Чернооката блондинка

17

Вече отдавна минаваше полунощ, аз лежах в леглото си по риза, пушех цигара и зяпах тавана. Нощната ми лампа светеше, а изрисуваните рози хвърляха сенки по стените — изглеждаха като кървави петна, които някой е опитал да измие, но се е отказал. Мислех си за туй-онуй: туй беше Клеър Кавендиш, онуй също беше Клеър Кавендиш. Лежах в нейната половина на леглото, усещах уханието на косата ѝ по възглавницата или поне така ми се струваше. Убеждавах се, че съм бил прав да я оставя да си тръгне. Беше не само красива, но и богата, а такава жена не е за мен. Линда Лоринг, която сега пребиваваше в Париж, беше като нея и точно затова не изгарях от желание да се оженя за нея, макар че тя все ме молеше. С Линда си легнахме заедно веднъж и тя сигурно наистина ме обичаше, но така и не проумях защо мислеше, че любовта неизбежно води до брак. Сестра ѝ беше омъжена за Тери Ленъкс и свърши с куршум в мозъка и с размазана физиономия. Страхотен пример за съпружеско щастие, няма що. Освен това вече не бях млад и надали изобщо щях да се оженя.

Телефонът звънна — сигурен бях, че е Клеър. Не знам откъде знаех, но беше така. Имам особено отношение към телефоните — мразя ги, обаче по някакъв странен начин съм на тяхната вълна.

— Ти ли си? — попита Клеър.

— Да, аз съм.

— Знам, късно е. Спеше ли? Извинявай, че те събудих. — Говореше много бавно, сякаш беше в транс. — Не знаех на кой друг да се обадя.

— Какво има?

— Чудя се… би ли дошъл в къщата?

— В твоята къща? Сега?

— Да. Имам нужда… от някого… — Гласът ѝ потрепери и се наложи да замълчи за няколко секунди, за да се овладее. Беше пред истерия. — Заради Рет…

— Брат ти?

— Да… Евърет.

— Какво се е случило с него?

Клеър отново се умълча.

— Ще ти бъда дълбоко признателна, ако дойдеш веднага. Би ли могъл? Твърде много ли искам?

— Идвам.

Разбира се, че щях да отида. Щях да отида при нея, дори да се обаждаше от тъмната страна на луната. Странно колко внезапно се променят нещата. Преди минутка се радвах, че съм се отървал от нея, а сега вътре в мен сякаш широко се отвори врата и аз изхвърчах навън с шапка в ръката и с развято палто. Защо я бях отпратил с глупашките си шеги, с поведението си на мерзавец? Какво ми ставаше, по дяволите, та бях допуснал тази прекрасна жена да си тръгне посред нощ със стиснати като менгеме устни и пребледняло от гняв чело? Наистина ли се мислех за толкова голяма работа, че да си позволя да я отблъсна просто така, все едно светът е пълен с жени като Клеър Кавендиш и само да щракна с пръсти, поредната ще забърза нагоре по стълбите към вратата ми, навела глава и изискано поставяйки едното си стъпало пред другото, описвайки малки осморки?

Навън улицата беше пуста и откъм възвишенията се носеше топла мъгла. От отсрещната страна евкалиптите стърчаха неподвижно на светлината на уличната лампа. Като обвинители, които безмълвно ме наблюдаваха как се качвам в олдсмобила. Нали ме бяха предупредили? Нали ми бяха казали, че съм глупак, онази нощ, когато стоях на стълбите от секвоя и гледах как Клеър Кавендиш бързо слиза по тях, но не понечих да я спра?

Прекосих града доста скоростно, но за късмет нямаше полицейски патрулки. Пред мен четвъртинката на луната плаваше в мъглата, когато стигнах до брега и завих надясно. Призрачни вълни се разбиваха на лунна светлина, а отвъд тях нощта беше лишена от хоризонт чернилка. „Нуждая се от някого, така каза тя. Нуждая се от някого.“

Завих към портата на Лангриш Лодж и угасих фаровете, както ме беше помолила Клеър. Не искаше никой да забележи пристигането ми. Допусках, че под „никой“ има предвид майка си, а може би и съпруга си. Заобиколих къщата и паркирах срещу оранжерията. Някои прозорци светеха, но като че ли в стаите нямаше хора.

Угасих двигателя и поседях вътре със смъкнат прозорец, заслушан в далечния шум на океана и сънливите крясъци на чайките. Пушеше ми се, но не исках да паля огънче. Усещах замъгления въздух топъл и влажен по лицето си. Не бях сигурен как Клеър ще разбере, че съм пристигнал. Каза ми къде да спра и ме увери, че ще ме открие. Приготвих се да чакам. Такава е историята на моя живот — седя в коли късно нощем със застоял цигарен дим в ноздрите и слушам писъците на нощните птици.

Не се наложи да чакам дълго. Само няколко минути по-късно забелязах фигура, която се приближаваше към мен в мъглата. Клеър. Беше облечена с дълго тъмно палто, пристегнато на врата ѝ. Слязох от колата.

— Благодаря, че дойде — каза тя с възбуден шепот. Искаше ми се да я притисна в обятията си, но не го сторих. Тя за миг обхвана китката ми с пръсти, после се извърна към къщата.

Последвах я. Френските прозорци бяха отворени, влязохме през тях. Тя не запали осветлението. Прекрасно се ориентираше в тъмната къща, но аз пристъпвах предпазливо покрай смътните силуети на мебелите. Поведе ме по дълго извито стълбище и после по застлан с килим коридор. Стенните лампи бяха запалени, но светлината им беше приглушена. Клеър бе съблякла тъмното палто още на долния етаж. Отдолу се оказа облечена с кремава рокля. Белите ѝ обувки се бяха намокрили в градината, а глезените ѝ бяха тънки и красиви, с дълбоки вдлъбнатини отзад, гладки и светли като вътрешността на раковина, между костта и сухожилието.

— Тук съм — каза тя и отново настойчиво стисна с пръсти китката ми.

Стаята приличаше на театрални декори, не съм сигурен защо. Може би заради начина, по който беше осветена. Имаше две лампи: една малка върху тоалетната масичка и една голяма до леглото с жълтокафяв абажур, сигурно шейсетина сантимет­ра в диаметър. Леглото беше колкото сал, а Евърет Едуардс Трети изглеждаше съвсем дребничък в него, проснат в безсъзнание под изпомачканите чаршафи. Лежеше по гръб, със скръстени върху гърдите ръце, досущ като труп на мъченик от картина на стари майстори. Лицето му беше с цвета на чаршафите, косата му бе провиснала и мокра от пот. По предницата на потника му имаше засъхнало повърнато, а в ъгълчетата на устата му забелязах люспици от засъхнала пяна.

— Какво му е? — попитах, макар че се досещах.

— Болен е — отговори Клеър. Стоеше до леглото, гледаше го загрижено. Същинска майка на мъченик. — Той… се е нагълтал с нещо.

Вдигнах лявата му ръка, обърнах я и видях следите от убождания — някои стари, някои по-нови, проточили се като назъбена линия от китката до вътрешната сгъвка на лакътя.

— Къде е иглата? — попитах.

Тя направи отсечено движение с глава.

— Изхвърлих я.

— Откога е в това състояние?

— Не знам. Може би от час. Намерих го на стълбите. Сигурно е бродел из къщата и е припаднал. Някак успях да го домъкна тук — това е моята стая, не неговата. Не знаех какво друго да направя. Затова ти се обадих.

— Случвало ли се е и друг път?

— Никога точно така, никога не е бил толкова зле. — Тя се извърна към мен сломена. — Умира ли, как мислиш?

— Не знам. Дишането му не е зле. Повика ли лекар?

— Не, не посмях.

— Нуждае се от медицински грижи. Имаш ли телефон тук?

Тя ме поведе към тоалетната масичка. Телефонът беше изработен по поръчка, черен с лъскави сребристи детайли. Вдигнах слушалката и набрах номера. Така и не знам откъде изникна в главата ми — пръстите ми го помнеха, не аз. Последва дълго звънене, после прозвуча студен и решителен глас:

— Да?

— Доктор Лоринг? Обажда се Марлоу. Филип Марлоу.

Стори ми се, че го чух как си пое дъх. Последва няколкосекундно глухо мълчание, после Лоринг отново се обади.

— Марлоу — каза той и от неговата уста името ми прозвуча като ругатня. — Защо ми се обаждате посред нощ? Защо изобщо ми се обаждате?

— Трябва ми помощта ви.

— Как смеете да…?

— Чуйте, няма нищо общо с мен, помагам на приятел. Тук има един човек в безсъзнание, който се нуждае от помощ.

— И се обаждате на мен?

— Не бих го направил, ако се сещах за друг.

— Сега ще затворя.

— Чакайте. Нали сте положили клетва? Този човек ще умре, ако не получи помощ.

Мълчание. През цялото време Клеър стоеше близо до мен и ме наблюдаваше, сякаш за да разчита изражението ми, докато разговарям с Лоринг.

— Какво му е? — попита лекарят.

— Взел е свръхдоза.

— Опитал е да се самоубие ли?

— Не. Просто се е друсал.

— Друсал ли? — Представих си отвратеното му изражение.

— Да, той е наркоман. Това променя ли нещата? И наркоманите са хора.

— Как се осмелявате да ми изнасяте лекции!

— Не ви изнасям лекции, докторе. Късно е, изморен съм, само вашето име ми хрумна…

— Този човек няма ли семейство? Нямат ли си лекар?

Клеър продължаваше да ме наблюдава, попиваше всяка дума. Обърнах ѝ гръб и закрих с ръка устата си и слушалката.

— Името е Кавендиш — казах тихо. — И Лангриш. Говори ли ви нещо?

Поредната пауза. Едно от хубавите неща у Лоринг е, че е сноб — поне при дадените обстоятелства е хубаво.

— За Доротея Лангриш ли говорите? — попита той. Долових промяната в тона му, благопристойното снижаване.

— Точно така. Значи, разбирате, че се налага дискретност.

Той се поколеба по-дълго, после каза:

— Кажете ми адреса. Веднага пристигам.

Обясних му как да стигне до Лангриш Лодж, как да угаси фаровете и да паркира до оранжерията, както бях направил аз. После затворих и се обърнах към Клеър.

— Знаеш ли кой беше това?

— Бившият на Линда Лоринг?

— Точно така. Познаваш ли го?

— Не. Никога не съм го виждала.

— Той е самовлюбен педант, но освен това е добър лекар и е дискретен.

Клеър кимна.

— Благодаря ти.

Затворих очи и разтрих клепачи с пръсти. После я погледнах и попитах:

— Можеш ли да ми издействаш едно питие?

За секунда ми се стори безпомощна.

— Ричард има уиски. Ще отида да го потърся.

— А къде е Ричард, между другото?

— Ами нали знаеш, навън… — сви рамене тя.

— Какво ще стане, когато се върне и завари брат ти в това състояние?

— Какво ще стане ли? Дик най-вероятно ще се изхили и ще си легне. Той не обръща много внимание на случващото се между мен и Рет.

— А майка ти?

По лицето ѝ пробяга мимолетна тревога.

— Мама не бива да узнава. Не бива.

— Не е ли редно да ѝ кажеш? Все пак той ѝ е син.

— Това ще я съкруши. Тя не знае за наркотиците. Когато Ричард ми се ядоса, заплашва да ѝ каже. Поредното нещо, с което ме държи. Едно от многото.

— Схващам картинката — уверих я. Отново разтрих очи — имах усещането, че се пекат бавно на слаб огън. — Какво стана с питието?

Тя излезе, а аз се върнах до леглото, приседнах в крайчеца и се вгледах в изгубилия съзнание млад мъж с чорлава коса и петна от повърнато по потника. Според мен не умираше, обаче аз не съм специалист по наркотиците и наркоманите. Евърет Трети, изглежда, беше ветеран — някои следи от убождания по ръцете му бяха отдавнашни. Рано или късно майка му щеше да узнае какви ги върши скъпото ѝ синче, когато не си е вкъщи да го гали по косата. Просто се надявах да не узнае по трудния начин. След като беше изгубила съпруга си толкова мъчително, последното, от което се нуждаеше тази жена на този етап от живота си, беше още една насилствена смърт в семейството.

Клеър се върна с бутилка „Садърн Камфърт“ и кристална чаша. Наля щедро и ми подаде чашата. Изправих се и наклоних леко чашата към нея в знак на благодарност. Не обичам „Садърн Камфърт“ — противно сладникаво ми е, — обаче щеше да свърши работа. Затърсих цигарите си, но после се отказах. Някак не ми се струваше редно да пуша в спалнята на Клеър Кавендиш.

Отново погледнах към брат ѝ.

— Откъде си набавя дрогата? — попитах.

— Не знам откъде я намира сега. — Тя отмести пог­лед и прехапа устна. Беше красива дори нещастна. — Преди Нико му намираше от време на време. Така се запознах с него, чрез Евърет — подсмихна се тя печално. — Шокиран ли си?

— Да, мъничко. Не знаех, че с Питърсън сте имали такива взаимоотношения.

— Какво искаш да кажеш? Какви взаимоотношения?

— Такива, при които спиш с наркопласьор.

Тя трепна, но бързо се съвзе. Започваше да се окопитва сега, когато знаеше, че помощта вече е на път и няма отговорността за всичко да бъде нейна.

— Ти изобщо не разбираш жените, нали? — каза Клеър.

Изведнъж се запитах дали съм я чул да казва моето име, дали изобщо някога ме е наричала Филип. Мисля, че не, дори докато бяхме в леглото, в светлината на кървавочервените изрисувани рози.

— Не, мисля, че не — отвърнах. — Има ли такъв мъж изобщо?

— Да, познавам няколко.

Изпих питието си. Наистина беше противно сладникаво, сигурно слагаха карамел или нещо подобно.

— Искрена ли си с мен? — попитах. — Наистина ли си видяла Питърсън на улицата онзи ден?

Очите ѝ се окръглиха.

— Разбира се. Защо да те лъжа?

— Не знам. Както сама каза, аз не те разбирам.

Тя седна на леглото, долепи ръце и ги облегна върху коленете си.

— Прав си — каза тихо. — Не биваше да се забърквам с него. Той е… — затърси тя правилната дума — … недостоен. Странно ли ти звучи? Не искам да кажа, че е недостоен за мен — Бог ми е свидетел, аз не струвам много повече. Той е очарователен и забавен, има елегантен ум. Дори е храбър в известен смисъл, но отвътре е кух.

Взирах се в очите ѝ. Беше се отнесла много-много далеч. Хрумна ми, че всъщност не говори за Питърсън, че само го използва като претекст да говори за някой друг. Беше истина, сигурен бях, че е. И този някой ѝ беше скъп по начин, по който Нико Питърсън никога нямаше да бъде. Изведнъж страшно ми се прииска да я целуна. Не се сещах каква е причината, тоест защо искам да я целуна сега, когато е толкова далеч от мен, замислена за човек, когото е обичала. Жените не са единственото нещо, което не разбирам — не разбирам и себе си, ама никак.

Внезапно тя изправи глава и вдигна ръка.

— Чувам кола — рече. — Сигурно е доктор Лоринг.

Слязохме долу в тъмната къща, там, откъдето бяхме дошли, и излязохме в градината. Колата на Лоринг беше там, спряла зад моята. Когато пристигнахме, докторът отвори вратата и излезе.

Лоринг беше висок мъж, с козя брадичка и арогантен поглед. Двамата си бяхме разменяли остри думи. Не знам дали му беше известно, че бившата му съпруга е искала да се ожени за мен. Сигурно нямаше да има значение, не би могъл да ме намрази повече. Пък и отдавна се беше отървал от Линда.

— Марлоу — поздрави ме студено. — Както виждаш, тук съм.

Представих го на Клеър. Той се здрависа набързо с нея и попита:

— Къде е пациентът?

Върнахме се в къщата в стаята на Клеър. Затворих вратата, обърнах се и се облегнах на нея. Реших, че Клеър ще се оправи оттук нататък. Евърет ѝ беше брат, пък и най-разумно беше да не се пречкам на Лоринг.

Той се приближи до леглото и остави чантата си върху покривката.

— Какво е взел? — попита. — Хероин?

— Да — приглушено отвърна Клеър, — така ми се струва.

Лоринг провери пулса на Евърет, повдигна клепачите му, за да види зениците, положи длан върху гърдите му и леко натисна няколко пъти. Кимна и извади спринцовка от чантата си.

— Ще му бия адреналин. След малко ще дойде на себе си.

— Искате да кажете, че… не е сериозно? — попита Клеър.

Удостои я със заплашителен поглед. Когато беше ядосан или вбесен, което се случваше доста често, очите му сякаш се свиваха в ямките си.

— Скъпа ми госпожо — поде той, — пулсът на брат ви е под петдесет, а дихателната му честота е по-малко от дванайсет. Допускам, че за известно време е бил на прага на смъртта. За късмет е млад и относително здрав. Обаче… — той обърна наопаки шишенце с прозрачна течност и проби гумената тапа с върха на иглата — ако не се откаже от навика си, рано или късно това ще го убие. Има хора, които могат да живеят с хероинова зависимост — не живеят добре, но все пак живеят, — обаче за мен е повече от ясно, че брат ви не е от тях.

Пъхна иглата в ръката на Евърет и вдигна поглед към Клеър.

— Той е слаб. Слабостта му личи по всичко. Трябва да го заведете в клиника. Ще ви дам имена, хора, на които да се обадите, места, които да посетите. Иначе без никакво съмнение ще го изгубите. — Извади иглата и прибра спринцовката в чантата си заедно с празното шишенце. Отново се обърна към Клеър. — Ето визитката ми. Обадете ми се утре.

Клеър отново седна на леглото със сключени в скута ръце. Имаше вид на човек, когото здравата са цапардосали. Брат ѝ се размърда и простена.

Лоринг рязко се извърна.

— Ще ви изпратя — казах. Той ме измери със студен поглед.

Прекосихме полутъмната къща. Лоринг беше от хората, чието мълчание е по-красноречиво от думите. Усещах как презрението и омразата струят от него като топли вълни. Нямах вина, че съпругата му го напусна и пожела да се ожени за мен.

Минахме през тъмната оранжерия и излязохме навън. Мъглата обви лицето ми като шал. В морето светлинка примигваше на мачтата на нечия закотвена яхта. Лоринг отвори вратата на колата си, метна чантата вътре и се извърна към мен.

— Не знам защо постоянно се появявате в живота ми, Марлоу, но не ми харесва.

— И на мен не ми е много приятно — уверих го, — но съм ви признателен, че дойдохте тук тази вечер. Мислите ли, че той можеше да умре?

Сви рамене.

— Както казах, млад е, а младите оцеляват след най-различни злоупотреби с тялото си. — Понечи да се качи в колата, но спря. — Каква е връзката ви с това семейство? Бих казал, че не сте на тяхното социално ниво.

— Изпълнявам поръчка на госпожа Кавендиш.

Той издаде звук, който от друг би бил смях.

— Явно здравата е загазила, след като се е наложило да се обади на вас.

— Изобщо не е загазила. Нае ме да издиря някого, неин приятел.

— Защо не се обърне към полицията?

— Въпросът е личен.

— Да, вас ви бива да се месите в личния живот на хората, нали?

— Вижте, докторе, не съм ви навредил умишлено. Съжалявам, че съпругата ви напусна…

Усетих го как се скова в тъмното.

— Как се осмелявате да обсъждате брака ми!

— Не знам как се осмелявам — отвърнах уморено, — обаче искам да знаете, че не ви мисля злото.

— Да не си въобразявате, че това има значение? Че нещо, свързано с вас, изобщо представлява интерес за мен?

— Не, допускам, че не.

— Между другото, какво е станало с лицето ви?

— Един тип ме удари с дулото на оръжието си.

Отново произведе студения си смях.

— С какви мили хора си имате работа!

Направих крачка назад.

— Както и да е, благодаря, че дойдохте. Надали е лошо, след като спасихте живот.

Той, изглежда, искаше да каже още нещо, но вместо това се качи в колата си, затръшна вратата, запали двигателя, бързо даде на заден. Гумите му занесоха по чакъла и после изчезна.

Постоях около минута във влажния мрак, извърнал раненото си лице към небето, и вдишвах соления нощен въздух. Зачудих се дали да се върна в къщата, но реших да не го правя. Нямах какво повече да кажа на Клеър, поне не тази вечер. Обаче тя се бе върнала в живота ми. Върна се, и още как.