Чернооката блондинка

11

Така и не разбрах как се казват. За удобство мислено ги наричам Гомес и Лопес. Не че моето удобство или чието и да е друго се подреждаше на челно място в списъка на техните приоритети — това веднага ми се изясни. Гомес беше мозъкът, колкото го имаше, а Лопес бе мускулите. Гомес беше нисък и набит и възпълен за мексиканец, а Лопес бе източен като гърмяща змия. Старецът от отсрещната страна на улицата ми каза, че са облечени изискано, но сега се убеждавах, че не може да се разчита на преценката му относно облеклото. Гомес беше издокаран със светлосин двуреден костюм с подплънки на раменете и вратовръзка с нарисувана полугола къпеща се хубавица — не особено майсторски. Хавайската риза на Лопес беше една от най-ярките, които съм виждал. Белият му спортен панталон сигурно е бил чист, когато го е купил, преди много време. Бе по сандали и пръстите му бяха мръсни.

Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против мексиканците. Те са внимателни и мили хора, поне повечето от тях. Харесва ми храната им, бирата и архитектурата им. Веднъж прекарах много приятен уикенд в Оахака, в приятен хотел и в компанията на своя дружелюбна позната. Дните бяха топли, нощите — студени, и по здрач седяхме в „Зокало“, пиехме солени „Маргарити“ и слушахме оркестрите на мариачи. Това беше моето Мексико. Гомес и Лопес бяха от другаде. Сигурно бяха от квартал в някой от най-шумните градове наблизо, южно от границата. Лин Питърсън ахна, когато ги видя. Сигурно и на мен ми е секнал дъхът. В крайна сметка двамата бяха интересна гледка.

Доста бързо влязоха. По принцип си бяха нетърпеливи момчета, както предстоеше да установя. Пистолетът на Гомес беше солидно сребристо автоматично оръжие, което на вид сякаш бе мощно колкото малка гаубица. Човек, който стиска в ръчището си такъв пистолет, няма да се шикалкави с дребни подробности. Поради немарливостта, с която го държеше, отсъдих, че двамата с пистолета са стари приятелчета. Лопес обаче предпочиташе ножовете — имаше онзи неспокоен и налудничав поглед. Спомних си как Травис, барманът в онова заведение, се пошегува за тези двамката — нямаше кои други да са, — дето си играели с ножа и пистолета си. Шегата си я биваше. Човекът и представа си нямаше колко прав ще се окаже.

Отначало Гомес дори не погледна към Лин Питърсън или към мен. Прекоси кухнята и се отправи към дневната, помълча там минута-две, оглеждайки помещението — поне така допусках, — после се върна. Не го свърташе на едно място, точно като партньора му, и сякаш постоянно се гърчеше в широкия си костюм. А междувременно Лопес стоеше в рамката на отворената врата и оглеждаше Лин Питърсън. Гомес също я удостои с вниманието си, обаче всъщност заговори на мен:

— Ти кой си?

Беше ми писнало да ми задават този въпрос.

— Казвам се Марлоу — представих се и додадох: — Мисля, че е станала някаква грешка.

— Каква грешка?

— Сигурен съм, че ние не сме онези, за които ни мислите — госпожица Кавендиш и аз. — Усетих учудения поглед на Лин. Само това име ми хрумна в този момент. — Госпожица Кавендиш е брокер на недвижими имоти. Показва ми къщата.

— Защо? — попита Гомес. Останах с впечатлението, че пита, колкото да се намира на приказка, докато измисли по-остроумни въпроси, по-целенасочени.

— Ами мисля да наема къщата — отговорих.

Това развесели Лопес и той се засмя. Забелязах заешката му устна, зле зашита.

— Вие детективи ли сте? — попитах. Което пред­извика още смях от страна на Лопес. Когато се разтвореше прекъснатата му устна, отдолу проблясваше жълтеникав зъб.

— Ама разбира се — каза Гомес, без дори да се усмихне, — ние сме ченгета. — Насочи вниманието си към жената до мен. — Кавендиш, така се казвате, нали?

Тя понечи да възрази, но той отегчено размаха дулото на пистолета си пред лицето ѝ като огромен укорителен показалец.

— Не, не, не, сеньорита. Не ме лъжете. Ако го нап­равите, ще си платите. Как е истинското ви име?

Тя не продума. Той сви рамене и подплънките на раменете му се наклониха наляво.

— Няма значение. Знам коя сте.

Той се отдръпна, на негово място напред пристъпи Лопес, застана пред жената и усмихнато се вгледа в очите ѝ. Тя се оттегли сепнато. Сигурно дъхът му не ухаеше приятно. Гомес каза нещо на испански, което не разбрах, и Лопес се начумери.

— Как се казваш, скъпа? — напевно и тихо попита той. — Сигурно си имаш хубаво истинско име.

Положи дланта си под дясната ѝ гръд и я повдигна, сякаш за да прецени тежината ѝ. Тя се дръпна назад, далеч от дӝсега му, но той я последва с протегната ръка. Не ми оставяше голям избор. Стиснах го за китката с едната ръка и за лакътя с другата и извих двете стави в различни посоки. Заболя го, той изквича и откъсна ръката си от хватката ми. И разбира се, в другата му ръка, лявата, се появи нож. Мъничък нож с късо острие, но не бях чак такъв глупак, че да не предположа на какво е способен с него.

— Ей, спокойно де — подканих го с писклив глас, като се стараех да звуча като човек, интересуващ се единствено от това да наеме къщата и да не се забърква в неприятности. — Все пак оставете дамата на мира.

Усещах страха на Лин Питърсън, надушвах го във въздуха като лисича диря. По една случайност моят трийсет и осем милиметров беше в готовност в кобура на колана ми. Надявах се мексиканците да не го забележат, докато не измисля как да го измъкна, без преди това да ме надупчат или накълцат. Виждали сте ги по филмите тези сръчни майстори, оръжията им изникват като добре смазана светкавица, въртят се на показал­ците им. За жалост, в живота не се получава така.

Лопес отново се приближаваше — само че този път към мен, не към Лин, стиснал в готовност малкия си нож. Обаче приятелчето му подхвърли нещо на испански, което не улових, размаха автоматичния си пистолет към него и той се дръпна.

— Дай ми портфейла си — нареди ми Гомес. Английският му беше добър, нищо че говореше с испански акцент. Протегнах и двете си ръце.

— Виж, казах ти, че допускаш…

Само толкова успях да кажа. Почти не видях пистолета, преди дулото му да нанесе глух удар в дясната ми скула и да разтърси до корен зъбите ми от онази страна. До мен Лин Питърсън извика тихо и закри устата си с ръка. За малко да се строполя, обаче се овладях и успях да остана прав. Кожата на бузата ми беше наранена, усетих да се стича струйка топла кръв и да се образуват капки по челюстта ми. Вдигнах ръка към бузата си и тя поаленя.

Понечих да кажа нещо, но Гомес ме прекъсна.

— Млъквай, hijo de la chingada7! — нареди ми той, оголвайки предните си зъби, но притиснати към долните. Изглеждаха много бели на фона на тъмната му кожа. Явно имаше индианска кръв. Ето такива мисли ти минават, когато току-що са те фраснали с пистолет. Сега или никога, така реших. Престорих се, че бъркам в джоба си за портфейла, обаче вместо това се пресегнах към колана си, отворих капака на кобура си и пръстите ми се озоваха върху пружината. Това е последното, което помних много дълго време.