Чернооката блондинка

20

Последвалите събития бяха малко скучновати, или поне на мен така ми се струваше, предвид колоритните и вълнуващи неща, които се бяха случили по-рано. Бърни и кохортата му нахлули в клуб „Кахуила“ и намерили Бартлет до басейна, припаднал от загубата на кръв. Трудничко си проправили път през навалицата от пияни масони, сновящи навсякъде. Флойд Хансън спипали в апартамента му на брега на океана в Бей Сити. Тъкмо си стягал багажа. Бърни ми каза, че ако Хансън не бил помъкнал толкова много неща със себе си, сигурно щял да успее да се измъкне.

— Боже, да беше видял онова място — възкликна Бърни. — Големите снимки на мускулести мъжаги в рамки по стените, пурпурните копринени халати в дрешника. — Махна с ръка и тихо подсвирна. — Ухааа!

Разбира се, попитах го за Канинг. И защо ли не се учудих, че за разлика от Хансън той беше изфирясал? Вечерта, когато Барни повел хората си към къщата на Канинг в Ханкок Парк, птичето вече било отлетяло. Прислугата не знаела къде е отишъл, знаели само, че се прибрал адски набързо с подгизнали дрехи, все едно го е валял пороен дъжд, и заповядал да му приготвят един сак и колата незабавно да го откара на летището. Шерифството се заело да преглежда списъците на заминаващите пътници, а Бърни и хората му отишли на летището и започнали да показват снимката на Канинг на служителите. Едно момиче на гишето за чекиране го разпознало, но името не било Канинг. Служителката не можела да си спомни как се казвал. Взел директен полет до Торонто с възможност за връзка с Лондон, но момичето не знаело какво точно е пишело на билета му. Бърни звъннал в службата си и наредил на своите хора да се заемат със списъка на пътниците от нощния полет на „Еър Канада“, да видят какво ще излезе.

Двамата с него излязохме да пийнем. Предложи „Викторс“ и Бърни ме закара с колата. Поръчах гимлет и за двамата. „Викторс“ е единственият бар, в който знам, че да правят свестен гимлет — тоест наполовина джин и наполовина сок от лайм „Роузис“, с малко натрошен лед. На другите места добавят захар, битер и разни други неща, а не бива. Тери Ленъкс ми показа това място и аз често ходя там и вдигам тост в памет на старото приятелство. Бърни също познаваше Тери, но не като мен.

Попитах къде е Флойд Хансън сега и Бърни ме осведоми, че са го отвели в Централното управление, където момчетата го обработили както си му е редът. Не им се наложило да се преработват. Когато го попитали откъде е кръвта в басейна, той им разказал за мексиканците и как по заповед на Канинг Бартлет ги изтезавал, за да изтръгне сведения, а после им светил маслото. Хансън дори предложил да ги заведе в клуб „Кахуила“ и да им покаже ямата с негасена вар в единия край на територията на клуба, където двамата с Бартлет хвърлили телата.

— Май почвата там е страшно киселинна — отбеляза Бърни.

— Значи, затова имат яма с негасена вар? Колко удобно, когато се налага да се отървеш от един-два трупа.

Бърни не каза нищо.

— Хубаво питие — отбеляза, отпи от гимлета си и примлясна с устни. — Освежително. — Не ме гледаше. Дори когато е с отворени очи, Бърни умее да не гледа нещо конкретно. — Досещам се за какво е искал информация Канинг от теб и от мексиканците — каза. — За приятелчето Питърсън, нали? Черната овца.

Извадих табакерата си и му я поднесох. Той поклати глава.

— Още ли не пушиш? — попитах.

— Не е лесно.

Оставих табакерата и кибрита си върху барплота. Бърни е човек, който не бива да отказва цигарите — така само ще стане още по-раздразнителен. Запалих и издухах три безупречни кръгчета дим — не знаех, че толкова ме бива.

Бърни се намръщи. Страшно му се пушеше. Лицето му потъмня и той ме измери с онзи поглед: хайде казвай, че иначе…

— Добре, Марлоу, да чуем историята.

— Бърни, какво ще ти стане, ако ми говориш на малко име? Поне веднъж.

— Защо?

— Защото по цял ден хората ми казват „Марлоу“, после ме заплашват и ми крещят, след това ме малтретират. До гуша ми дойде.

— Значи, искаш да ти викам Фил…

— И Филип ще свърши работа.

— … и да бъдем приятелчета, така ли?

Извърнах се настрани.

— Зарежи — казах.

Барманът тъкмо минаваше покрай нас и въпросително изви вежда, но аз му махнах да не спира. Гимлетът се пие бавно, ако не искаш на следващата сутрин да се събудиш и главата ти да е като клетка, пълна с какаду. Чувах тежкото дишане на Бърни до мен. Започне ли Бърни да пухти така през хобота си, очаквай неприятности.

— Дай да обобщим как стоят нещата, Марлоу — каза той и започна да отброява с дебелите си месести пръсти. — Първо, този тип Питърсън умира. Някой те наема да разследваш случая. Докато разследваш, се натъкваш на сестрата на Питърсън. След това и тя умира — без никакво съмнение в нейния случай, защото я видяхме с прерязано гърло. Каня те на местопрестъплението и най-любезно те моля да ми разкажеш какво знаеш. Ти ми отговаряш да отида еди-къде си и да направя със себе си еди-какво си…

— Стига де! — възразих. — Държах се съвсем учтиво!

— … а после пак ми се обаждаш, но този път труповете са два, някакъв лакей лежи в безсъзнание до басейна с куршум в крака, един богаташ изфирясва, а друг тип се опитва да изфиряса. И си викам: ама че дяволска работа, Бърни. Толкова дяволска, Марлоу, че когато шерифът научи — което ще стане всеки момент, — ще очаква от мен светкавично да изясня нещата. Знаеш ли кой е този Канинг?

— Всъщност не, но ти, изглежда, ще ме осведомиш.

— Той е един от най-големите инвеститори в недвижими имоти в областта. Собственик е на универсални магазини, на заводи, жилищни комплекси — каквото се сетиш.

— И е баща на Питърсън — додадох. — Тоест на Лин и на Нико.

Това му затвори устата за миг. Проточи шия напред и сбърчи вежди — същински бик, който се готви да връхлети особено досаден матадор.

— Майтапиш се.

— Ще посмея ли да се майтапя с теб, Бърни?

Седеше замислен. Бърни, потънал в дълбок размисъл, е страхотна гледка. Изведнъж се пресегна, грабна табакерата ми, извади си цигара, пъхна я в устата си и драсна клечка кибрит. Подържа пламъчето с изписано в очите съжаление, ала и предизвикателство като на човек, който ще се отдаде на порока, после го допря до връхчето на цигарата и всмука дима продължително и бавно.

— Ах! — въздъхна, издишайки дима. — Боже, адски е вкусно!

Привлякох погледа на бармана и вдигнах два пръста. Той кимна. Казваше се Джейк. Работеше тук, във „Викторс“, когато се запознах с Линда Лоринг, и още я помни. Нищо чудно. Линда е жена, която се помни. Може би трябва да се оженя за нея, ако още проявява интерес, ама надали. Споменах ли, че тя е балдъза на Тери Ленъкс? Силвия Ленъкс, госпожата на Тери, беше убита и Тери опра пешкира. Всъщност Силвия беше убита от обезумяла от ревност жена — съпругът ѝ и Силвия бяха любовници, ама тя още преди това си беше луда. Тери и бездруго искаше да изчезне, поради което инсценира само­убийството си в затънтеното мизерно градче Отатоклан в Мексико, обаче малцина знаят, че самоубийството е инсценирано, включително Бърни. Защо да му казвам? Тери беше мерзавец, но въпреки това го харесвах. Беше мерзавец със стил, а аз ценя стила.

Джейк донесе два нови гимлета. Бърни вече мислеше и пушеше едновременно, а дишането му бе тежко. Имах нужда от това питие, може би дори от още едно след него.

— Чуй ме, Бърни, преди да започнеш пак да броиш разни неща на пръстите си, нека да ти повторя нещо, което вече съм ти казвал: участието ми в тази история с Питърсън е напълно случайно. Няма нищо общо с Канинг, с мексиканците, с убийството на Лин Питърсън и с…

— Опа, по-спокойно, умнико! — вдигна Бърни ръка, която можеше да спре трафика по Бей Сити. — Чакай малко. Значи, твърдиш, че Канинг е баща на този тип Питърсън?

— Точно това ти казвам…

— Но откъде…

— Канинг ми каза. Чул, че издирвам сина му, затова ме прибрал и накара своя човек да ме топне в басейна.

— Ами онези мексиканци, които неговият човек претрепал? Те къде се вписват, по дяволите?

— Убили са дъщеря му, убили са Лин Питърсън.

— Това го знам, ама защо?

— Какво защо?

— Защо са я убили? Защо са я отвлекли от къщата на Нико Питърсън? Какво изобщо са търсели в къщата на Нико Питърсън? — Той млъкна, въздъхна и облегна чело на ръката си. — Може да ме помислиш за глупак, Марлоу, може мозъкът ми да се е изпържил след толкова години работа като ченге, обаче просто не схващам.

— Изпий си питието, Бърни. — Изпуши още една цигара. Отпусни се.

Той рязко вдигна глава и ме изгледа ядосано.

— Ще се отпусна, когато ти престанеш да увърташ и ми обясниш какво става, по дяволите.

— Не мога да ти кажа. Не мога, защото не знам. Замесих се в тази история съвсем случайно. Пак ти повтарям — наеха ме да намеря един човек, когото мислят за мъртъв. А неусетно затънах сред трупове и съм на крачка самият аз да се превърна в труп. Но чуй ме, Бърни, пак ще ти повторя. Не знам какво става, точно както и ти не знаеш. Имам усещането, че една прекрасна сутрин съм излязъл да се разходя и на първия ъгъл съм попаднал във верижна катастрофа. Навсякъде мъртъвци и кръв, горящи автомобили, виещи сирени на линейки, цялата дандания. А аз стоя насред целия хаос и се чеша по главата като Стан Лаурел. Наистина е голяма бъркотия, Бърни, обаче не съм я създал аз. Моля те да ми повярваш.

Бърни изруга и във възбудата си взе почти недокоснатото си питие и го гаврътна наведнъж. Намръщих се. Не се пие така гимлет, едно от най-изисканите питиета на света — семпло, но изискано. Освен това едно от най-изисканите питиета на света трябва да се отпива на малки глътки и бавно, иначе ще те удари като дълбочинна бомба.

Бърни примигна няколко пъти, докато джинът потъваше в тялото му и улучи целта си. После отново се пресегна към табакерата ми и запали още една вещаеща рак пръчица. Наблюдавах го и си помислих, че никак не ми се иска по-късно да съм жената на Бърни или пък котката му, защото най-вероятно в дома на Олс тази вечер щяха да се носят много крясъци и ритници.

— Трябва да ми кажеш — настоя той с глас, одрезгавял от цигарения дим и от алкохола, с който току-що беше облял гласните си струни, — трябва да ми кажеш кой те е наел да търсиш Питърсън. — Бях извадил лулата си, но той стисна китката ми с длан. — И не започвай да си играеш с тази проклетия!

— Добре, Бърни — отвърнах успокоително, — добре. — Прибрах лулата си в джоба и вместо това си запалих цигара, преди Бърни да ги е изпушил всичките. Започнах да търся обходна тактика. — Разкажи ми какво изпя Хансън.

— Как така какво изпя?

— Ами какво ви каза на вас, когато го притиснахте с уредите за мъчение? Какви сведения кихна?

Бърни се изви леко настрани, все едно се кани да плюе, после обратно.

— Нищо съществено — каза с погнуса. — Нищо не знаеше. Допускам, че Канинг не му е вярвал, поне не относно по-деликатните въпроси. Твърдеше, че Канинг искал да разбере какво знаеш за Нико Питърсън, дали има шанс той да е жив и ако е така, къде да го открие. Което не е никаква новина. Що се отнася до мексиканците, Канинг знае, че са убили момичето, и си е отмъстил.

— Как Канинг е докопал мексиканците? Хансън обясни ли ви?

— Има партньори от другата страна на границата. Те пипнали мексиканците и ги докарали тук. Не е лошо да имаш влиятелни приятели, нали? — Вдигна празната си чаша и печално се вторачи в нея. — Каква каша само. Каква повсеместна, невероятно огром­на каша. — Вдигна поглед и го спря върху мен. — Знаеш ли защо съм тук, Марлоу? Знаеш ли защо съм тук, защо пия и пуша с теб? Защото когато си отида вкъщи, шефът ми ще е звънял вече половин дузина пъти, за да пита дали вече сме заловили извършителите, дали тебе съм те прибрал на топло и как да обясни на лъскавите приятелчета на Канинг в общината и на други места, които са и негови приятелчета, защо изобщо е нахлул в онзи негов клуб… как му беше името…

— „Кахуила“.

— … как така сме нахлули в клуб „Кахиула“, чиито членове са всички те, без да го попитам и да му поискам позволение.

— Моля? Отишъл си там, без да информираш шефа?

Шериф Донъли беше избран съвсем наскоро, след като събра няколко хиляди гласа повече от своя предшественик, което изненада всички, включително самия Донъли, допускам. Човекът, когото беше победил, заемаше поста като че ли още от Първата световна война, затова Донъли имаше много да доказва. Столът на шерифа още беше топъл, когато той разположи задника си на него, и още от първия ден си придаваше страхотна тежест — той и бездруго си беше свръхтежичък, — като се облягаше сериозно на Бърни и на другите си служители. Може и да си го заслужаваха, сигурно се бяха поразмекнали по време на предишното управление.

— Прецених, че е спешно — отговори Бърни, — съдейки по твоето описание на машинациите в клуба. Ако бях включил и Донъли, щяхме да затънем във формалности, преди да се задействаме, и всички в клуба, барабар с барманите и градинарите, щяха да духнат много преди да се появим. — Млъкна и ме погледна. — Сега пък какво има?

Явно неволно съм се сепнал. Хрумна ми нещо — огромна, противна, очевидна мисъл.

— Имаш ли списък на хората, които работят там, в клуба? — попитах.

— Списък ли? Какви ги дрънкаш?

— Би трябвало да водят някакъв регистър на служителите — отбелязах, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на Бърни — или ведомост със заплатите, нещо такова.

— За какво говориш?

Отпих от питието си и отново отбелязах превъзходното съчетание на сока от лайм и хвойновия вкус на джина. Добрият стар Тери — ако не друго, със сигурност ми беше отворил очите за един страхотен коктейл.

— Когато бях в клуба, ме заговори някакъв тип — Ламар. Малко е… сещаш се — докоснах с пръст слепоочието си — но не е откачалка, безобиден е. Каза, че ме видял да разговарям с капитан Хук и че той бил от изгубените момчета.

— Капитан Хук, изгубените момчета — повтори Бърни. — Какво е това, за бога?

— Флойд Хансън ми каза, че клубът има политика да наема хора като Ламар — самотници, скитници, хора без минало и без голямо бъдеще. Някаква филантропска проява, макар да не си представям Уилбър Канинг в ролята на филантроп — сигурно е дело на баща му.

Млъкнах. Бърни зачака, после нетърпеливо ме подкани:

— И? Каква е работата?

— Ако Нико Питърсън е жив и смъртта му е инсценирана, трябва да има тяло — в моргата на Лин Питърсън са показали труп и тя го е разпознала като брат си. Може да е излъгала, за да прикрие факта, че Нико е жив и че катастрофата е постановка.

Бърни се позамисли.

— Значи, твърдиш, че тялото в моргата може да е на някой от скитниците, които работят в клуба? Че Нико е убил някого там, облякъл го е в свои дрехи, прегазил е тялото, за да го направи неразпознаваемо, зарязал го е на пътя и избягал?

Кимнах бавно. Самият аз още обмислях този вариант.

— Изгубените момчета, така ми каза Ламар. Ние сме изгубените момчета.

— Кои са тези изгубени момчета, мамка му? И кой е капитан Хук?

— Герой от „Питър Пан“, от Джеймс Матю Бари.

— Значи, този Ламар е откачалка, ама начетена откачалка.

— Говореше за Флойд Хансън. Хансън бил капитан Хук. А през нощта, когато уж умрял Питърсън, Хансън бил един от първите на местопрестъплението и направил първоначалното разпознаване. Върни Хансън отново на разпит, накарай го добре да се препоти този път и се обзалагам, че ще измъкнеш от него цялата история.

Бърни се умълча и се заигра с кибрита ми — премяташе го с пръсти от ръбче на ръбче по барплота.

— Продължаваш ли да твърдиш, че не знаеш повече от нас, останалите?

— Да, Бърни, твърдя го. Сигурно си забелязал, че го казвам вече няколко пъти. Това не създава ли у теб впечатлението, че може пък да казвам истината?

— Всичко тръгна от теб, Марлоу — каза Бърни почти благо и със сведен поглед, загледан в кибритената кутийка. — Ти си ключът към развръзката, усещам го някак.

— Как бих могъл? Аз…

— Млъквай. Не ме интересува нито Питърсън, нито сестра му. Мексиканците също — какво значение имат няколко нелегални черньовци? Пет пари не давам за тази принцеса Хансън, нито за бияча на Канинг с раирания костюм. Виж, самият Канинг е друга работа. Неговото име ще се появи утре по вестниците, освен ако някой не се намеси и не потули работата.

— Нима? И кой ще е той? — Попитах, обаче внезапно се досетих какъв е отговорът, и сърцето ми замря в тревожно очакване.

— Мисля, че едно от многото неща, които не знаеш — отговори Бърни по типичния си наполовина гневен, наполовина самодоволен начин, — е, че Уилбър Канинг е близък делови партньор на Харлан Потър.

Пазеше този коз до последно. Забодох очи в чашата си. Кой ли е измислил гимлета? И откъде му е хрумнало името? Светът е пълен с такива дребни въпроси и само Рипли знае отговорите на всички.

— Аха — казах.

— И какво означава това?

— Означава „аха“.

Харлан Потър притежаваше солидна ивица от калифорнийското крайбрежие, както и десетина големи вестника, поне по последни данни. Освен това беше баща на Линда Лоринг и на покойната госпожа Силвия Ленъкс, следователно беше и тъст на Тери Ленъкс. Накъдето и да се обърнех в живота си, се натъквах на Тери, който с печална усмивка въртеше чашата с гимлет между снежнобелите си пръсти. Интересното беше, че повечето хора го мислят за мъртъв, както мислеха и Нико Питърсън за покойник, ама той не беше, макар че все ме преследваше като призрак на мъртвец.

Помислих си, че ако се бях оженил за Линда Лоринг, Харлан Потър щеше да ми бъде тъст. Тази перспектива изискваше поне три гимлета. Дадох знак на бармана Джейк, той отвърна с кимване, което беше толкова незабележимо, че едва ли можеше изобщо да се нарече кимване.

— Харлан Потър, значи — изпуснах дълга въздишка аз. — Така, така. Лично гражданинът Кейн.

— Прояви малко уважение! — каза Бърни и едва удържа подигравателния си кикот. — За малко да му станеш роднина — чух, че у дъщерята на Потър още тлее любов към теб. Няма ли да ѝ позволиш да сгрее сивия ти животец?

— Не прекалявай, Бърни — рекох спокойно.

Той вдигна помирително ръце.

— Спокойно де, изгубил си чувството си за хумор, Марлоу.

Завъртях се с лице към него на високото столче. Той отмести поглед. Съзнаваше, че е прекрачил границата, но въпреки това продължи:

— Слушай, Бърни, можеш да ме въртиш на шиш колкото искаш за неща, които основателно те интересуват, обаче не припарвай до личния ми живот.

— Добре, добре — промърмори той смутено и продължи да се взира начумерено в пода. — Извинявай.

— Благодаря.

Отново се извърнах към бара, защото не исках той да забележи едва доловимата ми самодоволна усмивка. Не ми се удаваше често сгоден случай да накарам Бърни да се изчерви, а когато се случеше, го изцеждах до последно.

Джейк ни поднесе питиетата. Личеше, че на Бърни не му се пие повече, обаче не можеше да ми откаже предвид факта, че още му беше неудобно, задето бе отворил голямата си уста.

— Така или иначе, най-вероятно си прав — признах, за да си отдъхне малко.

— За кое?

— За това, че Потър сигурно ще се постарае утрешните вестници да не въртят на шиш това приятелче Канинг.

— Аха. — Отпи от питието си и остави чашата върху бара с тревожно изражение. Сигурно скоро му предстоеше среща с Донъли, която нямаше да мине добре, ако Бърни вони на джин, а то си беше така, защото вече беше изпил два гимлета. — Ама че град — цъкна той с език. — Дотук ми е дошло — махна с ръка хоризонтално под брадичката си. — Знаеш ли, че съм в полицията почти четвърт век? Само си помисли. Същинска месомелачка, а аз дори не съм най-качествената мръвка.

— Стига, Бърни, ще вземеш да ме разплачеш.

Той ме изгледа мрачно.

— Ами ти? Защо се преструваш, че твоят свят е по-чист от блатото, в което съм заседнал?

— Навсякъде е едно и също. Но погледни на нещата така: след като от едната страна има хора като теб и мен, везните няма да натежат изцяло в другата посока, където седят типове като Канинг и Потърс с торби злато в скута.

— Дааа, така е — съгласи се Бърни. — Тази вечер си направо въплъщение на оптимизма.

В този момент млъкнах, но не заради присмеха на Бърни, а защото имах опасения относно поставянето на Харлан Потър в същата лига като Уилбър Канинг. Потър беше безпощаден, а и човек не прави такива пари току-така. Говореше се, че състоянието му възлиза на сто милиона — ако не позаобиколи закона, а и сигурно ако не пререже едно-две гърла. Все пак човек, отгледал дъщеря като Линда Лоринг, не можеше да е само лош. Веднъж съм разговарял с него. Тръгна със заплахи, после ми изнесе лекция какви окаяни същества сме ние, останалите, отново ме заплаши и накрая намекна, че може да ми праща работа, ако се държа прилично. Отговорих му: не, много благодаря. Или поне така си мислех.

Бърни си погледна часовника. Беше голям колкото картоф, но пак изглеждаше малък на неговата ръка.

— Трябва да вървя — каза той и се размърда на столчето.

— Не си си допил питието. Коктейлите не са евтини.

— Официално съм на работа. Ето — извади сгънатите си банкноти и остави пет долара на бара, — аз черпя.

Изгледах го, прибрах банкнотата, сгънах я и пъхнах в горния джоб на синята му шевиотена риза.

— Не ме обиждай, Бърни. Аз те поканих, аз плащам. Такъв е етикетът.

— Да, не ме бива особено в обноските. — Той се усмихна, аз също. — До скоро, Фил.

— Налага ли се?

— Такава ми е работата. — Нахлупи си шапката, намести я и докосна ръба с върха на пръста си за поздрав. — Довиждане засега.

Допих питието си и се поколебах дали да не допия и коктейла, който Бърни заряза на бара, обаче има граници, които хора като Филип Марлоу не прекрачват. Платих сметката и на свой ред си нахлупих шапката. Усетих, че Джейк се кани да ме попита как е приятелката ми, тоест Линда Лоринг. За да избег­на въпроса, се престорих, че имам неотложна среща другаде, и избягах.

Беше ясна и прохладна нощ, една голяма звезда беше увиснала ниско на небето и хвърляше остър като кама лъч светлина в сърцевината на Холивуд Хилс. Прилепите също бяха наизлезли, врещяха и пърхаха като късчета овъглена от огън хартия. Потърсих с очи луната, но не я открих. И толкова по-добре — луната винаги ми вдъхва меланхолия. Нямаше къде да отида, нямах нищо за вършене. Спомних си, че съм без кола, махнах на такси и помолих шофьора да ме откара у дома. Беше италианец, едър като Бърни Олс и сърдечен почти колкото него. На всеки червен светофар ругаеше под мустак. Ругатните бяха на италиански, но не ми трябваше превод, за да разбера какво означават думите.

В къщата вонеше така, все едно група хора са висели тук на затворени прозорци цял ден. Подредих си партия шах като по книга, Ласкер срещу Капабланка, в която Капабланка разгромява германския гросмайстор с един от своите най-прелестни и най-смъртоносни ендшпилове. Няма толкова красива партия. Въпреки това не бях в настроение. Още бях замаян от изпития джин и не исках да изтрезнявам. Понякога ти се иска мозъкът ти да престане да работи, а тази вечер моят беше толкова претоварен, че не можеше да си почине. Опитваш се да прогониш някои мисли, обаче те въпреки това се прокрадват.

Качих се в олдсмобила и отидох в „Барнис Бийнъри“, където изпих шест чисти бърбъна и щях да продължа, ако добрият стар Травис, моят ангел закрилник зад бара, не беше отказал да ми сервира повече. Накара ме да му оставя ключовете на колата си, помогна ми да изляза на улицата и ме натовари на такси. Не помня много след това. Някак успях да се кача по стълбите от секвоя, да вляза през вратата и дори да се добера до спалнята си, където се събудих посред нощ, проснат напречно на леглото, ничком и облечен. Вонях на миеща мечка и бях жаден като камила.

Залитайки, се запътих към кухнята, приведох се над мивката и изпих около литър вода направо от чешмата, после се дотътрих до банята, наведох се над тоалетната и изхвърлих няколко литра. Първият беше вода, после литър някаква зеленикава течност, състояща се най-вероятно наполовина от гимлет, наполовина от стомашни сокове. Имах дълъг ден.

И още не беше приключил. Посред нощ ме събуди телефонът. Отначало помислих, че е противопожарната аларма, и щях да хукна навън в тъмното, само че по някаква причина не успях да отворя входната врата. Хванах слушалката, все едно е главата на гърмяща змия. Оказа се Бърни, който искаше да ми съобщи, че току-що са намерили Флойд Хансън обесен на решетката на прозореца в килията си. Беше накъсал постелката на леглото си на ивици и си беше оплел нещо като въже. Прозорецът не бил достатъчно висок, затова се наложило да се провеси със сгънати крака и колене на пода. Беше умирал дълго.

— Значи, това канарче няма да пропее — отбеляза Бърни. Похвалих го какво голямо сърце има. Той се засмя невесело. — Какво ти е? — попита. — Звучиш, все едно устата ти е запушена.

— Пиян съм.

— Какво? Не разбирам какво говориш.

— Казах, че съм пиян. Къркан. Нафарфальокан.

Той отново се засмя, този път по-сърцато. Сигурно беше смешно някой толкова мотан като мен да се опитва да изрече тези думи, особено последната.

Поех си дълбоко дъх, от което ми се зави свят, после главата ми се проясни достатъчно, за да попитам за Бартлет.

— Кой е Бартлет? — попита на свой ред Бърни.

— Боже, Бърни, недей да крещиш — дръпнах аз слушалката от ухото си. — Бартлет е икономът… възрастният тип с палката, когото прострелях в коляното.

— А, той ли! Отпиши го. Последно чух, че е в кома. Изгубил е един тон кръв. Включили са го на система. Може да оживее, може и да не оживее. Гордееш ли се със себе си, Див Бил?

— Той едва не ме удави, мамка му! — изръмжах.

— Това старче? Нещо не си наред, Марлоу.

— Ето, пак ми каза Марлоу.

— Да, мога да ти кажа и много по-неприятни неща. Не съм ти станал най-добро другарче в игрите само защото си ме почерпил няколко питиета. Пък и алкохолът изфиряса още щом стъпих в офиса — Донъли бил на някакво лъскаво благотворително мероприятие и се появи със смокинг, вонящ на одеколон и на изискани мадами. Забелязал си, че на такива места навсякъде мирише на жени?

— Че кога съм ходил на подобни мероприятия?

— Замайва ти се главата. И полезното ти действие намалява. Както и да е, Донъли беше много ядосан, ме съм го измъкнал от бала, обаче това беше нищо в сравнение с реакцията му, когато научи за случилото се в клуб „Кахуила“ — как ти си стрелял по икономи, как Канинг ти е приложил номера с дрогата и после се изпарил яко дим.

— Бърни — подех като неуловимо нежно, неуловимо страдащо създание, както пише поетът9, — аз съм пиян, зле ми е и някой с чук блъска силно в задната част на черепа ми. Днес едва не се удавих. Освен това прострелях човек, който надали ще оживее, но въпреки това не ми е леко, макар да е престъпник. Така че пусни ме да се върна в леглото, ако обичаш.

— Да, отивай да спиш, Марлоу, докато ние будуваме и се мъчим да оправим кашата, която, доколкото виждам, ти си забъркал.

— Съжалявам, че не си харесваш професията, Бърни. Какъв искаше да станеш, учител в детска градина?

Тогава вече той изригна такива думи, каквито няма да откриете дори в книга, увита в кафява хартия и купена от магазин, където щорите винаги са пуснати и над вратата няма никаква табела. Оставих го да нарежда, накрая вдъхновението му се изчерпа и той млъкна, макар че го чувах как диша ядосано в слушалката. И тогава ме попита какво съм направил с пистолета.

— Кой пистолет?

— Кой пистолет ли? Онзи, с който си прострелял Бартлет.

— Бартлет… Хвърлих го.

— Къде?

— В бугенвилията.

— В кое?

— В храстите. В клуб „Кахуила“.

— Тъпо копеле. Не помисли ли?

— Не помислих. Действах инстинктивно. Помниш ли какво е инстинкт, Бърни? Онова нещо, което в най-голяма степен ръководи поведението на обикновените хора, които не са работили в полицията четвърт век.

И му затворих.