Чернооката блондинка

1

Беше от онези летни вторнишки следобеди, когато се питаш дали Земята не е престанала да се върти. Телефонът върху бюрото ми сякаш прекрасно съзнаваше, че е наблюдаван. Автомобили пъплеха по улицата под прашния прозорец на кабинета ми, неколцина благопристойни граждани на хубавото ни градче, повечето мъже с шапки, крачеха безцелно по тротоара. Загледах се в жена, която чакаше да светне зелено на кръстовището на „Кахуенга“ и „Холивуд“ — дългокрака, с вталено кремаво сако с подплънки на раменете и тъмносиня тясна пола. Имаше и шапка — мъничка, приличаше повече на птиче, кацнало отстрани в косата ѝ и щастливо сгушено. Жената се озърна наляво, надясно и после отново наляво — трябва да е била много послушна като малка — и пресече слънчевата улица, грациозно пристъпвайки върху собствената си сянка.

Засега сезонът беше слаб. Една седмица го бях раздавал бодигард на някакъв тип, долетял от Ню Йорк. Имаше леко покарала брада и носеше златна гривна и пръстен на кутрето с голям колкото къпина рубин. Представи се като бизнесмен и аз реших да му повярвам. Беше притеснен и се потеше обилно, обаче нищо не се случи и ми платиха. После Бърни Олс от шерифството ме свърза с мила старица, чийто син наркоман свил колекцията от редки монети на покойния ѝ съпруг. Наложи се да раздам няколко юмрука, за да върна стоката, но нищо сериозно. В колекцията имаше монета с лика на Александър Велики и друга с профила на Клеопатра с големия нос — какво толкова ѝ харесват?

Външната врата оповести отварянето си с бръмчене и аз чух жена да прекосява чакалнята и да поспира пред вратата на кабинета ми. Потракването на високи токчета по дървения под винаги раздвижва нещо у мен. Тъкмо да я поканя със своя специален, плътен, внушаващ доверие детективски тембър, тя ме изпревари и влезе, без да почука.

Беше по-висока, отколкото изглеждаше от прозореца, висока и слаба, с широки рамене и тесен ханш. С други думи, мой тип. Шапката ѝ беше с воалетка, изящен воал от черна коприна на точки, който се спускаше до върха на носа — хубав връх на много хубав нос, аристократичен, ала нито твърде тесен, нито твърде дълъг, и съвсем различен от внушителния обонятелен орган на Клеопатра. Носеше ръкавици до лактите, светлобежови, в тон със сакото, и изработени от кожата на някое рядко животно, подскачало волно по алпийските чукари през своя кратък живот. Усмивката ѝ беше приятна, донякъде дружелюбна и леко крива по привлекателно язвителен начин. Косата ѝ беше руса, очите — черни и дълбоки като планински езера, с изящно заострени във външните ъгълчета клепачи. Черноока блондинка — рядко срещано съчетание. Постарах се да не зяпам краката ѝ. Изглежда, божеството покровител на вторник следобед беше решило, че ми се полага малко ободряване.

— Казвам се Кавендиш — представи се жената.

Поканих я да седне. Ако знаех, че идва при мен, щях да се среша и да си сложа малко одеколон „Бей Ръм“ зад ушите. Сега трябваше да ме преценява натурален. Не изглеждаше като да не одобрява каквото вижда. Седна пред бюрото ми в стола, който ѝ посочих, и смъкна ръкавиците си пръст по пръст, измервайки ме с нетрепващите си черни очи.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожице Кавендиш? — попитах.

— Госпожа.

— Извинете… госпожо Кавендиш.

— Един приятел ми е говорил за вас.

— Така ли? Хубави неща, надявам се.

Предложих ѝ цигара от кутията „Кемъл“, която държа за клиенти върху бюрото си, обаче тя отвори чантата си от лачена кожа, измъкна сребърна табакера и я отвори с палец. „Собрение Блек Рашън“ — какво друго! Драснах клечка кибрит и ѝ я поднесох през бюрото, а тя се наведе напред, наклони глава, свела клепачи, и връхчето на пръста ѝ мимолетно докосна опакото на дланта ми. Възхитих се на перленорозовия ѝ лак, ала нищо не казах. Жената се облегна на стола, кръстоса крака под тясната си синя пола и отново ме изгледа със своя хладен преценяващ поглед. Избягваше да си прави прибързани изводи за мен.

— Искам да намерите един човек — каза.

— Добре. Кой е той?

— Мъж на име Питърсън, Нико Питърсън.

— Приятел ли ви е?

— Беше ми любовник.

Ако очакваше да си глътна граматиката от изненада, остана разочарована.

— Беше? — попитах.

— Да. Изчезна доста тайнствено, без да се сбогува.

— Кога се случи това?

— Преди два месеца.

Защо беше чакала два месеца, преди да се обърне към мен? Реших да не я питам поне засега. Чувствах се странно под погледа на тези хладни очи иззад прозрачната мрежичка на воалетката. Сякаш ме наблюдаваха от тайно прозорче, наблюдаваха ме и ме преценяваха.

— Казахте, че е изчезнал… — подех. — Имате предвид от вашия живот или изобщо?

— Изглежда, и двете.

Почаках още малко, обаче тя само се облегна още мъничко по-назад и отново се усмихна. Тази усмивка: жената сякаш я беше възпламенила отдавна и после я беше оставила да си тлее. Имаше прелестна горна устна — издадена като на бебе, мека и леко подпухнала, все едно скоро е целувала някого… ама не бебе. Явно долови смущението ми заради воалетката и я повдигна от лицето си с ръка. Без воала очите ѝ бяха още по-поразителни — искрящо тюленовочерни. Гърлото ми се стегна.

— Ами разкажете ми за него, за вашия господин Питърсън.

— Висок като вас. Красив, но някак слабоволев. Със смешни мустачки като на Дон Амичи1. Добре облечен, поне преди, когато имах думата.

Извади от чантата си късо абаносово цигаре и вече пъхаше цигарата. Пръстите ѝ бяха сръчни — тънки, но силни.

— С какво се занимава? — попитах.

Тя ме погледна със стоманен блясък в очите.

— Имам предвид какво работи — поясних.

Тя се замисли и отвърна:

— Вижда се с хора.

Беше мой ред да се облегна на стола.

— Какво искате да кажете? — попитах.

— Каквото казвам. Буквално всеки пък, когато го виждах, той трябваше спешно да отива някъде. „Трябва да се видя с този, трябва да се видя с онзи.“ — Беше умела имитаторка. Започвах да добивам представа за господин Питърсън. Не ми се струваше неин тип.

— Зает човек, значи.

— Боя се, че бизнесът му не беше особено успешен. Нямаше забележими резултати или поне такива, които аз да забележа. Ако го питате, ще обясни, че е импресарио на звездите. Хората, с които се налагаше да се среща толкова спешно, обикновено бяха свързани с някоя филмова студия.

Тя интересно редуваше глаголните времена. Въпреки това останах с впечатлението, че за нея този мъж Питърсън, тази странна птица, до голяма степен е минало. Защо искаше да го намеря?

— Във филмовата индустрия ли работи? — попитах.

— Не бих казала „във“. По-скоро се увърташе около нея опипом. Постигнал е известен успех с Манди Роджърс.

— Името трябва ли да ми е познато?

— Старлетка… наивница, така казваше Нико. Представете си Джийн Харлоу, но без таланта.

— Джийн Харлоу е талантлива, така ли?

Тя се усмихна.

— Нико беше убеден, че всяко грозно патенце е лебед.

Извадих лулата си и я напълних. Направи ми впечатление, че в сместа, която използвах, имаше малко „Кавендиш“2, но само като си представих неохотната усмивка и презрителното потрепване на ъгълчетата на устните ѝ, реших да не споделям това щастливо съвпадение с нея.

— Отдавна ли познавате този ваш господин Питърсън? — попитах.

— От неотдавна.

— Колко е това „неотдавна“?

Тя сви рамене, тоест само дясното ѝ рамо се поповдигна.

— От година? — Прозвуча като въпрос. — Да видим… Започнахме през лятото. Може би през август.

— Къде? Имам предвид къде се запознахте.

— В клуб „Кахуила“, знаете ли го? Намира се в Палисейдс. Игрища за поло, плувни басейни, тълпи от умни и лъскави хора. Място, където ченге като вас няма да мине през електронните порти. — Това, последното, тя не го каза, но аз въпреки това го чух.

— Съпругът ви знае ли за него? За вас и за Питърсън?

— Не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

— Не мога. — Тя сведе поглед към кремавите ръкавици, нагънати в скута ѝ. — С господин Кавендиш имаме… как да го нарека? Уговорка.

— Каква уговорка?

— Не се преструвайте, господин Марлоу. Сигурна съм, че прекрасно знаете каква уговорка имам предвид. Съпругът ми харесва понита за поло и сервитьорки на коктейли, не непременно в тази поредност.

— А вие?

— Аз харесвам много неща. Предимно музика. Господин Кавендиш реагира на музиката по два начина в зависимост от настроението и трезвеността си: тя или го отвращава, или го разсмива. А смехът му не е никак мелодичен.

Станах от бюрото, застанах с лулата си до прозореца и зареях поглед. В офис отсреща секретарка с карирана блуза и слушалки на диктофон тракаше, приведена над пишещата си машина. Няколко пъти се бяхме разминавали на улицата. Хубаво личице, стеснителна усмивка, от момичетата, които живеят с майка си и готвят месно руло за неделния обяд. Това е град на самотници.

— Кога за последен път видяхте господин Питърсън? — попитах, все още наблюдавайки госпожица Пишеща машина. Зад мен цареше мълчание, затова се обърнах. Явно госпожа Кавендиш не беше склонна да разговаря с ничий гръб. — Не ми обръщайте внимание — казах, — обичам да стоя до прозореца и да размишлявам как е устроен светът.

Върнах се на бюрото и седнах. Оставих лулата си в пепелника, сключих ръце и облегнах брадичка върху кокалчетата, за да ѝ демонстрирам колко внимателен слушател съм способен да бъда. Тя реши да приеме това сериозно доказателство за моята пълна и неотклонна съсредоточеност.

— Вече ви казах кога го видях за последен път — преди около месец.

— Къде се случи това?

— В „Кахуила“, по една случайност. В неделя след­обед. Съпругът ми беше зает с особено напрегната чукка. Това е…

— Част от играта на поло. Да, знам.

Тя се приведе напред и тръсна няколко прашинки пепел от цигарата си до моята лула в пепелника. Над бюрото долетя полъх от парфюма ѝ. Ухаеше на „Шанел № 5“, но на мен всички парфюми ми ухаят на „Шанел № 5“ или поне тогава беше така.

— Господин Питърсън даде ли някакви признаци, че се кани „да духне“? — попитах.

— „Да духне“ ли? Странна дума.

— Не е толкова драматична, колкото „изчезне“, както се изразихте вие.

Тя се усмихна и кимна кратко в знак на съгласие.

— Беше си както обикновено — отговори. — Може би малко по-разсеян, дори напрегнат, макар че сигурно така ми се струва в ретроспекция. — Допадаше ми начинът, по който се изразява тя, навяваше ми мисли за обрасли с бръшлян зидове на престижни колежи и на клаузи, свързани с попечителски фондове и изписани с калиграфски почерк върху пергамент. — Определено не даваше явни признаци, че се готви да… — отново се усмихна тя — … офейка.

Замислих се и се постарах тя да забележи.

— Кажете ми — подех, — кога разбрахте, че го няма? Искам да кажа, кога решихте, че той е… — сега беше мой ред да се усмихна — … изчезнал?

— Няколко пъти му звънях по телефона, но не вдигна. После се отбих у тях. Доставките на мляко не бяха отменени и вестниците се бяха натрупали на верандата му. Не му беше присъщо да зарязва нещата така. В някои отношения беше много внимателен.

— Обадихте ли се в полицията?

Тя се ококори.

— В полицията ли? — попита и ми се стори, че ще се засмее. — Това изобщо не би помогнало. Нико странеше от полицията и надали ще ми е благодарен, ако ги замеся.

— Как така „странеше“? — учуди се. — Криеше ли нещо?

— А нима това не важи за всички нас, господин Марлоу? — И отново се ококори под прелестните си клепачи.

— Зависи.

— От какво?

— От много неща.

Въртяхме се във все по-широк кръг и доникъде не стигахме.

— Нека ви попитам следното, госпожо Кавендиш: какво се е случило с господин Питърсън според вас?

Отново сви рамене почти незабележимо.

— Не знам какво да мисля. Затова се обръщам към вас.

Кимнах — умно, надявам се, — после взех лулата си и се позанимах с нея: натъпках чашката, такива работи. Лулата е много удобен реквизит, когато искаш да си придадеш умен и замислен вид.

— Може ли да ви попитам защо чакахте толкова дълго, преди да ми се обадите?

— Дълго ли е? Все се надявах да получа вест от него, някой ден телефонът да звънне и той да ми се обади от Мексико или отнякъде другаде.

— Какво ще търси в Мексико?

— Тогава от Франция, от Лазурния бряг. Или от някое по-екзотично място — може би Москва или Шанхай, не знам. Нико обичаше да пътува. Не го свърташе на едно място. — Тя се поприведе напред, проявявайки съвсем леко нетърпение. — Ще поемете ли случая, господин Марлоу?

— Ще направя каквото мога — отговорих, — но нека още не го наричаме „случай“.

— Какви са условията ви?

— Обичайното.

— Опасявам се, че не знам какво е обичайно.

Не бях и очаквал да знае.

— Сто долара депозит и двайсет и пет долара дневно плюс разходите, докато правя проучванията си.

— Колко време ще отнемат тези ваши проучвания?

— Също зависи.

Тя се умълча за кратко, после в очите ѝ отново се появи онзи преценяващ поглед, от който се поприсвих.

— Не ме попитахте нищо за самата мен — отбеляза тя.

— Чудех се как да подходя.

— Е, ще ви спестя усилието. Моминското ми име е Лангриш. Чували ли сте за „Лангриш Фрейгрансис“?

— Разбира се — отвърнах. — Парфюмерийната компания.

— Доротея Лангриш е майка ми. Довела ме от Ирландия вече вдовица и основала бизнеса тук, в Лос Анджелис. Ако сте чували за нея, значи сте запознат с успеха ѝ. Аз работя за майка си — или с нея, както предпочита да се изразява тя. И в резултат съм доста заможна. Искам да намерите Нико Питърсън. Той е клета твар, но си е мой. Ще ви платя колкото поискате.

Зачудих се дали отново да не зачовъркам лулата си, но реших, че втория път вече ще е прекалено очевидно. Вместо това я измерих със спокоен и — специално се постарах — безизразен поглед.

— Както ви казах, госпожо Кавендиш, сто долара аванс, двайсет и пет долара дневно плюс разноските. За мен всеки случай е специален.

Тя се усмихна със стиснати устни.

— Нали още нямаше да го наричаме „случай“?

Реших да оставя тази точка в нейна полза. Отворих едно чекмедже, извадих стандартен договор и го побутнах по бюрото към нея с върха на пръста си.

— Вземете го, прочетете го и ако сте съгласна с условията, го подпишете и ми го върнете. А междувременно ми дайте телефонния номер и адреса на господин Питърсън. И всяка друга полезна информация.

Тя се взря за миг в договора, сякаш решаваше дали да го вземе, или да ми го запрати в лицето. Накрая го взе, сгъна го старателно и го прибра в чантата си.

— Има къща в Западен Холивуд, близо до булевард „Бей Сити“. — Отново отвори чантата си и извади малък бележник, подвързан с кожа, и тънък златен молив. Написа няколко думи, откъсна листчето и ми го подаде. — Нейпиър Стрийт — каза. — Оглеждайте се внимателно, да не я подминете. Нико предпочиташе уединени места.

— Нали обича да страни…

Тя се изправи, но аз останах седнал. Отново долових аромата на парфюма ѝ. Значи, не беше „Шанел“, а „Лангриш“. Щях да се постарая да науча точното име или номера.

— Трябва ми и връзка с вас — добавих.

Жената посочи листчето в ръката ми.

— Записала съм номера си ето там. На ваше разположение съм.

Прочетох адреса: 444 Оушън Хайтс. Ако бях сам, щях да подсвирна. Там живееше само каймакът на обществото — на частни улици, току до океана.

— Не знам името ви — казах. — Малкото ви име.

Кой знае защо бузите ѝ леко пламнаха, после тя сведе поглед и бързо вдигна отново очи.

— Клеър. Кръстена съм на родната си област в Ирландия. — Направи престорено печална гримаса. — Майка ми е малко сантиментална по отношение на старата родина.

Пъхнах листчето от бележника ѝ в портфейла си, станах и излязох иззад бюрото. Колкото и висок да си, някои жени те карат да се чувстваш по-нисък от тях. Гледах Клеър Кавендиш отвисоко, но се чувствах така, все едно тя гледа мен отвисоко. Протегна ми ръка и аз я стиснах. Първото докосване на двама човека наистина означава много, колкото и да е кратко.

Изпратих я до асансьора, където тя ме удостои с една последна кратка усмивка, и си тръгна.

Върнах се в кабинета си и заех наблюдателния си пост до прозореца. Госпожица Пишеща машина продължаваше да трака, много прилежно девойче. Мислено ѝ наредих да вдигне очи към мен, ала напразно. Пък и какво щях да направя — да ѝ махна като кръгъл глупак? Замислих се за Клеър Кавендиш. Нещо не се връзваше. Не съм напълно неизвестен частен детектив, обаче защо дъщерята на Доротея Лангриш от Оушън Хайтс и от един бог знае още колко готини места ще избере точно мен да издиря изчезналия ѝ мъж? И защо изобщо се е забъркала с Нико Питърсън, който, ако описанието ѝ за него беше достоверно, сигурно щеше да се окаже евтин мошеник с елегантен костюм? Дълги и заплетени въпроси, над които ми беше трудно да се съсредоточа, докато си припомнях искрените очи на Клеър Кавендиш и веселото, многозначително пламъче, което проблясваше в тях.

Обърнах се и забелязах цигарето в ъгъла на бюрото си, където го беше забравила. Абаносът бе лъскав като очите ѝ. Беше забравила и да ми плати хонорара. Но май нямаше значение.