Чернооката блондинка

4

Не знам защо го наричат Оушън Хайтс, след като единственото високо нещо е цената на поддръжката. Къщата изобщо не беше голяма, ако смятате Бъкингамския дворец за скромно малко обиталище. Казваше се Лангриш Лодж, макар че и бездруго си беше достатъчно величествено. Беше построена от розов и бял камък, много камък, имаше големи и малки кули, и знаме, което се вееше гордо от флагщок на покрива, и около хиляда прозореца. Според мен беше доста грозновата, обаче аз не разбирам от архитектура. Отстрани растяха големи дървета, някакви дъбове, струва ми се. Късата алея водеше право до елипсовидно пространство пред входа, където можеше да се проведе състезание с карети. Хрумна ми, че явно съм сбъркал професията, след като някой живее в тази грамада само защото помага на жените да ухаят хубаво.

Докато карах натам, си мислех за казаното от Клеър Кавендиш за музиката. Не се бях хванал за думите ѝ, не я бях попитал каква музика предпочита, а и тя не беше предложила да ми каже, но кой знае защо това ми се струваше съществено. Тоест същественото беше, че бяхме подминали въпроса. Не беше най-интимното нещо, което би могла да сподели — например кой номер обувки носи или с какво е облечена или не е облечена нощем. Все пак имаше тежест, тежестта на нещо скъпоценно, перла или диамант, което нейната ръка беше подала на моята. А фактът, че го бях взел без никакъв коментар и че тя се бе задоволила с мълчанието ми, означава, че помежду ни имаше някаква тайна, знак, обещание за бъдещето. После обаче заключих, че това са врели-некипели и само си въобразявам.

Паркирах олдсмобила на чакъла и забелязах към мен по моравата да се приближава атлетичен млад мъж. Размахваше стик за голф и сечеше цветовете на маргаритките. Носеше двуцветни обувки за голф и бяла спортна риза с мека яка. Тъмната му коса също беше мека, покриваше като крило челото му и той постоянно я отмяташе от очите си с нервен жест на тясната си длан. Походката му бе гъвкава, леко криволичеща, сякаш мъжът имаше слаби колене. Когато се приближи, със смайване установих, че има същите източени черни очи като очите на Клеър Кавендиш — бяха прекалено хубави за него. Установих също, че не беше и толкова млад, колкото изглежда отдалече. Допусках, че е към трийсетте, но осветен в гръб, можеше да мине и за деветнайсетгодишен. Спря пред мен и ме измери с поглед, присмехулно усмихнат.

— Вие ли сте новият шофьор? — попита.

— На шофьор ли приличам?

— Не знам — отвърна. — Как изглеждат шофьорите?

— Гамаши, фуражка с лъскава козирка, нагъл пролетарски поглед.

— Е, вие нямате нито гамаши, нито фуражка.

Забелязах, че ухае скъпо — на одеколон, на кожа и на още нещо, вероятно на онази парфюмирана опаковъчна хартия, с която увиват яйцата „Фаберже“. Или пък просто обичаше да си слага по малко от най-хубавия парфюм на майка си.

— Идвам при госпожа Кавендиш — поясних.

— Аха! — изкикоти се той. — Значи, сте от нейните поклонници.

— Те какви…?

— Недодялани, синеоки типове. Като се замисля, и такъв не сте. — Плъзна поглед покрай мен към олдсмобила. — Те пристигат в червени купета — произнесе го той по френски — или с някой ролс „Силвър Рейт“. Е, кой сте тогава?

Дадох си няколко секунди да запаля цигара. По някаква причина това го развесели и той отново демонстрира противния си смях. Звучеше насилено, прекалено се стараеше да се прави на мъжага.

— Вие трябва да сте братът на госпожа Кавендиш — отбелязах.

Изгледа ме театрално ококорен.

— Трябва ли?

— Със сигурност някой роднина. Черна овца или глезен любимец, кое от двете сте?

Презрително вирна нос.

— Казвам се Едуардс, Евърет Едуардс. По-точно Евърет Едуардс Трети.

— Тоест вече е имало двама като вас?

Той омекна, ухили се и размърда рамене в момчешки жест.

— Глупаво име, нали? — Прехапа устната си.

И аз свих рамене.

— Не можем да си избираме името.

— Ами вие… как се казвате?

— Марлоу.

— Марлоу ли? Като драматурга? — Зае превзета поза, като се наклони на една страна и вдигна трепереща ръка към небето. — „Виж, виж кръвта Христо̀ва, плиснала в небето!“3 — провикна се той и се постара долната му устна да потръпне.

Нямаше как да не се усмихна.

— Бихте ли ми казали къде мога да намеря сестра ви? — попитах.

Той свали ръката си и зае предишната си леко прегърбена стойка.

— Тук някъде е. Проверете в оранжерията — посочи ми той. — Ей там е.

Просто не можеше да се отърве от нацупения си поглед. Беше дете в тялото на мъж, разглезено и отегчено.

— Благодаря, Евърет Трети — казах.

Докато се отдалечавах, той се провикна след мен:

— Губите си времето, ако продавате застраховки. — И отново се изкиска. За негово добро се надявах да отвикне да го прави — може би когато подкара петдесетте и започне да носи костюми от три части и монокъл.

Стъпките ми захрущяха по чакъла натам, накъдето ме насочи той, отстрани покрай къщата. Градината се простираше от лявата ми страна и беше с големината на малък обществен парк, само че много по-добре поддържана. Повеят донесе сладостното ухание на розите, мирис на окосена трева и солен полъх от океана недалеч. Какво ли беше да живееш на такова място? Надничах през прозорците мимоходом. Стаите, които мярнах, бяха просторни, големи и безупречно мебелирани. Ами ако на човек му се прииска да се излегне пред телевизора с купа пуканки и няколко бири, за да гледа някой мач? Сигурно в мазето имаха специално място за тези работи — билярдна, игрални зали, дневна, както там се нарича. Подозирах, че в Лангриш Лодж истинският живот винаги кипи някъде другаде.

Оранжерията беше голяма постройка от стоманена конструкция и извито стъкло, залепена за задната част на къщата като огромна смукателна помпа, висока два-три етажа. Вътре имаше гигантски палми, които притискаха тежките си клони към стъклата, сякаш се молеха да ги пуснат навън. Две френски врати зееха широко, а в отвора тънко бяло перде се полюшваше лениво на лекия бриз. Тук лятото не е толкова сурово и безмилостно като в града, хората си имат специален свой сезон. Прекрачих през прага и отметнах пердето. Вътре въздухът беше тежък, плътен и миришеше на дебел мъж след дълга и гореща вана. Отначало не забелязах Клеър Кавендиш. Отчасти скрита зад ниски палмови листа, тя седеше на изящен стол от ковано желязо пред също такава масичка и пишеше в бележник или дневник с кожена подвързия. Забелязах, че използва писалка. Беше облечена за тенис, с памучна блуза с къси ръкави и къса бяла плисирана пола, къси чорапи и мръснобели обувки от еленска кожа. Косата ѝ беше прихваната назад с шноли от двете страни. За пръв път виждах ушите ѝ. Бяха красиви, което е рядкост. Според мен ушите са почти толкова нелепи на вид, колкото стъпалата.

Тя ме чу да приближавам и когато вдигна очи, не можах да разгадая добре погледа ѝ. Имаше изненада, разбира се — не се бях обадил предварително, но и нещо друго. Дали не беше тревога, дори внезапно смайване, или просто за един кратък миг тя не ме позна?

— Добър ден — поздравих възможно най-нехайно.

Клеър бързо затвори бележника си и сега, по-бавно, сложи капачето на писалката си и я остави върху масата с бавна решителност — като политик, който току-що е подписал мирен договор или обявяване на война.

— Господин Марлоу, стреснахте ме.

— Извинете, трябваше да се обадя предварително.

Тя стана и направи крачка назад, сякаш за да може масата да е между нея и мен. Бузите ѝ бяха леко поруменели, както стана предния ден, когато я попитах как е малкото ѝ име. На хората, които лесно се изчервяват, не им лесно — винаги се издават, когато направят гаф. Пак ми беше трудно да не зяпам краката ѝ, но все пак забелязах, че са слаби, добре оформени и със златист загар. Върху масата се мъдреше кристална кана с тютюнева на цвят напитка и Клеър докосна дръжката ѝ с върха на пръста си.

— Студен чай? — попита ме тя. — Мога да поръчам да ви донесат чаша.

— Не, благодаря.

— Бих ви предложила нещо по-силно, но ми се струва твърде рано… — Тя сведе очи и прехапа устната си точно както го направи и Евърет Трети. — Постигнахте ли някакъв напредък?

— Госпожо Кавендиш, мисля, че е по-добре да седнете.

Тя поклати глава и леко се усмихна.

— Аз не… — поде. Погледна над рамото ми. — А, ето те, скъпи — каза малко прекалено силно, с попресилена топлота.

Обърнах се. В рамката на отворената врата стоеше мъж, който придържаше завесата настрани с вдигнатата си ръка, и за миг си помислих, че и той като Евърет Трети се кани да произнесе звучна реп­лика от стара пиеса. Беше добре сложен, невисок, малко кривокрак, с широки рамене и големи четвъртити длани. Носеше кремави бричове, ботуши от телешка кожа, искрящо бяла риза и жълто копринено шалче. Поредният спортен тип. Тук май не правеха нищо друго, освен да играят на нещо.

— Горещо е — оповести мъжът, — адски горещо. — Досега дори не ме беше удостоил с поглед. Клеър Кавендиш се пресегна към каната със студения чай, но мъжът я изпревари, взе чашата, напълни я до половината и я пресуши на една глътка, отметнал глава назад. Косата му беше тънка и права, с цвета на светъл дъб. Скот Фицджералд би му намерил място в някоя от своите сладникаво-горчиви любовни истории. Като се замисля, той дори приличаше малко на Фицджералд: по момчешки хубав и с някаква фатална слабост.

Клеър Кавендиш го наблюдаваше. Отново хапеше долната си устна. Тази нейна уста беше истинска прелест.

— Това е господин Марлоу — представи ме тя.

Мъжът се сепна с престорена изненада и се озърна с празната чаша в ръка. Най-сетне забоде поглед в мен и леко се намръщи, все едно едва сега ме вижда, все едно не се забелязвам сред палмовите листа и искрящото стъкло край нас.

Клеър Кавендиш продължи:

— Господин Марлоу, това е съпругът ми Ричард Кавендиш.

Той ми се усмихна със смесица от безразличие и презрение.

— Марлоу — повтори той така, сякаш преобърна името и го разгледа като монета с незначителна стойност. Усмивката му стана още по-ослепителна. — Защо не си оставите шапката?

Бях забравил, че я държа в ръка. Господин Кавендиш пристъпи напред, пое шапката от мен и я остави върху масата до стъклената кана. В триъгълника, който се образуваше помежду ни, въздухът сякаш беззвучно пукаше, като че ли в очертанията му преливаше статично електричество. Ала въпреки това господин Кавендиш явно беше напълно спокоен. Извърна се към жена си:

— Предложи ли на човека да пийне нещо?

Обадих се, без да ѝ дам възможност да отговори:

— Да, но аз отказах.

— Отказахте, значи — засмя се господин Кавендиш. — Чу ли това, скъпа? Господинът отказал. — Наля си още студен чай и го изпи наведнъж, пос­ле остави чашата и направи гримаса. Забелязах, че е с няколко сантиметра по-нисък от жена си. — С какво се занимавате, господин Марлоу? — попита той.

Този път Клеър ме изпревари:

— Господин Марлоу намира разни неща.

Кавендиш наведе глава, измери я с лукав поглед от долу на горе и силно изду бузата си с език. После отново погледна към мен.

— И какви неща намирате, господин Марлоу? — попита той.

— Перли — побърза да отговори жена му и отново ме прекъсна, макар този път дори още не бях измислил отговор. — Изгубих колието, което ти ми подари… тоест не помня къде съм го сложила.

Кавендиш се замисли над думите ѝ, забоде поглед в пода и се усмихна замислено.

— И какво ще предприеме той? — попита той съпругата си, без да я поглежда. — Ще пълзи по пода на спалнята, ще наднича под леглото, ще пъха пръст в мишите дупки?

— Дик — някак умолително прозвуча гласът на жена му, — наистина не е важно.

Той я изгледа прекомерно изразително.

— Не е важно ли? Ако не бях джентълмен като госта ни господин Марлоу, щях да се изкуша да те осведомя колко струва тази дрънкулка. Разбира се — извърна се той към мен и провлече говор, — ако го сторя, тя ще каже, че парите, с които съм купил колието, са нейни. — Отново погледна към съпругата си. — Нали така, скъпа?

Тя нямаше какво да му отговори, затова просто го гледаше, леко свела глава и издала навън сочното връхче на долната си устна, а аз за секунда си представих как е изглеждала като съвсем мъничка.

— Просто ще тръгна по стъпките на съпругата ви — поясних тежко-тежко, както се бях научил да имитирам ченгетата след толкова години работа с тях. — Ще проверя на местата, където е ходила през последните няколко дни, в ресторантите, които е посещавала. — Усещах погледа на Клеър върху себе си, но продължих да отрупвам с думи Кавендиш, който зяпаше през отворената врата и бавно кимаше.

— Дааа — каза той, — добре. — Отново огледа оранжерията, примигна разсеяно, докосна ръбчето на празната чаша върху масата с върха на пръста си и се отдалечи, свирукайки.

След като той си тръгна, двамата с жена му постояхме мъничко. Чувах я как диша. Представях си как дробовете ѝ се пълнят с въздух и се изпразват, нежно розови в крехкия ѝ гръден кош от лъскави бели кости. Тя беше жена, която предизвиква такива мисли у един мъж.

— Благодаря ви — обади се Клеър едва чуто.

— Няма за какво.

Леко положи дясната си ръка върху облегалката на стола от ковано желязо, сякаш изведнъж ѝ бе прималяло. Не ме поглеждаше.

— Кажете ми какво открихте.

Имах нужда от цигара, но май не биваше да паля в тази величествена стъклена конструкция. Все едно да пушиш в катедрала. Желанието ми напомни за предмета, който носех. Извадих абаносовото цигаре от джоба си и го оставих върху масата до шапката си.

— Забравихте го в кантората ми.

— А, да, разбира се. Не го използвам често, само за въздействие. Бях напрегната, когато ви посетих.

— Бихте могли да ме заблудите.

— Всъщност исках да заблудя самата себе си. — Настойчиво се взираше в мен. — Кажете ми какво открихте, господин Марлоу — подкани ме тя отново.

— Няма лесен начин да ви го съобщя. — Вперих поглед в шапката си върху масата. — Нико Питърсън е мъртъв.

— Знам.

— Умрял е преди два месеца в катастрофа, шофьорът е избягал… — Млъкнах и вперих поглед в нея. — Какво казахте?

— Казах, че знам. — Тя ми се усмихна, наклонила леко глава на една страна по нейния си язвителен начин точно както бе сторила предния ден, докато седеше в кабинета ми, сгънала ръкавиците си в скута и вирнала абаносовото цигаре, далеч от съпруга си, който я смущаваше. — По-добре седнете, господин Марлоу.

— Не разбирам — признах.

— Да, не се съмнявам. — Тя се извърна настрани и положи длан върху чашата, от която беше пил съпругът ѝ, премести я мъничко настрани, после я върна на мястото ѝ, върху влажната кръгла следа.

Извадих цигарите си — внезапно въздухът край мен изгуби светостта си.

— След като вече сте знаели, че е мъртъв, защо се обърнахте към мен?

Тя се обърна назад и мълчаливо се взря в мен за миг, преценявайки какво да каже, как да го формулира.

— Работата е там, господин Марлоу, че онзи ден го видях на улицата. И изобщо не изглеждаше мъртъв.