Чернооката блондинка

2

Тя се оказа права: не може да се каже, че Нейпиър Стрийт се набива на очи, но аз я забелязах навреме и рязко се отклоних от булеварда. Пътят беше под лек наклон и пъплеше нагоре по възвишенията, които се извисяваха в пушечносинкавата мараня далеч напред. Подкарах бавно, проследявайки номерата. Къщата на Питърсън приличаше на японска чайна или поне аз така си представях, че изглеждат японските чайни. Беше едноетажна и построена от тъмночервен чам, бе обточена с веранда от всички страни и имаше керемиден покрив с четири ниска ската, които се събираха в средата, под щръкналия ветропоказател. Прозорците бяха тесни, със спуснати щори. Всичко показваше, че тук от известно време не живее никой, въпреки че вестниците бяха престанали да се трупат. Паркирах и изкачих трите дървени стъпала до верандата. Напечените от слънцето стени излъчваха маслен мирис на креозот. Натиснах звънеца, но не го чух да звъни в къщата, затова потропах с чукчето. Празната къща по специфичен начин поглъща звуците, както пресъхнал поток поглъща водата. Притиснах око към стъклото на вратата и се помъчих да надникна през дантелената завеса. Не видях много — най-обикновена дневна с обикновено обзавеждане. Зад себе си чух глас:

— Няма го вкъщи, братле.

Обърнах се — възрастен мъж с избелял син гащеризон и риза без яка. Главата му имаше формата на фъстъчена черупка, имаше голям череп и хлътнали бузи, а беззъбата му уста беше полуотворена. По челюстта му беше набола рядка побеляла брада, чиито връхчета блещукаха на слънцето. Подобие на Габи Хейс, ама адски занемарен. Едното му око беше затворено, другото примижаваше срещу мен, а провисналата му челюст бавно мърдаше настрани като муцуна на преживяща крава.

— Търся господин Питърсън — обясних.

Мъжът завъртя глава настрани и се изплю сухо.

— А аз ви казах, че го няма.

Слязох по стълбите. Видях го, че се поколеба, чудейки се кой съм и колко сериозни неприятности бих създал. Извадих си цигарите и му предложих една. Той я взе нетърпеливо и я лепна върху долната си устна. Драснах с кибритена клечка по нокътя на палеца си и му подадох огънче.

Щурец се надигна от тревата до нас като клоун, изстрелян от дулото на оръдие. Слънцето беше силно и духаше сух топъл ветрец — добре че си бях нахлупил шапката. Старчето беше гологлаво, но явно не забелязваше жегата. Вдъхна голяма порция цигарен дим, задържа го и изпусна няколко сивкави струйки.

Хвърлих угасналата клечка в тревата.

— Не биваше да го правиш — отбеляза старчето. — Пламне ли тук, цял Западен Холивуд ще запуши.

— Познавате ли господин Питърсън? — попитах.

— Че как! — Той махна зад гърба си към порутена барака в другия край на улицата. — Ей там живея. Той понякога се отбиваше да убие малко време, да ми даде някоя цигара.

— От колко време го няма?

— Да видим… — замисли се старчето и пак присви очи. — Май за последно го видях преди шест-седем седмици.

— Сигурно не е споменал къде отива.

Той сви рамене.

— Дори не го видях кога е заминал. Просто един ден забелязах, че го няма.

— Как?

Той ме погледна и тръсна глава, все едно му е влязла вода в ухото.

— Какво как?

— Как разбрахте, че е заминал?

— Ами просто го нямаше, това е. — Помълча. — Ченге ли си?

— Нещо такова.

— По-точно?

— Частно ченге.

Той се изкиска и храчките в гърлото му се раздвижиха.

— Частното ченге не е никакво ченге. Мечтай си…

Въздъхнах. Като чуят, че си частен детектив, си въобразяват, че им е позволено да се държат с теб както си поискат. И май наистина може. Старецът ми се ухили до ушите, самодоволен като току-що снесла кокошка.

Огледах улицата в двете посоки. Закусвалня „Джос“. Пералня „Куик Клийн“. Сервиз за автомобили, където механик бърникаше в търбуха на шевролет, който не изглеждаше никак добре. Представих си как Клеър Кавендиш слиза от нещо ниско и спортно и оглежда всичко това със сбърчен нос.

— Какви хора водеше той тук? — попитах.

— Хора ли?

— Приятели. Компания за чашка. Колеги от света на киното.

— На киното ли?

Започваше да звучи като планинско ехо.

— Ами някакви приятелки? — попитах.

Въпросът предизвика истинска присмех. Не беше приятна за ухото.

— Някакви ли? — изграчи старчето. — Чуй ме, господине, този тип и сам не знаеше колко мадами върти. Почти всяка нощ беше с различна.

— Май сте го държали под око?

— Просто съм го мяркал, това е — отговори той нацупено и отбранително. — Преди ме будеха, толкова бяха шумни. Едно нощ някой строши бутилка на тротоара — май шампанско. Все едно снаряд избухна. А мадамата само се засмя.

— Съседите не се ли оплакваха от тези лудории?

Старецът ме изгледа съжалително.

— Какви съседи? — попита презрително.

Кимнах. Слънцето изобщо не ставаше по-хладно. Извадих носна кърпа и попих тила си. В разгара на лятото тук има дни, когато слънцето те обработва като горила, която бели банан.

— Е, все пак благодаря — казах и понечих да го заобиколя. Въздухът се диплеше над покрива на колата ми. Зачудих се колко ли се е нажежил воланът ми. Понякога си казвам, че ще се преместя в Англия, където е прохладно дори в горещниците.

— Не си първият, който пита за него — обади се старецът зад мен. Извърнах се.

— Така ли?

— Двама латиноси цъфнаха предната седмица.

— Мексиканци ли?

— Нали това ти казвам. Двама. Бяха се избарали, ама мехико с костюм и готина вратовръзка пак си е мехико, нали така?

Слънцето, което ми прижуряше в гръб, сега ме припичаше отпред. Усещах как горната ми устна се навлажнява.

— Вие говорихте ли с тях?

— Неее. Домъкнаха се в някаква кола, каквато не съм виждал, сигурно е правена там, при тях. Висока и широка като легло в бардак, с платнен покрив с дупки.

— Кога беше това?

— Преди два-три дни. Помотаха се край къщата, надничаха през прозорците като теб, после се качиха в колата и отпрашиха. — Поредната суха плюнка. — Пет пари не давам за латиносите.

— Не се и съмнявам.

Удостои ме с поредния навъсен поглед и изсумтя.

Отново се извърнах и закрачих към нагорещената си кола. Той отново се обади:

— Ще се върне ли, как мислиш?

И аз отново се заковах на място. Почувствах се като сватбения гост, който опитва да се откопчи от Стария моряк.

— Надали — отвърнах.

Той пак изсумтя.

— Е, май никой не тъгува много за него. Ама аз го харесвах.

От изпушената му цигара беше останал по-малко от половин сантиметър и той я пусна в тревата.

— Не биваше да го правиш — подметнах, докато се качвах в колата.

Недоумявам как пръстите ми не изцвърчаха, когато докоснаха волана.