати? „Той пие, кръшка, има ужасен нрав, децата се боят от него“ — представяше си рецитацията й.

— Не бих имал нищо против едно питие точно сега — изрече на глас и се вторачи в долнопробната кръчма на отсрещния тротоар. Почуди се дали сервират алкохол и си погледна часовника. Едва единайсет и нещо. Малко рано за пиене, дори и за него. Какво пък, по дяволите? Както се пее в песента, все някъде вече е пет часа.

— Имате ли бира? — попита той младото момиче зад тезгяха няколко минути по-късно. Пльосна се на едно столче в старомодната закусвалня, без да откъсва очи от розовата сграда насреща.

— Само безалкохолна — каза момичето. Табелката на оранжевата й униформа я идентифицираше като Вики Лин. Беше може би на осемнайсет, с дълга до брадичката кафява къдрава коса и лоша кожа, която се бе опитала да прикрие с прекалено много фон дьо тен. Усмихна му се и Том се запита, дали не го сваля.

— Ще пия кока-кола — заяви той.

— Имаме само „Пепси“.

— Тогава ще пия „Пепси“.

— Диетична или обикновена?

— Диетичната не е полезна. Съдържа нещо, което ти обърква мозъчните вълни — каза Том. Лейни му бе съобщила това.

Вики Лин тъпо се взираше в него.

— Обикновена — каза той.

— Малка, средна или голяма?

— Ебаваш ли се с мен?

Вики Лин примигна веднъж, два пъти, три пъти.

— Малка, средна или голяма искате? — повтори тя, примигвайки по веднъж на всяка опция.

— Голяма.

— Това ли е всичко?

— Така мисля. — Том надзърна през рамо към почти празното помещение. Сепарета с найлонова тапицерия — само едно, от които заето, — ограждаха двете стени, отгоре на всяка от пластмасовите масички имаше по един малък джубокс. Стените бяха украсени със стари рокендрол сувенири: нотни листа, афиши за концерти, древни снимки на „Бийтълс“, Джанис и Грейтфул Дед. Два плаката на Елвис се взираха един в друг от двата срещуположни края. На единия той бе млад, красив и облечен от глава до пети в черна кожа. На другия беше по-стар, подпухнал и носеше бяло сако, обсипано с мъниста и допълнено с подобна наметка.

Мъртъв на четирийсет и две, помисли си Том.

— Да живее кралят — вдигна наздравица той, щом Вики Лин се върна с напитката му.

Тъкмо се канеше да отпие, когато забеляза Лейни да излиза от розовата сграда. Скочи от стола си, преобърна си чашата и сладката кафява течност се разля по тезгяха и покапа по пода.

— Мамка му — изруга и се втурна към изхода.

— Хей, почакай — викна след него Вики Лин. — Дължиш ми четири долара.

— Четири долара за кока-кола, която дори не съм пил?

— „Пепси“ — поправи го Вики Лин.

— Четири долара — ядосано измърмори Том и затършува в джоба си за дребни. — За едно проклето „Пепси“.

— Вие поискахте голямо.

— Мамка му — изруга отново, като не намери банкнота по-малка от десет долара. Бутна я към Вики Лин, без да откъсва поглед от Лейни, която вървеше към паркинга в края на улицата, с високо вдигната глава и твърда походка. От какво, по дяволите, бе толкова въодушевена? Той потупа с пръсти по тезгяха, чудейки се, дали Лейни ще забележи колата му, паркирана две редици зад нейната. — Не можеш ли да побързаш с това ресто?

Вики Лин се носеше към касовия апарат, сякаш газеше в меласа.

— Виж, бързам. — Мина му през ума да стреля в краката й, както правеха в старите уестърни, които понякога гледаше по телевизията. Това щеше да я накара да затанцува. Да се поразмърда, помисли си, докато я гледаше как отваря касата и педантично брои рестото.

— Остави — викна, изгубил търпение, изскочи от закусвалнята и хукна надолу по улицата към паркинга, проправяйки си път в горещината, сякаш бе твърда стоманена врата. Лейни сигурно вече бе преполовила щата.

Типично за Лейни, каза си той. Беше я чакал, колко време? Цял проклет час и половина? И тогава, точно когато решава да си почине няколко минути и да пийне „кола“ — „Пепси“ — тя решава да си покаже физиономията. Сякаш знаеше, че той е там. Сякаш бе програмирала цялата проклета работа.

Той стигна до паркинга. Раираната синя риза на гърба му бе просмукана от пот. Белият Сивик на Лейни бе втори на опашката пред кабинката на пазача. Някаква жена в червен Мерцедес тършуваше в чантата си и жестикулираше, сякаш си бе изгубила билета. Каквато и да бе причината за забавянето, Том бе благодарен за него. То му даде възможност да се прокрадне до колата си, без да изпуска Лейни от очи. След няколко минути вече бе по следите й, като внимаваше да стои на няколко коли разстояние зад нея. Ставам все по-добър в това, помисли си.

Коремът му изкурка, напомняйки му, че бе почти обяд, а той не бе ял от рано сутринта. Навярно щеше да убеди Лейни да му позволи да я заведе на обяд, на някое хубаво място, може даже и скъпо. Нещо като „Лилавият делфин“. Лейни обожаваше морска храна и макар на него да не му бе любима, там вероятно правеха и хамбургери. А Кристин казваше, че приготвяли и най-хубавата „Пина колада“ в града, макар да не мислеше да казва това на Лейни. Тя никога не е била голям фен на Кристин. „В нея просто има нещо, на което не вярвам“ — казваше.

В нея със сигурност има нещо, помисли си Том, но побърза да избута Кристин от съзнанието си. Не е време да мисля за други жени, напомни си той. Трябваше да се съсредоточи върху Лейни.

Може следващият път, когато тя спре на червено, той да спре зад нея и да й предложи обяд. Тя все се оплакваше, че не ходят никъде, че не я води на хубави места. Сега бе неговият шанс да й демонстрира обратното, да й докаже, че може да бъде толкова романтичен и загрижен, колкото и всеки друг.

Само че светофарите не му съдействаха и на всяко кръстовище светваха в зелено, сякаш го правеха нарочно. Зелени светофари цели двайсет минути, удивено поклати глава той. Кога изобщо се бе случвало това? Трябваше да я спре, преди да се е прибрала. Иначе щеше да е твърде късно. Родителите й нямаше да му позволят да говори с нея дори по телефона. И със сигурност нямаше да го поканят на обяд.

Движеха се на запад по „Югозападна осма“ улица, когато Лейни внезапно спря по средата на пътя и майсторски се вмъкна в празното място между две коли.

— Не е зле — отбеляза Том, чудейки се какво си бе наумила пък сега. Той продължи до следващия ъгъл, после спря до бордюра и видя как Лейни излезе от колата, взе си талон за паркиране и изчезна в някакъв магазин. В кой от всички? Бе твърде далеч, за да види.

Остави колата си на забранено място и пресече улицата, надничайки във всяка витрина, покрай която минаваше. Подмина няколко ресторанта, една пералня и магазин за обувки. Да не би Лейни да искаше да си купи още един чифт? Имаше само — колко? — трийсетина чифта? И всичките с плоски подметки. Бабешки обувки, така ги наричаше той и я караше — колко пъти? — да си вземе нещо секси, с високи токове и съблазнителни каишки на глезените. Каквито носеше Кристин. Или Сузи, помисли си и почувства нов прилив на ярост като се сети за самодоволната физиономия на мъжа й, надвесена над прозореца на колата му.

— Тъпанар — процеди през зъби, отвори вратата и влезе в обувния магазин с климатик.

— Мога ли да ви помогна? — тутакси попита една продавачка. Усмихна му се и Том се запита, дали не флиртува с него.

— Само разглеждам — отговори й, усетил инстинктивно, че Лейни не е там, но въпреки това отиде до дъното на магазина, за да провери, дали не се е навела да разглежда между кутиите.

Никак не му се искаше да смени приятния арктически въздух на магазина със задушаващите тропици на улицата, но не можеше да си позволи да губи повече време. Отсреща имаше приятен на вид ресторант. Възможно ли бе Лейни да е отишла там, за да се срещне с някого за обяд? С кого? Друг мъж? Да не би през цялото време да се е виждала с някого? Тази ли бе причината за внезапното й желание да прекрати брака им? По дяволите, по-скоро щеше да я убие, отколкото да позволи на друг мъж да влезе в къщата му, да бъде баща на децата му.

И тогава го видя: фризьорски салон „Донатело“.

Лейни ходеше там на всеки шест седмици да й подстригват косата и да й правят прическа. Все бърбореше за оня, дето й правел косата, наричаше го гений и магьосник. Тогава защо косата ти прилича на плява, изкушаваше се да я пита неведнъж.

Приближи се до витрината и надникна през черните извити букви на името на Донатело към вътрешността на салона. С изненада установи, че мястото е претъпкано. Много жени търсят чудесата, помисли си и отвори вратата.

— Мога ли да ви помогна? — попита една брюнетка с остри кичури иззад високия тезгях на рецепцията. Отправи му широка усмивка, която му показа, че иска да спи с него.

— Лейни Уитман тук ли е? — попита той тихо, обхождайки с поглед салона. Точно сега нямаше време да се занимава с нея.

— Отзад е, мият й косата. — Момичето посочи към извитата аквамаринова стена в дъното на салона.

Том заобиколи и влезе в главното помещение. Там, на въртящите се столове пред огледалата, загърнати със сини найлонови наметала, седяха пет-шест жени, обслужвани от мъже с остри предмети в ръце и сешоари като пистолети, насочени към главите на клиентките.

— Вече не зная какво да правя с нея — една жена на средна възраст доверяваше на фризьора си, закръглен младеж с розови кичури в късата си черна коса. — Яде само фъстъчено масло и суши. Здравословно ли е това?

Жените наистина ли разправят всичко на фризьорите си, зачуди се Том и продължи към самото дъно на салона. Лейни всичко ли споделяше с Донатело? И какво точно му бе казала?

Отначало не я позна. Видя само редица аквамаринови на цвят мивки и един отегчен млад мъж, с потънали в пяна ръце и стъклен поглед, втренчен в отсрещната стена, сякаш изпаднал в транс. Той масажираше главата на някаква жена, седнала и облегната назад, със затворени очи и извит над ръба на мивката врат. Шията й бе напълно оголена, все едно че очаква острието на гилотината. Том позна, че жената бе Лейни по кеглоподобните крака, подаващи се изпод аквамариновата пелерина. Спря се на около метър разстояние.

— Мога ли да ви помогна? — попита младият мъж, извърнал очи. През английските думи се долавяше испански акцент.

— Лейни — изрече Том като команда.

Лейни подскочи на мястото си, дългата й мокра коса падна върху очите, а по раменете на найлоновото покривало покапа пяна.

— Какво правиш тук? — Тя се озърна притеснено, с уплашени очи.

Това изражение й отива, помисли си Том.

— Трябва да поговорим.

— Не тук. Не сега.

— Да — натърти Том и застана разкрачено, давайки ясно да се разбере, че никъде няма да ходи. — Точно тук. Точно сега.