Чернооката блондинка

6

Почти до портата срещнах Ричард Кавендиш, който водеше кестеняв жребец по алеята. Спрях колата и смъкнах прозореца.

— Здрасти, приятел — поздрави ме Кавендиш. — Тръгваш ли вече?

Не изглеждаше като човек, яздил буйно през последния половин час. Дъбовата му коса не беше разрошена, а бричовете му бяха в същия безупречен вид, както и когато влезе в оранжерията. Дори не беше потен или поне не се забелязваше да е. Всъщност конят изглеждаше изтощен — постоянно въртеше очи, мяташе глава и подръпваше поводите, които господарят му държеше в ръка със същата лекота, с която дете стиска въженце за скачане. Много раздразнителни същества са това конете.

Кавендиш се приведе към прозореца, облегна ръка върху рамката на вратата и ми се усмихна широко, показвайки две редици ситни и равни бели зъби. Беше една от най-празните усмивки, с която са ме удостоявали.

— Перли, значи? — попита той. — Поне така каза дамата.

— Да, така каза, и аз я чух. — Конят потърка муцуна в рамото му, но той не забеляза.

— Не са чак толкова ценни, колкото си мисли тя. Но сигурно е привързана към колието. Знаеш какви са жените.

— Не съм сигурен поне по отношение на перлите.

Той продължаваше да се усмихва. Нито за секунда не беше повярвал в историята за изгубеното колие. Кавендиш ми беше ясен, познавах хора като него: красиви и лицемерни играчи на поло, които стават съпрузи на богати момичета и после превръщат живота им в същински ад, като същевременно се оплакват колко им е трудно да харчат парите на жените си и как това е удар по гордостта им.

— Хубав кон — казах, а животното завъртя едното си око към мен, сякаш ме беше чуло.

Кавендиш кимна.

— Спитфайър — рече. — Висок метър и седемдесет, мощен като танк.

Заоблих устни като фуния, уж за да подсвирна, но не го сторих.

— Впечатляващо. Играете ли поло с него?

Той се изсмя кратко.

— Поло се играе с понита — поясни. — Представяте ли си как се опитвам да стигна топка на земята, яхнал това приятелче? — Потри брадичката си с показалец. — Аз не играя, аз превземам.

— Какво искате да кажете? — попитах. — В моя край се раждаме със стик за поло в ръка.

Той ме изгледа изпитателно и остави усмивката си да се разпадне на лениви етапи.

— Голям шегаджия си ти, Марлоу.

— Така ли? Какво толкова съм казал?

Той продължи да ме изучава с поглед. Когато присви очи, ветрило от тънки бръчици се разпери до външните ъгълчета на очите му. После се изправи, тупна с длан вратата на колата и се отдръпна.

— Късмет с перлите. Дано да ги намериш.

Конят отметна глава и примлясна по онзи смешен конски начин. Звукът много наподобяваше на саркастичен смях. Включих на скорост и отпуснах съединителя.

— Вече съм ги нацелил — отвърнах и подкарах.

Половин час по-късно бях на Бойл Хайтс и паркирах пред кабинета на окръжния съдебен патолог на Лос Анджелис. Зачудих се: колко ли пъти вече съм изкачвал тези стълби? Сградата беше шантав образец на архитектурата ар нуво и приличаше повече на дворец на призраци, отколкото на правителствена постройка. Вътре обаче беше прох­ладно и отморяващо тихо. Единственото, което се набиваше на уши, бе потракването на високите токчета на някоя чиновничка по коридора нагоре по етажите.

Рецепцията се обслужваше, ако това е подходящата дума, от жизнерадостна дребна брюнетка със забележимо тесен пуловер. Плъзнах разрешителното си за частен детектив към нея като фокусник, показващ картата, която се кани да скрие. В повечето случаи дори не си правят труда да погледнат и допускат, че съм от полицията, а аз нямам нищо против. Жената ми обясни, че ще ѝ трябва около час, за да изиска доклада за Нико Питърсън. Отговорих, че след един час ще си поливам кактусите. Тя ми се усмихна неуверено и отвърна, че ще провери дали не може да ускори процедурата.

Известно време крачих в коридора, пушейки, после застанах до един прозорец с ръце в джобовете, загледан към уличното движение по Мишън Роуд. Вълнуващо е да си частен детектив.

Момичето с пуловера удържа на думата си и се върна с папката след по-малко от петнайсет минути. Отнесох я на една пейка до прозореца и разлистих документите. Не очаквах да науча много и не грешах, но все отнякъде трябва да започнеш. Покойният беше блъснат от кола с неизвестен водач на Латимър Роуд в Пасифик Палисейдс, окръг Лос Анджелис, някъде между единайсет през нощта и полунощ на деветнайсети април. Имаше многобройни наранявания със сложни названия, включително „дълбока коминутивна фрактура от дясната страна на черепа“, и множество разкъсвания по лицето. Причината за смъртта на нашия приятел беше удар с тъп предмет — патолозите много го обичат, потриват доволно ръце само като го чуят. Имаше снимки от мястото на катастрофата. Колко черна и лъскава изглежда кръвта на светлината на фотографската светкавица! Неизвестният извършител добре беше обработил Нико Питърсън. Изглеждаше като разкъсан бифтек, натъпкан в копринен костюм. Чух се да отронвам тиха въздишка. Смърт… Адска паст, не се гордей, че си такава4, е казал поетът, но аз не разбирам защо Онази с косата да не изпитва известно удовлетворение, като се има предвид колко изчерпателна работа върши и с какъв ненадминат успех.

Върнах папката на дребничката жена и ѝ благодарих учтиво, макар да получих в отговор само разсеяна усмивка — други неща ѝ бяха в главата. Хрумна ми да я попитам дали има планове за обяд, но почти веднага се отказах. Нямаше така лесно да прогоня мислите за Клеър Кавендиш.

На улицата влязох в една телефонна кабинка и се обадих на Джо Грийн в отдел „Убийства“. Вдигна на първото позвъняване.

— Джо — попитах, — изобщо ли нямаш почивен ден?

Той изпусна хрипливата си въздишка. Джо ми прилича на едър морски бозайник — например на дребен кит или на стар морски слон. След двайсет години работа в полицията и всекидневно вземане-даване с убийци, наркодилъри, детски насилници и какви ли още не той се е превърнал в безформена маса от изтощение, тъга и по някой яростен изблик от време на време. Попитах го иска ли да го черпя бира. Усетих как става подозрителен.

— Защо? — изръмжа.

— Не знам, Джо. Ядосана млада жена със спортен панталон, яркочервен потник и дете в бебешка количка чакаше пред кабинката, гледаше ме гневно и искаше да приключа разговора си и да ѝ отстъпя телефона. Защото е лято, обяд е, горещо е като в пъкъла, пък и искам да поговорим за нещо.

— Пак ли за този Питърсън?

— Именно.

Той поизчака, после каза:

— Добре, защо не. Чакай ме в „Ланиганс“.

Отворих вратата на кабинката и въздухът от вътрешността се блъсна безшумно във въздуха отвън. Докато излизах, младата майка ме наруга и сграбчи слушалката.

— Не ми благодарете — подметнах.

Твърде ангажирана беше да набира някакъв номер, за да ме наругае отново.

„Ланиганс“ беше от онези фалшиви ирландски кръчми с изрисувано с детелини огледало зад бара и лъскави цветни снимки на Джон Уейн и на Морийн О’Хара по стените. Сред бутилките на рафта имаше кварта „Бушмилс“ с нахлупено шотландско карирано кепе с помпон. Шотландия, Ирландия, все тая. Барманът обаче изглеждаше автентичен, нисък и разкривен, с глава като огромен картоф и с коса, която някога е била рижа.

— Какво ще пиете, момчета? — попита ни.

Джо Грийн беше облечен с измачкан сив ленен костюм, който някога сигурно е бил бял. Когато свали сламената си шапка, ръбът остави морава вдлъбната следа по кожата му. Той измъкна голяма червена носна кърпа от вътрешния джоб на сакото си и попи челото си, което беше плъзнало толкова нагоре по черепа, че Джо скоро щеше официално да си стане плешивец.

Настанихме се прегърбени пред бирите си и облегнахме лакти на плота.

— Божичко, колко мразя лятото в този град! — възкликна Джо.

— Да, много е зле — съгласих се.

— Знаеш ли кое ме дразни най-много? — Снижи глас. — Нали се сещаш как боксерките се набират нагоре по чатала топли и влажни като компрес, мамка му!

— Може би не носиш подходящи боксерки — предположих. — Консултирай се с госпожа Грийн. Съпругите ги разбират тези работи.

Той ме стрелна с кос поглед.

— Нима?

Очите му бяха като на хрътка, с отпуснати клепачи, с печален и измамно глупав поглед.

— Така се говори, Джо — отвърнах, — така се говори.

Известно време отпивахме мълчаливо от бирите си, избягвайки собствените си очи в огледалото срещу нас. Барманът Пат си подсвиркваше мелодията от „Майка Макрий“5 — наистина, направо не вярвах на ушите си. Може би му плащаха да изпълнява истинската музика от старата родина в града на ангелите.

— Какво изрови за онази странна птица Питърсън? — попита Джо.

— Немного. Хвърлих едно око на доклада на патолога. Господин П. здравата е пострадал през онази нощ. Някакви улики кой го е премазал?

Джо се засмя. Смехът му звучеше така, все едно се празни тоалетно казанче.

— Ти как мислиш? — попита той.

— На Латимър Роуд надали е било много оживено по това време.

— Било е събота вечер — поясни Джо. — Хората пъплят край онзи клуб като плъхове в ресторант.

— „Кахуила“ ли?

— Да, май така се казваше. Може да го е премазала която и да е от онези стотина коли. И разбира се, никой нищо не е видял. Бил ли си на това място?

— Не е моят тип, Джо.

— Сигурно — засмя се той. Този път беше по-малко казанче на по-малка тоалетна. — Ами загадъчната мадама, за която работиш, тя ходи ли там?

— Вероятно. — Стиснах зъби и скръцнах. Правя така, когато набирам смелост да направя нещо, което знам, че не бива да правя. Обаче ако искаш някое ченге да ти свърши работа, трябва да си искрен с него. Поне донякъде. — Според нея той още е жив — казах.

— Кой? Питърсън ли?

— Да. Тя смята, че той не е умрял, че не е бил премазан на Латимър Роуд онази нощ.

Той изпъна гръб. Завъртя голямата си розова глава и впери поглед в мен.

— Боже! И защо мисли така?

— Твърди, че го видяла онзи ден.

— Видяло ли го? Къде?

— В Сан Франциско. Била в такси на Маркет Стрийт и го мярнала — от плът и кръв.

— Говорила ли е с него?

— Вървели в различни посоки. Докато преодолее изненадата, той вече отминал.

— Боже — отново възкликна Джо с радостно удивление. Ченгетата обожават нещата да се обръщат надолу с главата — придава пикантност на скучния им работен ден.

— Нали знаеш какво означава това? — казах.

— Какво означава?

— Най-вероятно имаш случай на убийство.

— Така ли мислиш?

Почитателят на госпожа Макрий стърчеше до касовия апарат и унесено си бъркаше в ухото с кибритена клечка. Дадох му знак да ни донесе по още една бира.

— Замисли се — казах на Джо, — ако не е загинал Питърсън, тогава кой? И дали наистина е било катастрофа?

Джо превърта думите ми в главата си около минута, отделяйки особено внимание на скритата мръсна история.

— Подозираш, че Питърсън е инсценирал всичко, за да изчезне, така ли? — попита.

— Не знам какво да подозирам — отвърнах.

Пристигнаха новите бири. Джо продължаваше усилено да размишлява.

— Какво искаш да направя?

— И аз не знам — отвърнах.

— Не мога просто да бездействам, нали?

— Би могъл да ексхумираш тялото.

— Да го изровя? — поклати глава той. — Кремиран е.

Не ми беше хрумнало, а трябваше, разбира се.

— Кой разпозна Питърсън? — попитах.

— Не знам, ще проверя. — Вдигна чашата си, после отново я остави. — Боже мили, Марлоу — поде той по-скоро скръбно, отколкото гневно, — всеки разговор с теб ми създава само ядове.

— Такъв съм си аз, само ядове — признах.

— Ха-ха.

Побутнах чашата с бирата си един-два сантиметра встрани, после я върнах на предишното ѝ място, точно върху пръстена от пяна. Спомних си как Клеър Кавендиш направи точно същото преди няколко часа. Влезе ли ти в главата една жена, всичко ти напомня за нея.

— Съжалявам, Джо. Може би всичко това е пълна измислица. Може клиентката ми само да си въобразява, че е видяла Питърсън. Може да е било зрителна измама или пък е гаврътнала повечко мартинита.

— Ще ми кажеш ли коя е?

— Знаеш, че няма.

— Ако тя се окаже права и този тип наистина не е мъртъв, ще трябва да издадеш името ѝ.

— Може би. Обаче още не се води следствие, така че нищо не съм длъжен да ти казвам.

Джо се облегна назад на високото си столче и ме измери продължително с поглед.

— Слушай, Марлоу, ти ме потърси, забрави ли? Аз си имах съвсем спокойна сутрин, бюрото ми беше празно, само една изчезнала ученичка, въоръжен обир на бензиностанция и двойно убийство в Бей Сити. Нищо работа. А сега трябва да се притеснявам дали този тип Питърсън не е уредил някой клетник да бъде прегазен, за да може самият той да се изпари.

— Ако искаш, забрави какво ти казах. Може наистина да се окаже фалшива тревога.

— Дааа — и онази ученичка може да е отишла на гости на баба си в Покипси, кратуните на клетите италианчета също може случайно да са били продупчени с по един куршум. Разбира се. В света има колкото искаш неща, които само отвън изглеждат сериозно. — Той се смъкна от столчето и взе сламената си шапка от бара. Лицето на Джо става мораво, когато нещо го подразни. — Ще проверя още някои неща около смъртта на Питърсън или който там е умрял и ще ти се обадя. А междувременно ти дръж клиентката си за ръката и я увещавай да не се тревожи за своя Лазар, защото ако е жив, ти ще го намериш, иначе да не ти е името Догхаус Райли6.

Обърна се и се отдалечи, потупвайки си бедрото с шапката. Добре мина, Марлоу, казах си. Добра работа. Барманът се приближи и благо ме попита дали всичко е наред. О, разбира се, отвърнах му, всичко е чудесно.

Подкарах обратно към кантората, купих си хотдог от сергия на ъгъла на Вайн и го хапнах на бюрото си, поливайки го с бутилка сода. После дълго седях, вдигнал краката си отгоре и килнал шапка на тила си, и пуших. Ако ме гледа човек, ще рече, че съм потънал в дълбок размисъл, но не бях. Всъщност се опитвах да не мисля. Не можех да преценя доколко съм оплел конците, като съм се обадил на Джо Грийн, най-вече защото не исках да преценявам. Бях ли предал доверието на Клеър Кавендиш, като бях съобщил на Джо, че е видяла Питърсън, при положение че би трябвало той да е мъртъв? Трудно можеше да се окачестви като друго. Понякога обаче, когато се окажеш в задънена улица, трябва да бръкнеш в гнездото на осите. Дали все пак не беше редно да почакам, да повървя още малко по следата на Питърсън, преди да подмамя и Джо да се включи?

Притиснах челото си с длан и изстенах. После отворих чекмеджето на бюрото си, където би трябвало да държа документи, извадих служебната бутилка и си налях едно чисто питие в хартиена чашка. Когато осъзнаеш, че си оплескал нещата, не ти остава нищо друго, освен да впрегнеш в работа няколко милиона мозъчни клетки.

Тъкмо се канех да си сипя още малко, когато звънна телефонът. Защо след толкова много години този апарат продължава да ме изправя на нокти? Очаквах да е Джо и се оказах прав.

— Портфейлът на Питърсън е бил в джоба на онзи мъртвец — съобщи ми той. — Освен това е бил разпознат на местопрестъплението от управителя на онзи клуб… как се казваше?

— „Кахуила“.

— Не знам защо все го забравям. Управителят се казва Флойд Хансън.

— Какво знаеш за него?

— Ако ме питаш дали знаем нещо съмнително за него, не знаем. „Кахуила“ е претенциозно място, няма да сложат за управител някой с досие. Шерифът е член на клуба, същото важи за няколко съдии и половината големи клечки от бизнеса в града. Бръкнеш ли с пръст там, най-вероятно ще ти го отхапят.

— В досието споменава ли се за някаква бъркотия там в нощта, когато е бил прегазен Питърсън или който е там?

— Не. Защо?

Усетих как Джо пак става подозрителен.

— Чух, че Питърсън се понаквасил онази нощ и вдигнал тупурдия в бара — казах. — Работата толкова загрубяла, че го изхвърлили. И после някой го намерил край пътя мъртъв, просто къс месо.

— Въпросният някой бил една от гардеробиерките, която тъкмо се прибирала в квартирата на приятеля си. Момчето я взело след смяната ѝ.

— Нещо излезе ли оттам? — попитах.

— Не, те са просто две хлапета. Върнали се и повикали управителя на клуба, Хансън. Той ни се обади.

Позамислих се.

— Там ли си? — попита Джо.

— Да. Мисля.

— Мислиш, че си губиш времето с този случай, нали?

— Ще се обадя на клиентката си.

— Направи го.

Изкиска се и затвори.

Пийнах още едно малко от вярната си бутилка, но ми приседна на гърлото. Твърде горещо беше за бърбън. Взех си шапката, излязох от кабинета си, слязох с асансьора и се озовах на улицата. Исках да си проветря главата, но как да го направиш, когато въздухът е като от пещ и има вкус на метални стружки? Закрачих по сянката по тротоара, после се върнах. От уискито усещах главата си като пълна с маджун. Върнах се в кантората, запалих цигара и вперих поглед в телефона. После отново звъннах на Джо Грийн и му казах, че съм разговарял с клиентката си, за да я убедя, че се е заблудила и всъщност не е видяла Питърсън.

Джо се засмя.

— Така ти действат на тебе жените — каза той. — Втълпяват си нещо в красивата главица и те въртят на пръста си известно време, а после: „О, толкова съжалявам, господи Марлоу, явно съм сбъркала“.

— Да, май е така — отвърнах.

Усещах, че Джо не вярва нито на една моя дума. Пет пари не даваше. Искаше само да затвори досието на Нико Питърсън и да го върне обратно върху прашната лавица, откъдето го беше взел.

— Нали, така или иначе, тя ще ти плати? — попита Джо.

— Разбира се — излъгах.

— Значи, всички са доволни.

— Не съм сигурен, че това е точната дума, Джо.

Той отново се засмя.

— Не си ври носа, Марлоу — посъветва ме и затвори.

Джо е готин, само дето е избухлив.