Чернооката блондинка

5

Допадаше ми идеята да съм на открито. Така де, харесваше ми, че съм тук: дърветата, тревата, птиците в храстите, всичко. Понякога дори ми харесваше да наблюдавам това от магистралата, например през предното стъкло на автомобил. Обаче не ме радваше особено мисълта да съм там, навън, незащитен. Нещо в прижурящото върху тила ми слънце ме смущаваше — не просто ми беше горещо, а се притеснявах, ставах припрян. Освен това имах усещането, че ме наблюдават много очи, вперени в мен между листата, между оградите, от отворите на дупките на животните. В детството си не проявявах голям интерес към природата. Като момче скиторех по улиците, там получавах младежките си прозрения. Не знаех какво е нарцис. Затова когато Клеър Кавендиш предложи да се разходим в градината, положих специално старание да не ми проличи нищожното вълнение от изгледите за такова нещо. Обаче се съгласих, разбира се. Ако ме беше поканила да катерим Хималаите, сигурно щях да обуя туристически обувки и да я последвам. След като хвърли бомбата, че е видяла уж мъртвия Питърсън, Клеър отиде да се преоблече и ме остави до една стена от извито стъкло, загледан към късчетата бели облаци, които се носеха откъм океана. Докато се извиняваше, Клеър за кратко докосна китката ми с три пръста и аз още ги усещах. И преди нещо ме човъркаше, че цялата работа понамирисва, а сега направо се развоня като развалена риба.

След петнайсетина минути и още няколко цигари тя се върна, облечена с бял ленен костюм с подплънки на раменете и пола до средата на прасеца. Може и да беше ирландка, обаче притежаваше самоувереното и хладно изящество на английска роза. Носеше ниски обувки, поради което бях по-висок от нея с още няколко сантиметра, обаче все още имах усещането, че тя ме гледа отвисоко. Не носеше никакви бижута, дори годежен пръстен.

Тихо изникна зад мен и каза:

— Може би не ви се разхожда, но аз трябва да изляза — умът ми работи по-добре на открито.

Можех да я попитам защо мисловният ѝ апарат трябва да е в безупречно състояние, но не го сторих.

Трябва да спомена едно нещо за земите на Лангриш Лодж — нямаха нищо общо с пустош, и пак бяха обрасли в зеленина или поне на теория, ако лятото не беше покафенило почти всичко. Поехме по покрит с чакъл път, който тръгваше под прав ъгъл от къщата и се точеше прав като железопътни релси към групата дървета, които бях забелязал от пътя, а по-нататък — към индиговосините петна, които би трябвало да са океанът.

— Добре, госпожо Кавендиш, слушам ви.

Гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах, и тя ме стрелна с кос поглед и страните ѝ поруменяха — вече започвах да свиквам с това. Намръщих се и се прокашлях. Чувствах се като хлапе на първа среща: каквото и да направех, все ми се струваше неправилно.

Изминахме десетина крачки, преди тя да заговори:

— Странно как разпознаваш хората мигновено, независимо къде се намираш или какви са обстоятелствата. Минаваш през тълпата на Юниън Стейшън в час пик и мяркаш нечие лице на стотина метра по-напред, а може дори да не е лице, а нечие рамо или наклон на главата, и тутакси разбираш кой е, дори да не си го виждал от години. Какво е това?

— Еволюция, струва ми се — отвърнах.

— Еволюция ли?

— Нуждата да различаваш приятел от враг дори сред горските дебри. Ние сме изградени от инстинкти, госпожо Кавендиш. Въобразяваме си, че сме развити същества, ала не сме — ние сме примати.

Тя се засмя тихо.

— Е, може пък някой ден еволюцията да ни превърне в нещо.

— Може би, обаче ние с вас няма да сме тук да го видим.

За миг слънцето помръкна и ние продължихме да крачим в мрачно мълчание.

— Красиви са тези дъбове — кимнах към редицата дървета пред нас.

— Букове.

— А, да, букове.

— Докарани от Ирландия, ако щете вярвайте, преди двайсетина години. Майка ми не скъпи средства, когато я налегне носталгията. Тогава бяха фиданки, а вижте ги сега.

— Да, вижте ги сега. — Пак ми се пушеше, обаче околността се намръщи от изгледите за подобно нещо. — Къде се запознахте с господин Питърсън? — попитах.

Тя не отговори веднага. Продължи да крачи, загледана във върховете на изящните си обувки.

— В Сан Франциско. Бях там по работа — за фирмата, нали разбирате. Случи се на Маркет Стрийт, аз бях в едно такси, а той вървеше по тротоара с типичната си забързана походка… — отново се засмя тихичко тя — … явно на среща с някого без съмнение.

— Кога беше това?

— Да видим… — замисли се тя. — В петък миналата седмица.

— Значи, преди да дойдете при мен.

— Разбира се.

— И сте сигурна, че е бил той?

— О, да, сигурна съм.

— Опитахте ли да поговорите с него?

— Изчезна, преди да реша как да постъпя. Сигурно можех да помоля шофьора да обърна таксито, обаче улицата беше оживена… знаете как е в Сан Франциско… пък и надали имаше голяма надежда да го настигнем. Освен това се вцепених, бях като парализирана.

— От шока ли?

— Не, от изненада. Каквото и да направи Нико, не може да ме шокира.

— Дори ако се върне от отвъдното?

— Дори ако се върне от отвъдното.

Далеч, в другия край на поляната се появи конник, който препускаше бързо. Продължи така за малко, после забави ход и се изгуби под дърветата.

— Това беше Дик — каза тя, — яздеше своя Спитфайър, любимеца му.

— Колко коня има?

— Нямам представа. Доста. Нека да има с какво да се занимава. — Погледнах към нея и забелязах как ъгълчетата на устата ѝ се стягат. — Знаете ли, той се старае — добави тя с изморена прямота. — Не е лесно да си женен за богата съпруга, макар че всички си мислят обратното, разбира се.

— Той знаеше ли за вас с Питърсън? — попитах.

— Вече ви казах, че не ми е известно. Дик е потаен. Нямам представа какво си мисли, какво му е известно.

Бяхме стигнали до дърветата. Пътеката се отклоняваше наляво, но вместо да поеме по нея, Клеър ме прихвана за лакътя и ме поведе напред, навътре в дебрите, както би се изразил някой. Трябваше да дойда на място като Лангриш Лодж, та да поровя в речника си и да търся подходящите названия на нещата. Почвата под нозете ни беше суха и прашна. Над нас дърветата мърмореха прежаднели — сигурно си мечтаеха за родните земи, където въздухът уж винаги е влажен, а дъждът се сипе с лекотата на спомен.

— Разкажете ми за вас и Питърсън — настоях.

Тя не откъсваше очи от неравния терен и пристъпваше предпазливо.

— Няма много за разказване. Истината е, че почти съм го забравила. Тоест почти престанах да си го спомням и да ми липсва. Помежду ни нямаше много и докато беше още жив — искам да кажа, докато бях­ме заедно.

— Къде се запознахте?

— Казах ви, в клуб „Кахуила“. Няколко седмици по-късно го видях отново, в Акапулко. И тогава… — отново кръвта леко нахлу в бузите ѝ — е, знаете.

Не знаех, но се досещах.

— Защо в Акапулко?

— Защо не? Човек ходи по такива места. Нико ги обича.

— А вие не?

Тя сви рамене.

— Малко места по света ми допадат, господин Марлоу. Бързо се отегчавам.

— Но въпреки това ходите там. — Постарах се да прикрия горчивината в тона си, но не успях.

— Не бива да ме презирате — каза тя и се опита да прозвучи закачливо.

За момент ми се зави свят, както когато си млад и някое момиче каже нещо, което ти подсказва, че то се интересува от теб. Представих си я в Мексико, на плажа, с цял бански, излегната на шезлонг под чадъра с книга в ръка, а Питърсън минава покрай нея, спира, преструва се на изненадан, че я вижда, и предлага да ѝ купи нещо разхладително във висока чаша от мъжа със сомбрерото, който продава напитки в барака под палмите зад плажа. И в този момент, докато се показвахме от другата страна на дърветата, мислите ми пресъздадоха сцената: океана, с дългите и лениви вълни към брега, припкащите бекаси и корабния комин на хоризонта, зад който се вижда неподвижна диря от бяла пара. Клеър Кавендиш въздъхна и без да съзнава какво прави, ме хвана под ръка.

— О, боже — възкликна тя неочаквано с пламенно вълнение, — колко обичам това място.

Бяхме излезли от гората и вече се намирахме на брега. Пясъкът беше утъпкан и се вървеше лесно. Съзнавах колко нелепо изглеждам с тъмния си костюм и с шапката. Клеър ме накара да спра и се облегна с длан върху ръката ми, докато се навеждаше да се събуе. Какво ли щеше да стане, ако изгуби равновесие и политне към мен, а аз трябва да я уловя в сгъвката на лакътя ѝ? Беше от глупавите мисли, които спохождат мъжете в подобни случаи. Продължих­ме. Тя отново ме хвана под ръка. В другата си ръка носеше обувките, които висяха от върховете на двата ѝ пръста. Моментът беше подходящ за музикален съпровод, мощен изблик на сантиментални цигулки и някакъв тип, чието име завършва на гласна, тихо пее за морето, за пясъка, за лятото и за теб…

— От кого научихте за мен? — попитах. Всъщност не ме интересуваше, но исках за малко да поговорим за нещо друго, не за Нико Питърсън.

— От приятел.

— Да, вече го казахте, но… кой приятел?

Тя отново прехапа устната си.

— Всъщност от човек, когото познавате много добре.

— Нима?

— Линда Лоринг.

Все едно ме зашлеви през лицето.

— Познавате Линда Лоринг? — попитах, като се постарах да не звуча твърде изненадан, всъщност да не звуча никак. — Откъде?

— Ами от разни места. Нашият свят е малък, господин Марлоу.

— Имате предвид света на богатите?

Пак ли се изчерви? Аха.

— Да, мисля, че това имам предвид. — Замълча. — Не съм виновна, че разполагам с пари.

— Не ми е работа да обвинявам никого за нищо — казах твърде бързо.

Тя се усмихна и ме погледна косо в очите.

— Мислех, че точно това ви е работата — отбеляза.

Мислите ми още се въртяха около Линда Лоринг. Пеперуда, голяма колкото пиле, пърхаше с крила някъде около диафрагмата ми.

— Мислех, че Линда е в Париж — рекох.

— Там е. Говорих с нея по телефона. Чуваме се от време на време.

— Сигурно за да размените клюки на международно ниво.

Тя се усмихна и укорително притисна ръката ми.

— Нещо такова.

Стигнахме до някакъв навес, нещо подобно на автобусна спирка на границата между мекия пясък, където започваха ниските дюни на плажа. Вътре имаше пейка от грубо издялани дъски, загладени от соления вятър.

— Да поседнем — предложи Клеър.

Беше приятно на сянка, а откъм водата подухваше приятно.

— Сигурно плажът е частен — предположих.

— Да, така е. Откъде знаете?

Знаех, защото ако беше обществен, навесът щеше да е толкова мръсен и занемарен, че и през ум нямаше да ни мине да седнем. Помислих се, че Клеър Кавендиш е от хората, които светът предпазва от собствените си ужасии.

— Значи, разказахте на Линда за изчезването на Нико и после той, не щеш ли, възкръсна, така ли?

— Не ѝ разказах толкова подробно, колкото на вас.

— На мен не сте разказали подробно.

— Признах, че с Нико бяхме любовници.

— Да не мислите, че жена като Линда не се е досетила? Хайде стига, госпожо Кавендиш.

— Наричайте ме Клеър, моля ви.

— Извинете, но надали ще го направя.

— Защо?

Измъкнах ръката си от нейната и се изправих.

— Защото сте ми клиент, госпожо Кавендиш. Всичко това… — махнах с ръка към навеса, плажа, усърдните птички близо до водата, където ситните камъчета съскаха във вълните, все едно врат — …всичко това е много хубаво и красиво, и уютно. Обаче истината е, че се обърнахте към мен, защото приятелят ви е изчезнал и умирате от желание да го намерите, нищо че е такава клета твар. А после се оказа, че господин Питърсън е спретнал знаменит фокус с изчезването си, за който вие по свои причини пропуснахте да ми споменете. След това ме запознавате със съпруга си и ми давате да разбера колко сте нещастна с него…

— Аз…

— Нека довърша, госпожо Кавендиш, после ще кажете каквото искате. Идвам в прекрасния ви дом…

— Не съм ви канила тук. Можехте да ми позвъните и пак да се срещнем в кантората ви.

— Така е, напълно вярно. Обаче ето ме тук, нося ви лоши новини, които очаквам да ви шокират, а откривам, че вие вече знаете. После ме водите на приятна разходка във великолепната си градина и на частния си плаж и ме осведомявате, че познавате приятелката ми госпожа Лоринг, която е препоръчала услугите ми, макар да не сте ѝ разказали защо са ви необходими…

— Разказах ѝ!

— Наполовина.

Тя отново понечи да каже нещо, но аз вдигнах ръка пред лицето ѝ. Беше се вкопчила с две ръце отстрани в пейката и ме гледаше с отчаяно изражение, чиято искреност не знаех доколко мога да приема за чиста монета.

— Както и да е, това няма значение. — Изведнъж ме налегна умора. — Важно е какво всъщност искате от мен. Какво очаквате да направя за вас и защо смятате за наложително да се преструвате, че аха да се влюбите в мен, и ще ме накарате да го направя? Аз предлагам услугите си срещу заплащане, госпожо Кавендиш. Идвате в кантората ми, споделяте проблемите си, плащате ми и аз се опитвам да намеря решение — така стоят нещата. Не е сложно. Не е като в „Отнесени от вихъра“ — вие не сте Скарлет О’Хара, а аз не съм онзи… как му беше името… Бътлър.

— Рет — каза тя.

— Моля?

Измъченото ѝ изражение беше изчезнало, бе извърнала очи от моите и погледът ѝ се рееше към брега, към вълните. Умееше така да избутва настрани онова, което не ѝ харесва или с което не желае да се занимава, че оставах с вързани ръце. На този номер може да те научи охолният живот.

— Рет Бътлър е героят, когото имате предвид — поясни тя. — По случайност така казваме и на брат ми.

— Имате предвид Евърет Трети?

Тя кимна.

— Да, казваме му Рет. — Усмихна се. — Не мога да си представя по-пълна противоположност на Кларк Гейбъл. — Отново ме погледна и се смръщи озадачено. — Откъде го познавате? Откъде познавате Евърет?

— Не го познавам. Шляеше се по моравата, когато пристигнах. Разменихме няколко дружески оскърбления и той ме упъти къде да ви намеря.

— А, разбирам — кимна тя, все още намръщена. И отново отмести поглед към океана. — Като беше малък, го водех да си играе тук. Стояхме по цели следобеди, газехме в прибоя, строяхме пясъчни замъци.

— Той ми каза, че името му е Едуардс, не Лангриш.

— Да. Бащите ни са различни — мама се омъжи повторно, след като пристигнахме тук. — Устните ѝ се разтеглиха в крива усмивка. — Бракът не беше успешен. Господин Едуардс се оказа зестрогонец, както биха го описали авторите на романи.

— И не само те.

Тя наклони глава, кимна кратко и иронично в знак на съгласие и се усмихна.

— Както и да е, в крайна сметка господин Едуардс се оттегли — сигурно се изтощи от усилието да се преструва на такъв, какъвто не е.

— А именно? Освен че е зестрогонец.

— Не беше свестен и почтен човек. Беше… ами надали някой знае какъв беше всъщност, включително самият той.

— Значи, напусна?

— Да, напусна ни. Тогава майка ми ме включи във фирмата, нищо че бях толкова млада. За всеобщо изненада, най-вече за моя собствена, се оказа, че имам дарба да продавам парфюми.

Въздъхнах и седнах до нея.

— Нещо против да запаля? — попитах.

— Не, запалете си.

Извадих сребърната си табакера с монограма. Така и не научих чий е този монограм — купих табакерата от една заложна къща. Отворих я и я поднесох на Клеър. Тя поклати глава. Запалих цигара. Приятно беше да пушиш на брега, соленият въздух придаваше пикантна свежест на тютюна. Днес кой знае защо това ми напомни за младостта, което беше странно, защото не съм отраснал близо до океана.

Клеър за пореден път мистериозно разчете мислите ми.

— Откъде сте, господин Марлоу? — попита тя. — Къде сте роден?

— В Санта Роза. Затънтено градче на север от Сан Франциско. Защо питате?

— Ами не знам. Необяснимо защо винаги ми се струва важно да знам откъде е човекът, не сте ли съгласен?

Облегнах се на грубата дървена стена на навеса и облегнах лакътя на дясната си ръка, с която държах цигарата, върху дланта на лявата.

— Госпожо Кавендиш, вие ме озадачавате.

— Така ли? — развеселено попита тя. — Защо?

— Вече ви казах — аз съм наемник, а вие разговаряте с мен така, все едно ме познавате още от раждането си или пък искате да ме познавате до смърт­та си. Защо?

Тя се позамисли със сведени очи, после ме погледна изпод мигли.

— Мисля, че изобщо не сте какъвто очаквах.

— А какво очаквахте?

— Някой корав многознайко като Нико. Обаче вие изобщо не сте такъв.

— Откъде знаете? Може да се преструвам пред вас, да се правя на коте, а всъщност да съм скункс.

Тя поклати глава и затвори за кратко очи.

— Умея да преценявам хората въпреки доказа­телствата за противното.

Изобщо не беше помръднала, или поне аз не бях забелязал, но някак лицето ѝ беше по-близо до моето отпреди. Не ми оставаше друго, освен да я целуна. Не се възпротиви, но и не откликна. Просто си седеше и прие целувката, а когато се отдръпнах, се усмихна леко и се натъжи. Внезапно започнах осезаемо да долавям бученето на прибоя, съскането на камъчетата и крясъците на чайките.

— Извинявайте, не биваше да го правя — казах.

— Защо не? — попита тя съвсем тихичко, почти шепнешком.

Станах, пуснах цигарата в пясъка и я настъпих с петата си.

— Мисля, че трябва да се връщаме — настоях.

Докато крачехме сред дърветата, тя отново ме хвана за ръка. Държеше се съвсем непринудено и аз започнах да се съмнявам дали изобщо е имало целувка. Излязохме на моравата и пред нас отново изникна къщата в страховитото си величие.

— Отвратителна е, нали? — отново прочете мислите ми Клеър. — Къщата е на майка ми, не е моя и на Ричард. Това е поредната причина Ричард да се цупи.

— Защото трябва да живее с тъща си?

— Надали е приятно за един мъж, поне за мъж като Ричард.

Спрях и я накарах да спре заедно с мен. В обувките ми беше влязъл пясък, в очите ми пареха солени прашинки.

— Госпожо Кавендиш, защо ми разказвате тези неща? Защо се държите с мен така, като че ли сме невероятно близки?

— Имате предвид защо ви позволих да ме целунете ли? — Очите ѝ блестяха: присмиваше ми се, но не грубо.

— Добре де, защо ми позволихте да ви целуна?

— Може би исках да видя какво е усещането.

— И какво беше?

Тя се позамисли.

— Приятно. Хареса ми. Иска ми се пак да го направите някой път.

— Със сигурност може да се уреди.

Продължихме, хванати за ръце. Тя си тананикаше. Изглеждаше щастлива. Помислих си: това не е жената, която влезе вчера в кантората ми и ме изгледа хладно и преценяващо иззад воалетката си. Това е друг човек.

— Построена е от човек от филмовата индустрия — каза Клеър. Говореше за къщата. — Ървинг Талбърг, Луис Б. Майър — някой от тези магнати, забравих точно кой. Докарали камъка от Италия, някъде от Апенините. Добре че италианците не могат да видят какво са построили с него.

— Защо живеете тук? Казахте, че сте богата — може да се преместите другаде.

Погледнах я. Лека сянка се спусна върху гладкото ѝ чело.

— Не знам — отвърна. Направи мълчаливо няколко крачки, после отново заговори: — Може би не искам да живея сама със съпруга си. Той не е особено приятна компания.

Не ми беше работа да коментирам този факт, затова не го и направих.

Наближавахме оранжерията. Тя ме попита дали ще вляза.

— Може би вече бихте пийнали нещо?

— Не, благодаря. Аз съм работещ човек, чакат ме задачи. Ще ми кажете ли още нещо за Нико Питърсън, преди да започна като хрътка да душа по следите му?

— Не се сещам за нищо. — Тя махна парченце от листо от ръкава на лененото си сако. — Искам само да го откриете. Не желая да се връща. Не съм сигурна, че изобщо някога съм го желала.

— Тогава защо изобщо сте го имали?

Тя направи тъжна клоунска физиономия. Хареса ми как се надсмива сама над себе си.

— Сигурно защото беше опасен — отвърна. — Вече ви казах, лесно се отегчавам. Той ми помогна да се почувствам жива за известно време, някак разглезено жива. — Измери ме със спокоен поглед. — В състояние ли сте да го разберете?

— Да, разбирам.

Тя се засмя.

— Но не одобрявате.

— Не е моя работа да одобрявам или не, госпожо Кавендиш.

— Клеър — настоя тя отново със задъхан шепот. Стоях и се чувствах вял и отпуснат, като онези индиански фигурки с грубовати черти пред магазинчетата за тютюн. Тя вдигна рамене, пъхна ръце в джобовете на сакото си и се присви леко.

— Бих искала да откриете къде е Нико — каза тя, — какво прави и защо се преструва на мъртъв. — Отправи поглед над гладката зелена морава към дърветата. Зад нея се виждаше призрачното отражение на двама ни в стъклата на оранжерията. — Знаете ли, струва ми се странно, че той се намира някъде в този момент, че прави нещо. Свикнала бях с мисълта, че е мъртъв, и сега ми е трудно да се приспособя.

— Ще направя каквото мога — уверих я. — Надали ще е трудно да го проследя.

Изглежда, не беше професионалист, затова се съмнявах, че е покрил умело следите си, особено след като не очаква никой да го търси, защото го мислят за мъртъв.

— Какво ще направите? Как ще подходите?

— Ще прегледам доклада на съдебния лекар. После ще поговоря с някои хора.

— Какви хора? Полицията ли?

— Ченгетата не са много отзивчиви към човек, който не е от техните. Обаче познавам един-двама ловци на глави.

— Не ми се иска да се разчува, че аз съм човекът, който го издирва.

— Искате да кажете, че не желаете майка ви да разбира.

Изражението ѝ стана сурово, което не беше лесно за лице като нейното.

— Загрижена съм по-скоро за бизнеса. Всеки скандал ще бъде вреден за нас, за „Лангриш Фрейгрансис“. Надявам се, разбирате.

— О, прекрасно разбирам, госпожо Кавендиш.

Отнякъде наблизо се разнесе писък — зловещо тънък и пронизителен. Вперих поглед в Клеър.

— Паун — обясни тя.

Ама разбира се, че ще е паун, какво друго!

— Кръстили сме го Либъранс.

— Често ли пищи така?

— Само когато скучае.

Извърнах се, за да си тръгвам, но пак спрях. Колко беше красива на слънцето с елегантните си бели ленени дрехи, заобиколена от лъскавото стъкло и бонбоненорозовия камък зад гърба ѝ. Още усещах меките ѝ устни върху своите.

— Как научихте за смъртта на Питърсън?

— О, бях там, когато се случи — отвърна тя нехайно.