Чернооката блондинка

24

Тя се обади малко след десет. Бях паднал духом, отново бях извадил бутилката от дълбокото ѝ скривалище в чекмеджето на бюрото и си бях налял скромно два пръста бърбън. Алкохолът някак не ти изглежда толкова сериозно нещо, когато го пиеш от хартиена чаша. Уискито ми опари устата, която вече беше раздразнена от всички цигари, които бях изпушил през този дълъг ден. Определено не бях човекът, който да натяква на Бърни да откаже цигарите.

Усетих, че телефонът ще звънне, секунда преди наистина да звънне. Гласът ѝ звучеше приглушено, почти шепнешком.

— Той е тук. Ела както обикновено през оранжерията. И не забравяй да угасиш фаровете.

Не помня какво отговорих. Може би нищо. Все още бях в онова състояние на унесено безвремие, сякаш блуждаех извън тялото си и наблюдавах действията си, обаче не участвах в тях. Сигурно беше последица от чакането и губенето на време. Руфъс си беше отишъл у дома, подът, който миеше, отдавна беше изсъхнал, макар че подметките на обувките ми още скърцаха по него като че ли още е мокър. Навън нощният въздух вече бе прохладен, а дневният пушек най-сетне се беше разсеял. Бях паркирал колата на Вайн, под една улична лампа. Приличаше на едро животно, приклекнало до тротоара, а фаровете сякаш ме гледаха злостно. Отне ѝ известно време да запали, давеше се и клюфкаше. Сигурно беше време да сменям маслото или нещо подобно.

Подкарах бавно, но въпреки това не след дълго видях морето. Завих надясно по магистралата и вълните ми се сториха като призрачна и бурна бяла ивица в тъмното отляво. Пуснах радиото. Рядко го правех и дори за дълго забравях, че изобщо го има. Станцията, на която попаднах, свиреше стара песен на групата на Пол Уайтман — гореща музика, направена безопасно хладна за масите. Не проумявам как тип на име Уайтман има дързостта да свири джаз.

Едър заек прекоси платното пред мен и опашката му проблесна неестествено на светлината на фаровете. Бих могъл да измъдря някакво сравнение между животното и мен, обаче бях твърде апатичен, за да си направя труда.

Пред портата угасих фаровете, дръпнах крак от газта и оставих колата да спре. Луната се беше скрила и навсякъде цареше мрак. Дърветата се извисяваха като високи слепи насилници, които опипом се придвижваха в мрака. Поседях, заслушан в цъкането на двигателя. Чувствах се като пътник в края на дълго пътуване. Исках да си почина, ала не можех, още не.

Излязох от колата и постоях до нея минутка, душейки въздуха. От двигателя се носеше мирис на изгоряло, но иначе нощта ухаеше на трева, рози и други растения, чиито имена не знаех. Тръгнах през моравата. Отпред къщата беше тъмна, с изключение на няколко светещи прозорци на първия етаж. Стигнах до чакъла пред входа и се отклоних наляво. Уханието на рози се засили, стана наситено и почти задушливо.

Наблизо долових раздвижване и спрях, обаче нищо не виждах в тъмното. После мярнах нещо синьо, тъмно и лъскаво синьо, и чух свистене, което бързо утихна. Сигурно беше паунът. Надявах се да не изпищи, нервите ми нямаше да го понесат.

Когато завих покрай къщата и се приближих до оранжерията, чух пиано и спрях да послушам. Шопен, предположих, но сигурно грешах — за мен всичко на пиано е от Шопен. Музиката, отдалеч тиха, звучеше съкрушително прелестна и — ами просто съкрушителна. Представи си, казах си, само си представи какво е да умееш да произвеждаш такива звуци от голяма черна кутия, направена от дърво, абанос и опънати жици.

Френските врати на оранжерията бяха заключени, затова извадих преданото си устройство от джоба и поех по къс и застлан с килим коридор, в дъното на който имаше затворена врата — вероятно на музикалния салон. Прокраднах се напред, като се стараех да пристъпвам безшумно, но когато стигнах на около пет метра пред вратата, музиката секна неочаквано. И аз спрях и започнах да се ослушвам, обаче не чух нищо друго освен постоянното и тихо бръмчене на повредената крушка на високия лампион до мен. Какво чаках? Вратата да се отвори, отвът­ре да се изсипе тълпа от почитатели на музиката, да ме поканят вътре и да ме настанят на първия ред?

Не почуках, просто натиснах бравата, отворих вратата и влязох.

Клеър седеше пред пианото. Докато прекрачвах прага, тя затваряше капака и се завъртя на табуретката към мен. Явно ме беше чула по коридора. Лицето ѝ беше безизразно, дори не бе изненадана от появата ми без предупреждение. Беше облечена с дълга до пода тъмносиня рокля с висока яка. Косата ѝ бе вдигната на кок, носеше обеци и огърлица с малки бели диаманти. Изглеждаше като издокарана за концерт. Къде ѝ беше публиката?

— Здравей, Клеър. Не спирай да свириш заради мен.

Завесите на двата високи прозореца на стената зад пианото бяха дръпнати. Единствената светлина в стаята идваше от голяма месингова лампа върху капака на пианото. Имаше глобус от бяло стъкло, а стойката ѝ беше оформена като лъвска лапа. Точно каквото майката на Клеър би приела за последна мода. Край нея бяха подредени пет-шест снимки в сребърни рамки. На една от тях познах Клеър като малка, с венец от цветя върху късата руса коса.

Изправи се и коприната на дрехата ѝ прошумоли остро — женски звук, от който мъжкото сърце винаги затуптява лудешки при всякакви обстоятелства. Лицето ѝ все така не издаваше чувствата.

— Не чух колата ти — отбеляза. — Може би съм свирила твърде силно.

— Оставих я до портата.

— Да, но обикновено чувам, когато наблизо спре кола.

— Значи, е заради музиката.

— Да, бях разсеяна.

Стояхме на петнайсетина метра един от друг и се гледахме безпомощно. Не очаквах да е толкова трудно. Държах шапката си в ръце.

— Къде е той? — попитах.

Тя изпъна рамене и вирна глава с разширени ноздри, сякаш бях казал нещо оскърбително.

— Защо си дошъл? — попита.

— Ти ми каза. По телефона.

Тя се намръщи, сбърчи чело.

— Така ли?

— Да.

Изглеждаше отнесена, наистина беше разсеяна. Когато отново заговори, гласът ѝ прозвуча неестествено силно, сякаш целеше думите ѝ да прозвучат авторитетно.

— Какво искаш от нас?

— Знаеш ли какво? Сега, като ме питаш, всъщност не съм сигурен. Допускам, че исках да изясня някои неща, но изведнъж не мога да си спомня точно кои.

— Звучеше много ядосан, когато се обади.

— Защото бях ядосан. И още съм.

Устата ѝ потръпна и се разтегли в подобие на усмивка.

— Не ти личи.

— Учат ни в детективското училище. Мисля, че се нарича „прикриване на емоциите“. И теб те бива в това.

— Би ли ми казал защо си ядосан?

Засмях се или по-скоро произведох шум, подобен на смях, и поклатих глава.

— О, миличка, откъде да започна?

Отляво се разнесе шум, нещо като приглушено гъргорене, и когато се извърнах да видя откъде идва, с учудване видях Ричард Кавендиш, изтегнат на дивана, заспал или припаднал, така и не разбрах. Как не го бях забелязал, когато влязох? Тяло на канапето — не бива да пропускам подобни неща. Лежеше с изпънати крака и отметнал ръце до тялото си. Беше по джинси, с лъснати каубойски ботуши и карирана риза. Лицето му беше сивкаво, а устата — отворена.

— Прибра се, залитайки, преди малко, смъртно­пиян — обясни Клеър. — Ще спи с часове и на сутринта няма да помни нищо. Често се случва. Мисля, че го привлече пианото, макар че мрази музиката или поне така обича да ми повтаря. — Отново напрегнатата тънка усмивка. — Както пламъкът привлича мушицата.

— Може ли да седна? — попитах. — Изморен съм.

Тя ми посочи орнаментиран стол с облегалка като лира, тапициран с жълта коприна. Изглеждаше твърде крехък, за да издържи тежестта ми, но въпреки това седнах. Клеър се върна на табуретката пред пианото и седна, преметнала крак връз крак под роклята и облегнала ръка върху капака на пианото. Гърбът ѝ беше изопнат. Кой знае защо не бях забелязал досега колко дълга и източена е шията ѝ. Диамантите ѝ проблясваха и ми напомняха за светлините на града, които съзерцавах от прозореца на кантората си, докато я чаках да се обади.

— Видях се с Питърсън — съобщих.

Това предизвика реакция. Тя бързо се приведе напред, сякаш се канеше да скокне на крака, и забелязах как кокалчетата на лявата ѝ ръка се стягат върху пианото. Черните ѝ очи се разшириха и заблестяха почти трескаво.

— Защо не ми каза? — попита задавено. — Искам да кажа, по-рано. Кога го видя?

— Днес по обяд.

— Къде?

— Няма значение къде. Той ми се обади и поиска да се видим, затова се срещнах с него.

— Но… — примигна тя бързо и по тялото ѝ премина лека тръпка чак до върха на обувката ѝ, която се подаваше под подгъва на синята ѝ рокля. — Какво ти каза? Даде ли… обяснение защо е инсценирал смъртта си? Не може просто да е изникнал така и да те е помолил по телефона да се срещнете. Кажи ми.

Извадих табакерата си, изобщо не я попитах дали има нещо против да пуша, не бях в настроение за учтивости.

— Никога не ти е бил любовник, нали? Пробута ми тази реплика, за да има причина да ме наемеш да го търся. — Тя понечи да каже нещо, но аз я прекъснах. — Не си прави труда да лъжеш. Виж, истината е, че пет пари не давам. И бездруго не се вързах на тази история с „моля те, намери гаджето ми“ — както ми го описа, веднага ми стана ясно, че Питърсън не е човек, на когото ще отделиш и минутка време.

— Тогава защо се престори, че ми вярваш?

— Бях любопитен. Освен това, честно казано, не ми се искаше да си тръгнеш от кантората ми и повече никога да не те видя. Жалка история, нали?

Тя се изчерви. Това ме свари неподготвен и ме накара да се запитам дали не трябва постепенно да премисля суровите изводи, до които стигнах за нея и за характера ѝ след сутрешния си разговор с Питърсън. Може би тя беше жена, която с лекота върти мъжете на малкото си пръстче. И кой би могъл да я вини? После обаче си спомних какви лъжи ми беше сервирала, макар и просто премълчавайки истината, замислих се за начина, по който ме беше мамила още от самото начало, и гневът отново се надигна в гърдите ми.

Клеър беше извърнала лицето си наляво, демонстрирайки съвършения си профил. Можеш да ненавиждаш някоя жена и въпреки това да знаеш, че само да ти свирне, ще се проснеш в краката ѝ и ще обсипеш обувките ѝ с целувки.

— Моля те — каза тя, — разкажи ми какво се случи на срещата.

— Той носеше куфар. Поиска да го доставя на човек на име Лу Хендрикс. Името познато ли ти е?

— Сигурно съм го чувала — презрително сви рамене тя.

— Чувала си го, и още как. На него Питърсън трябвало да достави дрогата.

— Каква дрога?

Засмях се. Тя все още не ме поглеждаше, извърнала класическия си профил, на който се дължеше приликата ѝ с Клеопатра.

— Стига, престани да се преструваш, играта свърши. Нищо няма да загубиш, ако си честна — или вече си забравила какво е това?

— Няма нужда да ме оскърбяваш.

— Няма, съгласен съм, обаче ми е приятно.

Тръсках цигарата си в свитата си шепа, но Клеър се изправи, взе голям пепелник от капака на пианото, приближи се и ми го подаде, а аз изсипах пепелта от дланта си и го оставих на пода до стола си. Тя се обърна с поредното копринено прошумоляване и седна отново на столчето пред пианото. Бях ѝ ядосан, страшно ядосан, обаче адски ме болеше, защото съзнавах, че съм изгубил завинаги онази малка частица от нея, която мислех за своя.

— Кажи ми, всичко ли беше преструвка? — попитах.

Забелязах, че завесите на прозореца отляво се раздвижиха лекичко, макар да не усещах течение.

— Кое всичко?

— Знаеш какво имам предвид.

Тя погледна надолу към ръцете си, сключени в скута ѝ. Замислих се за абажура на лампата до леглото ми с нарисуваните кървавочервени рози, за това как стенеше тя в обятията ми, как трептяха клепачите ѝ и как ноктите ѝ се забиваха в рамото ми.

— Не — отговори тя толкова тихо и немощно, че едва я чух. — Не всичко.

Вдигна очи към моите и с умолителен поглед допря пръст до устните си и съвсем лекичко поклати глава. Отвърнах с празен поглед. Излишно се тревожеше — нямаше да изрека на глас онова, което безмълвно ме молеше да премълча. Какъв смисъл имаше? Защо да правя положението още по-сериозно? Освен това отчаяно ми се искаше да вярвам, че беше легнала с мен, защото искаше, а не защото това бе поредното нещо, което е направила за мъжа, в когото е влюбена.

Завесите отново се размърдаха.

— Искате твърде много, госпожо Кавендиш — казах достатъчно силно, че всички в стаята да чуят. Клеър кимна и отново сведе глава. Угасих цигарата си в пепелника на пода и се изправих.

— Добре, Тери, вече можеш да излезеш. Край на игрите.

Отначало нищо не се случи, само Клеър Кавендиш изписка приглушено, сякаш нещо я е ужилило, и закри устата си с ръка. После тайнствено помръдващите завеси се разтвориха и в стаята се появи човекът, когото познавах като Тери Ленъкс, с неговата до болка позната усмивка: момчешка, смутена, малко печална. Бе облечен с двуреден тъмен костюм и със синя папийонка. Беше висок и елегантен, а изискаността му изпъкваше още повече поради факта, че той привидно не я осъзнаваше. Имаше тъмна коса и поддържани мустаци.

Хрумна ми, че никога не съм виждал истинското му лице. Когато се запознах с него преди няколко години, косата му беше бяла, дясната му буза и челюстта му бяха неподвижни, а мъртвата кожа беше набраздена с дълги и тънки белези. През войната го беше улучила минохвъргачка, после германците го бяха пленили и го бяха закърпили криво-ляво. Поне такава история пробутваше той. По-късно, след като съпругата му бе убита и той, изглежда, щеше да опере пешкира, Тери избяга в Мексико — с моя помощ, бих казал, — където инсценира самоубийс­твото си и си направи сериозна пластична операция, този път майсторска и скъпа, и се превърна в южноамериканец. Видях го веднъж с новата му самоличност, после той изчезна от живота ми. И ето че сега се върна.

— Здравей, стари приятелю — поздрави ме Тери. — Ще ми дадеш ли една цигара? Усетих мириса на цигарите ти и изведнъж ми се допуши.

Трябва да му го призная на Тери — кой друг ще се крие зад завеса половин час и ще излезе хладнокръвен и самоиронично любезен като Кари Грант? Направих крачка напред, извадих табакерата си, отворих я с палец и му я подадох.

— Заповядай. Отказал ли си ги?

— Да — отговори той, взе си една от моите цигари и с наслада я завъртя между пръстите си. — Това вредеше на здравето ми. — Притисна длан към гърдите си. — Сухият въздух на юг не ми понася.

Не е ли странно, че дори в такъв момент хората си говорят за глупави дреболии. Клеър още седеше на столчето пред пианото, закрила устата си с ръка. Дори не се обърна да погледне Тери. Е, не се и налагаше. Поднесох му запалена клечка и той се наведе към пламъчето.

— Как беше полетът? — попитах. — Пристигаш от Акапулко, нали?

— Не, бях в Баха на кратка почивка, когато ми се обади Клеър. За късмет успях да взема местния селскостопански самолет до Тихуана и после пристигнах тук с мексиканските авиолинии. Самолетът беше DC-3. Така се бях вкопчил в ръкохватките, че пръстите ми още са изтръпнали.

Той направи коронния си номер — вдъхна дълбоко дим и го задържа на долната си устна, преди да го глътне.

— Ааах — възкликна, — много е приятно. — Наклони глава на една страна и ме огледа критично. — Изглеждаш доста кофти, Фил. Май си се поизмъчил с тази история с Нико и всичко останало. Съжалявам искрено.

И наистина съжаляваше. Такъв си беше Тери — ще ти обере портфейла, ще те повали и ще те стъпче, а веднага след това ще ти се притече на помощ, ще те отупа от прахта и ще ти поднесе най-искрените си извинения. И ти ще му повярваш. Дори ще се чуеш да го питаш дали е добре и ще изказваш надежда да не си е навехнал китката или нещо такова, докато е държал този тежък пистолет прицелен в теб, обискирайки джобовете ти. Мислите, че не съм справедлив? Може би малко. Преди време, когато си мислех, че го познавам, той беше доста открит. Не носеше на пиене, пилееше парите си и винаги имаше проблем с някоя жена, обаче не ми е известно да е бил сериозен мошеник. Последното вече се беше променило.

— Как е Менендес? — попитах.

Той се усмихна криво.

— О, знаеш как е. Той е като котката, която винаги пада на краката си.

— Често ли се виждате?

— Поддържаме връзка. Дължа му много, както знаеш.

Да, знаех. Менендес заедно с друг боен другар на Тери, Ранди Стар, му помогнаха да изчезне и да си създаде нова самоличност след така нареченото му самоубийство в Отатоклан. Тримата се бяха спотайвали в стрелкови окоп някъде във Франция, когато ги улучила минохвъргачката, или поне така разправяха. Така и не разбрах доколко мога да имам вяра на Тери относно приключенията му и още не знам. Например впоследствие установих, че той не е Тери Ленъкс от Солт Лейк Сити, както твърдеше, а Пол Марстън, канадец, роден в Монреал. А кой ли е бил преди това? И кой ли ще бъде следващия път? Колко пласта има луковата глава?

— Менди е в Акапулко, нали? — попитах. — Ти също ли си там?

— Да, много е приятно там, на океана.

— Как се казваш? Забравил съм.

— Майоранос — отговори той стеснително. — Сис­ко Майоранос.

— Поредният псевдоним. Не ти отива, Тери. Бих казал…

— За бога! — неочаквано възкликна Клеър, надигна се притеснено от пианото и се извърна към нас, пребледняла от ярост. — Цяла нощ ли ще стоите и ще си бъбрите така? Какъв абсурд! Приличате на две момченца, които са направили пакост, обаче им се е разминало.

Обърнахме се и вперихме поглед в нея. Бях забравил за присъствието ѝ.

— Спокойно, момиче — обади се Тери в не съвсем успешен опит да прозвучи лековато. — Ние сме просто двама стаи приятели, които не са се виждали отдавна. — И ми намигна. — Нали, Фил?

Клеър понечи да каже още нещо, защото беше очевидно, че имаше много за казване, но в този момент се чу тихо потропване на вратата, тя се открехна и на прага застана странно видение. Глава, чието лице беше бяло като актьор от театър, но с прибрана под прилепнала мрежичка коса. Тримата се вторачихме в това чудо, а после то заговори:

— Търсех си книга в библиотеката и чух гласове. Защо не си лягате?

Беше майката на Клеър, която вече бе влязла в стаята. Беше облечена с розов вълнен халат и розови чехли с розови помпони. Бялото по лицето ѝ беше някаква разкрасяваща маска. Очите ѝ бяха зачервени като на пияница, а устните ѝ имаха цвета на сурова пържола.

— О, майко — отчаяно възкликна Клеър и вдигна ръка към челото си, — моля те, отиди да си легнеш.

Госпожа Лангриш не ѝ обърна внимание, пристъпи в стаята и затвори вратата зад себе си. Взираше се намръщено в Тери.

— Кой е този, ако може да попитам?

Без никакво колебание Тери плавно пристъпи към нея, усмихна се и протегна слабата си ръка.

— Казвам се Ленъкс, госпожо Лангриш. — Тери Ленъкс. Мисля, че не се познаваме.

Госпожа Лангриш го измери с поглед в опит да го прецени, после неочаквано се усмихна. Нито едно жена — нито млада, нито възрастна — не може да устои, когато Тери насочи чара си към нея като струя от шишенце с парфюм. Обхвана ръката му между дланите си.

— Приятел на Ричард ли сте?

Тери се поколеба.

— Ами… да, мисля, че съм.

Погледът му се стрелна към канапето и госпожа Лангриш също погледна натам.

— А, ето го! — възкликна тя, а усмивката ѝ стана по-широка и по-мека. — О, боже, вижте го само, спи като бебе. — Обърна се към Клеър и зловещата цепнатина на устата ѝ се стегна. — А ти защо си се издокарала посред нощ?

— Моля те, върни се в леглото, майко. Знаеш, че утре сутрин имаме среща с хората от „Блуминг­дейл“. Ще си изморена.

— О, я ме остави на мира! — сряза я майка ѝ. Отново се обърна към Тери с палаво пламъче в очите. — С Ричард сигурно сте ходили да гуляете, нали? Клетото момче, не носи на алкохол — удря го право в главата. — Отново се обърна и нежно изгледа проснатата на канапето фигура. — Той е ужасен човек, наистина е ужасен.

Кавендиш сякаш я чу, защото се размърда и силно изхърка. Старицата се изкиска тихо.

— Чуйте го само! Безобразен негодник!

Най-сетне забеляза и мен. Намръщи се.

— Помня ви — изпъна тя пръст към гърдите ми. — Вие сте… как ви беше името… онзи детектив. — Устната ѝ се изви нагоре в лукава и злобна усмивка, а по бялата маска се появи мрежа от пукнатинки от двете страни на устата. За миг лицето ѝ ужасно заприлича на физиономията на клоун. — Намерихте ли перлите на нейно височество? — измънка тя тихо, многозначително. — Затова ли сте тук?

— Не, още не съм ги намерил. Обаче съм по следата.

Усмивката на клоуна тутакси се изпари и тя отново изопна пръст, този път гневно разтреперан.

— Не ми се подигравай, самохвалко — дрезгаво ме заплаши тя.

— Госпожо Лангриш — ловко се намеси Тери, — мисля, че Клеър има право и наистина трябва да си легнете. Трябва да се наспите добре, за да сте хубава утре сутрин.

Тя го погледна и присви очи. Сигурно през годините си беше имала работа с твърде много мазници като Тери, за да остане дълго в плен на загадъчния му чар.

Клеър пристъпи напред и леко положи длан върху ръката на възрастната жена.

— Хайде, майко, господин Марлоу и Тери са стари приятели. Затова ги поканих тук тази вечер — срещат се след дълго прекъсване.

Според мен хитрата стара лисица усети, че я лъжат, но вероятно беше твърде изморена, затова се задоволи с лъжата и реши да се оттегли. Усмихна се мило на Тери, мен изгледа начумерено и позволи на дъщеря си да я поведе към вратата. Клеър погледна назад към мен и Тери. Зачудих се дали ще дойде ден, когато щеше да изглежда така, както изглеждаше майка ѝ в момента.

Когато двете жени излязоха, Тери издиша през стиснатите си устни и се засмя тихо.

— Бива си я. Кръвта ми се смръзна.

— На мен не ми се стори уплашен.

— О, познаваш ме — майстор съм на преструвките. — Запъти се към мястото, където седях преди малко, наведе се и угаси цигарата си в пепелника на пода, после пъхна ръце в джобовете си, приближи се до канапето и погледна към Кавендиш, който лежеше проснат, същинска карикатура на пияница.

— Клетият Дик. Майката на Клеър е права — той не бива да пие.

— Познаваш ли го? — попитах. — Имам предвид преди?

— О, да, двамата с Клеър дойдоха в Мексико. Всички се познаваме — Нико, нашият приятел Менди и неколцина други. Има един крайбрежен бар, където се събирахме вечер на коктейли. Хубаво местенце. — Хвърли ми поглед през рамо. — Трябва да ми дойдеш на гости някой ден. Изглежда, се нуждаеш от малко слънце и почивка. Много се претоварваш, Фил, открай време.

В деня след убийството на съпругата му бях закарал Тери до Тихуана, до тамошното летище, откъдето той отлетя на юг. Когато се върнах, ме чакаше Джо Грийн. Знаеха, че Тери е офейкал, и ме арестуваха за съучастие. Шефът на Джо, един бияч на име Грегориъс, здравата ме обработи, после престоях няколко часа в карцера, преди да ме освободят, когато научиха за твърде удобното самоубийство на Тери. Отървах се на косъм — и аз, и репутацията ми. Да, Тери ми беше длъжник.

Той се върна и отново застана пред мен, все още с ръце в джобовете. Беше си лепнал подкупващата си усмивка.

— Случайно да носиш онзи куфар? — попита той. — Допускам, че Нико затова е поискал да се срещнете, за да ти го предаде. Нико не е особено издръжлив. Лесно се плаши. Трябва да призная, винаги малко съм го презирал.

— Недостатъчно, за да престанеш да го използваш като свое муле.

Той се ококори.

— Като муле ли? О, приятелю, нали не мислиш, че съм в този бизнес? Твърде мръсен е за мен.

— Преди бих се съгласил с теб, но ти си се променил, Тери. По очите ти познавам.

— Грешиш, Фил — поклати той бавно глава настрани. — Да, променил съм се, наложи ми се. Животът там не е само китари, коктейли и пиле „Моле“. Налага се да вършиш неща, които не си подозирал, че ще правиш.

— Да не искаш да кажеш, че си свършил парите, които наследи от Силвия? Които Харлан Потър ѝ остави. Сигурно са били много.

Той отново стисна устни, за да сдържи усмивката си, струва ми се.

— Да кажем, че направих някои неудачни инвестиции.

— С Менди Менендес?

Не отговори, но си личеше, че съм прав.

— Значи, си задължен на Менди, при това много. Затова си изпратил Клеър при мен — от името на Менди, нали така?

Тери се обърна и се отдалечи от мен сковано, вперил поглед в пода, после се обърна, върна се обратно и отново застана пред мен.

— Както ти казах, познавам Менди. Той не си поплюва по отношение на дългове и такива неща.

— Мислех, че си негов приятел и герой — отбеля­зах, — защото си спасил него и Ранди Стар от кървава смърт на бойното поле.

Тери се засмя.

— След известно време героите се опетняват. Пък и ти знаеш не по-зле от мен какви са хората — омръз­ва им да са признателни. Дори започват да се дразнят, че се чувстват задължени.

Замислих се над думите му. Имаше право. Открай време се озадачавам, че Менди изобщо му помогна. Подозирах, че Тери вероятно го държи с нещо. Канех се да го попитам дали е така, но въпросът не ме интересуваше достатъчно.

— Разбира се, Клеър с радост би ме измъкнала. Тя има много собствени пари. Искаше да ми даде малко, за да платя на Менди, обаче… — усмихна се той по своя извинителен и самоопрощаващ начин — още ми е останала мъничко непокътната гордост.

— А двамата мексиканци? — попитах.

— Да, лоша работа — призна Тери и между веждите му се вряза бръчка. — Сестрата на Нико — не я познавам, но не е заслужавала да умре.

— Участвала е в измамата заедно с Нико. Тя е идентифицирала тялото.

— Да, но въпреки това да я убият така… — направи гримаса той. — Кълна се, не знаех, че Менди е изпратил мексиканците по следите на Нико. Мислех, че ще изчака, докато Клеър… говори с теб, докато ти имаш малко време да намериш Нико, в което изобщо не се съмнявах само ако Менди беше изчакал още мъничко. Менди обаче е неприятна смесица от нетърпение и недоверие. Затова е изпратил онези злодеи сами да търсят Нико. Печална грешка.

— Работата е там, че никой, нито ти, нито Менди или който и да е друг щяхте да знаете за фокуса на Нико, ако Клеър не го беше мярнала в Сан Франциско.

— Да, така е. Знаеш ли — завъртя се той на пети за поредната порция сковано крачене със сключени зад гърба ръце, — много ми се иска да не го беше видяла. Всичко щеше да е много по-просто.

— Сигурно е така, но каква вина има тя? Не тя е казала на Менди, че го е видяла, нали? Предполагам, че е съобщила на теб, а ти си казал на Менди. Така се е завъртяла машината. Прав ли съм?

— Не мога да те лъжа. — Думите му ме разсмяха, а когато се засмях, Тери придоби оскърбен вид — ама наистина. — В момента не те лъжа — увери ме той засегнато. — Да, казах на Менди. Знам, не биваше. Все пак ти обясних, имам причини да му бъда приз­нателен…

— Освен това е трябвало да се представиш добре пред него, като му поднесеш откъслечно от новината, че Питърсън само се преструва на мъртъв и все още е на свобода с куфара на Менди, натъпкан с дрога.

— А, да, онзи куфар — каза Тери.

— Веднъж ми го даде да ти го пазя.

— Вярно е, дадох ти го. Не беше ли онази нощ, когато ме откара до Тихуана, след смъртта на клетата Силвия? Не мога да си спомня. Разбира се, като си го видял у Питърсън, ти си го познал.

— Голям ветеран.

— Английски е, затова е толкова здрав.

Тери престана да крачи, седна на столчето пред пианото, преметна крак връз крак и облегна брадичка на ръката си като Мислителя на Роден. Тери има най-дългите крака, които съм виждал. Като щъркел е.

Понечи да каже нещо, но в този момент Ричард Кавендиш се надигна на канапето, погледна ни, облиза устни и примигна.

— Какво става? — попита дрезгаво.

Тери почти не го удостои с поглед.

— Всичко е наред, Дик. Заспивай.

— А, добре — изломоти Кавендиш, пльосна се обратно на канапето, а ръцете и краката му провис­наха от двете страни. След броени секунди отново захърка.

Тери потупа джобовете на панталона си. Не знам какво очакваше да намери там.

— Бих те помолил за още една цигара, но не искам отново да пропушвам. — Стрелна ме с кос поглед. — Ще ми кажеш ли къде е куфарът?

— Разбира се. В шкафче на Юниън Стейшън, а ключето е в плик, който пътува към мой приятел — е, нещо като приятел, — Бърни Олс. Той работи в шерифството и е заместник-началник на отдел „Убийства“.

Изведнъж стаята утихна. Тери седеше целият усукан, със скръстени колене, подпрял брадичка на едната ръка, а другата — свита в лакът. Приближих се към прозореца, пъхнах се в пролуката между завесите и надникнах навън. Нямаше нищо за гледане — само мрак и собственото ми смътно отражение в стъклото.

— Ни мисля, че това е разумен ход, стари приятелю — обади се Тери. Не звучеше нито сърдито, нито заплашително, може би мъничко умислено. Да, това е думата — умислено.

Когато заговори отново, тонът му беше различен.

— А, това си ти. Какво търсиш тук?

Извърнах се от прозореца. Тери седеше на столчето пред пианото с гръб към мен. Зад него в рамката на отворената врата стоеше братът на Клеър, Евърет, с провиснала над челото отпусната коса. Не изглеждаше да е в по-добра форма, отколкото когато го видях за последен път, но тогава поне бе в несвяст. Беше по пижама и копринен халат с бродирани дракони. Бе обут с мокасини — стояха странно с пижамата — и държеше в ръката си пистолет. Беше изящно малко оръжие, някакъв колт, струва ми се. Видях, че има перлена дръжка. Изобщо не изглеждаше сериозно, но всички оръжия, дори най-изящните, могат да пробият дупка и в най-коравото сърце. Евърет ме погледна, когато пристъпих напред измежду завесите, и в погледа му се прокрадна несигурност. Не беше очаквал мен.

— Здравей, Евърет — поздравих го. — Събудихме ли те? Майка ти току-що беше тук.

Той впери поглед в мен. Изглеждаше по-млад от възрастта си, защото лицето му беше слабохарактерно. Освен това, предполагам, че майка му го беше глезила и предпазвала от лошия бял свят. Поне това си е мислела, че прави.

— Кой си ти? — попита той. — Очите му бяха хлътнали насред тъмнопурпурни кръгове.

— Казвам се Марлоу. Вече сме се виждали няколко пъти. Първия път ти беше в съзнание и си поговорихме на моравата — помниш ли? Взе ме за новия ви шофьор. Втория път не знаеше, че съм тук.

— Какви ги говориш?

— Попита ме кой съм и аз ти обяснявам.

Опитах да се усмихна. Печелех време. Евърет Едуардс Трети може и да беше мекотело, както би се изразил Уилбър Канинг, но освен това беше пристрастен към хероина и държеше пистолет в ръка.

— А, да — отвратено каза той. — Помня те, ти търсеше Клеър онзи ден. Някакъв детектив, нали? — Неочаквано се изкикоти. — Детектив! Много смешно! Аз държа пистолет, а уж ти си детектив. Адски смешно.

След това насочи вниманието си към Тери. Спря да се хили и попита:

— А ти какво търсиш тук?

Тери се замисли.

— Ами аз съм нещо като семеен приятел, Рет. Поз­наваш ме.

Все още виждах само гърба на Тери и тила му, но ми се струваше доста спокоен. И толкова по-добре. Всички трябваше да бъдат много-много спокойни през следващите няколко минути.

Тери продължи:

— Помниш ли колко хубаво си прекарахме в Акапулко? Помниш ли как те учих да караш водни ски? Беше чуден ден, нали? А после отидохме на вечеря в онова ресторантче на плажа, „При Педро“. Още го има. Често ходя и се сещам за теб — колко приятно си прекарахме.

— Копеле такова — тихо процеди Евърет. — Заради теб започнах. Ти пръв ми даде тази гадост. — Ръката му трепереше и пистолетът в нея също трепереше, което изобщо не беше хубаво. Треперещият пистолет лесно може да гръмне. Виждал съм да се случва. Евърет всеки момент щеше да се разплаче, но сълзите щяха да са от ярост. — Ти беше.

— О, стига мелодрами, Рет — кратко се засмя Тери. — По онова време ти беше много неспокойно момче и аз реших, че по някоя щипка от прашеца на щастието ще ти се отрази добре. Съжалявам, ако съм сбъркал.

— Как се осмеляваш да идваш в тази къща? — попита Евърет, ръката му затрепери още по-силно, а дулото на пистолета трепна толкова силно, че аз стиснах зъби.

— Чуй ме, Рет — намесих се, — защо не ми дадеш пистолета?

Младият мъж ме измери с поглед, после нададе пронизителен смях.

— Така ли говорят детективите? Ама наистина ли? А аз си мислех, че се случва само по фил­мите. — Лепна си сериозно изражение и уплътни глас, за да звучи като моя.

— Евърет, защо не ми дадеш пистолета, преди да пострада някой? — Завъртя очи към тавана.

— Не схващаш ли, глупако? Там е цялата работа — някой наистина ще пострада. Някой сериозно ще пострада. Нали така, Тери? Нали така, стари мой другар в игрите от дните в Акапулко?

В този момент Тери допусна грешка. В такива ситуации винаги някой допуска грешка, някой неизменно прави неправилен, глупав ход и настава същински ад. Той рязко се изстреля от столчето пред пианото и се метна напред като плувец, който се гмурва във връхлитаща вълна, плъзна се по корем и грабна стъкления пепелник на пода, до стола, където седях аз. Смяташе да го хвърли към Евърет като смъртоносен диск. Не прецени, че когато си легнал така на пода, не можеш да хвърлиш силно. Освен това Евърет се оказа твърде бърз и Тери още беше отметнал ръка назад, когато Евърет пристъпи напред, изпъна ръката си с пистолета, насочи го към главата на Тери и дръп­на спусъка.

Куршумът улучи челото на Тери, точно под косата. Той застина за миг, както си беше, проснат по корем с пепелника в едната ръка и опрял другата на пода до себе си, за да опита да се изправи. При това нямаше да се изправи никога вече. В главата му зейнаха две дупки — една на челото и втора отзад, в основата на черепа. От втората обилно рукна кръв и някаква лепкава на вид материя. Главата му клюмна и той заби лице в килима.

Евърет, изглежда, се канеше да стреля отново, но аз се пресегнах, преди той да успее да произведе втори изстрел. Не ми беше трудно да му отнема пистолета. Всъщност той едва ли не сам ми го даде. Беше без сили, стоеше прав и долната му устна трепереше, докато гледаше към Тери, облян в кръв на пода. Едното стъпало на Тери, дясното, потръпна няколко пъти, после застина неподвижно. Забелязах, както съм имал случай да забележа и преди, че барутът мирише почти като пържен бекон.

Зад Евърет вратата отново се отвори и този път влезе Клеър. Тя застина на прага и огледа сцената, преди по лицето ѝ да се изпише ужас и потрес. После пристъпи напред, избута брат си и падна на колене. Вдигна главата на Тери и я прегърна в скута си. Нищо не каза. Дори не се разплака. Наистина го обичаше, вече ясно прозрях. Как не го проумях по-рано? Тя вдигна очи към мен и към пистолета в ръката ми.

— Ти ли…?

Поклатих глава.

Клеър се обърна към брат си.

— Ти ли беше?

Той не можеше да я погледне.

— Никога няма да ти простя — каза му тя спокойно, с почти официален тон. — Никога няма да ти простя и се надявам да умреш. Дано да вземеш свръхдоза много скоро, да изпаднеш в кома и повече да не се свестиш. Винаги съм те ненавиждала и вече знам защо. Знаех си, че един ден ще съсипеш живота ми.

Евърет още не можеше да я погледне, не отговори, не отрони нито дума. То и нямаше нищо за казване.

Зад нас Ричард Кавендиш се изправи на крака и политна напред. Като видя Тери и яркочервената му кръв, която попиваше в синята рокля на жена му, се закова на място. Няколко секунди не се случи нищо, после внезапно Кавендиш се разсмя.

— Така, така, имаме жертва, значи.

Пак се засмя. Сигурно сънуваше, че случващото се пред очите му не е реалност. Отново тръгна напред, прекрачи тялото на Тери, протегна ръка и потупа Клеър по главата, после, залитайки, излезе през вратата и изчезна, тананикайки си.

Най-накрая Клеър се разплака. Зачудих се дали да не отида при нея, но какво щях да помогна. Вече беше твърде късно да направя каквото и да било.