Чернооката блондинка

12

Сигурно Лопес нанесе съкрушителния удар. Не знам с какво ме удари — сигурно с палка, — но ме улучи точно в удобния костен израстък в основата на черепа, отдясно. Сигурно съм се гътнал като повалено добиче. Изпаднах в безсъзнание, което няма нищо общо с дълбокия сън. Първо, не сънувах и изобщо нямах усещането за отминаващо време — всичко започна и свърши почти едновременно. Все едно пробвах какво е да си мъртъв и реших, че ако наистина смъртта е това, перспективата не е толкова лоша. Болка ми причини свестяването. Лежах ничком на пода, а устата ми отстрани беше залепнала за линолеума заради собствената ми слюнка и кръв. Безсмислено е да ви описвам как си усещах скулата. Болката си е болка, ама тази беше огромна.

Полежах с отворени очи, с надеждата стаята да престане да се върти като въртележка. Светлината беше мъждива и отначало помислих, че вече се здрачава, но после чух дъжда. Ръчният ми часовник бе престанал да работи — сигурно го бях ударил на нещо, докато съм падал. Колко ли време съм бил в безсъзнание? Около половин час, мис­ля. Облегнах длани на пода и се оттласнах. Все едно кълвач кълвеше енергично на забавен каданс онази кост в основата на черепа ми. Опипах мястото с върховете на пръстите си. Оттокът беше твърд и топъл, голям колкото варено яйце. Предчувствах нуждата от студени компреси и многократни дози аспирин: възможно бе да ме измъчва едновременно болка и досада. Портфейлът още беше у мен, но кобурът на хълбока ми беше празен.

И тогава си спомних за Лин Питърсън. Огледах кухнята, проверих всекидневната. Нямаше я. Аз и не очаквах да бъде тук, като знам как я гледаше Лопес. Спрях да си поема дълбоко дъх, преди да вляза в спалнята, но и там я нямаше. Мексиканците бяха обърнали къщата наопаки, все едно беше вилняло торнадо. Бяха изпразнили всяко чекмедже, бяха преровили всеки шкаф. Диванът бе разпорен и пълнежът беше издърпан навън, същото важеше и за матрака в спалнята. Явно много държаха да намерят онова, което търсеха. Нещо ми подсказваше, че не са го намерили.

Кой беше този Питърсън? И къде беше, по дяволите, ако изобщо беше някъде?

Питах се за Питърсън и местонахождението му, за да отблъсна мислите за сестрата на Питърсън и нейното местонахождение. Не се съмнявах, че мексиканците са я отвели със себе си. Знаеха коя е тя и нескопосаният ми опит да прикрия самоличността ѝ изобщо не ги заблуди. Но къде я бяха отвели? Нямах представа. Вече сигурно бяха почти до границата.

Изведнъж ми прималя и седнах на изтърбушения диван, опипах подутата си и покрита със засъхнала кръв буза и се опитах да реша какво да предприема сега. Нямах никакви следи към мексиканците, нищичко. Дори колата им не бях виждал — онази с гюрука с отвори, както ми я описа господин Любопитко от отсрещната къща. Трябваше да повикам ченгетата, друго не ми оставаше. Вдигнах слушалката на телефона върху една ниска масичка до дивана, обаче нямаше сигнал — сигурно беше прекъснат още преди седмици. Извадих носната си кърпа и се заех да трия слушалката, но после се отказах. Какъв смисъл имаше? Отпечатъците ми бяха из цялата къща, на бравата на задната врата, в кухнята, тук, в хола, в спалнята, навсякъде освен на тавана, ако имаше таван. Пък и защо да ги крия? Вече бях говорил с Джо Грийн за Питърсън и възнамерявах да поговоря с него отново за сестрата на Питърсън веднага щом събера сили да се надигна от този диван и да се върна в кантората си.

Излязох и заобиколих къщата отстрани. Ама защо валеше отново? Не би трябвало да вали през юни. Видях, че колата ми не е отпред, и помислих, че мексиканците са я задигнали, но си спомних, че бях паркирал по-надолу по улицата. Стигнах до колата вир-вода и вонящ като овен — не че съм се доближавал до овен и знам как вони. Направих обратен завой и излязох на булеварда. Струите дъжд бяха като излъскани стоманени пръти, но небето на запад беше същински казан с разтопено злато. Според часовника на таблото беше шест и петнайсет, но той не беше верен. Което и време да беше, денят явно вече свършваше, иначе нещо с очите ми не беше наред.

Реших да не се връщам в кантората и вместо това се запътих към Лавровия каньон. Когато пристигнах, мракът наистина се сгъстяваше. Стъпалата от секвоя до входната врата никога не ми се бяха стрували толкова стръмни или толкова много. Вътре смених ризата и сакото си и отидох в банята, за да огледам лицето си. На скулата си имах тъмночервена рана, а кожата около нея беше с всички цветове на дъгата, че и повече. Попих я с мокра кърпа за лице. Хладната вода ми подейства успокоително. Оттокът щеше да спадне много бавно. Добре поне, че раната не беше много дълбока и не се налагаше да я шият.

Влязох в кухнята и си забърках един коктейл „Олд Фешънд“ с бренди и малко лайм. Струваше ми усилия, но беше добре да полагам усилия, помагаше ми да се съсредоточа поне малко. Седнах на стол с твърда права облегалка в къта за закуска — да, проклетата къща имаше кът за закуска, — отпих от питието си и изпуших няколко цигари. Болката в скулите ми се боричкаше за палмата на първенството с болката в тила. Не бях в състояние да съм рефер, но май резултатът беше равен.

Взех слушалката на стенния телефон и набрах отдел „Убийства“. Усърдният Джо беше на бюрото си. Разказах му за случилото се в къщата на Нейпиър Стрийт поне отчасти. Отнесе се скептично.

— Значи, твърдиш, че двама мексиканци са се появили изневиделица и са отвлекли тази мадама? Това ли се опиташ да ми кажеш?

— Да, Джо, точно това ти казвам.

— Защо са я отвлекли?

— Не знам.

Той се умълча за кратко. Чух го да пали цигара, чух го да изпуска първия дим.

— Пак този Питърсън — измърмори с досада. — Боже, Фил, нали уж изяснихме тази работа?

— И аз така мислех, Джо.

— Тогава какво си търсил в онази къща?

Отне ми секунда да измъдря отговор — какъвто и да е отговор.

— Клиентът ми искаше да взема някакви писма.

Млъкнах. Тази лъжа можеше да ми навлече още по-големи неприятности, отколкото досега.

— Намери ли ги?

— Не.

Гаврътнах голяма глътка от питието си. Захарта в него щеше да ми даде енергия, а брендито щеше да ми попречи да използвам тази енергия за изморителни неща.

— И как сестрата на Питърсън също се набърка в историята? — попита Джо.

— Не знам. Пристигна в къщата малко след мен.

— Познаваш ли я отпреди?

— Не, не я познавам.

Джо се позамисли над отговора ми.

— Адски много неща не ми казваш, Фил, нали така?

— Казах ти всичко, което знам — отговорих, но и двамата знаехме, че лъжа. — Работата е там, Джо, че тази история със сестрата на Питърсън няма нищо общо с моите неща. Това е съвсем различна история.

— Откъде си сигурен?

— Просто съм сигурен. Мексиканците и преди са ходили в дома на Питърсън, душели отвън около къщата, надничали през прозорците, такива работи. Допускам, че Питърсън им е дължал пари. Имаха вид на хора, които искат да си приберат дължимото в огромни размери.

Поредното мълчание. И после:

— Онази мадама Питърсън, тя светна ли те защо мексиканците търсят брат ѝ?

— Нямаше време. Приготвяше по едно питие за двама ни, когато те нахълтаха през задната врата и страховито заразмахваха оръжията си.

— Ооо — изгука Джо, — значи двамката доста сте се сближили, нищо че се виждате за пръв път. Колко уютно.

— Здравата ме фраснаха, Джо — първо с дулото на пистолет през лицето, после с палка или нещо подобно по тила. Очите ми още се въртят в ямките. Тия не си поплюват.

— Добре, добре, разбирам. Обаче чуй ме, Фил, това е извън юрисдикцията ми. Ще трябва да се обадя в шерифството. Разбираш ли? Може би не е зле да поговориш кротичко с приятелчето си Бърни Олс там.

— Той не ми е близък приятел, Джо.

— Струва ми се, че имаш нужда от всякакви приятели, дори не най-близките.

— Предпочитам ти да му се обадиш — отвърнах. — Ще ти бъда признателен. Не съм в най-добрата си форма, а дори когато съм, Бърни ми лази по нервите — или пък аз лазя по неговите в зависимост от атмосферните условия и от часа.

Джо въздъхна в слушалката. Сякаш товарен влак профуча покрай ушите ми.

— Добре, Фил, ще му звънна. Все пак ти гледай да си изпипал историята си, когато той ти потропа на вратата. Бърни Олс не е Джо Грийн.

Идеше ми да му кажа: имаш право, Джо, със сигурност имаш право. Но казах само:

— Благодаря. Длъжник съм ти.

— И още как, кучи сине! — отвърна той, като се смееше и кашляше едновременно. После затворихме. Запалих още една цигара. За втори път този ден ме наричаха кучи син. На испански прозвуча не по-малко оскърбително.