Чернооката блондинка

16

Мислех, че това е краят на тази работа. Както си знаех, Бърни удари на камък с мексиканците. Каза, че се е свързал със свой приятел в граничната полиция в Тихуана относно евентуалното местонахождение на Гомес и на Лопес, но той не успял да му помогне. Две неща ме изненадаха в това отношение. Първо, че Бърни има приятел, и то в Тихуана. Второ, че там има гранична полиция. Значи, такива са онези типове на граничните пунктове с ризи с цвят каки и петна от пот под мишниците, които те гледат с отегчени очи и ти махат с ръка, без да си направят труда дори да извадят клечките за зъби от устата си. Да не забравя да се държа по-уважително следващия път, когато се отправя към Мексико.

Както и да е, не знам колко се е постарал Бърни да намери убийците на Лин Питърсън. Тя не беше важна личност като Клеър Кавендиш например. Оказа се, че Лин е танцьорка, която работи по клубовете в Бей Сити. Поназнайвах това-онова за този начин на живот, за всичките му трудности. Представях си как я е карала. Типове с къдрави косъмчета по опакото на дланите, които постоянно опитват да те опипат. Управители на клубове, които прилагат собствени, неофициални условия за работа. Пиячка и наркотици, помътен от среднощната умора поглед, пепеляви сутрини по евтини мотелски стаи. Видях Лин за малко, но тя ми допадна. Заслужаваше по-добър живот. И по-добра смърт.

Трябваше да престана да мисля за двамата мексиканци. Стаената ярост, която изпитвах към тях, изгаря душата. Човек трябва да преодолее загубата и да продължи напред. Раната на бузата ми заздравяваше добре, а бучката на тила ми се беше свила до размерите на гълъбово яйце.

Няколко дни по-късно отидох на погребението на Лин. Състоя се в погребално бюро в Глендейл, не знам защо — сигурно беше живяла там. Кремираха я като брат ѝ. Церемонията трая около три минути. Присъстваха само двама опечалени — аз и разсеяна жена с коса като стоманена тел за съдове и стиснати устни, изрисувани с червило накриво върху истинските. Опитах да я заговоря след това, обаче тя се дръпна от мен, все едно съм продавач на четки. Каза, че трябвало да се прибира, защото котката ѝ сигурно е огладняла. Когато не говореше, непрекъснато мърдаше изрисуваната си уста в нещо като безмълвно мърморене. Коя беше — надали беше майката на Лин, почти бях сигурен. Леля може би или просто хазяйката ѝ. Исках да я разпитам за Лин, но тя не желаеше да остане и аз не опитах да я задържа. Гладната котка трябва да бъде нахранена.

Върнах се в кантората и паркирах олдсмобила. Пред вратата на сградата „Кахуенга“ някакъв кльощав млад тип със сако на каре червено и зелено и плитка шапка с обърната надолу периферия се отдели от стената и се изтъпанчи пред мен.

— Ти ли си Марлоу?

Имаше слабо жълтеникаво лице и очи с неопределен цвят.

— Аз съм Марлоу — отговорих. — А ти кой си?

— Шефът иска да говори с теб. — Той погледна над рамото ми към паркирана до тротоара голяма черна кола.

Въздъхнах. Когато такъв тип те спре на път за кантората ти и те осведоми, че шефът му желае да побеседва с теб, веднага надушваш неприятности.

— А кой е шефът ти? — попитах.

— Просто се качи в колата, става ли? — Разтвори леко дясната предница на сакото си, за да ми покаже нещо черно и лъскаво там, затъкнато плътно в черен раменен кобур.

Запътих се към колата. Беше бентли, с десен волан. Явно внесено от Англия. Хлапето с убедителния довод под мишница отвори задната врата и се отдръпна, за да ме пропусне да се кача. Когато се приведох, за секунда си помислих, че той ще сложи длан върху темето ми, както правят полицаите по филмите, обаче нещо в погледа ми му подсказа да не прекалява. Затвори вратата зад мен. Тя се затръшна с плътен и тежък звук като вратата на банков трезор. След което младият тип отново зае позиция до стената.

Огледах колата. Много хром и полиран орех. От бледокремавата тапицерия се носеше мирис на нова кожа, особено силен в скъпите английски автомобили. Отпред на волана седеше едър чернокож мъж с шофьорска фуражка. Когато се качих, той не помръдна, а продължи да гледа право напред през стъклото, макар за секунда да улових погледа му в огледалото за обратно виждане. Не беше дружелюбен поглед.

Обърнах се към човека до себе си.

— Е, за какво искате да говорим?

Той се усмихна. Сърдечна и широка усмивка, усмивката на щастлив и преуспял човек.

— Знаете ли кой съм? — попита вежливо той.

— Да, знам кой сте. Лу Хендрикс.

— Добре! — Усмивката му се разтегли още. — Намирам запознанствата за много досадни. — Имаше звучен фалшив британски акцент. — Огромна загуба на ценно време.

— Ама разбира се, адска досада за заети хора като нас.

Явно не се подразни от присмеха ми.

— Да — нехайно подметна той, — явно наистина вие сте Марлоу. Чувал съм за голямата ви уста.

Беше едър мъж, толкова едър, че сякаш запълваше цялата задна седалка на тази свръхголяма кола. Главата му имаше формата на кутия за обувки, положена върху три-четири гънки тлъстина на мястото, където някога е била брадичката му, а кичур гъста коса, боядисана в цвета на намазано с масло тиково дърво, беше зализан напреки на черепа му. Очите му бяха мънички и блестяха весело. Беше облечен с двуреден костюм, ушит от много метри коприна с цвят на лавандула, и с бухнала пурпурна вратовръзка с перлена игла. За гангстер наистина се издокарваше. Изобщо нямаше да се учудя, ако сведа поглед и установя, че е с гети. Прелестния Лу, така му викаха зад гърба. Притежаваше казино в пустинята. Беше една от големите клечки във Вегас заедно с Ранди Стар и още няколко костеливи ореха от комарджийски рекет. Говореше се, че върти още много други неща освен „Парамаунт Палас“: проститутки, наркотици, такива работи. Биваше си го нашия Лу.

— Получих достоверна информация, че издирвате човек, за когото самият аз съм заинтересуван да получа сведения.

— Така ли? И кой е той?

— Мъж на име Питърсън. Нико Питърсън. Името ви звучи доста познато като камбанен звън, нали?

— По-скоро като звънче. Кой е достоверният ви информатор?

Усмивката му стана дяволита.

— Е, Марлоу, вие не бихте издали източника си, защо очаквате аз да го направя?

— Имате основание. — Извадих табакерата си и си взех цигара, но не я запалих. — Сигурен съм, знаете, че Нико Питърсън е мъртъв.

Той кимна и допълнителните му брадички се разтресоха.

— И ние така мислехме, но сега може да се окаже, че всички сме грешали.

Поиграх си с незапалената цигара, превъртайки я между пръстите си. Опитвах се да отгатна откъде той знае, че Питърсън е бил забелязан жив, при положение че би следвало да е мъртъв. Хендрикс не ми приличаше на човек, който да е сред познатите на Клеър Кавендиш. С кого другиго бях говорил за Питърсън? С Джо Грийн и Бърни Олс, с бармана Травис и със стареца, който живееше срещу къщата на Нейпиър Стрийт. С кого още? Може би тези стигаха. Светът е много порьозен, нещата сами се стичат оттук-оттам — или поне така изглежда.

— Мислите, че е жив ли? — попитах, за да печеля време.

Той ми отвърна със самодоволната си весела усмивка, която бърчеше ъгълчетата на светлите му очички.

— Стига, Марлоу, аз съм зает човек, вие също, сигурен съм. Започнахме толкова делово, а сега увъртате. — Той се понадигна и се извърна като кит, извади от джоба си голяма бяла носна кърпа и шумно си издуха носа. — Ама че смог има в този град — обясни, прибра кърпата и поклати глава. — Съсипва ми дихателните пътища. — Измери ме с поглед. — Ами вашите?

— Малко, но аз и бездруго вече си имам проблеми с тях.

— Така ли? — Изведнъж се оказа, че няма нищо против да изгуби малко време.

— Счупена носна преграда — потупах се по носа.

— Тц-тц, сигурно е било болезнено. Как се случи?

— Футболно меле, докато бях в колежа, после нескопосан лекар, който отново ми счупи носа, и още по-лошо — опита се да го оправи.

— Мили боже — потръпна Хендрикс, — направо не искам да си представям.

Въпреки това си личеше, че иска да научи повече. Спомних си, че му се носи славата на хипохондрик. Защо светът на престъпността бълва толкова много истински откачалки?

— Нали знаете, че сестрата на Питърсън е убита? — попитах.

— Да, разбира се. Попаднала на двама главорези от юг, доколкото чух.

— Много добре сте информиран, господин Хендрикс. Във вестниците не пишеше откъде са убийците.

Той се ухили, все едно съм му направил огромен комплимент.

— О, аз непрекъснато се ослушвам — каза скромно. — Знаете как е. — Изтупа невидима прашинка от ръкава на костюма си. — Мислите ли, че тези господа южняци са били по следите и на брат ѝ? Вие също сте попадали на тях, нали? — отново изцъка той. — Или по-точно, те са попаднали на вас — тази синина на бузата ви говори много.

Той ме изгледа състрадателно. Човек като него познаваше болката — поне болката, която причиняваш на другите. После възприе делови тон.

— Както и да е, да се върнем на въпроса. Много ще съм признателен да поговоря с нашия приятел Нико, ако наистина е жив — нищо сериозно, само няколко дреболии, които трудно се намират тук, където законите са ненужно строги. Преди да умре, у него е имало нещо мое, което оттогава е изчезнало.

— Куфарче? — попитах.

Хендрикс ме измери с продължителен и внимателен поглед на блестящите си очи. След това се отпусна, облегна четвъртитото си лавандулово тяло на меката кожа на седалката.

— Да се поразходим с колата — предложи той и се обърна към мъжа отпред. — Седрик, направи една обиколка на парка, ако обичаш.

Очите на Седрик отново срещнаха моите в огледалото за обратно виждане. Този път ми се стори малко по-дружелюбен. Сигурно вече бе разбрал, че у мен няма нищо, срещу което да негодува. Откъсна колата от тротоара. Двигателят явно беше работил на празен ход през цялото време, но не бях чул никакъв звук. Британците ги бива да правят коли. Обърнах се назад и мярнах хлапето с плитката шапка, което се отдели от стената и неспокойно вдигна ръка, обаче нито Седрик, нито работодателят му забелязаха. Биячи като него се намират колкото щеш за шепа монети.

Безшумно се включихме в движението по „Кахуен­га“ и се отправихме на юг с четирийсет километ­ра в час. Необичайно бе да пътувам толкова тихо в такава голяма кола. Това го има само в сънищата. Хендрикс отвори орехово шкафче, вградено във вратата до него, извади някаква тубичка, развъртя капачето, изстиска около два сантиметра и половина ивичка гъсто бяла мазило и започна да го втрива в ръцете си. Уханието ми се стори познато. Стрелнах с поглед етикета: „Лосион за ръце «Момина сълза» на «Лангриш»“. Би могло да не бъде интересно съвпадение, само че повечето хора в този град, които не са на помощи за безработни, използват продуктите на „Лангриш“. Или поне на мен така ми се струваше — откакто познавах Клеър Кавендиш, надушвах проклетия ѝ парфюм навсякъде.

— Кажете ми, откъде знаете, че се интересувам от куфарче?

Отместих поглед от него към къщите и витрините на магазините по „Кахуенга“, покрай които минавах­ме. Какво можех да му отговоря? Не знаех откъде ми хрумна тази дума, просто изхвърча от устата ми и изненада дори мен самия. Всъщност ми хрумна не точно тази дума, а испанското ѝ съответствие „малета“ и механично си го преведох.

„Малета“. Бях чувал някой да го казва. Сигурно се били мексиканците. Вероятно някак съм продължил да чувам дори след като Гомес ме беше цапардосал по главата с големия си сребрист пистолет в къщата на Нико и аз се бях свлякъл на пода. Сигурно са започнали да изтезават Лин Питърсън още докато съм лежал в краката им, а над главата ми са кръжали звезди и чуруликащи птички досущ като котарака Силвестър след удар от Туити Пай. Хендрикс беше започнал да барабани с подобните си на наденички пръсти по ръкохватката до себе си.

— Очаквам отговора ви, господин Марлоу — подкани ме той все още приятно и вежливо. — Откъде знаете, че става дума за куфарче? Да не сте разговаряли с Нико? Да не би да сте виждали въпросния предмет?

— Просто предположих — отговорих нескопосано и отново отместих поглед.

— В такъв случай сте ясновидец. Полезна дарба.

Седрик се отклони от „Кахуенга“ и сега пътувах­ме на запад по булевард „Чандлър“. Хубава улица е „Чандлър“, в нея няма нищо неприятно — широка, чиста и добре осветена дори нощем. Това не беше паркът — сигурно бе един от капризите на Хендрикс. Много игрив беше той, личеше си.

— Хендрикс, ще ми обясните ли за какво става дума? Казвате, че куфарчето е било у Питърсън, казвате, че той е умрял и го е изгубил, или пък не е умрял и го е откраднал. Това какво общо има с мен?

Изгледа ме печално, с вид на оскърбен човек.

— Вече ви обясних — Питърсън умира, после изведнъж се оказва, че не е умрял, а накрая става ясно, че вие сте по следите му. Това ме заинтригува. Любопитен съм, а засърби ли ме нещо, трябва да го почеша, ако ме извините за израза.

— Какво имаше в куфарчето?

— И това ви казах.

— Не, не сте.

— Искате подробен опис, така ли?

— Не е нужно да е подробен.

Лицето му стана грозно и изведнъж той ми заприлича на дебеланкото, когото познавах в колежа — Марксън, ако не ме лъже паметта. Марксън беше син на богаташ, разглезен и сприхав. Поруменяваше лесно като Хендрикс, особено когато се подразнеше от нещо или му откажеха неща, което искаше да притежава. Премести се след два семестъра — говореше се, че го изключили, защото тайно вкарал в стаята си момиче и го спукал от бой. Не харесвам типове като Марксън, всъщност те са една от причините да съм в този бизнес.

— Ще ми кажете ли каквото искам да разбера? — попита Хендрикс.

— Обяснете ми какво имаше в куфарчето и може би ще ви кажа. А може би няма.

Той ме гледаше и клатеше глава.

— Упорит човек сте вие, Марлоу.

— Така казват.

— Можете сериозно да ме ядосате — дори само с поведението си. Дали да не кажа на Седрик да обърне и да се върнем за Джими — онзи младок с нелепата шапка, който ви покани в колата. Джими изпълнява — как да се изразя? — по-мръсните ми поръчки.

— Ако този негодник ме пипне с пръст, ще му скърша гръбнака — предупредих.

Хендрикс ококори свинските си очички.

— Хо-хо! Колко корави станахме изведнъж!

— Не знам за нас, но аз съм, когато се наложи.

Хендрикс се изкиска. Целият се разтресе като желе, облечено в костюм.

— Ти си евтин навлек — каза той, без да повишава тон. — Имаш ли представа какви неща мога да накарам хората си да ти причинят? Младият Джими може и да не впечатлява особено, но те уверявам, Марлоу, има още много като него, кой от кой по-едър и по-опасен здравеняк.

Потупах негъра по рамото.

— Можеш да ме оставиш тук, Седрик. Искам да се поразтъпча.

Разбира се, той не ми обърна внимание и продължи нехайно да си кара.

Хендрикс се облегна на седалката и потри ръце — този път без лосион.

— Хайде да не се караме, Марлоу — предложи той. — Когато те взехме пред кантората ти, не ми из­г­леждаше като човек, който има спешна работа, така че защо се разбърза сега? Остани още малко, наслади се на разходката. Можем да поговорим и за други неща, ако искаш. Към кои теми проявяваш интерес?

Помислих си, че той би се вписал чудесно в клуб „Кахуила“ с фалшивия си британски акцент и превзетите си обноски. Дали вече не беше член на клуба? И тогава се досетих: сигурно Флойд Хансън го беше осведомил. Как можах да забравя посещението си в клуб „Кахуила“ и разговора си с управителя? Още държах цигарата между пръстите си и сега вече я запалих. Хендрикс се намръщи, натисна копче и открехна прозореца. Издухах пушека към него уж случайно.

— Можем да се разменим — предложих. — Вие ще ми разкажете какво знаете за смъртта на Питърсън, а аз ще ви кажа каквото ми е известно за възкръсването му. — Стрелях напосоки, особено с оглед на факта, че нещата, които ми бяха известни за Питърсън, жив или мъртъв, се свеждаха до купчина дреболии — всъщност дори не бяха това. Нямаше купчина, само няколко съвсем безинтересни дреболии. Обаче човек трябва да пробва.

Хендрикс продължаваше да ме наблюдава и да размишлява. Сигурно и той си броеше пилците.

— Знам само — или поне така ми казаха, — че клет­никът бил прегазен в една тъмна нощ в Пасифик Палисейдс от безотговорен шофьор, който избягал.

— Ходихте ли на мястото да видите какво се е случило?

Той отново се смръщи.

— Защо? — попита. — Защо да ходя? — Този път се смръщи от тревога, не от неодобрение към цигарата ми. Явно наистина смяташе, че знам страшно много неща, които не му казвам. Още колко дълго можех да го водя за носа?

— Ами — подех, опитвайки се да звуча самодоволно и осведомено — ако не е бил убит, какво му се е случило през онази нощ? Намерено е тяло, откарано е в моргата, било е разпознато като Питърсън и после било кремирано. Това изисква някаква организация.

Честно казано, не се бях замислял за тази конкретна страна на нещата. Имаше тяло, някой наистина беше умрял, който и да е той, а Лин Питърсън беше заявила, че е брат ѝ. Но ако Питърсън не беше мъртъв, тогава чий бе трупът? Може би беше време отново да поговоря с Флойд Хансън.

Или пък не. Може би беше време да забравя за Нико Питърсън, за сестра му, за клуб „Кахуила“ и за Клеър Кавендиш… Ама чакайте малко. Клеър? Всичко останало лесно щях да прогоня от мислите си, ала не и чернооката блондинка. Както вече ви казах и знам, че ще имам причина да го повторя, жените носят само неприятности, каквото и да говориш, каквото и да направиш. Помислих си за изрисуваните рози върху абажура на лампата до леглото ми. Този абажур и тапетите на Оскар определено трябваше да си заминат.

Хендрикс отново се беше замислил. Много беше сладкодумен, обаче в мисленето хич го нямаше.

— Нико сигурно сам е организирал всичко — каза накрая. — Катастрофата, избягалия шофьор, кремацията. Очевидно е, нали?

— Имал е нужда от помощ. Освен това му е трябвал труп. Надали е намерил доброволец — никой няма чак толкова услужливи приятели.

Хендрикс отново се смълча за малко, после тръсна глава, все едно да прогони някакви мухи.

— Всичко това няма значение. Пет пари не давам. Интересува ме само дали е жив и ако е така, къде е. Куфарчето е у него и аз си го искам.

— Добре, Хендрикс, ще говоря честно с вас. И не ми се сърдете — не се качих в колата ви по собствена воля, нали помните.

— Добре — намръщи се той. — Започнете да говорите.

Тръснах цигарата си по ръба на пепелника. Имаше малко капаче на пружина. Някой — вероятно Седрик — беше забравил да го почисти и отвътре се разнесе остра миризма. Така щяха да миришат дробовете ми, когато отворят гръдния ми кош. Понякога си казвам, че трябва веднъж завинаги да престана да пуша, но ако го направя, единственото ми хоби ще остане шахът, а аз непрекъснато се побеждавам на шах.

Поех си дълбоко дъх без цигарен дим.

— Истината е, че не знам повече от вас за Питърсън или за когото и да е друг. Говорих с няколко човека, включително със сестра му…

— Говорили сте с нея?

— За около пет минути, най-вече за да ѝ обясня какво искам да сложи в питието, което ми приготвяше. После влетяха двамата южняци и — точка.

— Лин Питърсън нищо ли не ви каза? — Седеше напълно неподвижно и ме наблюдаваше бдително.

— Нищичко, кълна се. Нямаше време.

— Спомена ли нещо за куфарчето?

— Не.

Той се замисли над отговора ми.

— С кого още сте говорили?

— С немного хора. С някакъв старец, който живее срещу Питърсън. С бармана в „Барнис Бийнъри“, където Питърсън се отбивал за питие от време на време. С управителя на клуб „Кахуила“ — сега пък аз го изгледах изпитателно, — някакъв тип на име Хансън, Флойд Хансън. — Името не произведе желаното въздействие — всъщност не произведе никакво въздействие, не бях сигурен дали изобщо му е познато.

— Познавате ли го? — попитах колкото може по-безразлично.

— Моля? — Не ме слушаше. — Да, да, познавам го. Ходя тям понякога, в клуба, за вечеря или за нещо друго. — Примигна. — Какво общо има Хансън?

— Питърсън е убит пред клуб „Кахуила“.

— Знам… Знаех го…

— Хансън бил един от първите на местопроизшествието през онази нощ.

— Така е. — Замълча и загриза вътрешната страна на устата си. — Той издаде ли… каза ли ви нещо?

— Не, нищо.

Хендрикс отново извади лосиона на мама Лангриш и обгрижи нежно ръцете си. Може би така си успокояваше нервите или пък му помагаше да мисли. В това отношение имаше нужда от всякаква налична помощ.

— Вижте, Марлоу, допадате ми. Харесва ми как се държите. Умът ви щрака, очевидно е. Освен това умеете да си държите езика зад зъбите. Имам нужда от човек като вас.

Засмях се.

— Дори не си правете труда да питате.

Той вдигна ръка, голяма колкото свински бут. Защо дебелите хора толкова държат да носят пръстени? На такава ръка пръстенът винаги ми напомня за прасе лауреат в изложение.

— Не ви предлагам работа — увери ме той. — Знам, че би било загуба на време. Обаче бих искал да ви наема да потърсите Нико Питърсън.

Отново се засмях и този път вложих доза веселие.

— Не ме ли слушате? Аз вече издирвам Питърсън за друг клиент.

Той затвори очи и поклати глава.

— Имам предвид да го търсите истински. Явно досега не работите от сърце.

— Защо смятате така?

Той отвори очи и ги впери в мен.

— Защото не сте го намерили! Познавам ви, Марлоу, знам що за човек те. Навиете ли си нещо на пръс­та, ще го направите. — Британският му акцент вече беше сериозно пострадал. — Колко ви плащат — няколкостотин долара? Аз ще ви дам хиляда. Седрик! — протегна ръка той. Чернокожият на предната седалка леко се наклони настрани, без да откъсва очи от пътя, отвори с прещракване жабката и извади дебел черен портфейл, който подаде през рамо. Хендрикс го пое, отвори закопчалката и от вътрешен джоб извади пет нови-новенички банкноти от сто долара, разпери ги като ветрило пред мен. — Половината сега, половината, когато го намерите. Какво ще кажете?

— Ще кажа „мамка му“. — Угасих цигарата си в пепелника и пуснах капачето на пружината да се затвори плътно. — Вече съм нает да намеря Питърсън — ако е жив, а той най-вероятно не е. Обаче ако е и аз го открия, няма да е заради вас. Разбирате ли? Имам си критерии. Не са много високи, не са особено благородни, но, от друга страна, не са за продан. А сега, ако не възразявате, трябва да се връщам на работа. Седрик, спри колата! И този път наистина го направи — или ще ти спукам главата.

Седрик погледна в огледалото за обратно виждане към Хендрикс, той му кимна кратко. Завихме надясно и спряхме. Хендрикс още държеше парите в ръка, но сега въздъхна, прибра ги обратно в портфейла и щракна закопчалката.

— Няма значение — каза той и стисна устни като бебе, поне бебе хипопотам. — Ако го откриете, аз ще разбера. И ще дойда да го спипам. А когато това стане, се надявам да не ми се изпречите на пътя, господин Марлоу.

Отворих вратата — все едно по нея имаше толкова стомана, колкото и в херметичната преграда на кораб — и стъпих на тротоара. После се обърнах.

— Знаете ли, Хендрикс, вие всички сте еднакви, всички сте рекетьори. Въобразявате си, че понеже разполагате с колкото си искате мангизи и шайки биячи зад гърба си, никой не може да ви откаже. Е, един човек току-що го направи и ще продължи да ви отказва, колкото и такива като Джими да изпратите подире му.

Хендрикс грейна в усмивка, плод на искрена наслада.

— О, Марлоу, вие сте човек с дух и аз наистина ви се възхищавам. — Кимна щастливо, отново станал олицетворение на истинския британски джентълмен. — Дано пътищата ни отново да се пресекат. Имам усещането, че така ще стане.

— Ако стане, внимавайте да не се спънете. До скоро.

Излязох от колата и затворих вратата зад гърба си. Докато колата се включваше в движението, чух Хендрикс отново да си духа носа. Приличаше на вой на далечна сирена за мъгла.