Чернооката блондинка

3

Вместо да се върна в кантората си, бавно завих зад ъгъла и се отправих към ресторантчето „Барнис“, за да налея в себе си нещо хладно. Заведението беше прекалено тенденциозно бохемско за вкуса ми — навъртаха се твърде много типове, на които на челото им пишеше „художник“. Зад бара все още висеше баналната стара табела „Педерасите вън“. Забелязал съм, че хора като Барни не ги бива в правописа. Може да си е мислел за друга дума без „т“, например „монасите“. Обаче барманът беше свестен тип, който неизброимо често бе изслушвал търпеливо среднощното ми мрънкане. Представяше се като Травис, но така и не разбрах дали това е фамилията, или малкото му име. Едър мъжага с космати подмишници и засукана татуировка на левия бицепс, изобразяваща синя котва, обвита с червени рози. Ама надали някога е бил моряк. Беше много популярен сред „педерасите“, които идваха тук въпреки табелата — или пък точно заради нея. Разказваше забавна история за Ерол Флин и нещо, което направил със змията, която барманът държал в бамбукова кутия, обаче не помня ключовата реплика.

Настаних се на едно високо столче и си поръчах мексиканска бира. На бара имаше купа с твърдо сварени яйца — взех едно и го изядох с много сол. От солта и сухотата на жълтъка усещах езика си като креда, затова си поръчах още една бира.

Още беше рано вечерта и имаше съвсем малко клиенти. Травис, който не беше особено общителен, ми кимна леко, когато влязох. Дали изобщо знаеше как се казвам? Сигурно не. Известно му беше какво работя, сигурен съм, макар да не помня да съм му споменавал. Когато нямаше много клиенти, той стоеше прав, опрял разперените си длани на барплота, свел голямата си ъгловата глава и зареял отнесен поглед през отворената врата към улицата, сякаш отдаден на спомени за изгубена любов или за схватка, която навремето е спечелил. Не говореше много. Беше или тъп, или много мъдър, така и не установих кое от двете. Така или иначе, допадаше ми.

Попитах го дали познава Питърсън. Надали Питърсън би посещавал място като „Барнис“, обаче прецених, че си струва да опитам.

— Живее на „Нейпиър“ — поясних. — Или поне доскоро е живял там.

Травис бавно се върна от алеята на спомените, по която се беше залутал.

— Нико Питърсън ли? — попита. — Познавам го, разбира се. Понякога идваше следобед, пиеше бира, изяждаше по някое яйце точно като теб.

За втори път ме свързваха с Питърсън — Клеър Кавендиш спомена, че бил висок като мен, — но колкото и слаба да беше връзката, не ми допадаше.

— Що за човек беше? — попитах.

Травис сви мускулестите си рамене. Беше облечен с тясно черно спортно горнище, от което късият му набит врат стърчеше като пожарен кран.

— Плейбой — отговори. — Поне на такъв се правеше. Женкар, с онзи мустак и със зализаната на чупка коса. И забавен… винаги ги разсмиваше.

— Водел е тук момичетата си?

Травис долови скептицизма в гласа ми — „Барнис“ не беше точно място за изискани дами.

— От време на време — отговори с крива полуусмивка.

— Една от тях да е била висока, руса, с черни очи и забележителна уста?

Предпазливата усмивка на Травис отново се появи.

— Може да е всяка.

— У тази има нещо. Изразява се хубаво и е много изискана, може би твърде изискана за Питърсън.

— Съжалявам, ако жената е толкова хубава, колкото я описваш, аз не се заглеждам. Разсейвам се.

Истински професионалист беше този Травис. Обаче ми хрумна, че може би има причина да не забелязва жените и че на самия него табелата зад бара не му допада по негови си лични причини.

— Кога е идвал за последно? — попитах.

— Не съм го виждал от известно време.

— От колко…?

— От няколко месеца. Защо? Изчезнал ли е?

— Май е офейкал някъде.

В погледа на Травис проблесна весела искра.

— Това престъпление ли е в днешно време?

Забодох поглед в чашата с бирата си я завъртях в основата.

— Един човек го търси.

— Дамата със забележителната уста ли?

Кимнах. Както вече казах, Травис ми допадаше. Беше едър мъжага, обаче чист и спретнат, може пък наистина да е бил моряк. Все ми се струваше неуместно да го попитам.

— Ходих до къщата му, няма никой — казах.

Клиент правеше знак от другия край на бара и Травис отиде да го обслужи. Седях и размишлявах над едно-друго. Например защо първата глътка бира винаги е много по-вкусна от втората. Склонен бях да се отдавам на такива философски размисли, затова имах репутация на умен детектив. Позамис­лих се отново и за Клеър Кавендиш, обаче както изтъкна Травис, тя ме разсейваше, затова се върнах на бирената тема. Може би разковничето е температурата. Не че втората глътка е кой знае колко по-топла от първата, но след първото хладно обливане устата вече е привикнала, елементът на изненада отпада и в резултат удоволствието също отслабва. Хм. Обяснението изглеждаше разумно, но беше ли достатъчно да удовлетвори педант като мен? В този момент се върна Травис и вече можех да престана да се правя на мислител.

— Сега се сещам, че не си първият, който се интересува от приятелчето Питърсън.

— Така ли?

— Преди една-две седмици двама мексиканци ме разпитваха за него.

Със сигурност същите двама с колата с дупки по гюрука.

— Какви мексиканци? — попитах.

Травис ме удостои с някак печална усмивка.

— Ами просто мексиканци — каза. — Бизнесмени. Така изглеждаха.

Бизнесмени. Да бе. Като моя човек от Ню Йорк с пръстена на кутрето.

— Казаха ли защо го търсят?

— Не. Само попитаха дали е клиент на заведението, кога е идвал, такива работи. Не им казах повече, отколкото на теб. Което никак не им подобри настроението.

— Мрачни типове, значи.

— Знаеш ги какви са мексиканците.

— Да… не са най-разбираемите хора на света? Дълго ли стояха?

Той махна с ръка към чашата ми:

— Единият пи бира, другият — чаша вода. Изглеждаха като хора с мисия.

— Ами? Каква мисия?

Травис се взря в тавана.

— Не знам. Обаче имаха толкова сериозно изражение, че очите им блестяха… нали ме разбираш?

Не разбирах, но въпреки това кимнах.

— Допускаш ли, че тази тяхна мисия може да има сериозни последици за нашия господин Питърсън?

— Аха — отвърна Травис. — Единият не спря да си играе с револвер с перлена дръжка, а другият си чистеше зъбите с ножа си.

Не допусках, че Травис е такъв смешник.

— Странно обаче — отбелязах, — Питърсън някак не ми се струва човек, дето ще се забърка с мексикански бизнесмени.

— На юг от границата има много възможности.

— Прав си, има.

Травис вдигна празната ми чаша.

— Още една?

— Не, благодаря. Не искам да се развихрям.

Платих му, смъкнах се от столчето и излязох на вечерния въздух. Беше се поразхладило, но миришеше на изгорели автомобилни газове, а дневният прахоляк се беше отложил между зъбите ми. Бях дал на Травис визитката си и го бях помолил да ми звънне, ако научи нещо за Питърсън. Нямаше да чакам на телефона, но поне Травис вече знаеше името ми.

Подкарах към дома. Прозорците на къщите по склоновете светваха един подир друг и изглеждаше по-късно, отколкото беше. Лунният сърп бе увиснал ниско на хоризонта, топнат в синкавата мътилка на мрака.

Още живеех в къщата в Лоръл Каниън. Собственичката беше заминала на дълго посещение при овдовялата си дъщеря в Айдахо и бе решила да остане там — сигурно заради картофите. Писа ми, че мога да живея в къщата колкото пожелая. Затова се чувствах като у дома си на Юка Авеню, в бърлогата си на склона на хълма срещу евкалиптовите дървета. Не знам какво мислех по въпроса. Наистина ли исках да прекарам остатъка от дните си в къща под наем, където единствените мои вещи бяха ръждясала кафеварка и шах от изсветлял абанос? Имаше една жена, която искаше да се ожени за мен и да ме избави от всичко това, красива жена като Клеър Кавендиш, а и богата като нея. Обаче аз бях твърдо решен да си остана необвързан и свободен, макар да не се чувствах съвсем така. Юка Авеню не е точно Париж, където клетата богаташка лекуваше сломеното си сърце, когато последно получих вести от нея.

Къщата беше подходящо голяма за мен, обаче в някои вечери ми се струваше като дупката на Белия заек. Сварих си кафеварка силно кафе, изпих една чаша и известно време сновах в дневната, като се стараех да не се блъскам в стените. После изпих още една чаша и изпуших още една цигара, като се преструвах, че не забелязвам тъмносиния нощен мрак, който се сгъстяваше пред прозореца. Зачудих се дали да не разиграя някой от по-малко страховитите дебюти на Алехин и да видя докъде ще успея да го докарам, обаче не бях в настроение. Не съм вманиачен по шаха, просто харесвам играта — хладната съсредоточеност, изящната мисъл, която изисква.

Тази история с Питърсън ме човъркаше, или поне част от историята, свързана с Клеър Кавендиш. Все още бях убеден, че има нещо съмнително в начина, по който тя се обърна към мен. Не знаех защо, но имах смътното усещане, че някой ми крои номер. Защо непозната хубавица ще се появи изневиделица в кантората ми и ще ме помоли да намеря изчезналия ѝ приятел? Не става така. А как става всъщност? Може пък кантори като моята да има в цялата страна и в тях през ден да влизат хубавици и да молят мухльовци като мен за съвсем същото. Ама не ми се вярваше. Първо, в страната определено нямаше много красавици като Клеър Кавендиш. Всъщност се съмнявах, че има дори втора като нея. А ако тя наистина беше на ниво, как се бе забъркала с отрепка като Питърсън? А ако се беше забъркала с него, защо без никакво смущение се оставяше на милостта — щях да кажа „в обятията“, но се овладях навреме — на един частен детектив и го умоляваше да издири птиченцето? Добре де, не ме е умолявала.

Реших на сутринта да се поразровя около госпожа Клеър Кавендиш, по баща Лангриш. Засега трябваше да се задоволя с едно обаждане на сержант Джо Грийн от отдел „Убийства“. Веднъж Джо за кратко се канеше да ме обвини в съучастие в предумишлено убийство, а такива неща пораждат връзка между хората. Не бих определил Джо като свой приятел обаче, по-скоро ми беше бдителен познат.

Когато Джо вдигна, го уверих колко съм впечатлен, че работи до толкова късно, но той само издиша силно в слушалката и ме попита какво искам. Казах му името, адреса и телефонния номер на Нико Питърсън. Нищо не му беше познато.

— Кой е той? — попита кисело. — Някой плейбой от твой случай на развод?

— Знаеш, че не се занимавам с разводи, сержант — отговорих лековато и небрежно. Джо имаше непредсказуем темперамент. — Просто се опитвам да го намеря.

— Нали му имаш адреса? Защо не похлопаш на вратата?

— Направих го. Няма никой вкъщи. И отдавна не е имало.

Джо подиша още малко. Зачудих се дали да не го посъветвам да намали цигарите, но се отказах.

— Защо се интересуваш? — попита ме той.

— Една дама, негова приятелка, иска да разбере къде е офейкал.

Той произведе средно между сумтене и кискане.

— На мен ми намирисва на развод.

Мислиш като кон с капаци, Джо Грийн, рекох си наум. На него му повторих, че не се занимавам с разводи и че случаят няма нищо общо с мен.

— Дамата просто се интересува къде е той — казах. — Явно се е разнежила.

— Коя е тази дама?

— Знам, но няма да ти кажа, Джо. Не е свързано с престъпление. Въпросът е личен.

Чух го как драсна клечка, вдъхна дим и отново издиша.

— Ще надникна в архива — обеща накрая. Отегчаваше се. Дори разказът за една жена и нейния изчезнал кавалер не задържа за дълго притъпения му интерес. Джо беше ченге, но се подвизаваше в професията от много отдавна и вниманието му скачаше като бълха. Обеща да ми звънне, аз му благодарих и той затвори.

Обади се в осем сутринта, докато си пържех няколко хубави резенчета канадски бекон за яйцата и препечената си филийка. Понечих отново да го похваля за извънредното работно време, обаче той ме прекъсна. Докато говореше, седях до стената, стиснал слушалката на стенния апарат, и гледах как някакво кафяво птиченце подскача по клоните на текомарията пред прозореца зад мивката. Има мигове като този, когато всичко като че ли замира, сякаш някой току-що е направил снимка.

— Оня тип, за когото питаше — каза Джо, — дано неговата приятелка да изглежда добре в черно. — Прокашля се шумно. — Мъртъв е. Умрял е на… — чух го как разлиства документите — деветнайсети април в Палисейдс, близо до оня клуб там, как се казваше… Блъснала го кола, шофьорът избягал. Сега е в Удлон. Имам и номера на гробното място, ако тя иска да иде да го види.