Чернооката блондинка

18

Когато бях млад преди няколко хилядолетия, си въобразявах, че знам какво правя. Съзнавах капризите на света — езическите танци, които върти с нашите надежди и желания, — обаче що се отнася до собствените ми действия, бях почти сигурен, че седя стабилно на шофьорското място, здраво стиснал волана с две ръце. Вече не мисля така. Вече знам, че решенията, които си въобразяваме, че вземаме, всъщност са в наши ръце само в ретроспекция, и че по времето, когато нещата действително се случват, ние просто се носим по течението. Не се тревожа особено от съзнанието, че контролирам делата си в нищожна степен. През повечето време се задоволявам да се нося по течението, да шляпам на пръсти във водата и да улавям по някой рибок с ръце. Понякога обаче ми се иска поне да бях опитал да отправя поглед напред и да преценя последиците от постъпките си. Имам предвид конкретно второто си посещение в клуб „Кахуила“, което, със сигурност мога да заявя, беше много по-различно от първото…

Беше следобед и имаше ТВЪРДЕ много хора. Имаше някакво събрание, на което присъстваха доста мъже, предимно възрастни, с пъстри ризи и карирани бермуди. Сновяха между бугенвилиите с високи чаши в ръка и някои от тях не съвсем стабилни на краката си. Носеха червени фесове — същински преобърнати саксии с пискюли. Марвин, пазачът с нервните тикове, звънна в кабинета на директора и ми махна да влизам. Оставих олдсмобила под едно сенчесто дърво и отидох пеша до клуба. На средата на пътя срещнах младока старчок, който ме беше причакал предния път. Изгребваше листата от алеята. Изглежда, не ме позна. Въпреки това го поздравих.

— Капитан Хук да е наоколо? — попитах. Той ме стрелна притеснено с очи и продължи да действа с греблото. Опитах повторно: — Как са изгубените момчета днес?

Той упорито поклати глава.

— Не съм в настроение да разговарям с вас — каза той. — Ще ми навлечете неприятности.

— Е, не искам нищо подобно. Само…

Зад нас се разнесе глас:

— Ламар? Нали те предупредих да не досаждаш на посетителите?

Ламар се сепна и сви рамене, все едно очаква да го ударят. Флойд Хансън се приближи до нас, както обикновено пъхнал ръка в джоба на току-що изгладения си панталон. Днес носеше светлосиво сако, бяла риза и тънка вратовръзка, пристегната с бича глава, изваяна от някакъв лъскав черен камък.

— Здравейте, господин Хансън — поздравих. — Ламар не ми досаждаше.

Хансън ми кимна с кривата си усмивчица, положи длан върху облеченото в кафеникава риза рамо на Ламар и му каза тихо:

— Можеш да тръгваш, Ламар.

— Веднага, господин Хансън — заекна Ламар. Хвърли ми наполовина уплашен, наполовина обиден поглед. После се отдалечи, тътрузейки крака и помъкнал греблото подире си. Хансън го наблюдаваше със снизходително изражение.

— Ламар има добро сърце, обаче си фантазира — обясни ми той.

— Мисли ви за капитан Кук — рекох.

Той кимна усмихнато.

— Не знам откъде изобщо е чул за Питър Пан. Сигурно някой му е прочел историята някога или пък е гледал драматизация. В крайна сметка дори хора като Ламар имат майка. — Извърна се към мен. — Какво мога да направя за вас, господин Марлоу?

— Научихте ли за Лин Питърсън? — попитах.

Той се намръщи.

— Да, разбира се. Трагедия. Не мярнах ли и вашето име в новината за смъртта ѝ във вестника?

— Вероятно. Бях с нея, когато убийците я отмъкнаха.

— Разбирам. Това сигурно ви е съборило.

— Да, „съборило“ е точната дума.

— Защо я „отмъкнаха“, както се изразихте?

— Търсеха брат ѝ.

— Въпреки че е мъртъв?

— А мъртъв ли е?

Хансън не ми отговори, само ме изгледа замис­лено, навел глава на една страна.

— Искате да ми зададете още въпроси за Нико ли? Наистина нямам какво повече да ви кажа.

— Познавате ли човек на име Лу Хендрикс? — попитах.

Той се замисли.

— Собственика на онова казино в пустинята ли? Срещал съм го. Идвал е в клуба един-два пъти.

— Не е ли член?

— Не, идвал е като гост.

В отсрещния край на поляната участниците в събранието нададоха разпокъсани бурни възгласи. Хансън погледна към тях, заслонил очите си с ръка.

— Както виждате, днес тук са „Благородниците от храма“8, а те понякога са малко шумни. Да пийнем по нещо?

— Мисля, че няма да навреди. Стига да не е чай.

Той се усмихна.

— Насам, моля.

Минахме през входната врата, покрай богато орнаментираната рецепция и оперената рецепционистка със сините очила. Групи старци с фесове се мотаеха по коридорите, в бара и в трапезарията.

— Да отидем в кабинета ми — предложи Хансън. — Там е по-тихо.

Кабинетът му се оказа просторна и красива стая с висок таван, дискретно обзаведена с подбрани светли мебели и с няколко красиви индиански черги на пода. Стените бяха облицовани с ламперия от черешово дърво, имаше бюро като онова на рецепцията, само че по-голямо и по-богато украсено. Хансън със сигурност не се скъпеше по отношение на материалните си удобства. Липсваха обаче всякакви признаци за личен живот — нямаше снимки в рамки на съпруга и деца, нито великолепна фотография на любима с цигара и вълниста коса в стил „Вероника Лейк“, каквито типове като Хансън обикновено поставят на видно място върху бюрото си. Може би не си падаше по жени или пък клубът не гледаше с добро око на личните подробности, но всъщност какво значение имаше. Така или иначе, налице беше нещо почти тревожно в икономичната спретнатост на това място.

— Седнете, господин Марлоу — покани ме Хансън. Приближи се до бюфета, върху който бяха подредени различни бутилки. — Какво да ви предложа?

— Уиски, моля.

Той прегледа бутилките.

— Имам „Олд Крау“, ще свърши ли работа? Аз предпочитам мартини.

Наля ми едно чисто уиски, добави няколко кубчета лед, приближи се и ми подаде чашата. Бях седнал на спретнато малко канапе с висока облегалка и струговани дървени крачета.

— Няма ли да ми правите компания? — попитах.

— Не пия, когато съм на работа. Господин Канинг има непоклатими виждания относно опасностите, които крие бутилката. — Отново измайстори трепкащата си усмивка.

— Нещо против да запаля? Господин Канинг има ли виждания относно тютюна?

— Не, заповядайте. — Наблюдава ме как паля цигара. Предложих му табакерата си, но той поклати глава. Запъти се към бюрото си и се облегна на предната му част със скръстени ръце и глезени. — Упорит човек сте, господин Марлоу — небрежно подметна Хансън.

— Искате да кажете, че съм трън в очите.

— Не казах това. Възхищавам се на постоянството.

Отпивах от питието си, пушех си цигарата и оглеждах стаята.

— Какво точно вършите, господин Хансън? Знам, че сте управителят, но какви са задълженията ви?

— Има много административна работа, свързана с управлението на такъв клуб — няма да повярвате.

— И господин Канинг ви е дал картбланш?

Той леко присви очи.

— Повече или по-малко. Може да се каже, че имаме споразумение.

— И какво е то? — Оказваше се, че познавам доста хора, които имат споразумение помежду си.

— Той ми дава свободата да управлявам това място, а аз не му досаждам, ако възникнат трудности. Освен ако трудностите не са — как да се изразя? — такива, че да не мога да се справя сам.

— Какво се случва в този случай?

Той се усмихна и ъгълчетата на очите му се набръчкаха.

— В този случай господин Канинг поема нещата — тихо каза той.

Примигнах, все едно, че имам прах в очите. Бърбънът, изглежда, ме омагьосваше страшно бързо.

— Виждам, че изпитвате сериозно уважение към работодателя си.

— Той е човек, който вдъхва уважение. Между другото, как е питието ви?

— Чудно е. Ухае на огън от цикория в есенен следобед насред горите в Кентъки.

— О, вие сте истински поет, господин Марлоу.

— Попрочел съм туй-онуй от Кийтс навремето. И от Шели. — Какви ги дрънках, по дяволите? Езикът ми неочаквано се сдоби със собствена воля. — Все пак не съм тук да говорим за поезия.

Усетих, че се свличам на канапето, и се помъчих да седна изправен. Взрях се в чашата в ръката си. Алкохолът в нея трепереше, а кубчетата лед се удряха едно в друго тихичко, сякаш обсъждаха нещо помежду си. Отново обходих с поглед стаята и пак примигнах. Слънцето грееше много силно през прозореца, сечеше като с меч дървените щори.

Хансън ме наблюдаваше изключително внимателно.

— Защо сте тук, господин Марлоу?

— Дойдох да си поговорим още малко за Питърсън. За Нико Питърсън. — Езикът отново ми създаваше проблеми, като че ли беше подут два пъти повече от обикновено, и го усещах в устата си като горещ мек картоф с грапава кожица. — Да не говорим за сестра му. — Намръщих се. — Макар че аз вече говорих за сестра му. Нали? Казва се Лин. Казваше се. Хубава жена. Красиви очи. Красиви зелени очи. Разбира се, вие сте я познавали.

— Така ли?

— Разбира се. — Трудно ми беше да изговарям „с“ — все засядаше между предните ми зъби като заплетен конец за зъби. — Видях я онзи ден, когато бях тук. Кога беше това? Както и да е, няма значение. Срещнахме я на излизане от… как му се казваше… плув… плувния басейн. — Приведох се напред, оставих чашата на ниската стъклена масичка пред дивана, но не прецених правилно разстоянието, пуснах я от няколко сантиметра височина и тя се стовари с шумно дрънчене. — Знаете ли, мисля, че съм…

И тогава гласът най-накрая ми изневери. Отново се сурнах напред. Хансън ми се струваше много далеч и някъде високо над мен, освен това трептеше, сякаш съм потънал под вода и го гледам през развълнуваната водна повърхност.

— Добре ли сте, господин Марлоу? — попита той, а гласът му отекна силно в ушите ми. Все още се беше облегнал на бюрото си със скръстени ръце. Видях, че се усмихва.

С огромно усилие накарах гласа си да влезе в действие:

— Какво сте сложили в питието ми?

— Моля? Говорите завалено. Мислех, че издържате на пиене, Марлоу. Явно съм сбъркал.

Протегнах ръка в налудничав опит да го докопам, но той беше много далеч, освен това усещах, че пръстите ми нямат сила да стиснат нищо. Изведнъж изгубих контрол и се строполих на пода тежко, като чувал със зърно. Светлината бавно потъмня.