Чернооката блондинка

8

Когато се върнах в кантората си в сградата „Кахуенга“, телефонният оператор ми предаде съобщение. Телефонистката, с която говорих, беше онази с носовия говор — гласът ѝ винаги създава у мен усещането, че в ухото ми се е заклещила оса.

— Обади се някоя си госпожа Ангуиш — съобщи тя.

— Кой? Госпожа Ангуиш ли?

— Така се представи. Записала съм си. Попита дали можете да се срещнете с нея в „Риц-Бевърли“ по обяд.

— Не познавам жена, която се казва Ангуиш. Що за име е това?

— Записала съм си го, ето го тук, в бележника ми. Госпожа Доротея Ангуиш, хотел „Риц-Бевърли“, дванайсет часа.

И тогава ми просветна — трябваше много по-рано да проумея, но клуб „Кахуила“ все още занимаваше мислите ми.

— Лангриш — казах. — Доротея Лангриш.

— Нали това казвам.

— Добре. — Въздъхнах и оставих слушалката. — Благодаря, Хилда — изръмжах. Телефонистката не се казва така, но аз така я нарекох, след като затворих. Звучи ми като Хилда, не ме питайте защо.

Хотел „Риц-Бевърли“ беше шикозно място, което приемаше себе си много-много сериозно. Портиерът бе облечен с фрак и с английско бомбе и имаше вид на човек, който с вирнат нос ще отхвърли бакшиш, по-малък от десет долара. Черното мраморно фоайе беше колкото половин футболно игрище, а насред него върху голяма кръгла маса се мъдреше ваза от шлифован кристал с грамадни лилиуми. Тежкият аромат на цветята погъделичка ноздрите ми и аха да кихна.

Госпожа Лангриш ме беше поканила да се срещнем в Египетския салон. Това беше бар с бамбукови мебели, наподобяващи Нефертити статуи, вдигнали високо факли и настолни лампи с абажури, изработени от нещо, което изглеждаше като папирус, но всъщност беше обикновена хартия. Рисувана карта на поречието на Нил заемаше цяла стена. В реката имаше арабски лодки и крокодили, над нея прелитаха бели птици — мисля, ибиси, — а по бреговете бяха нарисувани пирамиди, разбира се, и един сънлив сфинкс. Всичко беше впечатляващо и малко претрупано, но все пак си беше бар.

Помнех как изглежда Клеър Кавендиш и очаквах майката да бъде оригиналът на дъщерята. Боже, колко грешах. Чух я още преди да я видя. Имаше глас на пристанищен работник — дрезгав, силен и груб. Седеше на позлатена масичка под голямо растение в саксия и обясняваше на келнер с бяло сако как да приготви чая.

— Най-напред кипваш водата — знаеш ли как? После попарваш чайника — добре да го попариш, чу ли? — и слагаш по една лъжичка чай на чаша и една допълнително за цялата кана. После го оставяш да се запари три минути. Като рохко яйце — три минути, нито повече, нито по-малко. После можеш да наливаш. Разбра ли? Защото това тук — посочи тя каната пред себе си — е рядко като девича менструация и почти същото на вкус.

Келнерът, пригладен латиноамериканец, беше пребледнял под равния си загар.

— Добре, госпожо — уплашено каза той и бързо се отдалечи, понесъл в изпънатите си ръце подноса с чайника. Ако не беше такъв безупречен професионалист, сигурно щеше да попие потта от челото си.

— Госпожа Лангриш? — попитах.

Беше много ниска и много дебела. Все едно под дрехите си имаше тяло, пъхнато в буре с изрязани отвори за ръцете и краката. Лицето ѝ бе кръгло и розово, носеше перука на къси и жилави вълни. Единственото нещо от Клеър, което разпознах у нея, бяха очите — сияещите черни ириси, които се предаваха по наследство в семейството. Тялото ѝ беше натъпкано в костюм от две части в розов сатен, обута беше с тромави бели обувки и носеше шапка, която сякаш беше направена в някой от неуспешните дни на същия шапкар, сътворил черната шапчица на главата на Клеър по време на първата ни среща. Вдигна поглед към мен и изви едната си изрисувана вежда.

— Вие ли сте Марлоу?

— Точно така.

Посочи ми стола до себе си.

— Седнете ето тук, искам хубавичко да ви огледам.

Седнах. Тя се взря в лицето ми отблизо. Признавам ѝ едно: ухаеше приятно, както може да се очак­ва — всеки път, когато се раздвижеше, костюмът ѝ, ушит от сатен, струва ми се, проскърцваше и от гънките му се разнасяше ухание на парфюм.

— Дъщеря ми ви е наела за нещо, нали? — попита тя.

Извадих табакерата и кибрита си и запалих цигара. Не, не забравих да предложа и на нея, но тя махна отрицателно с ръка.

— Госпожо Лангриш, откъде знаете за мен? — попитах.

Тя се изсмя.

— Имате предвид как ви открих, нали? Аха, това би било показателно, нали? — Келнерът се върна с каната и неспокойно ѝ наля в чашата. — Това е друга работа — каза му тя. — Така се прави чай, достатъчно силен да гътне мишка.

Той се усмихна с облекчение.

— Благодаря, госпожо — рече, стрелна ме с поглед и се оттегли.

Госпожа Лангриш наля щедро количество мляко в чая си и добави четири бучки захар.

— У дома не ми позволяват да го правя — мрачно каза тя, докато оставяше щипките за захарта, и добави намръщено: — Лекари… пфу!

Нищо не казах. Не бих допуснал, че някой може да забрани на тази жена да направи каквото и да било.

— Искате ли чай? — попита ме тя. Отказах учтиво. Две чаши за един ден ми идваха малко повече. Тя отпи от своята чаша, придържайки чинийката под брадичката си. Като че ли примлясна с устни. — Чух да се говори за някаква изгубена огърлица. Вярно ли е? — попита.

— Клеър… госпожа Кавендиш ли ви го каза?

— Не.

Значи, е бил съпругът ѝ. Облегнах се назад, пушейки, и се постарах да изглеждам спокоен. Хората често мислят частните детективи за глупаци. Мислят, че сме твърде тъпи, за да работим в полицията и да бъдем истински детективи. И понякога са прави. Също така в някои случаи е удобно да се правиш на глупак. Хората се отпускат и стават нехайни. Ясно ми беше обаче, че случаят с госпожа Доротея Лангриш няма да е такъв. Тя може и да изглеждаше като ирландска перачка и да говореше като моряк, обаче умът ѝ беше остър като иглата на шапката ѝ.

Остави чинийката и чашката и огледа стаята с язвителен поглед.

— Вижте това място — прилича на каирски бордей. Не че някога съм ходила в Кайро — додаде тя весело. Взе менюто — бяха го направили като древен ръкопис с фалшиви йероглифи по полетата, — доближи го до носа си и примижа.

— Уф, не мога да го прочета, забравила съм си очилата. Я ми кажете — пъхна ми тя менюто в ръцете, — имат ли торта?

— Имат всякакви торти — уверих я. — Каква ви се яде?

— Има ли шоколадова? Обичам шоколад. — Те махна с малката си пълна длан и келнерът дойде. — Поръчайте му — нареди ми тя.

— Дамата би желала парче шоколадова торта с какаова глазура.

— Много добре, господине. — Келнерът отново се отдалечи. Изобщо не ме попита аз искам ли нещо. Явно беше усетил, че съм наемник досущ като него.

— Клеър не ви е наела заради перлите, нали? — попита госпожа Лангриш. Ровеше в чантата си и най-сетне извади малка лупа с костна дръжка. — Дъщеря ми не губи вещи, особено перлени огърлици.

Погледнах към една от статуите на робините. Очер­таните ѝ с дебела черна линия очи имаха формата на сълза и бяха неестествено издължени, запълваха до средата разстоянието до шлема ѝ от златиста коса. Скулпторът ѝ беше изваял хубава гръд и още по-хубав задник. Такива се скулпторите, стараят се да доставят удоволствие — най-вече на мъжете в дадено помещение.

— Госпожо Лангриш, ще ви попитам отново — откъде научихте за мен?

— О, не си блъскайте главата над това. Не беше трудно да ви намеря. — Измери ме закачливо с поглед. — Не сте единственият, способен да разследва, така да знаете.

Не възнамерявах да ѝ позволя да ме отклони.

— Господин Кавендиш ли ви съобщи, че съм бил в къщата?

Пристигна резенът какаово вълшебство. Очичките на госпожа Лангриш се превърнаха в лакоми цеп­чици, тя огледа парчето торта с лупата си съсредоточено като Шерлок Холмс.

— Ричард не е лош човек — отбеляза тя, все едно съм отправил критика към зет ѝ. — Страшен лентяй, разбира се. — Лапна голямо парче от тортата си. — О, много е вкусно, мммм!

Какво ли щяха да кажат лекарите, ако я видят да се тъпче с тази отровна наслада?

— Както и да е, ще ми кажете ли защо ме повиках­те тук?

— Вече ви казах, за да ви огледам.

— Простете, госпожо Лангриш, но след като вече ме огледахте, бих…

— О, престанете — спокойно ме прекъсна тя. — Не се надувайте. Сигурна съм, че дъщеря ми ви плаща щедро…

Бих могъл да изтъкна, че всъщност досега дъщеря ѝ не ми е платила нито цент.

— … така че отделете няколко минути за клетата ѝ стара майка.

Търпение, Марлоу, казах си.

— Не мога да обсъждам с вас делата на дъщеря ви. Те са поверителни между мен и нея.

— Със сигурност. Да не би да твърдя друго? — Беше изцапала брадичката си с крем. — Обаче тя е моя дъщеря, затова се чудя защо ѝ е притрябвало да наема частен детектив.

— Та ви е казала…

— Знам, знам. Скъпоценната огърлица, която е изгубила. — Извърна се към мен. Постарах се да не поглеждам към бялото петно на брадичката ѝ. — За глупачка ли ме вземате, господин Марлоу? — попита тя почти мило и усмихната криво-ляво. — Няма нищо общо с перлите. Тя е загазила, нали? Изнудват ли я?

— Мога само да повторя, госпожо Лангриш — казах отегчено, — че нямам право да обсъждам делата на дъщеря ви с вас.

Тя продължаваше да ме наблюдава, но кимна.

— Знам, чух ви още първия път.

Остави вилицата си, изпусна доволна въздишка и изтри устата си със салфетката. Обмислях дали да не си поръчам питие — нещо горчиво и със зелена клонка отгоре, но реших да не го правя. Представях си как госпожа Лангриш язвително ще впери поглед в чашата.

— Знаете ли нещо за парфюмите, господин Марлоу? — попита тя.

— Познавам кога съм помирисал парфюм.

— Да, да, но знаете ли нещо за производството? Не? Така си и знаех. — Тя се облегна назад на стола си и се поразмърда в розовия си костюм. Усетих, че предстои лекция, и положих сериозно старание да си придам схватлив вид. Какво търсех тук? Може би бях прекалено възпитан кавалер.

— Повечето хора в парфюмерийната промишленост основават продуктите си върху розово масло. Моята тайна е, че използвам само розов конкрет, който се добива не посредством дестилация, а посредством екстракция с алкохол. Продуктът е много по-качествен. Знаете ли откъде идва?

Поклатих глава, само толкова се искаше от мен — да слушам, да кимам, да клатя глава, да внимавам.

— От България! — ликуващо възкликна тя като играч на покер, който шляпва на масата флош от поредни карти. — Точно така, от България. Те берат розите сутрин, преди изгрев слънце, когато цветовете са най-ароматни. Нужни са минимум сто и десет килограма венчелистчета, за да се получат трийсетина грама розово масло — само си представете! — Погледът ѝ стана замечтан. — Натрупала съм състоянието си благодарение на едно цвете. Можете ли да повярвате? Маслодайната роза роза, Rosa damascena. Тя е красиво нещо, господин Марлоу, един от даровете, които Бог ни е дал просто ей така, благодарение на огромната си щедрост. — Отново въздъхна доволно. Беше богата, беше щастлива и се беше натъпкала с шоколадова торта с какаова глазура. Завиждах ѝ мъничко. Но после погледът ѝ стана мрачен. — Ако обичате, кажете ми защо ви е наела дъщеря ми, господин Марлоу. Ще го направите ли?

— Не, госпожо Лангриш, няма. Не мога.

— И допускам, че няма да приемете пари? Аз съм много богата.

— Да, дъщеря ви ми каза.

— Кажете ми цената си.

Аз само я погледнах.

— Боже, господин Марлоу, страшно сте упорит.

— Не съм, аз съм най-обикновен човек, който се опитва честно да припечели нещо. Има хиляди хора като мен, госпожо Лангриш, милиони. Вършим скучната си работа, вечер се прибираме изморени и не миришем на рози.

Тя се умълча, само седеше и ме гледаше полуусмихната. Добре че беше избърсала крема от брадичката си. Нямаше нужда от това топче кравешка мазнина.

— Чували ли сте за Ирландската гражданска война? — попита ме тя.

Въпросът ме свари неподготвен.

— Навремето познавах един тип, който се беше сражавал в някаква ирландска война — отговорих. — Мисля, че беше Войната за независимост.

— Тя е била първата. Това обикновено се отнася за всички войни за независимост — предхождат гражданските. Как се казваше приятелят ви?

— Ръсти Риган. Всъщност не ми беше приятел, никога не съм го виждал. Уби го едно момиче. Дълга история и немного поучителна.

Тя не ме слушаше. По погледа ѝ си личеше, че се е пренесла някъде далеч в миналото.

— Съпругът ми загина в тази война. Беше от хората на Майкъл Колинс. Знаете ли кой е Майкъл Колинс?

— Партизанин? От Ирландската републиканска армия?

— Точно той. И него убиха.

Взе празната си чаша от чая, погледна в нея и я върна обратно.

— Какво се случи със съпруга ви?

— Дойдоха да го арестуват посред нощ. Не знаех къде го водят. Научих едва след като го откриха. Бяха го закарали на брега край Фаноре, по онова време доста уединено място, и го бяха заровили до шията в пясъка. Зарязали го там, с лице към морето, да гледа как пълзи приливът. Във Фанор приливът настъпва много бавно. Откриха го чак след отлива. Не ми позволиха да видя тялото. Сигурно рибите вече са го нагризали. Обри, така се казваше. Обри Лангриш. Странно име за един ирландец, нали? В Гражданската война не се сражаваха много протестанти. Не, изобщо не бяха много.

Изчаках мъничко и казах:

— Съжалявам, госпожо Лангриш.

Тя се извърна към мен:

— Моля?

Мисля, че беше забравила за присъствието ми.

— Светът е жестоко място — отбелязах. Хората все ми разказват за ужасните неща, случили се с тях или с близките им хора. Дожаля ми за тази тъжна възрастна жена, но човек се изморява непрекъснато да проявява съчувствие.

— Бях бременна в седмия месец, когато той умря — тъжно каза тя. — Затова Клеър не познава баща си. Мисля, че това ѝ е повлияло. Преструва се, че не е така, но аз знам. — Пресегна се и положи длан върху моята. Стъписах се от това докосване, но се постарах да не ми проличи. Кожата на дланта ѝ беше топла и ронлива — като папирус, поне такъв си го представях на допир. — По-добре внимавайте, господин Марлоу — предупреди ме тя. — Нямате представа с кого си имате работа.

Не бях сигурен кого има предвид — себе си, дъщеря си или другиго.

— Ще внимавам — уверих я.

Тя не ми обърна внимание.

— Може да пострадат хора — предупреди ме настойчиво. — Сериозно да пострадат. — Пусна ръката ми. — Разбирате ли какво имам предвид?

— Нямам никакво намерение да навредя на дъщеря ви, госпожо Лангриш.

Тя се взираше в очите ми по странен начин, който не успявах да разгадая. Като че ли лекичко ми се присмиваше, но в същото време искаше да проумея за какво ме предупреждава. Беше корава възрастна дама, вероятно бе дори безмилостна, не плащаше достатъчно на работниците си и като нищо би ме убила, ако искаше. Въпреки това у нея имаше нещо, което ми допадна. Тя притежаваше сила на духа. Не употребявах често това определение, но в конкретния случай то ми се стори напълно уместно.

Госпожа Лангриш се изправи и бръкна под сакото си, за да оправи паднала презрамка. Аз също станах и извадих портфейла си.

— Всичко е наред — спря ме тя, — имам сметка тук. Пък и вие нищо не си поръчахте. Сигурно бихте пийнали нещо — изкиска се тихичко. — Дано не сте чакали да ви поканя. В мое присъствие не е добре да сте стеснителен, господин Марлоу. Всяка коза на свой крак, така казвам аз.

Усмихнах ѝ се.

— Довиждане, госпожо Лангриш.

— А, между другото, така и така сте тук, дали не бихте ми помогнали? Трябва ми шофьор. Последният беше ужасен измамник и се наложи да се отърва от него. Познавате ли някой подходящ?

— Не се сещам веднага, но ако си спомня за някого, ще ви кажа.

Тя се взираше замислено в мен, все едно се опи­тва да си ме представи с униформа и фуражка с козирка.

— Жалко — каза и си сложи чифт бели ръкавици, каквито можеш да си купиш от „Улуърт“. — Знаете ли, всъщност се казвам Едуардс. Омъжих се повторно тук. Впоследствие господин Едуардс ме напусна. Предпочитам името Лангриш. Звучи самобитно, не мислите ли?

— Да, несъмнено.

— Не съм и Доротея. Кръстена съм Дороти и винаги са ми казвали Доти. А това не стои добре върху шишенце с парфюм, нали — Доти Едуардс?

— Май не — съгласих се през смях.

Тя вдигна поглед към мен, широко усмихната, сви показалец и тупна с кокалчето си гръдната ми кост през вратовръзката.

— Помнете ми думата, господин Марлоу: хората страдат, ако не си отварят очите на четири.

После се обърна и се отдалечи, клатушкайки се.