Чернооката блондинка

22

За втори път едва не се отказах. Тялото и духът ми страдаха, не виждах накъде води пътят, по който вървях вече сякаш от много отдавна, макар че надали беше повече от седмица. Нямаше никакви признаци за края на жегата и сутрин над улиците висваше кафеникаво-синкав смог, през който слънцето се опитваше да проникне, ала не особено успешно. Градът беше като огромна влажна прегръдка.

С часове седях в кантората си, вдигнал крака върху бюрото, съблякъл сакото си и разкопчал яката на ризата си, неподвижно зареял поглед в нищото или наблюдаващ малък ескадрон от мухи, които обикаляха до безкрай около лампата на тавана. Неведнъж се изкушавах да извадя бутилката от чекмеджето на бюрото си, но знаех какво ще стане, ако го сторя.

Отбиха се няколко евентуални клиенти, но никой не се задържа. Едната беше жена, убедена, че съседката ѝ трови котката. У нея долових нещо познато и се сетих, че е идвала и преди няколко години със същото оплакване и че и тогава я бях отпратил. Изглежда, беше опитала при всички частни детективи в телефонния указател и сега за втори път вървеше по списъка. Може би трябваше да ѝ се разкрещя, но ми дожаля за нея. Самият аз бях обзет от дълбока тъга, затова изпитвах жалост към всичко, дори към дръвчето бонзай, японския клен, който си бях купил веднъж просто ей така, за да освежа кабинета си и да ми прави компания през дългите часове, когато нищо не се случваше и никой не се обаждаше, но което сега умираше въпреки усилията ми да го спася — или пък точно поради тях.

Една особено ленива сутрин, когато и мухите сякаш се бяха измъчили, се обадих на Бърни Олс, за да го попитам как вървят нещата в така наречения от вестниците „случай клуб «Кахуила»“ — само за ден-два, колкото Харлан Потър им беше разрешил да проявят интерес. Той звучеше толкова апатично, колкото се чувствах аз. Гласът му звучеше дрезгаво, затова предположих, че е продължил да пуши, след като беше развял бялото знаме онази вечер във „Викторс“. Аз го бях подтикнал и сега се чувствах виновен.

— Няма следа от Канинг — осведоми ме той. — Бартлет още мълчи, защото не може да говори. Добре си го подредил, Марлоу, с тази твоя бърза ръка. Изглежда куршумът, който си вкарал в коляното му, пробил и някаква артерия. Не хранят големи надежди за него. А мексиканците още са неидентифицирани.

— Говори ли пак с приятелите си от граничния патрул в Тихуана? — попитах.

— За какво? Тези типове нищо не знаят, страшно са небрежни. Сигурно двамката са търсели нещо свое, с което твоето приятелче Питърсън е избягал, а после са допуснали грешката да се замесят с Канинг и с неговия така наречен иконом.

Замълча, за да се изкашля. Звучеше като стар седан „Наш“ със скапан карбуратор.

— Ами ти? — попита ме. — Още ли си във връзка със загадъчната личност, която те е наела да издириш Питърсън?

— От време на време. Още не ми е платено.

— Така ли? Пък какви неприятности преживя заради този клиент.

— Спокойно, Бърни, да не вземеш да се задавиш от състрадание.

Той се засмя тихо, което стана причина пак да се разкашля.

— Искай си парите — изграка той, когато пристъпът отмина. — Пиячката и цигарите няма да поев­тинеят.

— Благодаря за съвета. Ще го имам предвид.

Той отново се засмя.

— До скоро, тъпако — каза. Чух как гърдите му свирят, докато затваряше.

Едва оставих слушалката на вилката, и телефонът звънна и ме стресна както обикновено. Реших, че е Бърни, който ми се обажда отново за още весели шеги. Ама не беше той.

— Марлоу? — тихо и предпазливо попита мъжки глас.

— Марлоу е не телефона.

— Филип Марлоу.

— Точно така.

— Частният детектив?

— Колко ще продължи този разпит, приятел? — попитах.

Мълчание.

— Обажда се Питърсън. Нико Питърсън.

На Юниън Стейшън беше натоварено време. Главният терминал приличаше на огромна кирпичена църква. Паркирах на Аламида Стрийт и се присъединих към забързаната тълпа пътници. Все едно се гмурваш в придошла буйна река, ако се изключи смесеният мирис на пот, хот-дог и влакове. Високоговорителите грачеха неразбираемо за всички. Носач, който премина пред мен, премачка крака ми със задното колело на количката си и дори не се извини.

Бях подранил и за да запълня времето, спрях до един щанд за вестници и си купих пакетче дъвки. Обикновено не дъвча дъвки, но не ми хрумваше какво друго да си купя — нагледал се бях на вестници. Продавачът на щанда беше дебел, с мазно от пот лице. Взаимно изразихме съчувствие заради жегата и той ми даде безплатно един „Кроникъл“, който аз от учтивост не отказах. Щом се скрих от погледа му, хвърлих вестника в кошчето.

Чувствах се превъзбуден като девойче, тръгнало на първия си концерт на Синатра.

Още отдалеч забелязах Питърсън през една пролука сред хората. Веднага го познах. Няма как да сбъркаш тънките мустачки, чупливата напомадена коса, твърде яркото синьо сако и светлите памучни панталони. Седеше на пейка пред таблото за заминаващите влакове, където ми беше казал, че ще ме чака. Изглеждаше адски уплашен. До него се мъдреше куфар, който той стискаше за дръжката, като че ли на куфара току са му пораснали крачета и ще офейка.

Поизчаках, борейки се с мощния прилив на изненада и объркване, който ме връхлетя като неочакван удар в слабините. Шокът се дължеше на факта, че познах куфара. Беше от свинска кожа, избеляла с времето, и с очукани детайли от златист метал. От доста време не го бях виждал, обаче нямаше как да го сбъркам.

Придвижих се странично в навалицата и застанах пред него.

— Здравейте, господин Питърсън.

Той ме изгледа с подозрителен и враждебен поглед. Беше точно какъвто очаквах, че и отгоре. Със силен загар, провиснала на челото една-единствена лъскава черна къдрица, много готина, сякаш беше специално аранжирана, и най-вероятно беше точно така. Яката на ризата му бе разкопчана и двете ѝ половини бяха старателно изопнати върху реверите на сакото. На шията му висеше златна верижка с разпятие, което почти се губеше в жилавите черни косъмчета на гърдите му.

— Аз съм Марлоу.

— Нима?

Плъзна поглед покрай мен, сигурно за да провери дали водя подкрепление.

— Сам съм — уверих го, — както ви обещах.

— Защо не ми покажете някакъв документ за самоличност?

Не се изправи, просто седеше и ме наблюдаваше с присвити очи. Опитваше се да изглежда равнодушен и арогантен, обаче стискаше дръжката на куфара толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели въпреки слънчевия загар. Имаше зелените очи на сестра си. Притеснително беше да се взирам в неговите, а да откривам нейните.

Когато бръкнах в джоба на сакото си, той не се сдържа и трепна. Бавно извадих разрешителното си и му го показах.

— Добре. Да отидем да поговорим някъде.

Изправи се и разкърши рамене, за да намести сакото си. Пред себе си имах мъж, блажено влюбен в себе си.

Тъкмо щяхме да потеглим, когато цифрите на таблото на заминаващите влакове се смениха с шумно тракане, и той отново се сепна. Когато си в такова състояние, дори хрущенето на зърнената закуска в купата ще ти се стори като наказателен отряд, който зарежда пушките. Човекът беше напрегнат.

Вдигна куфара.

— Изглежда тежък — отбелязах. — Защо не го дадете на носач?

— Без шеги, Марлоу — процеди той през стиснати зъби. — Не съм в настроение. Имаш ли пистолет?

— Не.

— Не? Що за частен детектив си?

— Такъв, който не мъкне оръжие навсякъде, където отиде. Освен това двама мексиканци ми го отмъкнаха.

Той обаче не реагира на думите ми, както очаквах. Изобщо не реагира.

Намерихме кафене недалеч от главната зала на гарата и седнахме на ъглова маса с лице към входа. Не беше много уютно. Клиентите непрекъснато си гледаха часовниците, скачаха и се втурваха навън, а после влизаха други и заемаха местата им. Питърсън плъзна куфара до стената зад стола си.

— Хубава чанта — отбелязах.

— Моля?

— Говоря за куфара. Красив е с тези златисти неща и всичко останало.

— Не е мой. — Той наблюдаваше вратата. Зелените му очи бяха бдителни и леко изпъкнали, като заешки.

— Значи, не сте мъртъв.

— Много сте проницателен — отбеляза той, противно подсмихнат.

Сервитьорката дойде и си поръчахме кафе. Питърсън беше приковал поглед върху здравеняк, който стоеше до барплота, нахлупил мека шапка и с вратовръзка с дракон.

— Защо ми се обадихте? — попитах.

— Моля?

— Защо аз?

— Чух името ви, после видях, че ви споменават във вестника, в репортажите за Лин.

— Значи, знаете, че съм по следите ви.

— Как така по следите ми?

— Разследвам обстоятелствата около печалната ви кончина.

— Така ли? По чия поръчка?

— Можете ли да се досетите?

Лицето му стана още по-злобно.

— Разбира се, че мога да се досетя.

Типът на плота с меката шапка допи кафето си и излезе, подсвирквайки си. Забелязах, че Питърсън се поуспокои.

— Говорих с Манди Роджърс — казах.

— А, така ли? — безразлично подхвърли той. — Свястно хлапе.

Очевидно Манди вече не присъстваше съществено в пейзажа му. Ако изобщо някога бе присъствала.

— Съжалявам за сестра ви.

Той просто кимна:

— Дааа, никога не ѝ е вървяло.

Идеше ми да го фрасна, но вместо това казах:

— Какво искате от мен, Питърсън?

Той почеса челюстта си с нокът и издаде стържещ звук.

— Искам да изпълните една поръчка от мое име. Ще ви платя сто долара.

— Каква поръчка?

Отново наблюдаваше вратата.

— Лесна. Искам да занесете този куфар на един човек.

— Ами? Защо сам не го занесете?

— Много съм зает — отново изхихика той. Този звук щеше адски да ме дразни, ако се налагаше да го чувам често. — Искате ли работата?

— Да чуя малко подробности.

Поднесоха ни кафето в мръснобели чаши, каквито има по всички гари, и немного мазни лъжички. Опитах кафето и съжалих за стореното.

— Добре — снижи глас Питърсън, — ето какво. Сега ще стана, ще изляза и ще оставя куфара до стената. Вие ще останете, да кажем, още половин час, после ще го вземете и ще го предадете на един тип на име…

— Лу Хендрикс?

Той отново ме изгледа със заешкия поглед.

— Откъде знаете?

— Господин Хендрикс ме покани да се повозя в голямата му кола и ме заплаши, че ще ми счупи краката, ако не му кажа къде сте.

Той свъси вежди.

— Значи, не той ви е наел да ме издирите?

— Не.

— Просто ви взе от улицата?

— Точно така.

Питърсън се намръщи и подъвка кокалчето си.

— А вие какво му казахте? — попита най-накрая.

— Обясних му, че не знам къде се намирате, а дори да знаех, не бих му казал. И че доколкото ми е известно засега, вие сте мъртъв. Той не се върза. Някой му беше разяснил как стоят нещата.

Питърсън кимна и се замисли усилено. Челото му плувна в пот. Опипваше мустаците си, по които бяха избили капчици влага. Не ми беше приятно да ги гледам. Най-неприятното беше празното местенце по средата, светла цепчица, която ми се струваше твърде интимна негова част, за да бъде изложена на показ.

Избутах кафето си и запалих цигара.

— Ще ми разкажете ли какво се случи, Нико?

Той тутакси се разбесня.

— Нищо не съм длъжен да ви казвам! Предлагам ви сто долара за една работа, и толкова. Ще я свършите ли?

Престорих се, че размишлявам.

— Преспокойно мога да мина и без парите. А що се отнася до работата, да видим.

Извади сребърна кутийка от джоба на сакото си, извади малко бяла хапче и го пъхна под езика си.

— Главата ли ви заболя? — попитах.

Явно реши, че не си струва да отговаря.

— Вижте, Марлоу, аз малко бързам. Ще занесете ли куфара на човека, за когото стана дума, или не?

— Още не знам. Пък и дайте да караме по-бавно. Вие сте изплашен, бягате и ако аз съм единственият човек, за когото се сещате, явно сте загазили сериозно. От известно време съм по следите ви и искам да изясним някои неща. Готов ли сте да говорим?

Той се начумери — ясно си го представих какво нацупено дете е бил.

— Какво ви интересува? — промърмори.

— Почти всичко. Да започнем от куфара. Какво има вътре, та Лу Хендрикс изгаря от нетърпение да го докопа?

— Едни неща.

— Какви неща?

— Вижте, Марлоу…

Сграбчих китката му върху масата и стиснах, докато костите изхрущяха. Той опита да се дръпне, но аз продължих да стискам.

— Боли! — озъби се Питърсън.

— Да, и ще ви заболи много повече, ако не започнете да говорите. Какво има в куфара?

Той отново се помъчи да се откопчи, но аз стис­нах по-силно.

— Пуснете ме — простена. — Ще ви кажа, за бога!

Разхлабих пръстите си и той тежко се облегна на стола, сякаш изведнъж беше изпуснал целия си въздух.

— Има фалшиво дъно — отговори троснато. — Отдолу има десет херинги в целофанени пликчета.

— Хероин?

— Тихо! — озърна се той бързо. Никой не ни забелязваше. — Да, хероин, нали това казвам!

— За доставка на Лу Хендрикс ли? От кого?

— От един тип — сви рамене той. Разтриваше китката си с пръстите на другата ръка. Очите му преливаха от гняв. Напомних си никога да не допускам да ме спипа натясно.

— Какъв тип? — попитах.

— Един тип от юг.

— Кажете ми името.

Питърсън извади бяла носна кърпа от вътрешния джоб на сакото си и изтри уста с нея.

— Познавате ли Менди Менендес?

Поколебах се. Не това име очаквах. Менендес беше гангстер, който беше доста едра риба в областта — всъщност една от най-големите. Обаче се беше премесил в Мексико и последно бях чул, че действа от Акапулко. Добра работа, ако успееш да се сдобиеш с нея и ако изобщо може да се нарече работа.

— Да, знам го.

— Двамата с Хендрикс си имат бизнес. Менендес изпраща пратка през около два месеца, а Хендрикс организира дистрибуцията.

— А вие сте куриерът.

— Направих го няколко пъти. Лесни пари.

— Всеки път ли пренасяте по толкова от този боклук?

— Почти.

— Колко струва десет килограма хероин?

— На улицата ли? — Той стисна устни, после се ухили. — В зависимост от търсенето, почти толкова, колкото ченге като вас печели за цял живот.

Устните му бяха розови и добре оформени като женски. Не това беше мъжът, в когото беше влюбена Клеър Кавендиш, не за него беше говорила толкова страстно онази нощ в спалнята си, седнала до леглото на припадналия си брат. Само един поглед към Питърсън ми беше достатъчен, за да забележа подлите очички и плачливия гласец и да разбера, че тя не би го докоснала дори с абаносовото си цигаре. Не, имаше някой друг и вече знаех кой е. Май го знаех от известно време, но е възможно хем да знаеш нещо, хем да не го знаеш. Това е едно от нещата, което ни помага да издържим много неща в живота, без да изгубим разсъдъка си.

— Знаете ли колко живота ще съсипе такова количество хероин? — попитах.

Той се подсмихна.

— Да не мислите, че си струва да спасявате живота на някой наркоман?

Взрях се във връхчето на цигарата си. Надявах се по някое време, преди да се разделим, да имам възможност да фрасна с юмрук красивата му и загоряла от слънцето физиономия.

— И какво направихте — решихте да задържите стоката за себе си и да сключите собствена сделка с някой друг?

— Познавам един тип във Фриско, обеща срещу процент да вземе всичко и да го продаде на мафията. Без никакви въпроси.

— Но така и не се получи.

Питърсън преглътна, чух го. Очаквах едва ли не да ревне. Сигурно тази отколешна трампа му се е струвала фасулска работа. Задържа куфара, оставя приятелчето си да продаде дрогата на клиент, срещу когото дори Лу Хендрикс не би дръз­нал да се изправи, ако узнае за сделката. Междувременно Питърсън ще изфиряса някъде далече на сигурно място, а джобовете му ще са пълни с пари — повече, отколкото си е представял дори в мечтите си.

— Познатият ми претърпя фатална злополука — благоверната му го спипала с друга и го застреляла в лицето, а после и тя си пръснала мозъка.

— Трагична история.

— Да, трагедия. Така се озовах с двайсет пакета хаш, без да има на кого да го продам.

— Защо сам не потърсихте мафията?

— Нямах контактите. Освен това — засмя се той кратко и печално — бях прекалено уплашен. Пос­ле научих за Лин и се ужасих още повече. Оказах се притиснат отвсякъде. Знаех какво ще направи Хендрикс, ако ме докопа.

— Защо просто не се предадохте, защо не звъннах­те на Хендрикс, не му се извинихте и не му предадохте куфара?

— Да бе, как не. Хендрикс щеше да ми благодари, да ме избави от стоката и после някой от хората му щеше да ми изтръгне ноктите с клещи. И това щеше да е само началото. Не познавате тези хора.

Тук грешеше, но не си струваше да му противореча. Кафето в чашата ми се сдоби с каймак като миниатюрно нефтено петно. Цигареният дим пареше в устата ми. Човек се чувства омърсен дори само в присъствието на дребен мошеник като Питърсън.

— Да се върнем малко назад. Разкажете ми как инсценирахте смъртта си.

Той въздъхна ядосано.

— Колко време ще ме държите тук, Марлоу, за да отговарям на глупавите ви въпроси?

— Колкото трябва. Аз съм много любопитен човек. Угодете ми.

Той отново започна разсеяно да разтрива китката си. По нея вече се виждаха синини. Не знаех, че имам такава желязна хватка.

— Познавах Флойд Хансън — отговори той по обичайния си нацупен начин. — Пускаше ме в клуба, когато стареца го нямаше.

— Как така?

Той отново разкриви лицето си и то вече не беше красиво.

— Баща ми ме лиши от наследство и ми забрани да се доближавам до него и до скъпоценния му клуб „Кахуила“. Харесваше ми да ходя там, да се напивам и да повръщам на ориенталските му килими.

— С какво държахте Хансън?

— Държах ли го с нещо?

— Така допускам. Поемал е голяма опасност, като ви е пускал вътре. Срещал съм баща ви, не ми се стори толерантен човек. Плащахте ли на Хансън?

Той се засмя — първият искрен смях, който чувах от него.

— Неее, не се налагаше да му плащам. Знаех някои неща за него. Веднъж се пробва с мен, когато бях млад и зелен. После обясни, че не знае какво го е прихванало, и ме накара да се закълна, че няма да кажа на стареца. Обещах му, обаче ясно му дадох да разбере, че от този момент нататък си имаме споразумение.

Питърсън се усмихна, горд от съобразителността си.

— Тялото, което онази нощ сте облекли с дрехите си и сте оставили край пътя… то откъде се появи… чие е?

— На някакъв работник от клуба.

— Вие ли го убихте?

Той се отдръпна назад и впери поглед в мен.

— Моля? Майтапите ли се?

— В такъв случай трябва да е бил Хансън. — Замълчах. — Интересно, не бих казал, че е убиец. Не подозирах, че е способен.

Питърсън се замисли.

— Не съм го разпитвал за тялото — заяви сприхаво. — Явно съм решил, че който и да е, е починал от естествена смърт. Не видях никакви белези по него. Двамата с Флойд го облякохме с костюма ми в клуба, после го закарахме с ръчна количка край пътя. Цяла нощ се преструвах на пиян, постарах се всички да ме видят…

— Включително Клеър Кавендиш.

— Да — кимна той. — И Клеър беше там. Освен това се уговорих с Лин да разпознае тялото и да уреди кремацията. Всичко беше уредено, всичко беше наред. По-надолу по пътя ме чакаше паркирана кола и веднага след като с Флойд щяхме да захвърлим тялото, аз щях да офейкам на север с куфара в багажника. Трябваше да се получи.

— Баща ви знаеше ли?

— Съмнявам се. Откъде би могъл да знае! Флойд не би му казал нищо. — Взе кибритена клечка от пепелника и я завъртя между пръстите си и палеца. — Откъде го познавате?

— Кого? Баща ви ли? Отидох в клуба да разпитвам за вас. Говорих с Хансън, който никак не ми помогна. После се появиха мексиканците, които убиха сестра ви и също ви търсеха. Баща ви и Бартлет ги спипали и ги изстискали до пръсване. Допуснах грешката да отида в клуба отново, докато се случваше всичко това, и не щеш ли, се озовах в басейна, за да ме насърчат да разкажа какво знам за вас и вероятното ви местонахождение. Баща ви е впечатляващ човек. Неотстъпчив. Разбирам защо не се погаждате.

Наблюдавах келнерката, която се възползваше от възможността да си почине на своята маса в ъгъла. Беше уморена блондинка с тъжни очи и нещастна уста. Постоянно издаваше напред долната си устна и духаше нагоре, та влажният ѝ бретон да се повдигне и отново да падне върху лицето. Внезапно ми дожаля за нея, за жалкия живот, на който беше обречена, да търчи по цял ден сред шумотевица, миризми и неспирния поток нетърпеливи и раздразнителни хора. После си казах: ама кой съм аз, че да я съжалявам? Какво знам за нея и за живота ѝ? Какво знам за когото и да било?

— Ненавиждам старото копеле — каза Питърсън отнесено. — Той развали всичко, още от самото начало.

Ама разбира се, прииска ми се да кажа, старецът е виновен — винаги е така с хора като теб.

— Нали знаете, че баща ви е беглец?

Новината го поразвесели.

— Така ли? Защо?

— Защото е убил онези мексиканци — или поне е разпоредил да бъдат убити.

— Така ли? — Питърсън видимо се развесели. — Къде е отишъл?

— Много хора биха искали да разберат.

— Сигурно е някъде в Европа. Има скрити мангизи. Сигурно живее под фалшиво име — изкиска се той почти с възхищение. — Никога няма да го намерят.

Помълчахме малко и двамата, после Питърсън се размърда.

— Трябва да тръгвам, Марлоу — каза той. — Какво решаваш? Ще занесеш ли нещата на Хендрикс?

— Добре, ще ги занеса — съгласих се.

— Добре. Само че да не вземеш нещо да си въобразиш… ще кажа на Хендрикс, че куфарът е у вас.

— Правете каквото искате.

Пъхна ръка в сакото си, извади пачка банкноти, задържа ги в скута си, под масата, и започна да отброява десетдоларови банкноти. Имаше много. Надявах се, че не е въртял мръсни номера с дрогата на Менди Менендес, например да си е заделил някаква част и да я е заменил с няколко торбички гипс. Хендрикс не беше толкова глупав, че да се хване на този номер.

— Не ми трябват парите ви, Питърсън.

Той ме стрелна с кос поглед, подозрителен и пресметлив.

— Защо? Благотворително ли действате?

— Тези пари са минали през ръце, които не искам да докосвам.

— Тогава защо…

— Харесвах сестра ви — отвърнах тихо. — Тя притежаваше дух. Да кажем, че го правя заради нея.

Той щеше да се изсмее, ако не беше видял погледа ми.

— Ами вие, какви са вашите планове? — попитах. Не че ми пукаше, исках да се уверя, че повече няма да го видя.

— Имам си приятел — отговори.

— Нов?

— Работи на южноамерикански круизен кораб. Може да ми намери работа. А когато стигнем до Рио или до Буенос Айрес, или до друго такова място, ще избягам и ще започна нов живот.

— Каква работа ви предлага този приятел?

Той се подсмихна самодоволно.

— Не особено натоварваща. Да съм мил с пътниците, да им помагам да разрешават дребните проблеми, които може да възникнат. Такива работи.

— Значи, баща ви беше прав — сега ще го направите официално.

— Какво имате предвид?

— Ще бъдете истински, добре заплатен член на Почетния орден на жиголата.

Самодоволната му усмивка угасна.

— Направо страхотно от устата на воайор. Но само си помислете — вие още ще бъдете тук, ще сновете по улиците и ще шпионирате нечий съпруг, за да го пипнете как треска приятелката си, а аз ще се припичам на слънце в някой хамак.

Той понечи да се изправи, обаче аз отново го стиснах за китката и го накарах да седне.

— Имам един последен въпрос.

Той облиза прелестните си розови устни, погледна с копнеж към вратата, после отново седна бавно.

— Какъв?

— Клеър Кавендиш. Твърди, че сте имали романтична връзка.

Той се ококори толкова широко, че очите му едва не изскочиха от ямките си.

— Тя ли го каза? — засмя се тихо. — Наистина ли?

— Искате да кажете, че не е вярно?

Поклати глава — не за да отрече, а смаяно.

— Не казвам, че щях да ѝ откажа — че кой би? Но тя изобщо не ме забелязваше. Жена като нея изобщо не ми е в категорията.

Пуснах китката му.

— Само това ме интересуваше. Сега можете да си вървите.

Обаче той остана, присвил очи.

— Тя ви е наела да ме издирите, нали? — попита и кимна. — Да, връзва се. — Гледаше ме така, както аз гледах сервитьорката — със съжаление в погледа. — Той я е изпратил при вас, нали? Говореше за вас, тогава за пръв път чух да споменават името ви. Знаеше, че ще си паднете по нея, по очите ѝ, по косата, по номера с ледената кралица. Вие сте точно мъж, който не би могъл да ѝ устои. — Облегна се назад и по лицето му плъзна широка усмивка, бавно като меласа. — Клетият Марлоу!

После стана и си тръгна.

До касата имаше телефонна кабинка. Пъхнах се вътре и дръпна сгъваемата вратичка зад гърба си. Вътре миришеше на пот и на нагорещен бакелит. През стъкления панел на вратата виждах другия край на стаята и куфара под масата, до стената. Може би се надявах някой да го грабне и да избяга с него, но знаех, че това няма да се случи. Такива работи никога не се случват, не когато ги искаш.

Набрах номера на Лангриш Лодж. Клеър вдигна.

— Обажда се Марлоу. Кажи му, че искам да го видя.

Чух я как се сепна.

— На кого?

— Прекрасно знаеш на кого. Кажи му да се качи на някой самолет, на първия полет. До довечера ще пристигне. Обади ми се, когато е тук.

Тя понечи да каже още нещо, но аз затворих.

Върнах се на масата и келнерката се приближи. Усмихна ми се с уморената си усмивка и вдигна двете чаши.

— Не сте си изпили кафето — отбеляза.

— Няма нищо. Лекарят ми и бездруго ме предупреждава да не прекалявам с кафето. — Дадох ѝ петдоларова банкнота и ѝ казах да задържи рестото. Тя ме погледна и се усмихна неуверено.

— Купете си шапка — казах.