Чернооката блондинка

15

Шофирах с отворен прозорец. Хладният нощен въздух милваше подутата ми буза, но не беше толкова нежен, колкото пръстите на Клеър Кавендиш по-рано, преди да съсипя всичко и тя да си тръгне в мрака гневна и уплашена. Не можех да избия от главата си мисълта за нея. И толкова по-добре, защото така не ми се налагаше да мисля за сестрата на Нико Питърсън и за онова, което най-вероятно я очакваше във водохранилището. Освен това не изгарях от желание да разсъждавам над сериозната грешка, която бях допуснал, като бях ядосал двамата мексиканци. Ако не го бях сторил, ако бях запазил хладнокръвие и бях намерил начин да ги залъжа, може би щях да им попреча да отвлекат жената. Малко вероятно, но не невъзможно. Щях обаче да се терзая по този въпрос друг път, не сега.

Енсино не беше далеч, но макар че улиците бяха празни, аз се влачех бавно, защото не изгарях от нетърпение да пристигна. Тери Ленъкс живееше в Енсино, в голямо имение с къща в псевдоанглийски стил, което заемаше няколко акра имот. Това беше по времето, когато съпругата му все още бе жива и той отново се беше оженил за нея — двамата се събраха два пъти, което вероятно вещаеше двойна доза неприятности.

Тери все още ми липсваше. Самият той беше цяло бедствие, но ми беше приятел, а в този свят, в моя свят, това е рядкост — аз не се сприятелявам лесно. Чудех се къде ли е той сега и какви ги върши. Последното, което чух — че е в Мексико и харчи парите на покойната си съпруга. Надали беше останало много, като знам как харчеше Тери. Обещах си скоро да изпия във „Викторс“ един гимлет в негова чест. Преди с Тери все там ходехме, а после, когато го мислех за мъртъв, отидох един-два пъти и вдиг­нах чаша в негова памет. За известно време Тери заблуди всички ни.

Бях толкова изморен, че едва не се блъснах в табелата „Влизането забранено“. Завих надясно и веднага забелязах светлините отпред. Имаше две патрулки, паркирани с муцуните една срещу друга отстрани на пътя, там беше и очуканият шевролет на Бърни, и линейката с отворена задна врата, от която струеше светлината. Странна сцена по тези безлюдни места, под подобните на стражи борове.

Спрях и когато излязох от колата, гърбът ми за малко да се скове — толкова се бях схванал от шофирането. Закопнях за леглото си, дори без Клеър Кавендиш в него. Стар съм вече за тези работи.

Бърни стоеше близо до някакъв тип с бяла престилка — или санитар, или от хората на патолога. В краката им имаше нещо с формата на тяло, покрито с одеяло. Бях запалил цигара, но сега я пуснах на земята и я настъпих. След няколко крачки се върнах, за да се уверя, че е угаснала. Едно е да подпалиш Западен Холивуд, както ме беше предупредил, че може да направя, старецът от улицата на Нико Питърсън, но Енсино беше друга работа. Пожар в Енсино щеше да отвори огромна дупка в капитала на половината застрахователни компании в Лос Анджелис и отвъд. Къщата на Тери Ленъкс — или по-точно къщата на съпругата му — струваше сто хиляди и повече. Притесненията ми бяха напразни обаче — почвата беше подгизнала след скорошния дъжд и всичко миришеше на влага и на смола.

Недалеч от Бърни стояха трима-четирима полицаи с униформи и няколко цивилни с шапки, които плъзгаха лъчите на фенерчетата си по земята. На светлината проблясваха борови иглички. Останах с впечатлението, че на никого не му се залавя с издирването. Двама мексиканци с кола най-вероятно отдавна вече бяха прекосили границата и надали имаше улики, които да ни отведат до тях.

— Защо се забави толкова? — попита Бърни.

— Няколко пъти спирах да се любувам на околността и да се отдам на поетични въжделения.

— Как пък не. Хайде де… Какви ги вършиш, откакто бях у вас?

— Наваксах си с бродерията — отговорих. Поглед­нах към покритото с одеяло тяло на земята. — Това тя ли е?

— Според шофьорската ѝ книжка. Няма да я разпознаят лесно. — Той отметна едното ъгълче на одеялото с върха на една от тромавите си обувки. — Съгласен ли си?

Да, мексиканците наистина си бяха поиграли с нея. Имаше много повече лице в сравнение с последния път, когато я видях — беше се издуло като тиква и бе синкаво-черно. Чертите ѝ също не си бяха на мястото. Освен това на гърлото ѝ, точно под брадичката, беше изрязано нещо като голяма втора уста. Сигурно бе дело на Лопес с неговата ножка. За секунда отново си представих Лин, застанала до мивката в къщата на Питърсън с формичката за лед в ръце, извърната, за да ми обясни къде да потърся бутилките „Канада Драй“.

— Кой я е намерил? — попитах.

— Две хлапета с кола, които си търсели място да се натискат здравата.

— Как е умряла?

Бърни произведе нещо като смях.

— Погледни я — как според теб?

Мъжът с бялата престилка се зае да обяснява:

— Има дълбока и непрекъсната напречна рана на шията, прорязваща и вените, и артериите. Невъзможно е било да оцелее.

Вторачих се в него. Беше възрастен човек, беше виждал какво ли не и изглеждаше изморен като мен.

— Извинявай — нехайно подметна Бърни, — това е доктор… как ви беше името?

— Торънс.

— Това е доктор Торънс. Докторе, запознайте се с Филип Марлоу, частен детектив. — Извърна се към мен. — Иска да каже, че са ѝ прерязали гърлото. Бих казал, че е било избавление, предвид кога се е случило. — Хвана ме под ръка, обърна ме и двамата се поотдалечихме. — Кажи ми истината, Марлоу. Тази жена означаваше ли нещо за теб? — попита ме тихо.

— Видях я вчера… за пръв път. Защо?

— Лекарят твърди, че онези типове доста са се позабавлявали с нея. Нали ме разбираш? Преди да е подхванат със запалени цигари, с боксовете и с ножа. Съжалявам.

— И аз съжалявам, Бърни. Но каква полза — нищо няма да постигнеш така. Виждал съм я само веднъж и успяхме да разменим само няколко думи, преди да нахлуят мексиканците.

— Пийвали сте заедно.

Дръпнах ръката си.

— Което не означава, че сме си купували годежни пръстени. Непрекъснато пия с най-различни хора. Обзалагам се, че ти също.

Той се отдръпна и ме погледна.

— Сигурно е била хубава мадама, преди мексиканците да се заемат с нея.

— Зарежи, Бърни — въздъхнах. — Не познавах Лин Питърсън, не и по начина, за който намекваш.

— Добре, не си я познавал. Тя те заварва да „пощиш“ къщата на брат ѝ…

— За бога, Бърни, не съм „пощил“!

— Както и да е, тя те заварва там, после пристигат двама мексиканци, фрасват те по кратуната, грабват жената в жестоките си лапи и изфирясват. А сега тя лежи мъртва край безлюден път в Енсино. На мое място ти щеше ли да кажеш: „Няма нищо, Фил, не се тревожи, върши си работата. Сигурен съм, че това няма нищо общо с убийството на тази клета женица, въпреки че търсиш уж мъртвия ѝ брат“. Е, щеше ли?

Отново въздъхнах. Не само защото ми беше дошло до гуша от намеците на Олс, а и защото бях смъртно изморен.

— Добре, Бърни. Знам, че ти просто си вършиш работата, за това ти плащат. Обаче ще изгубиш много повече време, ще се дразниш и ще се разстройваш, ако продължаваш да ме свързваш със случилото се.

— Ти си свързан — почти изкрещя Бърни. — Ти си душел наоколо и си търсел този Питърсън, а сега сестра му е мъртва. Какво е това, ако не е връзка?

— Знам, че е мъртва. Току-що ми я показа, а онзи Албърт Швайцер ми обясни всичко във възхитителни подробности. Обаче чуй ме, Бърни, това няма нищо общо с мен. Наистина трябва да ми повярваш. Аз съм само невинен очевидец. — Бърни изсумтя. — Невинен съм. Случва се, знаеш го. Стоиш пред гишето в банката, когато двама бандюги влетяват след теб, обират трезора до шушка, застрелват директора и отмъкват плячката. Фактът, че си бил там по работа, че си внасял пари в сметката си или си теглел пари, не означава, че си свързан с обира, нали така?

Бърни премисли думите ми, хапейки отстрани палеца си. Знаеше, че имам право, но в случай като този ченгетата мразят да изпускат единствената сигурна следа, която си въобразяват, че имат. Накрая той изсумтя възмутено и махна с ръка към мен, все едно гони муха.

— Хайде, омитай се. До гуша ми дойде от теб, лицемерен палячо такъв!

Засегнах се, че ме обижда. Лицемерен — добре, можех да го преглътна, обаче да ми отрежда ролята на някой Арлекин с червен нос и огромни обувки — това беше съвсем друга работа.

— Прибирам се, Бърни — казах тихо и мило, дори уважително. — Денят беше дълъг и труден, наистина имам нужда да положа пламналата си глава и да си почина. Ако открия нещо за Нико Питърсън или за сестра му, или за семейството и приятелите му, което преценя, че има връзка с този случай, обещавам да не го крия от теб. Става ли?

— Върви да си трошиш главата — отговори той. После се извърна и се запъти натам, където доктор Торънс надзираваше качването на потрошеното тяло на Лин Питърсън в линейката.