Чернооката блондинка

21

Спах до обяд. Как се чувствах, когато се събудих ли? В квартала имаше една улична котка, която се присламчваше към мен с надеждата да я приютя и да ѝ позволя за известно време да управлява живота ми. Беше стара и кекава сиамка, обаче се мислеше за преродена египетска принцеса, разбира се. Онзи ден отварям задната врата и ето ти я фараонската щерка, клекнала на малката веранда и захапала тленните останки на някакво птиче. Хвърли ми обаятелен поглед, нещо като аванс, преди да се нанесе у дома.

Ето това птиче бях аз — с облещени очи и цялото нагризано, — докато лежах върху мокрите от пот чаршафи, взрян в полилея на тавана, който като че ли се въртеше бавно по елипсовидна орбита. От мен да знаете — никога не пийте шест бърбъна след три гимлета. Когато разлепих устни достатъчно, за да отворя уста, с изненада установих, че от нея не излиза гъст зелен пушек. Станах и се замъкнах в кухнята, пристъпвайки много предпазливо като грохнал старец. Сипах няколко лъжици кафе в кафеварката, сложих я на печката и пуснах котлона. После дълго стоях облегнат на мивката и зареял празен поглед към задния двор. Слънцето навън беше кисело като лимонов сок. Скорошният дъжд обаче доста бе посъживил всичко. Повечето цветове на дивата лоза на госпожа Палуса вече започваха да се превръщат в плодчета, но олеандърът зад гаража все още беше обсипан с розови цветове, за чието опрашване се грижеха половин дузина колибри. Ах, природата, само махмурлукът ми разваляше гледката. Кафеварката загъргори досущ като корема ми.

Наметнах се с халат и излязох да взема вестника, който момчето беше метнало на верандата. Спрях се в прохладната сянка и прегледах първата страница. В седма колонка съобщаваха за „инцидент“ в клуб „Кахуила“. Няколко неидентифицирани нападатели нахлули в клуба, последвал сблъсък с охраната — Бартлет не беше споменат, — в резултат на който имало две жертви. Изглежда, управителят на клуба, Флойд Хенсън (изписано погрешно), бил съучастник в нападението и по-късно починал при нещастен случай в полицейския арест. Собственикът на клуба Уилбърфорс Канинг заминал късно предишната нощ за чужбина, но местоположението му се пази в тайна. Подсвирнах и поклатих глава. Трябва да му го признаем на Харлан Потър — реши ли да задуши новина, прави го с впечатляваща изчерпателност.

Влязох обратно в къщата, налях си чаша кафе от кафеварката и я изпих. Беше прекалено силно и горчеше. Или пък в устата ми вече имаше горчив вкус от прочетеното току-що.

Малко по-късно съблякох в банята горнището на пижамата си и се впечатлих от синините, които въжетата на Бартлет бяха оставили по ръцете ми и по гръдния ми кош. Някои бяха сиви като маджун, други — синкаво-пурпурни, трети — отблъскващо серистожълти. Дробовете ми бяха възпалени, след като толкова дълго бяха подложени на натиск от пристегнатите ми гърди и от усилието да не се пръснат, докато главата ми беше под водата, да не говорим за цигарите, които изпуших снощи в „Бийнъри“, потъвайки все по-надълбоко в бутилката с бърбън. Колкото и зле да се чувствах, все пак не бях мъртъв, макар и да се отървах на косъм.

След като се избръснах, взех си душ и се излъсках колкото можах, облякох сив костюм, бяла риза и сложих тъмна вратовръзка. След пиянска нощ е най-добре да избереш трезво облекло. Налях си още една чаша от гъстото кафе, което вече беше доста изстинало, занесох го в дневната, седнах на канапето и за експеримент запалих цигара. Имаше вкус на пелин или поне както аз си представях вкуса на пелина. Подозирам, че най-неуместното нещо, което можеш да направиш при махмурлук, е да пиеш кафе и да поемеш доза никотин, ала все нещо трябва да правиш.

Когато пощальонът донесе втората порция писма за деня и ги пусна през процепа върху плочките в коридора, шумът ме стресна и аз подскочих на сантиметри от земята. В такова състояние бях. Излязох и събрах купчината пликове. Сметки. Оферта от компания в Небраска да ме снабдява с първокачествен бифтек, осолен и изпратен по въздуха. Пред­упреждение от електрическата компания, че съм пресрочил плащането на сметката си. И плик, върху който името и адресът ми бяха изписани с виолетово мастило с четлив наклонен почерк. Помирисах го. „Лангриш Лейс“ — леко ухание, но го разпознах безпогрешно.

Върнах се с плика на канапето, седнах, стиснах го с палеца и показалеца си и вперих поглед в него. Спомних си как Клеър Кавендиш седеше на малката си маса от ковано желязо в оранжерията онзи ден — ден, който вече ми се струваше адски отдавна, и пишеше с изисканата си писалка. Оставих плика на ниската масичка, погледах го още малко, докато допушвах цигарата си. Какво ли щеше да бъде: официално писмо, с което да ме разкара, да нанесе последния удар? Обвинителна бележка, че съм влязъл в неправомерни отношения с клиент? Щеше ли да ме уволни? Или пък чек, с който урежда сметката дотук и кратко се сбогува с мен?

Имаше само един начин да разбера. Взех плика, пъхнах пръст под капачето и в същия момент си представих как Клеър го е близнала, острото розово връхче на езика ѝ се беше плъзнало по ръба и бе навлажнило лепилото.

Това беше. Без адрес на подател, без поздрав, без име, само инициали. Не искаше да рискува. Беше ръкописната версия на ритник в корема. Отначало се вбесих, но после си наредих да не правя тази глупост. Ядосаш ли се, натоварваш черния дроб, а това никак не е хубаво.

Оставих хладната кратка бележка на Клеър Кавендиш настрани, облегнах се на дивана, запалих още една цигара и понеже нямаше как да го избегна, се замислих. Тази история с Нико Питърсън ми се струваше безсмислена още от самото начало. Неотдавна попаднах на една хубава дума — палимпсест. В речника пишеше, че е ръкопис, чийто оригинален текст е частично заличен и отгоре е написан нов. Сега си имах работа с нещо подобно. Бях убеден, че зад всичко случило се крие друга версия на събитията, която не можех да разгадая. Въпреки това знаех, че я има. Когато работиш дълго работа като моята, развиваш усет за липсващите факти.

Отново и отново обмислях нещата, седнал на дивана в кроткото пладне — хубавата страна на това да живееш на улица без изход е, че движението не е оживено и затова винаги е тихо. Обаче всичко си беше както преди и аз не стигнах доникъде, поне до нищо ново. Бях сигурен — единственото, в което бях сигурен, беше, че Клеър Кавендиш е парченце от пъзела, което изобщо не се вписва. Нико Питърсън донякъде ми бе понятен. Беше син на богаташ, чиято цел в живота беше също да забогатее и да се изплюе в лицето на баща си, само дето не притежаваше нито ума, нито дързостта, нито безскрупулността на стареца си, нито каквото там е нужно, за да спечели един милион долара. Доникъде не бе стигнал с бизнеса си като агент — дори Манди Роджърс беше прозряла, че е безполезен, — а и най-вероятно беше попаднал в неподходяща компания.

Освен това подозирах, че каквато и контрабандна стока да е пренасял Нико Питърсън в куфар, за да я предава на Лу Хендрикс, тя е струвала много пари — човек инсценира смъртта си за жълти стотинки. Също бях почти сигурен, че Флойд Хансън е бил съучастник на Нико и му е осигурил някое от своите изгубени момчета като резервен труп. Допусках, че Уилбър Канинг не е знаел какви са ги вършели Хансън и Нико, и е бил убеден, че Нико е мъртъв, преди да се появя аз. Що се отнася до Гомес и до Лопес, предполагах, че те са истинските собственици на съдържанието на куфара, с който е духнал Нико, и че са пристигнали тук да намерят Нико и да си върнат стоката.

Оставаше Клеър Кавендиш. Тя ме нае да намеря Нико, който я беше преметнал зрелищно, като, първо, се беше престорил на мъртъв, а после се беше появил жив, обаче аз не се връзвах на тази история. Още от самото начало не можех да повярвам, че жена като нея се е забъркала с тип като Питърсън. Да, има жени, които обичат да ровят в мръсотията — възбужда ги рискът да изгубят репутацията си и може би дори да навредят на здравето си. Ала Клеър Кавендиш не беше такава. Представях си как се хвърля в обятията на някой мерзавец със стил и пари. Добре, беше си легнала и с мен — човек, който нямаше представа как да мести скоростите на модерна чуждестранна спортна кола. Беше ми необяснимо. Как да го проумея, след като замислех ли се за това, си я представях в леглото си, надвесена над мен в светлината на лампата, гали устните ми с връхчетата на пръстите си, разпуснала дългата си руса коса около лицето ми? Може би ѝ напомнях за човек, когото е познавала някога — и дори е обичала. Или пък просто ме предразполагаше, за да ме използва за това, за което възнамеряваше да ме използва, по дяволите! Не ми се искаше особено да допускам тази възможност. Но веднъж като ти влезе нещо в главата, не можеш да го прогониш.

Телефонът се озова в ръката ми и вече набирах номера, преди да осъзная какво правя. Понякога просто следваш инстинктите си като добре дресирано куче, което подтичва подир господаря си. Вдигна прислужница, която ме помоли да почакам. Чувах стъпките ѝ, докато се отдалечаваше по кънтящия коридор. Една къща трябва да е адски голяма, за да предизвиква такова ехо. Спомних си озадаченото изражение на Доротея Лангриш, докато ми обясняваше как е натрупала състояние от пресованите листенца на едно цвете. Шантав свят.

— Да? — обади се Клеър Кавендиш с тон, способен да създаде тънък слой лед върху езерото Тахо. Казах, че бих искал да я видя. — Така ли? Имаш ли какво да ми съобщиш?

— Искам да те попитам нещо.

— Не може ли да ме попиташ по телефона?

— Не.

Мълчание. Не разбирах защо се държи толкова студено. Не се бяхме разделили както трябва в къщата ми през онази нощ, но се бях притекъл, когато ми се обади, че брат ѝ е погълнал свръхдоза. Което не ме правеше сър Галахад, ама все пак не заслужавах този смразяващ тон, нито злобната кратка бележчица, която ми беше изпратила.

— Какво предлагаш? — попита тя. — Не е уместно да идваш в къщата.

— Какво ще кажеш да обядваме?

Тя отново помълча няколко секунди.

— Добре. Къде?

— В „Риц-Бевърли“. — Първото място, което ми хрумна. — Там се срещнах с майка ти.

— Да, знам. Мама днес е извън града. Ще дойда там след половин час.

Отидох в спалнята и се огледах в огледалото на гардероба. Сивият костюм изглеждаше опърпан, освен това беше почти същият цвят като лицето ми. Облякох си тъмносин и замених вратовръзката си с червена. Дори се зачудих дали да не си лъсна обувките, но не ми се искаше да се навеждам в деликатното състояние, в което се намирах.

Когато излязох и видях празното място до тротоара, първо си помислих, че колата ми е открадната. После си спомних, че Травис беше взел ключовете ми предната вечер и ме беше изпратил у дома с такси. Тръгнах надолу по улицата към Лавровия каньон. Слънцето напичаше евкалиптите и свежото им ухание се разнасяше във въздуха. Казах си, че не се чувствам никак зле, и почти си повярвах. Край мен профуча такси и аз му свирнах да спре. Шофьорът беше едър като лос и когато го погледнах, се сепнах — беше същият италианец, когото спрях предишната вечер пред „Викторс“. Този град от ден на ден се смаляваше. Настроението му не се беше подобрило и той постарому си ругаеше на всеки светофар, който беше против нас, като че ли някой го правеше нарочно, щом наближим.

Очертаваше се ден, пълен със съвпадения. В „Бевърли“ ме поведоха към същата маса, на която бях седял с госпожа Кавендиш. И келнерът беше същият. Помнеше ме и попита притеснено дали и госпожа Лангриш ще дойде. Успокоих го и той се усмихна, все едно тъкмо си е помислил за Коледа. Поръчах си мартини с водка — какво пък толкова — и го помолих да го направи сухо като Солт Лейк Сити.

— Разбрано, сър — тихо каза той. Нямаше да се учудя, ако ми беше намигнал. Беше опитен, със сигурност отдалече забелязваше кой е махмурлия.

Поразгледах, докато пристигне питието ми. Днес дори добре оформените задни и предни части на статуите на Нефертити не можеха да ме заинтригуват. Няколко маси бяха заети както винаги от дами, излезли да обядват, имаше и няколко души със сериозен вид, които се държаха енергично и делово. Двама млади седяха един до друг на тапицирана пейка под една палма. Сигурно младоженци — на лицето му беше изписана характерната глуповата усмивка, а смучката на нейната шия беше с големината и цвета на мидена черупка. Пожелах им наум щастие и късмет. Защо не? Дори човек с дървена глава няма как да не се усмихне добронамерено на такава нежна проява на млада любов.

Мартинито ми пристигна върху лъскав поднос. Беше студено, съвсем мъничко мазно и щастливо се препъна в зъбите ми със сребристо подрънкване.

Тя не закъсня много. Келнерът я доведе до масата. Беше облечена с бял вълнен костюм и с някакво подобно на елек сако и тясна пола. Носеше кремава сламена шапка с черна панделка и широка увиснала периферия. Устата ми пресъхна. Наблюдаваше ме изумено — представях си на какво приличам — и когато наведох лице към нея, тя целуна бързо въздуха на няколко сантиметра от бузата ми и промърмори:

— Божичко! Какво се е случило?

Келнерът се навърташе край нас, затова се извърнах към него:

— Дамата ще ми прави компания с мартинито.

Клеър понечи да възрази, но аз се престорих, че не забелязвам. Щеше да бъде течен обяд. Тя остави чантата си от лачена кожа на масата и седна бавно, загледана в мен.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза.

— А ти изглеждаш като банковата сметка на майка си.

Не се усмихна. Началото не беше добро.

— Какво се е случило? — попита отново.

— Сигурно ти би описала вчерашния ден като „тежък“. Прочете ли статията в сутрешния брой на „Кроникъл“?

— Каква статия?

Усмихнах ѝ се озъбено.

— За ужасния инцидент в клуб „Кахуила“. Не ми се мисли какво сполетя това място заради двамата мъртви мексиканци и управител, който се оказа подлец. Ти, разбира се, познаваш Флойд Хансън.

— Не бих казала, че го познавам.

Келнерът дойде с питието ѝ и остави чашата пред нея почти с благоговение. Забелязах как я измерва преценяващо с поглед — келнерите са специалисти в това отношение. Сигурно и на него му беше пресъхнала устата. Тя го удостои с лека усмивка в знак на благодарност и той се оттегли с поклон.

— Сигурно публикуваното във вестника не отговаря съвсем на случилото се — каза Клеър. Гледаше ме с едно око изпод провисналата периферия на шапката си. — Рядко е така. Ти беше ли в клуба? Вероятно затова денят ти е бил… как го каза… тежък.

Не отговорих, само продължих да наблюдавам това изпитателно око и да се усмихвам непреклонно.

— Защо твоето име не е споменато? — попита тя.

— Имам приятели нависоко.

— Имаш предвид бащата на Линда?

— Да, сигурно Харлан Потър е вдигнал телефона. Линда каза ли ти откъде се познаваме?

Сега тя ми се усмихна, но едва-едва.

— Не ми каза, но се досещам от начина, по който говори за теб. Взаимни ли са чувствата?

Запалих цигара.

— Не съм дошъл да говорим за Линда Лоринг — казах по-остро, отколкото възнамерявах. Тя трепна, но само защото го смяташе за редно.

— Извинявай, не исках да съм любопитна.

Отвори чантата и извади цигарите си — значи, днес беше ден за „Блек Рашън“ — и пъхна една в абаносовото си цигаре. Приведох се през масата и ѝ поднесох запалена клечка.

— Добре — издуха тя дима към тавана, — за какво си дошъл да говорим?

— Ами допускам, че помежду ни има една-единствена тема, госпожо Кавендиш.

Тя помълча, преценявайки тона, с който произнесох името ѝ.

— Малко е късно да се връщаме към официалния тон, не мислиш ли? — тихо попита тя.

— Мисля, че така е най-добре, ако искаме отношенията ни да бъдат строго професионални.

Тя ме удостои с поредната мимолетна усмивка.

— Така ли?

— Ами бележката, която ми изпрати, със сигурност звучеше делово.

Тя лекичко поруменя.

— Да, може би е била твърде рязка.

— Госпожо Кавендиш, помежду ни има известни недоразумения.

— Какви недоразумения?

Казах си, че моментът не е подходящ да си позволявам лукса да се гневя.

— Недоразумения, които трябва да изясним.

— И как да го направим?

— От теб зависи.

— Ами, първо, бъди искрена с мен относно Нико Питърсън.

— Искрена ли? Не съм сигурна, че разбирам какво имаш предвид.

Чашата ми беше празна — дори маслината бях изял. Привлякох вниманието на келнера, той кимна и се отправи към бара. Изведнъж се почувствах изморен. Гърдите и ръцете още ме боляха зверски, усещах и глухо, далечно боботене в главата, вече имах усещането, че си е там открай време. Имах нужда да полегна на хладно и сенчесто място и да си почина мъничко.

— Няма нищо неразбираемо или озадачаващо в думите ми, госпожо Кавендиш, макар че самият аз не разбирам и съм озадачен. Погледни нещата от моя гледна точка. Отначало ми се струваше просто. Идваш в кантората ми и ме молиш да намеря приятеля ти, който е изчезнал. Не си първата жена, която сяда на онзи стол и ме моли за същото. Мъжете нерядко са безволеви и страхливи, затова често, когато любовта избледнее, те предпочитат да се пръждосат, вместо да застанат срещу любимата жена и да ѝ заявят, че за тях тя вече е история. Слушах те и макар да имах някои резерви…

— Какви?

Тя настойчиво се беше привела напред, цигарето ѝ стърчеше под остър ъгъл, а пушекът от цигарата ѝ се извиваше нагоре в тънка и пъргава струйка.

— Както вече казах, не си те представям с човек като Нико Питърсън, какъвто ми го описа.

— И що за човек е това?

— Не е твоят тип. — Тя понечи да каже нещо, но аз я прекъснах. — Недей, нека да продължа. — Не само тя можеше да бъде рязка.

Келнерът донесе новото ми мартини. Приех охотно прекъсването. Звукът на собствения ми глас заприлича на стържещ бас, акомпаниращ на барабаните в главата ми. Отпих прохладна глътка от питието си и си спомних онзи стих от Библията за кошутата, която жадува за водни потоци. Добре че авторът на псалма не е чувал за водка.

Отново запалих цигара и продължих:

— Както и да е, въпреки опасенията си се съгласих да го намеря. След това установих, че той е преминал в Блажените ловни полета, но пък после се оказа, че не е, защото ти си го видяла на Маркет Стрийт в модерния и изискан град Сан Франциско. Интересно, казах си, нахлупих си ловната шапка и започнах преследването. Обаче преди да се усетя, край мен започнаха да избиват хора. И мен самия за малко да ме убият, и то неведнъж. Което ме стъписа. Обърнах се назад и огледах объркания път, който бях изминал, видях те в началото, откъдето бях тръгнал, с онова твое неразгадаемо изражение, което толкова добре опознах. И се запитах: възможно ли е всичко да е толкова просто, колкото ми се стори отначало? Със сигурност не.

Сега вече и аз се приведох напред, докато лицата ни се озоваха на сантиметри разстояние едно от друго над масата.

— И така, госпожо Кавендиш, питам те, толкова ли е просто, колкото ми се стори? Ето това имам предвид, когато те помолих да си честна с мен. Веднъж ме помоли да направя облога на Паскал. Направих го. И мисля, че загубих. Между другото, не си докоснала питието си.

Облегнах се на стола си. Клеър Кавендиш погледна надясно, после наляво и се намръщи.

— Току-що си дадох сметка, че това е любимата маса на майка ми — каза тя.

— Да, съвпадение — отвърнах.

— Разбира се, вие сте се видели тук, нали?

— Точно на това място.

Кимна разсеяно. Явно си мислеше разни неща, пресяваше, съобразяваше, решаваше. Свали си шапката и я остави на масата до чантата си.

— Ужасна ли ми е косата? — попита.

— Прекрасна ти е.

И бях искрен. Все още бях влюбен в нея по някакъв болезнен и безнадежден начин. Какъв глупак съм само.

— За какво говорехме? — попита тя.

Мисля, че наистина беше изпуснала нишката. Хрумна ми, че може и да не знае повече от мен, че може би фактът, че ме е наела да потърся Нико Питърсън, наистина няма връзка с всичко, случило се впоследствие. В крайна сметка възможно беше. Животът е много по-объркан и несвързан, отколкото си признаваме. Желанието ни всичко да има смисъл, да е спретнато и подредено, ни кара да си съчиняваме сценарии и да ги нахлузваме насила върху реалния ход на събитията. Имаме такава слабост, но сме се вкопчили на живот и смърт в нея, защото иначе за нас няма живот — добър или лош.

— Говорехме, или поне аз, че много бих искал да ми обясниш каква е връзката между факта, че ме нае да издиря Нико Питърсън, и отвличането и убийството на сестрата на Питърсън, с последвалото убийство на нейните убийци, със самоубийството на Флойд Хансън, с бягството на Уилбър Канинг от страната и с факта, че всички тези хора се хвърлят насам-натам, а всъщност все едно връхлитат мен като стадо бизони.

Тя бързо вирна брадичка и се взря в мен.

— Какво каза за Флойд Хансън? Във вестника пишеше…

— Знам какво пише във вестника. Обаче смъртта на Хансън не е злополука — разкъсал е чаршафа си, оплел е въже, метнал е примката на шията си, вързал е единия край за решетката на прозореца и се е увесил. Само че прозорецът не е достатъчно високо от пода, така че трябвало да подгъне крака и да виси, докато остане без дъх. Само си помисли какво му е струвало всичко това.

Лицето ѝ отново стана пепеляво, при което черните ѝ очи изпъкнаха огромни, влажни и лъскави.

— Мили боже, клетият човек — прошепна тя.

Наблюдавах я внимателно. Винаги познавам кога някой се преструва, но при жените не съм сигурен.

— Мръсна история — казах, като се стараех да говоря тихо и внимателно. — Лин Питърсън е умряла по жесток и болезнен начин. Същото важи за Флойд Хансън, макар че той вероятно си го е заслужавал. Двамата мексиканци са били пребити до смърт и макар че на никой не му е жал за тях, стореното е коравосърдечно и грозно. Може би не съзнаваш пълните размери на онова, в което си се забъркала. Дано да е така, или поне се надявам, че е така. Вече не можеш да се преструваш. Е, вече готова ли си да ми кажеш? Готова ли си да ми довериш нещата, които съм убеден, че криеш от мен още от самото начало?

Тя се взираше някъде пред себе си, виждаше ужасии и сигурно наистина ги съзираше за пръв път.

— Не мога… заекна тя. — Аз не… — Сви ръката си на юмрук и притисна побелелите си кокалчета към устните. Жена на съседната маса я наблюдаваше и каза нещо на мъжа срещу себе си, който също се обърна да погледне.

— Пийни малко — посъветвах я. — Питието е силно, ще ти се отрази добре.

Тя бързо поклати глава, все още притиснала юмрук към устата си.

— Госпожо Кавендиш… Клеър… — приведох се напред над масата и заговорих с настойчив шепот: — През цялото време пазя името ти в тайна. Един много корав полицай — всъщност двама полицаи, доста сериозно ме притиснаха да им разкрия кой ме е наел да издирвам Нико Питърсън. Нищо не им издадох. Заявих им, че издирването на Питърсън няма нищо общо с другите неща, които се случват, че съм замесен по чиста случайност. Ченгетата обаче не обичат съвпаденията — това нарушава представата им за устройството на света. По една случайност в конкретния случай им е удобно да приемат думите ми за чиста монета, колкото и да мърморят. Ако се окаже, че греша, те няма да повярват, че е било грешка, и ще стоварят върху ми цялата мъст на Йехова. Нямам нищо против — и преди съм го преживявал, че даже и по-зле. Ала в този случай ще се доберат до теб. А на теб няма да ти хареса как ще се почувстваш, повярвай ми. Дори ако по някаква причина не си загрижена за себе си, помисли какво ще причини скандалът на майка ти. Преди време тя се е нагледала на насилие и е страдала достатъчно за цял живот. Не я подлагай отново на това мъчение.

Млъкнах. Вече ми беше втръснало да слушам собствения си глас, към самотния барабанист в главата ми се беше присъединила цяла перкусионна секция, група аматьори, които компенсираха липсата на умения с енергичност. Днес още нищичко не бях хапвал и водката прогаряше като киселина беззащитните ми вътрешности. Клеър Кавендиш седеше прегърбена срещу мен, все още загледана пред себе си, и изведнъж ми се стори грозна, прииска ми се да съм някъде другаде, където нея я няма.

— Дай ми време — каза тя. — Нужно ми е време да помисля…

Изчаках. Личеше си, че тя няма да продължи.

— За какво? — попитах. — Трябва ли да се посъветваш с някого?

Тя бързо вдигна поглед към мен.

— Не. Защо питаш?

— Не знам. Просто ми се стори, че преценяваш какво ще каже някой друг, когато му предадеш днешния ни разговор.

Вярно беше — тя наистина, изглежда, мислеше за някого другиго, същия, за когото мислеше онази вечер в спалнята, макар да не знам как се бях досетил. Съзнанието има порти, на които настоява да се облегне и да затвори плътно, докато онова, което е отвън, изгуби значението си, пантите поддадат, въп­росното нещо се разцепи и вътре нахлуят всякакви неща.

— Дай ми време — повтори тя. Вече и двете ѝ ръце бяха стиснати на юмруци, които един до друг притискаха масата. — Опитай се да ме разбереш.

— Точно това правя, опитвам се да разбера.

— Знам и го оценявам — отново вдигна очи тя някак умолително, — наистина.

Изведнъж стана много заета, започна да си прибира цигарите и абаносовото цигаре в чантата. Взе си и шапката и си я сложи. Периферията лениво полегна върху челото ѝ като погалена от лек повей. Как можах дори за секунда да я помисля за грозна? Как ми хрумна, че е нещо друго освен най-прелестното същество, което съм виждал или което някога ще зърна? Диафрагмата ми се надигна като път, който се надипля при земетресение. Щях да я изгубя, щях да изгубя тази безценна жена, нищо че всъщност никога не я бях притежавал, и тази мисъл ме изпълни с мъка, каквато не вярвах, че е възможно човек да изпита и въпреки това да оцелее.

— Не си отивай — помолих я.

Тя ме погледна и примигна бързо, сякаш е забравила за присъствието ми или сякаш вече не ме познава. Изправи се. Леко трепереше.

— Късно е, имам уговорка.

Лъжеше, разбира се. Нямаше значение. Още от малка я бяха научили да изрича такива лъжи, дребни светски лъжи, които всички приемат за даденост, поне всички в нейния свят. Изправих се и ребрата ми проскърцаха под обвивката си от наранена плът.

— Ще ми се обадиш ли? — попитах.

— Да, разбира се.

Мисля, че тя не ме чу, но и това нямаше значение.

Извърна се и тръгна. Искаше ми се да протегна ръка и да я спра, да я задържа тук, при мен. Видях се как се пресягам и я хващам за лакътя, но това се случи само във въображението ми, тя промърмори нещо, което не чух, обърна ми гръб и се отдалечи, криволичейки между масите, без да обръща внимание на мъжките погледи, които я следяха.

Отново седнах, макар че сякаш по-скоро се стоварих на стола. Върху масата се мъдреше непокътнатото ѝ питие със самотната маслинка. Угасената ѝ цигара в пепелника със следа от червило. Погледнах към своята наполовина празна чаша, към смачканата салфетка, към прашинките пепел върху масата, които дори дъхът щеше да отвее. Това са нещата, които остават, това са нещата, които помним.

Отидох с такси до „Барнис Бийнъри“, за си взема колата. На предното стъкло бяха боднати три глоби за паркиране. Скъсах ги и ги изхвърлих в канавката. Не валеше, явно само очите ми бяха влажни.