Чернооката блондинка

9

Отидох с колата до „Бик и Мечка“ да хапна нещо — огладнях, докато гледах как мама Лангриш се тъпче с шоколадова торта, пък и бездруго си беше време за обяд. Докато се мотаех по най-атрактивната част на „Сънсет“ и въртях волана с един пръст, отново се зачудих дали да не звънна на Клеър Кавендиш и да не ѝ кажа, че искам да се откажа. Не ми беше изпратила подписания договор и не бях припечелил нищичко от нея, така че бях свободен да се сбогувам. Само че не е лесно да се откажеш от такава жена. Спомних си как седеше в кантората ми с шапката с воалетка, как пушеше цигарата си „Блек Рашън“ с абаносовото си цигаре и знаех, че не бих могъл да го направя, че не бих могъл да прекъсна връзката с нея, още не.

Не мога да реша кое е по-лошо: барове, които претендират, че са ирландски, с пластмасовите си детелини и ирландските си сопи, или псевдоанглийските кръчми като „Бика“. Бих могъл да го опиша, обаче сърце не ми дава — представете си дъски за дартс, дървени кранчета за наливна бира и поставена в рамка розовееща снимка на младата кралица Елизабет — сегашната кралица, — яхнала кон.

Седнах на маса в ъгъла и си поръчах сандвич с ростбиф и голяма халба светла бира. Поднесоха ми я топла точно както правят в Ламбет, а що се отнася до сандвича, човек със сигурност гледа по-трезво на нещата, докато дъвче препечено говеждо, кораво като език на англичанин. Накъде да поема сега да търся Нико Питърсън? Ако наистина беше жив, трябваше да има човек, който да знае къде се намира той и какви ги върши. Обаче кой? И тогава си спомних как Клеър Кавендиш беше споменала някаква филмова актриса, с която работел Питърсън. Как се казваше? Манди някоя си — Манди Роджърс, да, долнопробната Джийн Харлоу. Може би си струваше да поговоря с нея. Пийнах глътка бира. Имаше цвят на боя за обувки и вкус на сапунена вода. Недоумявам как така Великобритания властва над моретата, ако налива моряците с тази чудесия.

Станах от масата, отидох в телефонната кабинка и набрах номера на едно старо приятелче, Хал Уайз­ман. Хал работеше същото като мен, само че беше на заплата в студия „Екселсиор“. Имаше си готина титла — завеждащ охраната, нещо такова — и не си даваше много зор, пък и защо да го прави? Беше бавачка на старлетките и държеше по-младите актьори в правия път, или поне не им позволяваше да кривват много. От време на време се налагаше да използва контактите си в шерифството, за да измъкне някоя звезда на „Екселсиор“ от арест за наркотици или да отърве управителен директор на студията от обвинение за шофиране в пияно състояние или побой над съпругата му. Добре си живееше, поне така казваше. Докато го чаках да вдигне, се заех да измъкна с език някаква жила, заседнала между горните ми кътници. Английският ростбиф наистина е голям инат. Най-накрая Хал вдигна.

— Здрасти, Хал.

Веднага позна гласа ми.

— Здрасти, Фил, как я караш?

— Бива.

— Да не си на някакъв коктейл? Чувам някаква веселба.

— В „Бик и Мечка“ съм, обядвам. Няма никаква веселба, само обичайната клиентела. Ей, Хал, да си чувал нещо за Манди Роджърс?

— Манди ли? Да, познавам я. — Изведнъж стана предпазлив. Хал не беше голям красавец — кръстоска между Уолас Биъри и Едуард Дж. Робинсън, — поради което успехът му с жените беше трудно обясним, ако не си жена. Може би беше интригуващ събеседник. — Защо питаш?

— Има един тип, който е работил с нея. Нещо като мениджър. Казва се Нико Питърсън.

— Не съм го чувал.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. За какво става дума, Фил?

— Можеш ли да ми уредиш среща с госпожица Роджърс?

— Защо?

— Искам да поговоря с нея за Питърсън. Загинал е преди няколко месеца на Пасифик Палисейдс.

— Така ли? — Усещах как Хал продължава да се затваря бавно като гигантска мида. — И нещо не ти се връзва?

— Възможно е.

Мълчание. Чувах дишането му. Или пък така щракаше умът му — бавно, на дълги тактове.

— Какво общо има с това Манди Роджърс?

— Нищичко. Нужна ми е само малко информация за Питърсън. За мен той е енигма.

— Какво?

— Да кажем, че има някои неща, свързани с него, които ме озадачават.

Още дишане, още размисъл. После Хал каза:

— Май ще уредя Манди да поговори с теб. — Засмя се носово. — Не е лесно, защото напоследък е доста заета. Остави на мен. Още ли си в същата кантора на „Кахуенга“? Ще ти се обадя.

Върнах се на масата си, но когато погледнах недоядения сандвич и недопитата бира, гладът ми се изпари и вместо да седна, оставих една банкнота до чинията си и си тръгнах. Отнякъде се беше появил голям пурпурен облак и бе скрил слънцето, а светлината на улицата бе станала някак начумерена и синкава. Сигурно щеше да вали. Би било приятна новост през лятото в нашия край.

Хал, който държеше на думата си, ми звънна същия следобед. Манди Роджърс щеше да се срещне с мен в студията, трябваше веднага да отида. Взех си шапката, заключих кантората и слязох на улицата. Облакът още беше надвиснал над града или пък беше друг досущ като предишния, а по тротоара се сипеха дъждовни капки с големината на сребърни долари. Хукнах да пресека улицата и се добрах до колата тъкмо когато дъждът рукна проливно. Може и да не вали често, обаче като завали, е както трябва. Чистачките на олдсмобила плачеха за смяна, затова се наложи да се приведа над волана и носът ми почти да докосне предното стъкло, за да виждам пътя.

Хал ме чакаше на входа, подслонен в будката на охраната. Излезе, вдигнал якето си над главата, и се пъхна в колата до мен.

— Да му се не види, направих само три крачки, а съм вир-вода. Погледни ме!

Споменах ли, че Хал се носи много елегантно? Беше облечен със светъл двуреден ленен костюм, зелена риза и зелена копринена вратовръзка и беше обут с двуцветни обувки с връзки в кафяво и бяло. Имаше и златна гривна, два-три пръстена и часовник „Ролекс“. Добре се справяше — дали да не си търси работа във филмовата индустрия?

— Благодаря за съдействието, Хал — казах. — Признателен съм ти.

— Дааа, няма нищо. — Той се намръщи и изтупа дъждовните капки от раменете на сакото си.

Снимачните площадки са странни места. Чувстваш се като насън, срещаш каубои и статистки във вариетета, първобитни хора и римски центуриони, които крачат като най-обикновени работници на път за завода или за офиса си. Този ден ми се струваха още по-странни от обикновено, защото повечето бяха с чадъри. На чадърите се виждаше емблемата на филмовата студия: яркожълто слънце, което изгрява от алено езеро, и думите „Екселсиор Пикчърс“, изписани със златисти спирали.

— Не подминахме ли току-що Джеймс Кагни? — попитах.

— Да, „Уорнър“ ни го отпуснаха, снима при нас. Филмът е боклук, обаче Кагни ще го издърпа нагоре. Това им е работата на звездите. Завий наляво тук.

— Знаеш ли какво означава „преситен“, Хал?

— Не, какво означава?

— Означава, че си видял всичко и вече пет пари не даваш за нищо.

— Загрях — кисело отговори той. Още цъкаше с език заради няколкото петна по реверите на костюма си. — Така се чувства човек, когато бърше повърнатото от задната седалка на колата си в четири сутринта, след като е измъкнал поредната звезда на големия екран от отрезвителното и я е зарязал в огромната ѝ къща в Бел Еър. А пък дамите… те са още по-зле. Познаваш ли Талюла Банкхед?

— Не я познавам.

— Смятай се за късметлия. Спри тук.

Намирахме се пред ресторанта в киностудията. Русо хлапе със закопчано догоре яке се показа от вратата на „Екселсиор“ с чадър в ръка и въведе Хал вътре — мен ме остави да се справям с дъжда според силите си.

— Дай ключа на Джоуи — каза Хал. — Той ще се погрижи за колата ти.

Джоуи ме удостои с широка усмивка — сериозно беше работено върху зъбите му, заради които възрастната му майка в Пеория или някъде другаде бе похарчила всичките си спестявания. Всички в Холивуд се надяват.

Беше средата на следобеда и в заведението нямаше почти никой. Срещу дългия плот, където поднасяха храната, имаше панорамен прозорец с гледка към тревист склон с палмови дървета и декоративно езерце. Заради дъжда повърхността на езерото изглеждаше като дъска за пирони. Манди Роджърс седеше на масата до прозореца, облегнала брадичка на ръката си, загледана прочувствено към сивия ден навън и потънала в дълбоки мисли.

— Здрасти, Манди — поздрави Хал и положи ръка върху едното ѝ рамо. — Това е човекът, за когото ти говорих — Филип Марлоу.

Тя артистично излезе от унеса си, обърна към мен ококорените си очи и се усмихна. Трябва да призная, че у филмовите актриси има нещо специално, колкото и да са незначителни. Толкова дълго се взират в разни неща — камери, огледала, очите на почитателите си, — че придобиват едно гладко и цялостно лустро, сякаш са намазани с някакъв специален мед. При женските представители на тези същества дъхът ти направо спира от това въздействие, особено ако ти е поднесено съвсем отблизо.

— Господин Марлоу — каза Манди Роджърс и протегна малката си ръка да се ръкуваме. — Очарована съм.

Гласът ѝ донякъде развали магията — беше толкова писклив и пронизителен, че можеше с него да гравира името си на стъклото.

— Благодаря, че ме приехте, госпожице Роджърс — казах.

— О, наричайте ме Манди, моля.

Още стисках ръката ѝ, а тя не направи опит да я отдръпне.

— Седни, Фил — сухо ме покани Хал. — Да не вземеш да припаднеш.

Дотолкова ли ми беше повлияла? Манди Роджърс не беше Рита Хеуйърд. Бе нисичка, не точно слаба, с изрусена коса, широка уста и топчеста брадичка. Очите ѝ бяха хубави обаче, големи, кръгли и бебешкосини. Носеше алена рокля — тясна, с дълбоко деколте и разкроена пола. В ранния следобед с такава рокля можеш да се появиш безнаказано само във филмова студия.

Най-сетне тя отдръпна ръката си и аз седнах на метален стол. С ъгълчето на окото си видях през прозореца как пойна птичка със синьо гръбче литва от една палма и каца върху мократа трева.

— Така, оставям ви — обади се Хал. — Манди, дръж го под око, не е толкова безобиден, колкото изглежда.

Стисна ме леко по рамото и се отдалечи.

— Много мил човек — въздъхна Манди. — Което не важи за мнозина в този бизнес.

— Сигурен съм, че е точно така, госпожице Роджърс.

— Манди — настоя тя, поклати глава срещу мен и се усмихна.

— Добре, Манди.

На масата пред нея имаше бутилка кока-кола, от която стърчеше сламка.

— Вярно ли е онова, което ми каза Хал? — попита тя. — Наистина ли сте опасен?

— Неее, аз съм слаба работа, ще видите.

— Разбрах, че сте частен детектив. Сигурно е вълнуващо.

— Направо нямам думи.

Тя ме удостои с унесената си усмивка, взе бутилката и смукна малко кока-кола през сламката. В този момент беше като което и да е друго хлапе, седнало пред автомат за безалкохолни напитки с бутилка газирано в ръка и потънало в мечти някой ден да стане звезда. Харесваше ми как, когато се наклони към сламката и сведе поглед, горните ѝ клепачи почти докосват плавната извивка на бузата ѝ. Запитах се до каква степен и на колко мъже в този град е задлъжняла вече.

— Нико Питърсън ви е бил агент, нали? — попитах.

Тя остави бутилката.

— Искаше да ми стане. Наистина ми намери няколко ангажимента. Участвах в „Конниците на червената зора“. Гледали и сте го?

— Още не.

— О, вече не го дават. Трябваше да участва Джоел Макрий, обаче нещо се случило и той не успя. Аз играх дъщерята на собственика на ранчото.

— Ще го гледам, когато отново го пуснат по кината.

Тя наклони глава на една страна и се усмихна.

— Много сте мил. Всички частни детективи ли са като вас?

— Не, не всички. — Предложих ѝ цигара от сребърната си табакера, но тя поклати глава и стисна устни престорено скромно. Представих си я като дъщеря на собственик на ранчо — ту изискана, ту сприхава, с карирана пола и боти с копчета и голяма панделка в косата. — Какво можете да ми кажете за господин Питърсън?

— Защо се интересувате? — Тя прехапа устната си и тръсна пухкавата си руса коса. Откакто я зърнах за пръв път преди около пет минути, вече беше опи­тала пет-шест роли: като се започне от невръстно момиченце и се стигне до ококорена сирена. Ала въпреки това си оставаше просто дете.

— Кога го видяхте за последен път?

Тя притисна показалеца си отстрани към устата, образувайки трапчинка, и изви очи нагоре към тавана. Досещах се какво пише в сценария: тя млъква замислено.

— Около седмица преди смъртта му, струва ми се — каза тя. — Опитваше да ми намери роля в новия филм за Дорис Дей. Нали знаете, че истинското име на госпожица Дей е Капелхоф? Говори се, че Рок Хъдсън също ще участва. — По свежото ѝ личице пробяга сянка. — Явно сега няма да получа ролята. Е, както и да е.

Към масата се приближи млад мъж. Беше с къса бяла престилка и носеше поднос. Като нищо можеше да е по-малкият брат на младежа, който държеше чадъра над главата на Хал, когато слязохме от колата в дъжда. Като нищо можех да измъдря нещо в духа на: киното е машина, която поглъща младите и амбициозните, обаче вместо това помолих за чаша кафе.

— Веднага, господине! — отговори младежът, усмихна се лъчезарно на Манди и се отдалечи.

— Нико беше ли добър агент? — попитах. — Тоест беше ли успешен?

Манди се замисли и над този въпрос.

— Не беше от големите — отговори. — Тъкмо започваше като мен — само че беше по-възрастен, разбира се. Не съм сигурна какво е правил, преди да стане агент.

— Срещахте ли се извън работа?

Тя сбърчи нос — милото ѝ, открито лице надали можеше да се смръщи повече.

— Питате дали се е опитвал да…? О, не, взаимоотношенията ни не бяха такива.

— Питах дали ви е водил на разни места, за да се запознавате с хора.

— С какви хора?

— Ами продуценти, режисьори, директори на студии.

— Не, той винаги беше много зает. Все трябваше да се среща с някого.

— Да, така чувам.

— Наистина ли? — Изведнъж стана язвителна. — От кого?

— От никого конкретно. В този град всички говорят.

— И още как.

Тя зарея поглед през прозореца и присви очи. Наистина не исках да узнавам за Манди Роджърс повече, отколкото вече знаех, за подемите и — най-вероятно — спадовете в кариерата ѝ досега. Ала въпреки това се чух да питам:

— Откъде сте, Манди?

— Аз ли? — Въпросът искрено я изненада. За кратко се обърка, а установих, че когато е объркана, престава да играе. Най-неочаквано доби колеблив, неуверен и малко разтревожен вид. — Родена съм в Хоуп Спрингс, Айова. Сигурно никога не сте ходили там. Никой не ходи. Хоуп Спрингс е от местата, които хората напускат.

Младият келнер се върна с кафето ми. Отново огледа Манди, която му отвърна с разсеяна усмивка. Продължаваше да си мисли за Хоуп Спрингс и за всичко — или пък за нищото, — което е оставила там.

— Как научихте за смъртта на Нико? — попитах.

Тя се позамисли, после поклати глава.

— Знаете ли, не помня. Не е ли странно? Сигурно хората в студията са обсъждали случилото се. Някой трябва да ми е казал.

Отместих поглед към прозореца. Синьото птиче отново литна нагоре към палмата. Когато кацна на клонката, вече не го виждах, скри се в сенките между листата. Ето това е щастие — сега си тук, после те няма. Поне дъждът намаляваше.

Манди отново отпи от кока-колата си. Почти празната бутилка изгъргори и Манди ме стрелна с поглед, опасявайки се да не е предизвикала смеха ми.

— Виждали ли те някои от приятелите на Нико? — попитах. — Или може би гаджето му?

— О, той имаше много гаджета — нададе тя кратък звънлив смях.

— Познавате ли някоя?

— Няколко пъти съм го виждала с една жена, но според мен не му беше гадже.

— Как изглеждаше?

— Не я огледах много добре. Видях я на едно парти и двамата тъкмо си тръгваха. Втория път ги срещнах в един бар, но тогава пък аз тъкмо си тръгвах. Висока жена. С тъмна коса. И с красиво лице — голямо и ъгловато, но красиво.

— Защо смятате, че не му е била гадже?

— Не изглеждаха така. Тя всъщност не беше с него — нали разбирате? И като че ли малко приличаше на Нико, може да са били роднини, не знам. — Манди се заигра със сламката в празната бутилка от кока-кола. — Вие за някое от гаджетата му ли работите?

Запитах се какво ли ѝ беше разказал Хал за мен и за причината да търся Нико Питърсън жив или мъртъв. Аз не му бях разкрил много — то и нямаше много, — затова допуснах, че той си е измислил нещо. Такъв си е Хал. Малко е грубоват, обаче има развинтено въображение и обича да украсява скучната истина. Манди Роджърс сигурно си мислеше, че действам от името на жена, която Нико е зарязал малко преди смъртта си. Като се замисля, може би наистина беше точно така.

— Какъв беше Нико? — попитах.

— Какъв беше ли? — намръщи се Манди. Личеше си, че Питърсън е човек, за когото Манди не се е замисляла много-много до днес, нищо че ѝ беше намерил роля в „Конници на червената зора“. — Боже, не го познавах толкова добре. Беше просто човек, който опитва да се наложи. Допадаше ми, струва ми се — не в онзи смисъл, разбира се. Искам да кажа, дори не ми беше приятел, имахме само делови отношения. — Тя замълча, после добави: — Веднъж ме покани да отидем заедно в Мексико. — Отмести пог­лед и дори се поизчерви.

— Така ли? — попитах, като се постарах да не звуча твърде заинтригуван. — Къде в Мексико?

Пак ми приложи номера с хапането на устните. Чия роля изпълняваше? На Дорис Капелхоф може би в някоя от ролите ѝ като девойче с кожени дрехи.

— В Акапулко. Той често ходеше там, поне така ми каза. Познаваше разни хора — богати хора, доколкото разбрах.

— Обаче вие не отидохте.

Тя се ококори и окръгли устничките си.

— Разбира се, че не отидох! Да не мислите, че съм обикновена холивудска уличница, готова да тръгне навсякъде с всеки?

— Не, не — успокоих я. — Изобщо не ви мисля за такова момиче. Просто си помислих, че понеже той е бил по-възрастен от вас, може да е предложил чисто приятелски да ви заведе на приятно пътуване.

Тя отново се усмихна — мрачна усмивчица със стиснати устни.

— Нико имаше гаджета, но нямаше момичета, които да са му приятелки. Разбирате ли?

Влезе някакъв тип, който толкова приличаше на Гари Купър, че просто не можеше да е той. Беше обут с бричове за езда и кожени гамаши, на загорялата му от слънцето шия беше вързана червена бандана, а на хълбока му бе привързан кобур с револвер. Взе си поднос и тръгна покрай плота, оглеждайки блюдата с храна.

— Много ми помогнахте, госпожице Роджърс — уверих я аз с усмивката си на лъжец.

— Наистина ли? — Изглеждаше озадачена. — Но как?

— В моята работа — снижих глас — всичко е важно, всяко нещо помага за изграждането на цялостната картина.

Тя ме гледаше с полуотворена уста и смутено сбърчени вежди.

— Картина на какво? — попита тя почти мърморейки, досущ като мен.

Избутах празната чаша от кафето си и си взех шапката. Навън вече не валеше и, изглежда, слънцето се канеше да изгрее.

— Е, Манди, нека просто да кажем, че сега знам повече, отколкото когато дойдох.

Тя кимна, все още вперила поглед в мен, все още ококорена. Беше по своему мило момиче.

— Може ли да дойда да поговорим отново, ако се сетя за още въпроси, чиито отговори може да знаете?

— Разбира се — увери ме тя. После си спомни коя би трябвало да бъде, навлажни устни с връх­чето на езика си, лениво отпусна глава назад и изложи на показ снежнобялата си шия. Предполагам, че пред мен седеше Барбара Стануик в „Двойна застраховка“.

— Можете да се отбиете по всяко време. Хал ще ви каже къде да ме намерите.

На излизане минах покрай масата на длъгнестия тип с червената бандана, който се беше привел над чиния чили кон карне и лапаше с такова настървение, сякаш се опасяваше да не би някой да се промъкне тайно, да се пресегне през рамото му и да му я отмъкне. Ама наистина беше двойник на Купър.