Чернооката блондинка

10

Не знаех накъде съм се запътил, докато не стигнах. След дъжда въздухът беше свеж и ухаеше меланхолично. Бях смъкнал прозореца на колата си и се наслаждавах на прохладния ветрец, който облъхваше лицето ми. Мислех за Манди Роджърс и за всички други хлапета като нея, пристигнали тук, на Западния бряг, привлечени от обещанието един ден да играят заедно с Дорис и Рок в някаква глупашка смесица от сладникави песни, палта от норка и бели телефони. Сигурно в Хоуп Спрингс някое момче още копнееше за нея. Представях си го съвсем ясно като промитата светлина над Холивуд Хилс — непохватен тип с ръце като лопати и щръкнали уши. Дали изобщо някога мислеше за него там, сред царевичните ниви, с изтерзано от спомени за нея сърце? Дожаля ми за него, нищо че самата тя изобщо не тъгуваше. В такова настроение бях, а и в този час, точно след дъжда.

Паркирах в началото на Нейпиър Стрийт и отидох пеша до къщата на Питърсън. Не ми се искаше да се срещам пак със старчето отсреща, а ако отидех с колата, той сигурно щеше да разпознае олдсмобила — хора като него помнят колите по-добре от хората. Бунгалото му беше заключено и от стареца нямаше и следа.

Този път не отидох на входната врата на Питърсън, а заобиколих отзад. Мократа трева скърцаше под обувките ми.

Дворът беше обрасъл, имаше прецъфтели акациеви храсти и някакво увивно растение с противни жълти цветове, което се беше развилняло и задушаваше всичко, до което се докопа. Тук, точно както и отпред, две дървени стъпала водеха до верандата. Прозорците бяха прашни. Котка на ивици, която спеше на прага, отвори едното си око и ме погледна, после бавно стана и се оттегли с лениво потрепваща опашка. Какво знаят котките за нас, че толкова ни презират?

Пробвах вратата, но беше заключена. Нищо чудно. За щастие, на ключодържателя си имах удобен инструмент от времето, когато работех в прокуратурата. Бях успял да го задържа, след като напуснах, и то се оказа безценно. Беше направено от синкаво-черния метал, от който правят камертоните, и отключваше всяка ключалка, за която се сетите, с изключение на онази голямата във Форт Нокс. Бързо се озърнах първо над лявото си рамо, после над дясното, пъхнах приспособлението в малкия процеп под топката на вратата, побърниках малко със затворени очи и стиснал зъби, после чух как механизмите изщракаха и топката на вратата тутакси се превъртя в дланта ми. Сегашният прокурор се казва Спрингър, политик с грамадни амбиции. Искаше ми се да му обясня как времето, прекарано в неговата служба, още ми помага в работата ми като самотен борец с престъпността.

Влязох, затворих вратата зад гърба си, облегнах се на нея, застинах и се ослушах. Нищо не може да се сравни с покоя в една опустяла къща. В застиналия въздух усетих слаб сладникав мирис на гнило. Имах усещането, че мебелите ме гледат като глутница кучета пазачи, които са толкова оклюмали, че дори не се надигат от хълбоците си и не пролайват. Нямах представа какво да търся. Миризмата на влага и на прах се носеше навсякъде и сивите дантелени завеси, увиснали обезсърчено на прозорците, кой знае защо намекваха за присъствието на тяло някъде — в заключена стая, проснато върху легло насред хлътнатина с човешка форма, все още с лека изненада в очите, вторачени в тъмния таван.

Само че тук нямаше тяло, знаех го. Известно време то беше лежало премазано край пътя в Пасифик Палисейдс, после го бяха вдигнали и откарали в моргата, бяха го изгорили и то вече беше просто разпилени във въздуха атоми. През последните няколко дни, откакто Клеър Кавендиш за пръв път беше прекрачила прага на кантората ми, Питърсън се превръщаше във все по-призрачно присъствие в съзнанието ми — трептящ и неуловим като онези плаващи в окото петънца, които се местят всеки път, когато опиташ да погледнеш право в тях. Но дали всъщност ми пукаше за Питърсън. Ни най-малко. Не за него се тревожех.

Къщата беше малка и трябва да призная, че Питърсън я поддържаше в ред. Всъщност бе страшно спретнато, сякаш никой не живее тук. Огледах дневната, надникнах в спалнята. Все едно болнична сестра бе оправила леглото — завивката беше подгъната в ъглите, а възглавниците бяха гладки като мраморни плочи.

Прерових няколко чекмеджета, отворих и затворих няколко гардероба и после чух някой да пъха ключ във входната врата. Реагирах по един от обичайните начини — косъмчетата на тила ми настръхнаха, сърцето ми заби лудо, дланите ми изведнъж се овлажниха. В такива моменти разбираш какво изпитва едно животно, когато чуе изпукването на клонка под тока на нечий ботуш и зърне силуета на ловеца да се очертава в гората. Бях се навел над бюрото и държах някаква снимка в рамка — възрастна жена, вероятно майката на Питърсън, с кацнали на върха на носа очила със стоманени рамки, вперила неодобрителен поглед към камерата — и когато надникнах през прашното стъкло на вратата, видях очертанието на женска глава. После вратата се отвори със замах. Върнах снимката върху бюрото с бавни и премерени движения.

— Боже! — възкликна жената, отстъпи назад и в уплахата си заби ток в дървения праг. — Кой сте вие?

Тутакси научих две неща за нея: първо, че това е жената, която Манди Роджърс бе виждала с Питърсън. Не знам как разбрах. Понякога тези неща просто те връхлитат и ти ги приемаш. Второто нещо, което разбрах, беше, че вече съм я виждал някъде. Бе попрегърбена брюнетка с масивни челюсти, широк ханш и тежък бюст. Беше облечена с тясна бяла блуза и още по-тясна червена пола и бе обута с бели чехли с високи четвъртити токове. Имаше вид на момиче, което като нищо ще носи малко револверче в чантата си.

— Всичко е наред — казах и вдигнах успокоително ръка. — Аз съм приятел на Нико.

— Как влязохте?

— Задната врата беше отключена.

Видях я, че се опитва да реши дали да остане, или бързо да се омита от къщата.

— Как се казвате? — попита тя решително. — Кой сте вие?

— Филип Марлоу — отвърнах. — Работя в сигурността.

— Коя сигурност?

Удостоих я с една от своите криви усмивки, които казват: о, стига де, аз съм просто едно безобидно човече.

— Вижте, защо не влезете вътре и не затворите вратата. Няма да ви нараня.

Усмивката явно беше свършила работа, защото тя влезе и затвори вратата. Въпреки това нито за секунда не откъсваше очи от мен.

— Вие сте сестрата на Нико, нали? — попитах.

Стрелях на тъмно. Спомних си как Флойд Хансън ми спомена, че сестрата на Питърсън е разпознала тялото в моргата. Трябваше да е тя. Разбира се, можеше и да е някое от многобройните гаджета, за които се бях наслушал, ама не ми се вярваше. Освен това си спомних къде я бях виждал преди — да излиза от вратата към басейна в клуб „Кахуила“ по халат и увила с кърпа главата си.

Същото широко лице, същите зелени очи. Затова Хансън се стъписа за миг, когато се появи тя. Жената беше сестрата на Питърсън, а той не искаше да я срещам.

Сега тя направи няколко стъпки встрани, предпазлива като котка, спря до едно кресло и положи ръка върху облегалката. Беше застанала до прозорец, затова успях добре да я разгледам. Косата ѝ беше почти черна, с дълбоки бронзови оттенъци. У нея имаше нещо неясно и неопределено, сякаш бяха прекъснали създателя ѝ, преди да положи последните щрихи, и той така и не беше довършил работата си. Беше от жените, чиято сестра сигурно беше хубавица, но самите те не.

— Марлоу — каза жената, — така ли се казвате?

— Да.

— И какво търсите тук?

Трябваше да се замисля, преди да ѝ отговоря.

— Преглеждах вещите на Нико — отвърнах неубедително.

— Така ли? Защо? Пари ли ви дължи?

— Не. Нещо мое остана у него.

Тя изви устна.

— Какво? Сбирката ви от марки?

— Не. Просто нещо, което искам да си взема. — Съзнавах колко неубедително звучи, обаче импровизирах и не ми беше никак лесно. Отдръпнах се от бюрото. — Нещо против да пуша? Напрягате ме.

— Пушете, няма да ви забраня.

Искаше ми се да си бях взел лулата, щях да имам време да помисля, докато я пълня. Замотах се с табакерата си и с кибрита, извадих си цигара и запалих, като се стараех да го правя колкото може по-бавно. Тя продължаваше да стои до креслото, все още с ръка върху облегалката, и да ме наблюдава.

— Вие сте сестрата на Нико, нали? — попитах.

— Аз съм Лин Питърсън. Не вярвам на нито една ваша дума. Защо просто не ми кажете истината и не ми обясните кой сте?

Признавам ѝ го, куражлийка беше. В крайна сметка аз бях нарушителят, а тя ме беше спипала да душа в къщата на брат ѝ. Можеше да съм крадец. Можеше да съм откачен, избягал от лудницата. Можеше да съм всеки. Можеше и да съм въоръжен. Обаче тя отстояваше позицията си и отказваше да приеме щуротиите ми. При други обстоятелства сигурно щях да я поканя в някой съмнителен бар, пък да видим какво ще стане после.

— Добре — съгласих се. — Казвам се Марлоу, това поне е вярно. И съм частен детектив.

— Как ли пък не. Пък аз съм Червената шапчица.

— Ето — извадих визитка от портфейла си и ѝ я подадох. Тя я прочете намръщено. — Наеха ме да разследвам смъртта на брат ви.

Жената не ме слушаше. Започна да кима.

— Виждала съм ви — каза тя. — Вие бяхте с Флойд в клуба.

— Да, така е.

— И у Флойд ли е останало нещо ваше, което трябва да си вземете?

— Разговарях с него за Нико.

— Какво за Нико?

— За нощта, в която е загинал. Вие сте били там онази нощ, в клуба, нали?

Тя не отговори.

— Видяхте ли тялото на брат си?

— Флойд не ми позволи.

— Но сте го разпознали на следващия ден в моргата, нали? Трупа на брат си. Сигурно ви е било трудно.

— Не беше много забавно.

Умълчахме се. Бяхме като играчи на тенис, които си почиват между два сета. След това тя пристъпи напред и взе поставената в рамка снимка на намръщената възрастна жена с очилата с телени рамки.

— Това е леля Марджи. Тя ни отгледа. Нико я ненавиждаше. Нямам представа защо държи снимката ѝ върху бюрото. — Остави снимката. — Имам нужда от питие — каза, подмина ме и отиде в кухнята.

Последвах я. Извади бутилка „Дюърс“ от един вграден бюфет и потърси лед в хладилника.

— А вие? — попита тя през рамо. — Искате ли едно?

Взех две високи чаши от една полица и ги оставих върху плота до газовата печка. Жената отнесе формичка с лед до мивката, поля я с вода от обрат­ната страна и няколко кубчета лед паднаха. Тя ги пусна в чашите.

— Я проверете дали няма разредител там долу — нареди ми тя. Отворих шкафа, който тя ми посочи, и вътре имаше няколко малки кутийки „Канада Драй“. Харесва ми как газираната напитка клокочи по кубчетата лед, този звук неизменно ме ободрява. Усещах парфюма на Лин Питърсън — остро котешко ухание. И то ме ободри. Тази случайна среща в крайна сметка май нямаше да се окаже толкова лоша.

— За твое здраве, мой човек! — каза Лин и чукна ръбчето на чашата си в моето. После се облегна назад, опряла задника си в мивката, и ме измери с поглед.

— Не ми приличаш на ченге — отбеляза, — нито частно, нито друго.

— А на какво приличам?

— Трудно е да се каже. На комарджия може би.

— Ами играл съм, не е като да не съм играл.

— Печелеше ли?

— Недостатъчно често.

Топлината от алкохола бавно плъзваше по тялото ми, както слънцето се плъзга по летен хълм.

— Познаваш ли Клеър Кавендиш? — попитах, макар че сигурно не трябваше. — Гаджето на Нико.

Тя се изсмя толкова неочаквано, че за малко да се задави с напитката си.

— Ледената кралица? — попита тя дрезгаво и ме изгледа с невярваща усмивка. — Негово гадже?

— Така ми казаха.

— Е, значи трябва да е вярно. — Тя отново се засмя и поклати глава.

— Тя също е била там, в клуба… когато Нико е умрял.

— Така ли? Не помня. — Жената се намръщи. — Тя ли те нае да си вреш носа в случилото се онази нощ?

Отпих още една глътка от най-доброто на господин „Дюърс“. Вътрешната топлина се засилваше с всяка изминала минута.

— Разкажи ми какво стана в моргата — подканих я.

Тя отново ме наблюдаваше точно както когато ме видя за пръв път.

— Как така какво се случи? Заведоха ме в бяла стая, повдигнаха чаршафа и отдолу лежеше Нико, мъртъв като пуйка в Деня на благодарността. Пуснах една сълза, ченгето ме потупа по рамото, изведоха ме навън и точка.

— Кое ченге? — попитах.

Тя вдигна рамене и после отново ги спусна.

— Не знам кое ченге. Беше там, попита ме дали това е брат ми, аз потвърдих, той кимна, тръгнах си. Ченге като ченге. Всички ми изглеждат еднакви.

С половин ухо чух как отвън на улицата спира кола. Не обърнах внимание, а трябваше.

— Не се ли представи?

— И да го е направил, съм забравила. Я ми кажи, Марлоу, какво става?

Отместих поглед от нея. Дали да ѝ кажа онова, което беше споделила с мен Клеър Кавендиш — как видяла Нико да крачи из навалицата на Маркет Стрийт в Сан Франциско? Да рискувам ли? Тъкмо се канех да заговоря, без да знам какво точно ще кажа, когато забелязах, че тя гледа покрай рамото ми със странно изражение. Обърнах се точно когато задната врата се отвори и в стаята влезе някакъв тип с пистолет в ръка. Мексиканец. Зад него се мъдреше втори мексиканец. Без пистолет. Не му и трябваше, ако съдя по вида му.