Чернооката блондинка

19

Не за пръв път през живота ми пробутваха наркотик в питието и сигурно нямаше да е за последен. Както и с всичко останало, научаваш се да се справяш, или поне с последиците. Сега например, когато се свестих, знаех, че не бива веднага да си отварям очите. Първо, защото когато си в такова състояние, дори най-приглушената дневна светлина може да ти причини болка, все едно са ти плиснали киселина. И второ, защото винаги е за препоръчване да накараш онзи, който ти е бутнал наркотика, да си мисли, че си в несвяст — така имаш време да поразсъждаваш над нещата и вероятно да прецениш следващия си ход, докато тялото ти се приспособи към обстановката и обстоятелствата.

Първото, което установих, е, че съм вързан. Седях на стол с права облегалка и овързан с въжета. Ръцете ми също бяха пристегнати зад гърба ми. Не помръднах, просто си седях с опряна в гърдите брадичка и затворени очи. Въздухът край мен беше топъл като вълна и като че ли чувах вода да се плиска леко с кух, отекващ звук. В някаква баня ли бях? Не, мястото беше по-голямо. И тогава усетих мириса на хлор. Значи, е басейн.

Главата ми сякаш беше пълна с памучна вата, а раната на тила, нанесена ми от Лопес, отново се беше съживила.

Наблизо изстена някой. Хъхрещо стенание, което ми подсказа, че човекът е пострадал сериозно и че най-вероятно дори умира. За секунда се зачудих дали не съм чул себе си. После се разнесе нечий глас на няколко метра от мен:

— Дайте му вода, свестете го.

Гласът не ми беше познат. Мъжки глас, не млад. Малко рязък. Който и да беше, бе свикнал да издава нареждания и да му се подчиняват.

После чух давене и дрезгава кашлица, като че ли вода се плискаше върху камък.

— Почти си е заминал, господин К. — каза друг глас. Този като че ли ми беше познат или поне го бях чувал и преди. Акцента, но не и тона.

— Не го изпускайте още — нареди първият глас. — Има да плаща още, преди да го освободим. — Настана пауза, после чух стъпки, които приближаваха, съпроводени от рязко и отекващо потропване ве­роятно по мраморен под, и спряха до мен. — Ами този? Би трябвало вече да се е свестил.

Нечия ръка неочаквано ме сграбчи за косата на тила и изправи главата ми, а очите ми се отвориха като на кукла. Светлината не ме връхлетя силно, но през първите няколко секунди пред себе си виждах единствено горяща белезникава мъгла, в която се движеха смътни силуети.

— Буден е, и още как — рече първият глас. — Това е добре.

Мъглата започна да се разсейва. Намирах се в плувния басейн. Помещението беше голямо и дълго и имаше висок и сводест стъклен покрив, от който струеше слънце. Стените и подът бяха облицовани с големи мраморни плочи на жилчици. Басейнът беше дълъг петнайсетина метра. Не виждах кой стои зад мен, все още сграбчил косата ми. Пред мен и леко встрани стърчеше Хансън, блед и пригладен със светлосиньото си сако и тънката си вратовръзка с тока като бича глава.

До Хансън стоеше нисък и набит по-възрастен мъж, напълно плешив, с изострен череп и гъсти черни вежди, които изглеждаха като нарисувани. Беше обут с кафяви ботуши до коленете, лъскави като току-що обелени лешници, панталони от плат на диагонални тънки райета и черна риза с разкопчана яка. На шията си имаше висулка с два вълчи зъба и индийски амулет от някаква кост с голямо наклонено синьо око, нарисувано по средата. В дясната си ръка стискаше тояжка, която англичаните наричат бастун, струва ми се. Изглеждаше като кръстоска между умалена версия на Сесил де Мил и пенсиониран дресьор на лъвове.

Мъжът се приближи, впери поглед в мен, наклонил на една страна голата си глава и лекичко потупвайки се по бедрото с бамбуковата си тояж­ка. После спря, наведе се и доближи лицето си до моето, а сините му очи се взряха сякаш право в сърцето ми.

— Аз съм Уилбърфорс Канинг — представи се той.

Наложи се да се потрудя да приведа във форма езика и устните си, за да задействам отново гласа си.

— Досетих се — отвърнах.

— Виж ти! Браво на вас.

Хансън обезпокоено се навърташе зад него, като че ли се притесняваше да не би да се измъкна от въжетата и да нападна дребосъка. Нищожен шанс. Освен въжетата, с които бях здраво вързан за стола, бях крайно омаломощен — като краставо коте.

— Откъде ви е този белег на бузата? — попита Канинг.

— Ухапа ме комар.

— Комарите нямат зъби.

— Е, този имаше.

Погледнах с присвити очи покрай Канинг към басейна. Синята вода изглеждаше мъчително примамлива. Представих си как се нося по хладната ѝ синкава повърхност, успокоен и облекчен.

— Флойд ми каза, че сте много любознателен човек, господин Марлоу — осведоми ме Канинг, все още приведен напред и загледан в лицето ми.

Почти нежно докосна с върха на бастуна си бузата ми и белега.

— Любознателността понякога върти номера.

Поредното стенание — идваше някъде от дясната ми страна. Опитах се да погледна натам, обаче Канинг натисна бузата ми по-силно с бастуна си и не ми позволи да обърна глава.

— Сега обърнете внимание само на мен — нареди той. — Съсредоточете се над разговора ни. Защо задавате толкова много въпроси за Нико Питърсън?

— Колко много? Според мен въпросът е един.

— И кой е той?

— Дали е мъртъв, или само се прави на мъртъв.

Канинг кимна, отстъпи назад и човекът зад мен най-сетне пусна косата ми. Вече можех да погледна и завъртях глава. Гомес и Лопес стърчаха на около три метра от мен от дясната страна на басейна, с лице към водата, седнали един до друг на столове с прави облегалки, за които и те като мен бяха вързани с тънко и стегнато оплетено въже. Доколкото виждах, Лопес вече беше мъртъв. Главата му беше цялата в рани и синини, а по предницата на хавайската му риза имаше водопад от полузасъхнала лъскава кръв. Дясното му око бе подуто и затворено, а лявото стърчеше от ямката кръвясало и безумно облещено. Някой го беше ударил силно отстрани по главата, достатъчно силно, за да изхвърчи окото му. Заешката му устна бе разцепена вече на десетина места.

Гомес също беше в окаяно състояние, светлосиният му костюм бе съдран и опръскан с кръв. Поне един от двамата се беше изпуснал в гащите и миризмата не беше никак приятна. Гомес стенеше. Звучеше ужасéн и почти в безсъзнание като човек, който сънува, че пада от покрива на висока сграда. Изглежда, беше просто въпрос на време да се присъедини към своя компанеро в блаженото отвъдно. Един пребит до смърт и втори на път — бяха зловеща гледка, обаче не възнамерявах да скърбя за тези двамцата. Спомних си за Лин Питърсън, просната върху боровите иглички в просеката край пътя онази нощ с прерязано гърло, и разказа на Бърни Олс какво ѝ бяха сторили, преди да издъхне.

Онзи, който ме стискаше за косата, се премести така, че да го виждам. Беше икономът Бартлет, възрастният човек, който поднесе чай на мен и на Хансън при първото ми посещение в клуба. Пак беше с раирания си елек и черните си панталони под дълга бяла престилка, вързана на панделка на гърба, а ръкавите на ризата му бяха навити. Не ми се стори по-млад отпреди, кожата му все още сивееше и беше отпусната, но иначе изглеждаше съвсем различен. Как не бях забелязал колко як и мускулест е той, с дебелите си къси ръце и гърди като буре? Предположих, че някога е бил боксьор. По престилката му се виждаха кървави пръски. В дясната си ръка държеше палка, изкусно малко оръжие, излъскано от честа употреба. Е, явно икономите изпълняват всякакви задължения. Дали беше взел палката на Лопес, онази, с която той беше обработил мен?

— Сигурен съм, че помните тези господа — махна Канинг към мексиканците. — Както виждате, господин Бартлет проведе сериозни консултации с тях. Добре че спяхте толкова дълбоко, защото разговорът беше шумен и на моменти представляваше мъчителна гледка. — Обърна се към иконома. — Разкарай ги оттук, ако обичаш, Кларънс. Флойд ще ти помогне.

Хансън се вторачи ужасено в него, но погледът му беше пренебрегнат.

— Веднага, господин Канинг — отговори Бартлет и се извърна към Хансън. — Аз се заемам с този господин, вие — с другия.

Застана зад стола на Гомес, хвана облегалката, наклони го и го завлачи към вратата в другия край на басейна, същата врата, от която се беше показала Лин Питърсън в деня, когато за кратко я бях мярнал тук, увила главата си с кърпа. С отвратено изражение Хансън хвана стола на Лопес, наклони го назад и последва Бартлет. Краката на стола застъргаха по мраморните плочи като нокти по черна дъска. Главата на Лопес клюмна настрани и окото му провисна.

Канинг отново се обърна към мен и отново леко се удари с бастунчето си по бедрото.

— Не бяха много отзивчиви — кимна той към мексиканците.

— Отзивчиви за какво? — попитах. Изведнъж страшно ми се допуши. Дали щях да свърша като мексиканците — премазан от бой и извлечен оттук, все още завързан за стола. Адски унизителен и противен начин да си отидеш.

Канинг клатеше плешивата си глава.

— Честно казано, изобщо не очаквах да измъкнем много от тях.

— Това сигурно им е донесло утеха.

— Не целях утеха.

— Да, виждам.

— Да не би да им съчувствате, господин Марлоу? Те бяха зверове. Не, не бяха зверове — животните не убиват за удоволствие.

Той закрачи пред мен: три отривисти стъпки натам, три отривисти стъпки насам, а токовете му потракваха по плочките. Беше от онези напрегнати дребни човечета, които не си намират място, и в момента изглеждаше страшно неспокоен. Отново имах познатия метален вкус в задната част на езика, сякаш съм смукал монета. Вкусът на страха.

— Може ли да си запаля цигара? — попитах. — Обещавам да не се опитвам да прогоря въжетата или нещо подобно.

— Аз не пуша — осведоми ме Канинг. — Отвратителен навик.

— Имате право.

— Имате ли цигари? Къде са?

Посочих с брадичка към предния джоб на сакото си.

— Ето там. И кибритът.

Той бръкна в джоба ми и извади сребърната ми табакера и кибрита, който бях взел от „Барнис Бийнъри“. Извади една цигара, пъхна я между устните ми, запали клечка и ми поднесе пламъчето. Напълних дробовете си с дълга и дълбока глътка цигарен дим.

Канинг пъхна табакерата обратно в джоба ми и продължи да крачи.

— Не уважавам много латиноамериканците — каза той. — Песни, борби с бикове, свади за жени, толкова могат. Съгласен ли сте?

— Господин Каниг — изместих цигарата в ъгълчето на устата си, — не съм в положение да проявявам несъгласие с вас, нали?

Той се засмя с тънък и писклив смях.

— Вярно е, не сте. — И отново закрачи. Явно непрекъснато трябваше да се движи като акула. Как ли печелеше парите си? Сигурно от петрол или пък от вода, която беше почти толкова ценна в това сухо и дълбоко дере, където първите английски заселници бяха избрали да построят града. — Според мен има само две достойни раси, всъщност дори не са раси, а типажи. Знаете ли кои?

Поклатих глава и болката тутакси ме накара да съжаля. По предницата се посипа цигарена пепел и се събра в скута ми.

— Американският индианец и английският джентълмен. — Той ме изгледа развеселено. — Странно съчетание, нали?

— Ами не знам — отговорих. — Виждам общи неща помежду им.

— Например? — Канинг престана да крачи и се извърна към мен, извил едната си дебела черна вежда.

— Преданост към страната? Привързаност към традициите? Страст към лова?

— Именно. Прав сте.

— И склонност да посичат всеки, който се изпречи на пътя им.

Той поклати глава и размаха укорително пръст към мен.

— Голям палавник сте, господин Марлоу. А аз не обичам палавниците, както не обичам и любопитните. — Отново закрачи, въртейки се в кръг. Не откъсвах очи от бастуна му — един удар през лицето с тази чудесия не беше нещо, което щях да забравя лесно. — Понякога се налага да убиваш — продължи той. — Наречете го по-скоро елиминиране. — Лицето му помръкна. — Някои хора не заслужават да живеят, такава е простата истина. — Той отново се приближи и приклекна на пети до стола, за който бях вързан. Обзе ме неловкото усещане, че се кани да ми се изповяда. — Познавахте Лин Питърсън, нали?

— Не, не я познавах. Запознах се с нея…

Той кимна презрително.

— Вие последен сте я видели жива. Ако не броим… — кимна той към вратата — онези двама боклуци.

— Вероятно е така — отвърнах. — Тя ми допадна. Поне онова, което успях да видя.

Той се вгледа странично в лицето ми.

— Така ли? — На лявото му слепоочие потрепваше мускулче.

— Да, стори ми се свястна жена.

Той кимна разсеяно. В очите му се настани странен, напрегнат поглед.

— Беше ми дъщеря.

Нужно ми беше малко време да го асимилирам. Не ми хрумваше какво да кажа, затова не казах нищо. Канинг продължаваше да ме наблюдава. По лицето му се изписа отнесена, дълбока скръб — появяваше се и изчезваше за броени мигове. Той стана, приближи се към басейна и постоя там мълчаливо с гръб към мен, загледан към водата. После се извърна.

— Не се преструвайте, че не сте изненадан, Марлоу.

— Не се преструвам, изненадан съм. Само че не знам какво да ви кажа.

Бях си изпушил цигарата до края, Канинг се приближи и с отвратено изражение измъкна фаса от устата ми, занесе го до една маса в ъгъла, стискайки го с палеца и показалеца си, все едно е мъртва хлебарка, и го пусна в пепелника там. После се върна.

— Защо дъщеря ви се казва Питърсън? — попитах.

— Носеше фамилията на майка си, незнайно по каква причина. Съпругата ми не беше възхитителна жена, господин Марлоу. Беше наполовина мексиканка, така че би трябвало да имам едно наум. Омъжи се за мен заради парите ми, а когато похарчи достатъчно — или по-точно, когато аз ѝ попречих да продължи да харчи, — избяга с някакъв тип, който се оказа престъпник. Неприятна история, знам. Не се гордея особено с този период от живота си. В своя защита мога само да кажа, че бях млад и най-вероятно запленен. — Неочаквано се ухили и оголи зъбите си. — Или всички рогоносци твърдят така?

— Не знам.

— Тогава сте щастливец.

— Има късмет и късмет, господин Канинг. — Сведох поглед към въжетата. — В момента моят не е в изобилие.

Съзнанието ми отново се замъгли, вероятно кръвообращението ми беше влошено заради въжетата. Обаче силата ми се връщаше, усещах го, освен ако не беше въздействието на никотина. Чудех се колко дълго ще продължава това. И отново се запитах как ли ще свърши. Сетих се за изхвръкналото око на Лопес и за кръвта по пред­ницата на ризата му. Уилбър Канинг играеше ролята на мекосърдечно старче, но аз знаех, че у него няма нищо меко — освен може би по отношение на мъртвата му дъщеря.

— След като Лин е ваша дъщеря, уместно ли е да направя извода, че Нико ви е син?

— Да, и двамата са ми деца — отговори той, без да ме поглежда.

— В такъв случай ви поднасям съболезнования. Не познавах сина ви, но както ви казах, Лин ми допадна. Защо не бяхте на погребението ѝ?

Той сви рамене.

— Тя беше уличница. — Изрече го напълно безчувствено. — А Нико беше жиголо, когато не се занимаваше с още по-лоши неща. И двамата много приличаха на майка си. — Сега вече погледна към мен. — Шокиран ли сте от отношението ми към моя син и към дъщеря ми, господин Марлоу, макар да съм изгубил и двамата?

— Аз трудно се шокирам.

Той не ме слушаше. Отново започна да крачи и на мен ми се зави свят да го гледам.

— Не се оплаквам — каза. — Не бях идеалният баща. Те най-напред се развилняха, а след това се разбягаха. Дори не се опитах да ги намеря. След това вече беше твърде късно да им се отплатя. Лин ме ненавиждаше, Нико също, само че имаше неща, които искаше от мен.

— Какви неща? — Той не си направи труда да отговори на този въпрос. — Може пък да не сте били чак толкова лош баща, колкото си мислите. Бащите често са твърде самокритични.

— Имате ли деца, Марлоу? — Поклатих глава и отново изпитах такова усещане — все едно две големи дървени зарчета се търкалят в черепа ми. — В такъв случай не знаете какво говорите — каза той по-скоро тъжно.

Денят сигурно вече преваляше, но в голямото помещение с висок таван ставаше все по-топ­ло. Беше като в августовски следобед в Савана. Като добавим и влагата, въжетата около гърдите и китките ми като че ли се стягаха. Не бях сигурен, че изобщо ще възвърна чувствителността в ръцете си.

— Вижте, господин Канинг, или ми обяснете какво искате от мен, или ме пуснете. Пет пари не давам за мексиканците — заслужаваха си всичко, което им е сторил вашият Джийвс. В техния случай жестокото правосъдие е заслужено. Обаче нямате причина да ме държите тук овързан като прасе пред заколение. Не съм сторил нищо нито на вас, нито на сина ви или на дъщеря ви. Аз съм само един детектив, който се опитва да си изкарва прехраната и не се справя особено добре.

Ако не друго, думите ми накараха Канинг да престане да крачи, което си беше облекчение. Той се приближи и застана пред мен с ръце на хълбоците си и стиснал бастуна си под мишница.

— Работата е там, Марлоу, че знам за кого работите.

— Така ли?

— Стига де, за какъв ме мислите?

— За никакъв не ви вземам, господин Канинг, но да ви кажа, много се съмнявам, че знаете кой е клиентът ми.

Той се облегна напред и протегна към мен амулета, който висеше на шията му.

— Знаете ли какво е това? Това е окото на бог на индианците кахуила. Научно доказано е, че те притежават ясновидски способности. Няма смисъл да ги лъже човек — четат човека като отворена книга. Имах честта да бъда посветен като почетен храбрец. Част от церемонията беше връчването на това безценно изображение, на това всевиждащо око. Затова не ми дрънкайте лъжи и не се опитвайте да отклонявате въпроса, като се преструвате на невинен. Говорете.

— Не знам за какво искате да говоря.

Той тъжно поклати глава.

— Моят човек Джийвс, както го нарекохте, скоро ще се върне тук. Видяхте какво направи с мексиканците. Дано не съм принуден да му наредя да постъпи по същия начин и с вас. Харесвам хладнокръвните хора.

— Господин Канинг, работата е там, че не разбирам какво искате от мен.

— Така ли?

— Наистина не разбирам. Бях нает да намеря Нико Питърсън. Клиентът ми смятал като всички други, че Нико е мъртъв, обаче го видял на улицата, дойде при мен и ме помоли да го издиря. Въпросът е частен.

— И къде е видял Нико този ваш клиент?

В мъжки род. Значи, не знаеше каквото си мислеше, че знае. Отдъхнах си. Не исках да си представя Клеър Кавендиш тук, вързана за стол, докато този убийствен откачалник снове пред нея.

— В Сан Франциско.

— Значи, той е там, така ли?

— Кой?

— Знаете кой. Какво е търсил в Сан Франциско? Нико ли е търсил? Какво го кара да смята, че Нико е мъртъв?

— Господин Канинг — подех възможно най-търпеливо, — не разбирам нито дума от онова, което казвате. Схванали сте всичко погрешно. Нико е бил забелязан случайно… ако изобщо е бил той.

Канинг отново беше застанал пред мен, вдигнал юмруци на хълбоците си. Дълго ме измерва безмълвно с поглед.

— Какво мислите? — попита най-накрая. — Според вас Нико ли е бил?

— Не знам… не мога да кажа.

Ново мълчание.

— Флойд ми каза, че сте споменали Лу Хендрикс. Защо?

— Хендрикс ме взе от улицата и ме заведе на разходка с луксозната си кола.

— И?

— И той търси Нико. Популярно момче е синът ви.

— И Хендрикс ли мисли, че Нико е жив?

— Според мен не знаеше какво да мисли. И той като вас чул, че душа по следите на Нико. — Не му казах за куфара, който, за свое съжаление, бях споменал пред Хендрикс. — И на него нищо не мога да кажа.

Канинг въздъхна.

— Добре, Марлоу, както искаш.

Вратата в другия край на басейна се отвори тъкмо навреме и Бартлет и Флойд се върнаха. Хансън из­г­леждаше по-притеснен от всякога. Лицето му беше посивяло, чак зеленееше. Имаше кървави петна по хубавото си ленено сако и по доскоро безукорните си бели панталони. Изхвърлянето на два сериозно обезобразени трупа — намирам за основателно предположението, че вторият мексиканец е бил вече мъртъв, когато са го занесли където трябва — сигурно е кошмар за дрехите, особено ако си кипра като Флойд Хансън. Явно той не беше свикнал да гледа кръв, поне не в количествата, които бяха пролели двамата мексиканци. А не спомена ли, че се е сражавал в Ардените? Не трябваше да приемам думите му за чиста монета.

Бартлет пристъпи напред.

— Всичко е наред, господин Канинг — каза той със своя кокни акцент.

Канинг кимна.

— Двама оправихме, остава още един. Господин Марлоу не е особено отзивчив. Може би ще си прочисти главата, ако го понакиснем хубаво. Флойд, помогни на господин Бартлет, ако обичаш.

Бартлет отново мина зад мен и се зае да ме развързва. Когато свали въжетата, се наложи да ми помогне да се изправя, защото краката ми бяха толкова изтръпнали, че не ме държаха. Той пусна и ръцете ми и положи длан върху рамото ми, за да ме натисне да коленича върху мраморните плочи. Водната повърхност беше само на три-четири сантиметра под ръба. Бартлет стисна едната ми ръка, а Хансън пристъпи напред и хвана другата. Реших, че ще ме натопят в басейна, но вместо това рязко извиха ръцете ми зад гърба, а Бартлет отново ме сграбчи за косата, натисна главата ми напред и я потопи във водата. Не си бях поел достатъчно въздух и веднага изпаднах в паника, че ще се удавя. Помъчих се да извърна лицето си настрани, за да глътна малко въздух, обаче пръстите на Бартлет бяха силни като челюстите на питбул и аз не можех да помръдна. Скоро усетих как дробовете ми сякаш всеки момент ще се пръснат. Най-сетне двамата отново ме изправиха и под яката ми се стече вода. Канинг се приближи, застана до мен и се наведе, облегнал ръце върху коленете си и приближил лице до моето.

— Вече готов ли сте да ни кажете какво знаете? — попита.

— Допускате грешка, Канинг — успях да промълвя задъхано. — Нищо не знам.

Той отново въздъхна и кимна на Бартлет, а аз отново се озовах под водата. Странно какви неща забелязва човек дори когато се намира в безнадеждно положение. Отворих очи и далеч в дълбокото светлосиньо дъно на басейна забелязах малък пръстен, обикновена златна халка, която явно се бе изхлузила незабелязано от пръста на къпеща се жена. Този път бях проявил достатъчно съобразителност да напълня дробовете си с въздух, но положението не беше много по-различно и след около минута отново започнах да се давя. Не влизам често във водата и така и не се научих да задържам дъх като опитните плув­ци. Зачудих се дали този пръстен на дъното няма да се окаже последното, което ще видя. Сещам се и за по-лоши неща, на които да спреш погледа си, докато поемаш — или в моя случай не поемаш — пос­ледната си глътка въздух.

Бартлет усети, че започвам да изпадам в паника и всеки момент ще отворя уста и ще напълня дробовете си с вода, а не искаше да умирам, още не. Двамата с Хансън отново ме издърпаха. Канинг се наведе и се взря в лицето ми.

— Готов ли си да говориш, Марлоу? Нали знаеш какво казват за третото потапяне? Нали не искаш да се присъединиш към онези двама боклуци?

Нищо не казах, само оброних мократа си глава. Хансън беше от дясната ми страна и държеше ръката ми извита зад гърба. Виждах елегантните му мокасини и маншетите на белите му ленени панталони. Бартлет беше от другата страна, държеше лявата ми ръка, а с дясната продължаваше да притиска тила ми. Сигурно този път щях да се удавя. Но какво можех да сторя?

Никога не съм бил голям борец — минеш ли четирийсет, вече не ти се занимава. Участвал съм в сбивания, и то немалко, обаче само по принуда. Има огромна разлика между това да се отбраняваш срещу нападение и да нападаш. Едно от нещата, които бях научил обаче, е колко важно е равновесието. Можеш да повалиш дори най-трудните противници — а Бартлет въпреки възрастта и ниския си ръст беше труден противник, — ако ги уцелиш в подходящия момент и в правилната поза. Докато се готвеше отново да ме потопи, Бартлет беше съсредоточил силата си в своята дясна ръка, с която стискаше тила ми, и за секунда отпусна хватката, с която държеше ръката ми. Трябваше да се вдигне на пръсти, за да ме натисне към водата. Рязко измъкнах ръката си от неговата, извъртях лакът и го ударих силно в ребрата. Той изстена тихо и пусна главата ми. Хансън продължаваше да стиска дясната ми ръка, но вяло, така че се дръпнах от него, а той отстъпи назад, уплашен, че ще сторя и на него онова, което вече бях причинил на Бартлет.

Зад мен Канинг извика нещо, не знам какво. Бях насочил вниманието си към Бартлет. Надигнах се, описах широка дъга с левия си юмрук и го улучих отстрани по врата, а след поредното приглушено стенание той се олюля на ръба на басейна, размаха ръце по начин, който на филм би бил смешен, и се пльосна във водата заднишком, с главата напред. Цопна зрелищно, водата се надигна като грамадна прозрачна фуния, която се прибра невероятно бавно — явно мозъкът ми беше станал ленив от дрогата.

Обърнах се. Всичко стана за броени секунди. Знаех, че сигурно разполагам с още по-малко време отпреди, преди Канинг и Хансън да се окопитят дотолкова, че да ми се нахвърлят. Но така и не се налагаше. Видях, че Хансън държи пистолет, голям и черен, с дълго дуло — „Уебли“, струва ми се. Откъде се беше взел? Сигурно бе на Канинг — той би предпочел британско оръжие като всеки високопоставен английски джентълмен.

— Стой на място! — заповяда Хансън досущ като лошия в безброй долнопробни филми.

Внимателно го измерих с поглед. Нямаше очи на убиец. Пристъпих напред. Дулото на пистолета трепна.

— Застреляй го! — кресна Канинг. — Хайде, дръп­ни проклетия спусък!

Можеше да вика колкото си иска, обаче не се приближи.

— Не е нужно да ме убиваш, Хансън — казах. — И двамата го знаем.

Виждах как потта лъщи по лицето му и по горната му устна. Ако откажеш да застреляш някого, това не те прави страхливец. Убийството никога не е лесно. С ъгълчето на окото си видях как Бартлет излиза от басейна. Направих още една крачка. Оръжието беше насочено към гръдната ми кост. Стис­нах дулото и го дръпнах странично. Може би Хансън беше прекалено изненадан да се съпротивлява или пък просто искаше да се отърве от оръжието, така че го пусна и се дръпна назад, вдигна ръце и ги протегна към мен, сякаш да се предпази от изстрел. Безумното оръжие тежеше колкото менгеме и се налагаше да го стискам с две ръце. Не беше „Уебли“, не беше и британско. Всъщност беше немско, „Вайх­раух“, трийсет и осми калибър. Грозно оръжие, но ужасно ефикасно.

Обърнах се и прострелях Бартлет в дясното коляно. Не знам дали се целех в коляното, но там улучих. Той издаде странен мяукащ звук, прекатури се настрани и остана да лежи там приведен и сгърчен. Голям кърваво петно плъзна по крачола на мокрите му панталони. Зад мен се чу звук. Бързо се отдръпнах встрани и Канинг притича, залитайки край мен, ругаейки, протегнал безпомощно ръце пред себе си. Спря, завъртя се и, изглежда, се канеше отново да ми се метне. Зачудих се дали да стрелям, но не го направих.

— Не искам да те убивам, Канинг — казах, — но ще го направя, ако се наложи.

Махнах с пистолета си към Хансън.

— Ела тук, Флойд — наредих му.

Той се приближи и застана до шефа си.

— Жалко мекотело! — просъска му Канинг.

Засмях се. Май за пръв път чувах някой на живо да изрича тази дума. И продължих да се смея. Сигурно бях в шок. Въпреки това събитията от последната близо половин минута, погледнати от определен ъгъл, биха изглеждали комично и гротескно, като изпълнение на Чарли Чаплин.

Бартлет стискаше крака си точно под натрошеното коляно и движеше другия си крак в кръг по плочките като велосипедист на забавен каданс. Продължаваше да издава подобните на мяучене звуци. Колкото и да си корав, натрошеното коляно адски боли. Помислих си, че ще мине доста време, преди той отново да сервира следобедния чай.

Ръцете ми все още бяха изтръпнали и ме заболяха, докато стисках това тежко швабско оръжие, и се опитвах да държа дулото повече или по-малко хоризонтално. Канинг ме наблюдаваше със зловещо презрително пламъче в очите.

— Е, Марлоу, какво ще правиш сега? Май в крайна сметка ще се наложи да ме убиеш. Мен и предания ми майордом.

Хансън го стрелна с поглед, от който струеше гранлива ненавист.

— Влизайте в басейна — заповядах на двамата. Вторачиха се в мен. — Веднага — махнах с пистолета. — Влизайте във водата.

— Аз… не мога да плувам — каза Хансън.

— Сега ще имаш шанс да се научиш — изтърсих и отново се засмях. Беше по-скоро кикот. Не бях на себе си. Хансън преглътна мъчително и започна да изува лъскавите си обувки. — Не, остави ги… влизай с дрехите.

Канинг продължаваше да ме измерва с гневен пог­лед. Налудничавите му очички бяха ледени от ярост, но в погледа му имаше нещо отнесено и почти мечтателно. Сигурно разнежено си представяше нещата, които ще накара Бартлет — или най-вероятно наследника на Бартлет — да ми причини, ако му се удаде случай.

— Хайде, Канинг — подканих го, — във водата, освен ако не искаш да ти направя същото като на стария Джийвс. И, между другото, остави бастуна.

Канинг хвърли бастуна си върху мрамора като дете, което хвърля чужда играчка, която са му наредили да върне, обърна се и се запъти към плиткия край на басейна. Не бях забелязал колко е кривокрак. Юмруците му бяха стиснати отстрани на тялото. Хора като него не знаят как да се държат, как да постъпят, когато неочаквано се окажат обект на заповеди, които няма как да не изпълнят.

Хансън ме изгледа умолително и понечи да каже нещо. Размахах цевта на пистолета, за да му затворя устата — до гуша ми беше дошло от гласа му, толкова изискан и хладнокръвен преди и толкова писклив и плачлив сега.

— Размърдай се, Флойд, водата е чудесна. — Той кимна печално, обърна се и последва Канинг. — Добро момче — подметнах му в гръб.

Когато стигна до далечния край на басейна, Канинг се извърна и плъзна поглед по цялата му дължина към мен. Все едно отново ме питаше дали няма начин да не скача.

— И оттук мога да те застрелям — провикнах се към него, а гласът ми отекна воднисто под високия купол на покрива. Той се поколеба отново, после влезе в басейна, стъпвайки тежко с разкривената си походка по белите стъпала към водата. — Продължи до средата! — заповядах. Флойд Хансън вече беше стигнал края на басейна и след кратко колебание и той неуверено нагази във водата. — Продължавай, докато водата стигне до брадичката ти, и чак тогава спри — наредих му. — Не искам да се удавиш.

Канинг продължи към мен, докато водата стигна до гърдите му, после заплува бруст до средата на басейна, където спря и се задържа на повърхността, махайки с ръце и крака. Хансън също започна да се придвижва във водата и спря, когато тя покри раменете му.

— Хайде, Флойд — провикнах се, — вече ти казах, до брадичката. — Той направи още една многострадална крачка. Дори отдалеч виждах паниката в очите му. Поне не ме беше излъгал, че е служил във флота. — Браво. Сега спри.

Безтелесната му глава, която сякаш се носеше по водата, представляваше зловеща гледка. Помислих си за Йоан Кръстител. Има мигове в живота, които никога няма да забравиш, които ще помниш винаги с ярки, контрастни, предизвикващи видения подробности.

— Добре, сега ще изляза от тази врата и ще почакам известно време — вие не знаете колко. И ако чуя някой от вас да излиза от басейна, ще се върна и ще го застрелям. Ясно ли е? — Насочих пистолета си към Канинг. — Схвана ли, старче?

— Да не си въобразяваш, че ще ти се размине? Ще те сгащя където и да избягаш.

— Известно време никого няма да сгащваш, господин Канинг. Поне докато си в панделата с раиран костюм и собственоръчно си оправяш леглото.

— В ада да гориш, Марлоу! — прокле ме той. Вече се беше задъхал, докато риташе с крака, за да се задържи на повърхността. Можеше и да потъне, ако остане още дълго. Пет пари не давах.

Разбира се, щом излязох, не останах пред вратата. Канинг сигурно и бездруго не ми се беше вързал. Реших да не рискувам да излизам през предния вход — току-виж, рецепционистката натисне някое копче и се домъкнат цяла глутница главорези, — затова потърсих страничен изход. Веднага намерих, при това познат изход. Бях отворил няколко врати и бях прекосил бързо няколко стаи, когато се озовах в познат коридор, отворих поредната врата — вероятно наслуки — и се озовах в дневната с тапицираните с кретон кресла и високата камина, където ме беше завел Хансън след разходката ни първия път и където Бартлет в ролята си на почтен служител ни беше поднесъл чай. Прекосих помещението, отворих остъклената врата и залитайки, излязох на слънце и сред уханието на портокаловите дръвчета.

„Благородниците от храма“ още се мотаеха наоколо. Половината бяха пияни, а другата половина скоро щяха да бъдат. Фесовете им се бяха накривили, гласовете им звучаха по-дрезгаво. Както бях упоен, за миг си помислих, че съм попаднал на сцена от Али Баба и четирийсетте разбойници. Поех по пътеката покрай висящата бугенвилия, разпростряла цялата си пищна прелест.

Имах смътна представа как да стигна до мястото, където бях паркирал колата си, и се бях запътил натам, когато на един завой пътя ми препречи червенокос и червендалест тип с поовехтял фес и с размерите на двоен хладилник. Беше облечен със светлозелена риза и пурпурни шорти и стискаше чаша уиски със сода в грамадната си розова лапа. Изгледа ме с широка и щастлива усмивка, после се нацупи с шеговито неодобрение и посочи към главата ми.

— Гологлав си, братле. Не е позволено. Къде ти е фесът?

— Една маймуна ми го открадна и избяга сред дърветата.

Отговорът ми предизвика сърдечния смях на човека, чийто корем се разтресе под ослепително зелената му риза. Осъзнах, че пистолетът още е в ръката ми, и човекът също го забеляза.

— Я виж ти! Какво готино пистолетче си имаш! Откъде го взе?

— Раздават ги вътре в клуба. Управителят си присвоил пари на клуба и организират потеря да го погне. Побързай, може да успееш да се включиш.

Той ме изгледа зяпнал. По лицето му, което имаше цвета и лъскавината на коледна шунка, плъзна лукава усмивка. Палаво размаха пръст към мен:

— Поднасяш ме, братле, нали? Знам, че ме поднасяш.

— Прав си — казах и вдигнах пистолета в ръката си. — Това е само копие. Шефът на това място, казва се Канинг, ги колекционира — копия на пистолети. Помоли го да разгледаш оръжейната му. Струва си.

Дебелакът отметна глава назад и ме изгледа с присвити очи.

— О, на всяка цена. Къде да го намеря?

— В басейна — отговорих.

— Къде?

— В басейна. Да се поохлади. Тръгни натам — посочих с палец през рамо — и ще го намериш. Ще се радва да те види.

— Благодаря ти, братле. Адски любезно от твоя страна. — И радостно се заклатушка към сградата на клуба.

Когато се скри зад завоя и се изгуби от поглед, аз се озърнах — вероятно с малко безумен поглед. Чудех се какво да правя с пистолета. Мозъкът ми още не работеше съвсем добре, като се има предвид на какви злоупотреби беше подложен през последните дни и часове. Стоях до висока стена, тежко обкичена с официалното цвете на Сан Клементе, и накрая просто хвърлих оръжието някъде далеч. Чух го как се удари в стената и глухо тупна в основата ѝ. По-късно на Бърни Олс и на хората му щяха да им трябва цели два дни да го намерят.

Разбира се, слънцето беше огряло цялата кола и вътре бе горещо като в пещ. Не ми пукаше — дори воланът да обгори дланите ми до кокал, пак нямаше да усетя. Подкарах към портата. На един от завоите на пътя внезапно ми се зави свят и колата едва не се блъсна в дърво. Ръцете още ме боляха от въжетата. Портиерът Марвин ме изгледа подозрително и направи грозна гримаса, но вдигна бариерата, без да създава проблеми. Спрях до първата телефонна кабинка, която съзрях, и се обадих на Бърни. Гласа ми още никакъв го нямаше и отначало той не разбра какво му казва. Но после схвана.