Чернооката блондинка

23

Би трябвало да умея да чакам, предвид начина, по който съм избрал да си изкарвам прехраната — ако наистина съм го избрал, а не по просто съм попаднал в тази професия, както попадаш в отворена гърловина — обаче не съм такъв човек. Без проблем мога да пилея време. Мога часове наред да седя в кантората във въртящия се стол, загледан през прозореца към секретарката от другата страна на улицата, приведена над диктофона, без дори да я виждам през повечето време. Мога дори да се разтакавам над някой царски гамбит, докато фигурите се размият и шахматните квадрати на дъската завихрят мозъка ми в бавен шемет. Мога да смуча бира в някоя старомодна кръчма, докато барманът ми се оплаква, че жена му е тъпа и децата му не го уважават, и дори да не се прозина. Аз съм роден да пилея време. Когато обаче се налага да чакам едно конкретно нещо, след пет минути започвам да нервнича.

Онзи ден обядвах рано в „Рудис Бар-Би-Кю“ на Ла Сиенега: свински ребърца, целите лъскави като намазани с тъмночервен лак, пък и имаха точно такъв вкус. Пиех мексиканска бира — струваше ми се подходящо по някакъв отвратителен начин. Мексиканската тема присъстваше в историята още от самото начало, ако човек има уши да я чуе. След това се върнах в кантората за кратко с надеждата да влезе някой клиент. Щях да се зарадвам дори на възрастната жена, чиято съседка се опитва да отрови котката ѝ. Мина обаче един час, който ми се стори като три, а още си бях сам. Смукнах няколко глътки от служебната бутилка. Изпуших още една цигара. Госпожица Пишеща машина отсреща беше изключила диктофона и покриваше с калъфа машината си. Сега щеше да си извади пудриерата и да си напудри носа, взряна в огледалцето си и нацупила устни, после щеше да прокара гребен през косите си, да затвори чантата си и да се прибере у дома. Да, прекрасно бях опознал навиците ѝ.

Проверих какви филми дават. В „Рокси“ възраждаха „Конски пера“. Звучеше като точно каквото ми трябва — щях да прекарам чудничък един час с Граучо и момчетата. Затова отидох, купих си билет на балкона и момичето ме заведе до мястото ми. Беше червенокоска с бретон, сладка устичка и дружелюбен поглед. Долу в партера имаше още едно хубаво момиче, което стоеше пред екрана с поднос със сладолед, бонбони и цигари. Беше облечено като камериерка — с къса черна пола, бяла дантелена яка и малка бяла шапка, подобна на обърната хартиена лодка. Нямаше повече от десетина зрители, самотни хора като мен, седнали възможно най-далеч един от друг.

Алените завеси се отвориха със замах, светлините угаснаха и на екрана се появиха рекламните кадри на „Невестата на горилата“ с участието на Лон Чейни и Барбара Пейтън, с Реймънд Бър като управител на плантация някъде в южноамериканската джунгла, прокълнат от местна вещица, който всяка нощ се превръща един бог знае в какво, кара красиви жени да пищят и зрели мъже да треперят от ужас. След това показаха някакви реклами на „Филип Морис“, на „Клорокс“ и на други такива неща, а накрая завесата отново се спусна и прожектор освети продавачката на сладолед в партера. Тя изпълни номера си, сви едното си коляно, наклони глава в подканваща усмивка, но въпреки това не привлече клиенти и след минутка прожекторът угасна с обезкуражаващо щракване, завесата се дръпна и филмът започна.

Седях и чаках енергичните братя да ме омагьосат, обаче не се получаваше. Не се засмях, никой друг не се засмя. Смешните филми са смешни само когато киното е пълно. Когато обаче е полупразно, забелязваш преднамереното забавяне на действието след всяка шега, за да отмине вълната от смях на публиката, но тъй като никой не се смее, цялата история започва да те натъжава. По средата на филма станах и си излязох. Пред въртящата се врата седеше червенокоската, която си пилеше ноктите. Попита дали ми е прилошало, а аз я уверих, че не, само имам нужда от чист въздух. Тя се усмихна мило, което още повече ме натъжи.

Вече започваше да се здрачава, въздухът беше димен и горещ като въздуха на спирка на метрото. Закрачих по булеварда, без да мисля за нищо конкретно. Намирах се в онова състояние на безвремие, както преди хирургична операция. Да става каквото ще, да се случва каквото има да се случва. Така или иначе, онова, което щеше да ми поднесе нощта, щеше да бъде за мен почти като последица от нещо, което вече се е случило. Мислех си, че не може да пострадам повече, отколкото вече бях пострадал. Закоравяваш, след като животът те е лаш­кал още откакто си станал достатъчно голям, за да изпиташ сърдечна болка, но после получаваш толкова силен удар, какъвто не си изпитвал досега, и осъзнаваш колко си раним и колко раним ще бъдеш винаги.

Спрях до една пощенска кутия, проверих кога събират пощата и установих, че кутията вече е изпразнена. Извадих плик от вътрешния джоб на сакото си, пъхнах го в процепа и го чух как пада на пода вътре.

В сградата на „Кахуенга“ нямаше никой, с изключение на нощния портиер в стъклената му кабинка до асансьора и един чистач — много висок негър на име Руфъс, който винаги се държеше приятелски с мен. Понякога му пусках сведения за конете, но не знам някога да е залагал. Когато излязох от асансьора, той беше в коридора и замислено плъзгаше напред-назад по пода мокрия парцал. Беше поне два метра висок и имаше голяма и красива африканска глава.

— До късно ли ще работите днес, господин Марлоу? — попита той.

— Очаквам телефонно обаждане. Добре ли си, Руфъс?

Той ми се усмихна широко.

— Познавате ме, господин Марлоу. Старият Руфъс винаги е добре.

— Ама разбира се, разбира се.

В кантората не светнах лампите. Седнах в тъмното и се завъртях на стола, за да мога да гледам през прозореца към светлините на града и луната, увис­нала на синкавите възвишения отвъд него. Извадих бутилката от чекмеджето, но отново я прибрах. Последното, от което се нуждаех, беше помътена мисъл.

Звъннах на Бърни Олс. Не беше в службата, затова прелистих тефтера си с подгънати ъгълчета и намерих телефона му. Не обичаше да му се обаждаш у дома, ама пет пари не давах. Вдигна съпругата му и когато се представих, заплаши, че ще ми затвори, но не го направи. Чух я да вика Бърни, по-приглушено чух той да ѝ изръмжава в отговор и да слиза по стълбите.

— Приятелчето ти Марлоу е — чух кисело да му съобщава госпожа Олс, когато Бърни слезе.

— Какво искаш, Марлоу? — изръмжа той.

— Здрасти, Бърни. Надявам се, че не те притеснявам.

— Дай да прескочим формалностите. Какво има?

Казах му, че съм се видял с Питърсън. Почти усетих как наостря уши.

— Видял си го? Къде?

— На Юниън Стейшън. Звънна и ми каза да отида там. Избра гарата, защото носеше куфар и не искаше да събужда подозрение.

Мълчание.

— Какъв куфар?

— Просто куфар. Английски, от свинска кожа, със златисти метални части.

— И какво имаше в куфара?

— Хероин за трилиарди долари. Собственост на някой си господин Менендес. Помниш ли стария ни приятел Менди, който сега живее южно от границата?

Бърни отново се умълча. Заприлича ми на човек, който завърта капака на тенджера под налягане. С годините Бърни ставаше все по-избухлив. Мисля, че наистина трябваше да вземе мерки.

— Добре, Марлоу, започвай да обясняваш — нареди ми той през стиснати устни като портфейла на Джак Бени10.

И аз го сторих.

Той ме слушаше мълчаливо, само от време на време изсумтяваше изненадано или отвратено. Когато приключих, той си пое дълбоко дъх, което стана причина да се разкашля. Дръпнах слушалката от ухото си, докато приключи.

— Дай да изясним нещата — поде той позадъхан. — Питърсън е пренасял дрогата на Менендес тук от Мексико и я е доставял на Лу Хендрикс, докато не му хрумнала блестящата идея да задържи една партида за себе си и да я продаде на някакъв господин от италиански произход. При това сделката се объркала, после започнали да се трупат мъртъвци, Питърсън се уплашил и не наел теб…

— Опита да наеме мен.

— … да доставиш стоката на Хендрикс.

— Да, горе-долу е това. — По линията се разнесе някакво шумолене и после чух как драсва клечка. — Бърни, цигара ли си палиш? — попитах. — Не кашляш ли вече достатъчно?

Чух го да вдишва, после да издишва.

— И къде е куфарът сега?

— В едно шкафче на гарата. А ключът от шкафчето е в плик за писма в пощенска кутия на Южен Бродуей. Ще го получиш утре с втората поща. И за да изпреваря въпроса ти, направих го, защото обещах на Питърсън да му дам време да се изпари.

— Къде е той?

— Замина на круиз в Южна Америка.

— Много смешно.

— Не си струва да го преследваш, Бърни. Не хаби сили и не се ядосвай повече, отколкото вече си ядосан.

— Ами Хедрикс?

— Какво за него?

— Трябва да го прибера да си поговорим малко.

— И за какво ще го прибереш? Дрогата не е доставена — вместо това е при теб, или поне ще бъде при теб, когато ключето за шкафчето пристигне при тебе утре. Нищо не свързва Хендрикс с тази история.

Бърни си дръпна отново от цигарата. Никой не се наслаждава на пушенето толкова, колкото човек, който би трябвало да откаже цигарите.

— Нали разбираш, че след всичко това с… Колко?… Четирима мъртъвци, включително биячът на Канинг, между другото… как му беше името?

— Бартлет.

— Включително той — почина днес следобед.

— Много лошо — подметнах уж напълно искрено.

— Както и да е, след всички тези убийства и целия хаос не съм предявил нито едно обвинение и не съм тикнал нито един заподозрян в панделата.

— Можеш да арестуваш мен, задето прострелях Бартлет, ако това ще те ощастливи. Все пак случаят не е сериозен.

Бърни въздъхна. Той е много уморен човек. Наканих се да го посъветвам да се замисли за пенсиониране, но не го сторих. След кратко мълчание попита:

— Гледаш ли боксовите мачове, Марлоу?

— По телевизията ли?

— Аха.

— Понякога.

— Тази вечер гледах един мач горе. Когато ти се обади, Шугър Рей бършеше пода с Джоуи Максим. Току-що чувам отгоре, в бърлогата си, където си имам мой телевизор, гонга и бурните аплодисменти. Сигурно това означава, че Джоуи е на пода и сипе кръв и счупени зъби. Върху платнището. Искам да го видя как пада за последен път. Нямам нищо против Джоуи — той е красавец и храбър боксьор. Обзалагам се, че ще направи голямо шоу, преди прожекторите да угаснат за него. Жалко, че няма да догледам мача. Нали ме разбираш?

— Съжалявам, Бърни. Не бих те лишил от това световно удоволствие, но допуснах, че сигурно те интересува какво става с Питърсън и останалите.

— Прав си, Марлоу. Признателен съм ти, че ме осведомяваш какво се случва, наистина. Само че знаеш ли какво можеш да направиш сега? Искаш ли да ти кажа какво да направиш?

— Всъщност не, но допускам, че въпреки това ще ми кажеш.

Прав бях. Каза ми. Предложенията му бяха шумни, колоритни и повечето се оказаха анатомично неприложими.

Когато приключи, учтиво му пожелах „лека нощ“ и затворих. Бърни не е лош човек. Както вече казах, избухлив е и с времето става все по-избухлив.

Вдигнах крака върху бюрото. Загледах се през прозореца. Защо от разстояние светлините на града сякаш трептят? Погледнеш ли ги отблизо, светят постоянно. Сигурно е свързано с въздуха, с милионите миниатюрни прашинки, които кръжат в него. Всичко изглежда неподвижно, а не е, движи се. Например бюрото, върху което бях вдигнал крака, изобщо не беше масивно, а ято частици, толкова малки, че човешкото око не ги вижда. Като се замислиш, светът е плашещо място. И то без да броиш хората.

Преди си мислех, че Клеър Кавендиш ще ми разбие сърцето. Не съзнавах, че вече е сломено. Човек се учи, докато е жив, Марлоу.