Чернооката блондинка

25

Не се обадих на Бърни. Реших, че напоследък много съм му досадил, пък и той на мен — не исках пак да ми се разкрещи по телефона, да ме обижда и да ми обяснява как да направя със себе си неща, които и най-добрият акробат на света не би успял да направи. Затова звъннах на Джо Грийн, на добрия стар Джо, който винаги е готов да пийне с теб бира, да пусне някоя шега, да плещи за някой мач и чиито панталони се набират на чатала в топ­ло време.

Джо беше на работа, както винаги, и двайсет минути след моето обаждане се появи в Лангриш Лодж с две полицейски коли, чиито сирени ревяха подире му. Евърет Едуардс вече се беше свил като таралеж на дивана, освободен малко преди това от пияния му зет. Ронеше горчиви сълзи, но май не от разкаяние, а от неудовлетвореност, макар да не проумявах защо ще се чувства неудовлетворен. Може би смяташе, че Тери е умрял твърде бързо и не е страдал достатъчно. Или пък беше разочарован от баналността на случилото се, може би предпочиташе някаква величава сцена с дуел с мечове и трупове навсякъде като нещо, написано от онзи другия Марлоу, дето видял как Христовата кръв тече еди-къде си.

Джо се изтъпанчи насред стаята и се озърна, тревожно намръщен. Тук не беше в свои води. Бе свикнал да се катери по стълбите на разни квартири, да рита врати, да притиска към стената хулигани по потници с потни петна и да навира в устата им дулото на своя трийсет и осми калибър специален пистолет, за да престанат да крещят. Това беше светът на Джо. А това тук изглеждаше като салонна игра в някой кънтри клуб, която се беше объркала адски, ама адски много.

Приклекна и огледа с присвити очи дупките от куршуми по черепа на Тери, после отмести поглед към Евърет Едуардс, свит на канапето, и накрая към мен.

— Боже мили, Фил, какво е това, по дяволите? — попита той съвсем тихо.

Разперих ръце и свих рамене. Откъде да започна?

Джо се изправи, сумтейки, и се обърна към Клеър Кавендиш. Със скръбното си лице, увиснали край тялото окървавени ръце и с изцапана с лъскава съсирена кръв синя рокля, приличаше на героиня от старовремска пиеса, написана много отдавна от някой древен грък. Отначало Джо я нарече госпожо Лангриш и аз се намесих да го поправя.

— Казва се Кавендиш, Джо. Госпожа Клеър Кавендиш.

Клеър, изглежда, не усещаше нищо, само стърчеше като статуя. Беше в шок. Брат ѝ на канапето нададе влажно ридание. Джо отново ме погледна и поклати глава. Не знаеше какво да прави.

Накрая предаде Клеър на един от патрулиращите полицаи — едър ирландец с морковена коса и лунички, който я удостои с усмивка като Бари Фицджералд и я увери, че няма за какво да се тревожи, ама никак. Отнякъде беше намерил одеяло, загърна раменете ѝ и услужливо я изведе от стаята. Тя тръгна без никаква съпротива, излезе през вратата с окървавената си рокля, грациозна както винаги, с изпънат гръб, безизразна, показвайки на всички ни цялата прелест на профила си.

Щракнаха белезниците на Евърет и отведоха и него по пижама и с мокасини. Той не погледна никого. Очите му бяха зачервени от сълзите, бузите му бяха изцапани със сополи. Дали си даваше сметка какво го очаква през следващите седмици и месеци, да не говорим през следващите години, които щеше да прекара в „Сан Куентин“, освен ако майка му не наемеше някой достатъчно безмилостен и умен адвокат, който да го измъкне от някаква дупка в закона, която никой не се е сетил да запуши. Не за пръв път син на богато семейс­тво щеше да се отърве след убийство.

След като отведоха дъщерята и сина на мама Лангриш, кой друг да се появи на сцената, ако не самата тя с нейната мрежичка за коса и маска от бяла глина. Тя погледна към тялото на пода, което някой беше покрил с одеяло, но като че ли не разбра чие е. Измери с поглед мен, после Джо. Нищо не проумяваше. Беше просто една тъжна възрастна жена, объркана и изгубена.

Когато всичко приключи и полицейските коли си тръгнаха, двамата с Джо застанахме на чакъла до колата му и изпушихме по цигара заедно.

— Боже, Фил, замислял ли си се да си смениш професията?

— Непрекъснато — отговорих. — Непрекъснато.

— Знаеш, че трябва да дойдеш в участъка да дадеш показания, нали?

— Да, знам. Все пак направи ми услуга, Джо. Нека да се прибера да се наспя и да дойда утре сутринта.

— Не знам, Фил — потърка той брадичка притеснено както обикновено.

— Рано сутринта, Джо, обещавам ти.

— О, хайде, върви.

— Ти си душа.

— Аз съм слабак, ето какво съм.

— Не, Джо — пуснах цигарата си на чакъла и я смачках с тока си, — аз съм слабакът.

Прибрах се вкъщи, взех си душ, стоварих се в леглото и спах през остатъка от нощта. В седем се включи будилникът ми. Надигнах се някак, изпих чаша горещо кафе и отидох в участъка, както бях обещал на Джо, за да дам показания пред де­журния.

Не казах много, само достатъчно, за да бъде Джо доволен и съдът да разполага с достатъчно, когато разглежда делото „Щатът Калифорния срещу Евърет Едуардс III“. Щяха да ме призоват като свидетел, разбира се, но нямах нищо против. Имах против обаче, докато давам свидетелски показания, на първия ред в съдебната зала срещу мен да седи Клеър Кавендиш и да гледа брат си, вече подсъдим и убиец на нейния любим. Не, това никак не ми допадаше. Спомних си майка ѝ онзи ден в „Риц-Бевърли“, която казваше как хората може да пострадат от тази работа. Помислих, че се страхува да не би да навредя на дъщеря ѝ, но не за това говореше тя. Имаше предвид мен. Аз щях накрая да съм целият в белези и тя някак го беше предусетила още тогава. Трябваше да я послушам.

Когато излязох от участъка, олдсмобилът ми стоеше на слънце и от капака буквално струеше топлина. Воланът щеше да е адски нажежен.

Сигурно предполагате, че по-късно през деня съм отишъл във „Викторс“ и съм изпил един гимлет в памет на скъпия си приятел. Ала не го сторих. Тери, когото познавах, беше умрял много преди Евърет Едуардс да продупчи мозъка му. Никога не бих му го казал, но Тери Ленъкс беше идеалът ми за джентълмен. Да, въпреки пиянството, жените и хората, с които се движеше, например Менди Менендес, въпреки факта, че в решителни мигове мислеше само за себе си, Тери по някакъв необясним начин беше човек на честта. Този Тери познавах — или поне си въобразявах, че познавам.

Какво се беше случило с него, какво му беше попречило да бъде почтен, честен и лоялен? Преди обвиняваше войната, тупаше се по гърдите и твърдеше, че откакто се е върнал от сраженията, у него не е останало почти нищо живо. Не се връзвах, звучеше прекалено покъртително-романтично. Може би животът на юг в слънчево Мексико с водните ски, коктейлите на морския бряг и необходимостта да бъде куриер и дясна ръка на Менди Менендес бяха унищожили нещо у него, така че стилът, лустрото се беше запазило, но металът отдолу беше разяден от киселина, ръжда и язви. Тери, когото познавах, никога не би подмамил хлапе като Евърет Едуардс към хероина. Никога не би се обвързал с престъпник като Менди Менендес. И най-вече никога не би принудил жената, която го обича, да съблазни друг мъж заради собственото му удобство.

Реших да забравя за това последно предателство. Ще смятам, че Клеър Кавендиш се е озовала в леглото ми по своя воля — представях си я в онази нощ, докато Тери се криеше зад завесите, как снижи глас и вдигна пръст пред устните си, за да ми попречи да говоря за интимното ни преживяване. А дори да не беше желала мен, дори да беше преспала с мен само за да ме ангажира да намеря Нико Питърсън, ще се преструвам, че всичко беше само нейно дело и че не Тери я е убедил да го направи. Човек трябва да се заставя да вярва някои неща. Какво каза тя? Направй облога на Паскал. Е, точно това направих. Все още не съм съвсем сигурен за какво се е обзаложил Паскал, но сигурно е било нещо адски важно.

Току-що отворих чекмеджето на бюрото си, порових за старото разписание на самолетите и потърсих полет за Париж. Няма шанс да отида там, но ми е приятно да си помечтая. Само дето все си спомням за онази брачна халка на дъното на плувния басейн в клуб „Кахуила“ и се чудя дали не е някакво предупреждение. Направих символичен жест: взех лампата с изрисуваните рози от нощното си шкафче, изнесох я в задния двор и я изхвърлих в кофата за смет, после се прибрах вътре и си запалих лулата. Така приключих с Клеър Кавендиш. Бе влязла в живота ми и ме беше накарала да се влюбя в нея — е, може би не ме беше накарала, но въпреки това прекрасно бе съзнавала какво върши, — но вече я нямаше.

Не мога да твърдя, че тя не ми лисваше и че още не ми липсва. Красота като нейната не ти се изплъзва между пръстите, без да ги опари. Знам, че без нея ми е по-добре. Все това си повтарям. Съзнавам го, а някой ден и ще го повярвам.

Онази нощ, когато пристигнах в къщата, тя свиреше на пианото за Тери. Явно не е пошло да свириш на някого, когато си влюбен в него. А на мен така и не ми плати за онова, заради което ме нае.