Чернооката блондинка

7

Можех да оставя нещата така. Можех да направя онова, което казах на Джо, че вече съм направил — да звънна на Клеър Кавендиш и да я уверя, че сигурно се е заблудила, че няма как да е видяла Нико Питърсън в Сан Франциско онзи ден. Обаче тя защо да ми повярва? Не можех да ѝ съобщя нищо ново. Тя вече знаеше, че мъртвецът на Латимър Роуд е носил дрехите на Питърсън и портфейлът на Питърсън е бил в предния джоб на сакото му. Както ми каза, преди да се разделим в сянката на разлистената зеленина на Лангриш Лодж, Клеър знаеше и това, че Флойд Хансън е разпознал тялото. Онази нощ беше ходила в „Кахуила“, бе видяла Питърсън и все още е била там един час по-късно, когато гардеробиерката и гаджето ѝ са се върнали да съобщят на всички, че намерили Питърсън мъртъв край пътя. Тя дори излязла навън и видяла как откарват трупа с линейката. Въпреки това беше сигурна, че е видяла тъкмо Питърсън на Маркет Стрийт няколко месеца след предполагаемата му смърт. Какво бих могъл да кажа, за да я разколебая?

Все още имах усещането, че в цялата тази история има нещо нередно, че нещо не ми е казано. Подозрителността се превръща в навик подобно на всичко останало.

До края на деня почти бездействах, но не можех да прогоня от мислите си историята с Питърсън. На следващата сутрин отидох в кантората и звъннах на едно-две места, душех около семейство Лангриш и Кавендиш. Не изрових много. Може би най-интересното, което открих, беше, че макар да бяха богати, нямаха мръсни тайни, поне никой не беше надушвал подобно нещо. Надали бяха толкова порядъчни, нали?

Слязох с асансьора и пресякох улицата към паркирания отсреща олдсмобил. Бях го оставил на сянка, но слънцето ме беше надхитрило, надничаше иззад ъгъла на сградата на застрахователна компания „Пърманент“, огряло беше цялото предно стъкло и, разбира се, волана. Отворих и четирите прозореца и подкарах бързо, за да усетя вятъра, обаче не помогна. Запитах се какво ли щеше да стане, ако английските пилигрими, а не испанците бяха стъпили първи на брега. Сигурно щяха да се молят за дъжд и по-ниски температури, а Бог щеше да чуе молитвите им.

В Палисейдс, близо до океана, беше по-прохладно. Наложи се да моля няколко човека да ме упътят, преди да открия клуб „Кахуила“. Входът се намираше в горния край на обрасъл със зеленина път покрай дълъг зид, увенчан с пищно цъфнали бугенвилии. Противно на очакванията ми портата не беше електрическа. Оказа се висока, богато украсена и позлатена. Беше и отворена, но непосредствено зад нея висока дървена бариера, боядисана на ивици, препречваше пътя. Пазачът излезе от кабинката си и ме измери с просташки поглед. Млад тип със спретната бежова униформа и кепе с обточена със сърма козирка. Дългата му шия беше увенчана с кръгла глава, а адамовата му ябълка подскачаше като топче за пинг-понг, когато преглъщаше. Обясних, че идвам да се видя с управителя.

— Имате ли уговорена среща?

Отговорих, че нямам, и той стисна смешно устни и ме попита как се казвам. Показах му визитката си. Младежът дълго се взира в нея намусено, сякаш беше написано с йероглифи. Отново направи коронния си номер с устата — сякаш се давеше беззвучно, влезе в кабинката и проведе кратък разговор по телефона, прочете информацията от визитката ми, после се върна, натисна някакво копче и бариерата се вдигна.

— Карайте наляво до рецепцията — упъти ме той. — Господин Хансън ще ви чака.

Алеята лъкатушеше покрай дълга и висока стена, обрасла с бугенвилии в най-различни цветове — розово, пурпурно, нежно бледомораво. Явно някой много си падаше по това цвете. Растяха и други цветя — гардении, орлови нокти, по някоя джакаранда и портокалови дръвчета изпълваха въздуха с острото си сладникаво ухание.

Рецепцията беше скована от дървени трупи, с многобройни тесни прозорчета и червен килим пред вратата. Пристъпих вътре. Въздухът ухаеше на бор, от скрити на тавана колонки звучеше тиха мелодия на флейта. Самата рецепция беше празна — голямо и внушително бюро с многобройни чекмеджета с месингови дръжки и правоъгълна кожена подложка, вградена отгоре, върху каквато сигурно индианските вождове са подписвали договорите за отнемането на земите им. Набиваха се на очи различни предмети, свързани с историята на Съединените щати: индиански накит за глава в естествен размер върху специална стойка, старинен сребърен плювалник, богато украсено седло върху друга поставка. По стените бяха накачени различни модели и големини лъкове и стрели, два пистолета с дръжки от слонова кост и поставена в рамка снимка от Едуард Къртис на благородни храбреци и техните индиански съпруги. Тъкмо бях вперил поглед в една от тези снимки — индиански колиби, лагерен огън, индиански жени и деца, застанали в кръг, когато чух тихи стъпки зад гърба си.

— Господин Марлоу?

Флойд Хансън беше висок и слаб, с издължена и тясна глава и пригладена назад черна коса, леко прошарена на слепоочията. Беше облечен с бели памучни панталони с висока талия и ръб, на който като нищо ще се порежеш, мокасини с пискюли, бяла риза и пуловерче без ръкави на едри сиви ромбове. Стоеше, пъхнал лявата си ръка в джоба на панталона си, и ме оглеждаше преценяващо, сякаш съм някак смътно комичен, обаче той е прекалено учтив, за да се засмее. Подозирам, че не беше лично отношение, че той така гледаше на повечето неща, които се изпречваха пред бдителния му поглед.

— Да, аз съм Филип Марлоу — отвърнах.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин Марлоу? От Марвин, охраната на входа, научих, че сте частен детектив, нали така?

— Да — потвърдих. — Преди доста време работих в прокуратурата. Вече съм на свободна практика.

— Така, значи. Разбирам.

Той поизчака още малко, като продължи спокойно да ме измерва с поглед, после ми протегна дясната си ръка. Все едно ми подаде да подържа гладко студенокръвно животно. Най-забележителната му особеност беше неговата неподвижност. Когато не се движеше или не говореше, нещо вътре в него се изключваше автоматично, сякаш за да пести енергия. Имах усещането, че каквото и да се случи, няма да го изненада или да го впечатли. Смущавах се от погледа му.

— Става дума за инцидент, който се е случил тук преди няколко месеца — обясних. — Фатален инцидент.

— О? — Чакаше.

— Мъж на име Питърсън бил прегазен от шофьор, който избягал.

Той кимна.

— Точно така. Нико Питърсън.

— Той беше ли член на клуба?

Въпросът ми предизвика студената му усмивка.

— Не, Питърсън не беше член.

— Но сте го познавали… Достатъчно добре, за да го разпознаете.

— Идваше често с приятели. Господин Питърсън беше много общителен.

— Сигурно е било шок за вас да го видите премазан на пътя.

— Да, така беше. — Погледът му обходи лицето ми. Почти го усещах — като докосване от пръстите на слепец, който изучава чертите ми и ги запаметява. Понечих да кажа нещо, но той ме прекъсна: — Да се поразходим, господин Марлоу. Сутринта е много приятна.

Приближи се към вратата, застана от едната страна и ме покани да изляза с обърната нагоре длан. Докато минавах покрай него, май долових още една лека усмивка, развеселена и подигравателна.

Имаше право, беше хубава сутрин. Небето представляваше ясносин купол с пурпурни отсенки в зенита. Въздухът бе натежал от смесените ухания на дървета, храсти и цветове. Някъде присмехулник изпълняваше репертоара си, а сред храсталаците се чуваше тихото свистене на пръскачките. И Лос Анджелис има своите хубави мигове, ако си достатъчно богат и привилегирован да си на точното място, когато те се случват.

От клуба поехме по равна извита пътека, която водеше покрай още увиснали съцветия на бугенвилиите. Тук изобилието от цветове бе смайващо и макар да не беше твърде ароматен, въздухът бе натежал от влажното присъствие на цве­товете.

— Тези цветя, изглежда, са емблемата на това място — отбелязах.

Хансън обмисли думите ми за секунда-две.

— Да, би могло да се каже. Растението е много популярно, както несъмнено ви е известно. Всъщност е цветето на Сан Клементе и на Лагуна Нигел.

— Нима?

Усетих как предпочете да не обръща внимание на сарказма ми.

— Бугенвилията има интересна история — каза. — Знаете ли я?

— И да съм я знаел, съм я забравил.

— Цветето е от Южна Америка. Описано е за пръв път от Филибер Комерсон, ботаник, придружавал френския адмирал Луи-Антоан дьо Бугенвил по време на неговото околосветско изследователско пътуване. Говори се обаче, че първият европеец, зърнал цветето, била любовницата на Комерсон, Жан Барет. Ботаникът я качил на борда тайно, преоблечена като мъж.

— Мислех, че такива неща се случват само по приключенските романи.

— Не, практиката била доста разпространена по онова време, когато моряци и пътници отсъствали години наред.

— Значи, тази Жан… как казахте, че е фамилията ѝ?

— Барет. С „т“.

— Да. — Нямах никаква надежда да издокарам неговото френско произношение, затова и не опитах. — Това момиче открива растението, приятелят ѝ го описва, а го кръщават на адмирала. Не е много справедливо.

— Може би имате право. Обаче светът по принцип е доста несправедлив, не мислите ли?

Не отговорих. Престореният му и неискрен британски акцент започваше да ми лази по нервите.

Стигнахме до една просека, засенчена от евкалипти. Поназнайвам едно-друго за евкалиптите — покритосеменно растение от семейство Миртови, произхождащо от Австралия, но прецених, че не си струва да се перча с познанията си пред този хладен слушател. Сигурно щеше да отвърне просто с поредната си тънка и снизходителна усмивчица. Посочи ми отвъд дърветата:

— Там е игрището за поло. Не се вижда оттук.

Постарах се да изглеждам впечатлен.

— Относно Питърсън — подех. — Бихте ли ми разказали какво се случи онази нощ?

Той продължи да крачи до мен, без да продума, без дори да покаже, че е чул въпроса, загледан в земята право напред, както направи Клеър Кавендиш, когато се разхождахме заедно по моравата в Лангриш Лодж. Мълчанието му ме изправи пред дилемата дали да не повторя въпроса и вероятно да стана за смях. Някои хора го умеят — изправят те на нокти дори само с мълчанието си.

Най-сетне проговори:

— Не съм сигурен какво искате да ви кажа, господин Марлоу. — Той спря и се обърна към мен. — Всъщност недоумявам защо изобщо проявявате интерес към този нещастен случай.

Аз също спрях и задращих пръстта на пътеката с върха на обувката си. Двамата с Хансън стояхме един срещу друг, но не като противници. Той не изглеждаше конфликтен човек, аз също, между другото, освен ако някой не ме предизвика.

— Да кажем, че има заинтересовани страни, които ме помолиха да разследвам случилото се.

— Полицията вече проведе доста изчерпателно разследване.

— Да, знам. Проблемът е, господин Хансън, че хората нерядко имат погрешна представа за полицията. Гледат по филмите онези ченгета с широкополи меки шапки, които с пистолет в ръка безмилостно преследват лошите. Обаче истината е, че полицаите копнеят да си живеят кротичко досущ като всички нас, останалите. Целта им е преди всичко да разчистят и да внесат ред, да напишат прегледен доклад, който да се озове върху лавиците до другите прегледни доклади, и да забравят за случая. Лошите обаче го знаят и добре си плетат кошницата.

Хансън ме измери с поглед, кимайки леко, като в унисон с мислите си.

— И кои са лошите в конкретния случай? — попита той.

— Ами, за начало, шофьорът на колата.

— Само за начало?

— Не знам. Някои подробности около смъртта на Нико Питърсън предизвикват въпроси.

— Какви въпроси?

Обърнах му гръб и продължих напред по алеята. След няколко крачки обаче разбрах, че той не ме следва, затова спрях и се обърнах назад. Стоеше насред пътя с ръце в джобовете на памучните си панталони, загледан с присвити очи към редицата евкалипти. Започвах да проумявам, че този човек мисли много. Върнах се при него.

— Вие сте идентифицирали тялото — казах.

— Всъщност не. Поне не официално. Мисля, че сестра му го направи на следващия ден в моргата в центъра на града.

— Но вие сте били на местопроизшествието. Вие сте повикали полицията.

— Да, така е. Видях тялото. Не беше приятна гледка.

След това продължихме заедно. Слънцето вече беше прогорило и последните дрипи от сутрешната мъгла и светлината бе остра, а въздухът — толкова чист, че дори далечните звуци долитаха плавно като копия. Отнякъде наблизо чух плъзгането и хрущенето на градинарска лопата, която, съдейки по звука, се забиваше във възсуха глинена почва. Помислих си какъв късметлия е Хансън да работи всекидневно в такава среда, сред дървета, цъфнали растения и сочна трева, под небе, ясносиньо като бебешко око. Да, на някои хора наистина им върви, а на нас, останалите… Не че бих могъл да работя тук: дивата природа ми идваше в повече.

— Някой друг е намерил тялото пръв, нали така? — попитах.

— Да, млада жена на име Мери Стоувър. Тя беше гардеробиерка тук, в клуба. Приятелят ѝ дошъл да я вземе след смяната и да я закара у дома. Натъкнали се на тялото на господин Питърсън веднага щом завили по Латимър Роуд. Върнаха се и ми съобщиха за зловещото си откритие.

Интересно колко лесно дори изискани хора като Хансън прибягват до езика на евтините романи. Зловещо откритие, как не.

— Може ли да поговоря с госпожица Стоувър? — попитах.

Той се смръщи.

— Не съм сигурен. Тя се омъжи за младежа малко след случилото се и двамата се преместиха на Източното крайбрежие. Не в Ню Йорк, май в Бостън. Боя се, че не помня.

— Каква е фамилията ѝ по мъж?

— À така, сварвате ме неподготвен. Виждал съм младежа само веднъж и се запознахме съвсем набързо при дадените обстоятелства.

Сега беше мой ред да се замисля сериозно. Хансън ме наблюдаваше развеселено. Изглежда, срещата ни доста го забавляваше.

— Е, сигурно няма да е трудно да я намерите — каза той.

Личеше си, че го казва, колкото да се намира на приказка, и съзнаваше, че съм наясно.

Отново закрачихме. Зад един завой се натъкнахме на възрастен негър, който прекопаваше глинестата почва на розова леха — неговата лопата бях чул преди минутка. Беше облечен с избелял джинсов гащеризон, а косата му изглеждаше като тясно кепе от гъсти прошарени чупки. Стрелна ни крадешком с поглед, само с бялото на очите си, и аз неочаквано си спомних как неспокойният кон на Ричард Кавендиш ме изгледа отвисоко през прозореца на колата ми.

— Добро утро, Джейкъб — провикна се Хансън. Старецът не отговори, само го изгледа отново напрегнато и продължи да си върши работата. След като подминахме, Хансън ми каза тихо:

— Джейкъб не говори много. Един ден изникна пред портата, уплашен и изнемощял от глад. Така и не успяхме да го накараме да ни каже откъде е и какво му се е случило. Господин Канинг разпореди да го приберем, разбира се, да го подслоним и да му дадем работа.

— Кой е господин Канинг? — попитах.

— О, не знаете ли? Мислех, че като сте детектив, вече всичко сте разучили. Уилбър Канинг е основателят на клуба ни. Всъщност пълното му име е Уилбърфорс — родителите му го кръстили на Уилям Уилбърфорс, великия британски парламентарист и лидер на аболюционисткото движение.

— Дааа — постарах се да отвърна суховато аз, — мисля, че съм чувал за него.

— Не се съмнявам.

— Имам предвид, за Уилям Уилбърфорс.

— Господин Канинг е всеотдаен хуманист, как­вито бяха и родителите му. Баща му основа клуба. Мисията ни е да помагаме според силите си на по-неуспелите членове на обществото. Според политиката за наемане на служители на господин Канинг старши, която е в сила и днес, няколко работни места винаги са запазени за… ами за хората, които се нуждаят от помощ и закрила. Вече сте виждали Джейкъб и Марвин, охраната на входа. Ако останете по-дълго, ще срещнете и други достойни хора, които намериха убежище тук. Клуб „Кахуила“ се ползва с отлична репутация сред общността на имиг­рантите.

— Много впечатляващо, господин Хансън — уверих го. — Описвате това място като нещо средно между рехабилитационен център и почивна станция. А аз бях останал с друго впечатление. Несъмнено обаче хора като Нико Питърсън оценяват човеколюбивия дух на клуба.

Хансън се усмихна търпеливо.

— Разбира се, не всички следват доброжелателните принципи на господин Канинг. Пък и, както вече ви казах, господин Питърсън не беше член на клуба.

Неволно бяхме описали пълен кръг и неочаквано се оказахме обратно пред постройката на клуба. Обаче не на портата, откъдето бях влязъл по-рано, а някъде отстрани на сградата. Хансън отвори врата със стъкло по цялата дължина и ние влязохме в просторно и ниско помещение, в което бяха пръснати тапицирани с кретон кресла и малки масички с купчини списания, подредени спретнато като керемиди, и камина с големината на дневната ми на Юка Авеню. Подобна камина се употребява често на място като Пасифик Палисейдс, никакво съмнение. Усещах лек мирис на пури и на хубаво старо бренди. Представях си как Уилбърфорс Канинг и партийните му съратници се събират тук след вечеря, обсъждат печалния упадък на обществения морал и планират добрите си дела. Виждах ги облечени с фракове, бричове и напудрени перуки. Понякога въображението ми се развихря, такъв съм си.

— Заповядайте, господин Марлоу, седнете — покани ме Хасън. — Искате ли чай? Обикновено по това време сутрин изпивам една чаша.

— Разбира се, с удоволствие.

— Индийски или китайски?

— Индийски, струва ми се.

— „Дарджилинг“?

В този момент никак нямаше да се учудя, ако през вратата нахълта някой сладникав тип по бели къси панталонки и блейзер и попита, фъфлейки, дали някой не иска да поиграе тенис.

— „Дарджилинг“ е екстра — казах.

Хансън натисна копче на звънец до камината — наистина досущ като на сцена, — а аз се настаних в едно от креслата. Беше толкова дълбоко, че за малко собствените ми колене да ми нанесат ъперкът. Хансън си запали цигара със сребриста запалка, облегна лакът върху полицата над камината, скръсти глезени и сведе поглед към мен някъде там долу. Изражението му, поизмъчено, ала сдържано, беше като на грижовен баща, принуден да проведе сериозен разговор със своенравния си син.

— Господин Марлоу, някой нае ли ви да дойдете тук? — попита ме той.

— Кой например?

Той сякаш трепна — сигурно заради лошия ми изказ. Преди да успее да отговори, вратата се отвори и в стаята се промуши възрастен индивид с раирана жилетка. Изглеждаше толкова безкръвен, че ми беше трудно да го приема за жив. Беше нисък и набит мъж със сиви страни и сиви устни, плешиво сив­каво теме, върху което старателно бяха зализани няколко дълги кичура мазна сивкава коса.

— Позвънихте ли, сър? — попита той с треперещ глас и съвсем истински британски акцент. Клуб „Кахуила“ щеше да се окаже знаменито място: индийски музей с няколко щипки от добрата стара Англия за разкош.

— Кана чай, Бартлет — натърти Хансън, тъй като старецът явно недочуваше. — Както обикновено. — После се извърна към мен. — Сметана? Захар? Или предпочитате лимон?

— Само чай, благодаря.

Бартлет кимна, преглътна, изгледа ме с воднистите си очи и се оттегли.

— За какво говорехме? — попита Хансън.

— Попитахте дали някой ме е наел да говоря с вас. А аз ви попитах кой може да е този някой според вас.

— Да, точно така. — Потупа с върха на цигарата си по ръба на стъкления пепелник до лакътя си върху полицата. — Исках да кажа, че не ми хрумва кой би се заинтересувал дотолкова от случая на господин Питърсън и неговата печална кончина, че да си направи труда да наеме частен детектив да разрови отново цялата история. Особено след като полицията вече най-щателно преся всичко.

Засмях се тихо. Много добре ми се получава, когато се постарая.

— Понякога полицейското сито е продупчено или пък се запушва с неща, в които човек не иска да се вглежда прекалено.

— Въпреки това не се сещам за човек от клуба.

— Вижте, господин Хансън — размърдах се аз в дълбините на креслото в опит да заема по-изискана поза, — всеки случай на насилствена смърт оставя нерешени въпроси. Забелязал съм го.

Той ме наблюдаваше с онази своя гущерова неподвижност.

— Какви нерешени въпроси?

Нищо не може да се сравни с мълчаливата неумолимост, гласовитата няма същото въздействие.

— Ами например въпросът за самоличността на господин Питърсън.

— Неговата самоличност. — Не беше въпрос. Гласът му стана благ като повей над бойно поле след кръвопролитно сражение. — Какво спорно може да има относно самоличността му? Видях го на пътя онази нощ. Сигурен съм кой беше. Освен това сестра му е видяла трупа на следващата сутрин и не е изразила никакви съмнения.

— Знам, но работата е там, че… и това е същината на въпроса… някой неотдавна го е забелязал на улицата съвсем жив.

Има мълчание и мълчание. Понякога го разгадаваш, друг път — не. Не разбрах дали Хансън се учуди на онова, което казах току-що, дали се удиви, или не каза нищо просто за да има възможност да помисли по-добре. Наблюдавах го — по-бдително и от орел, — но не можех да определя.

— Нека да изясним нещо — поде той, но после вратата отново се отвори и икономът Бартлет влезе заднишком, приведен като горила и понесъл широк поднос с чаши, чинийки, сребърен чайник, сребърни чашки, бели ленени салфетки и какво ли още не. Приближи се и постави подноса върху една от масичките, подсмръкна и се изсули навън. Хансън се приведе, наля чай в две чаши — и то през сребърна цедка — и ми подаде едната. Закрепих я върху ръкохватката на креслото. Представих си как неволно я бутам с лакът и горещата течност се излива в скута ми. Трябваше като малък да имам леля, едно от онези свирепи същества с черен бомбазин, лорнет и мустак, което да ме обучи как да се държа в подобни светски ситуации. Усещах, че Хансън се кани отново да се престори по онзи свой заучен и преситен начин, че е забравил за какво сме говорили.

— Искахте да изясните нещо — напомних му. Отново беше застанал до камината и бавно бъркаше чая си със сребърна лъжичка.

— Да — отвърна той и се умълча. Пак се замисли. — Споменахте, че неотдавна някой е видял господин Питърсън на улицата.

— Точно така.

— Тоест твърди, че го е видял.

— Човекът е доста сигурен.

— И въпросният човек е…?

— Познат на господин Питърсън. Негов добър познат.

При тези думи погледът му стана бдителен като на невестулка и аз се запитах дали не съм казал твърде много.

— Негов добър познат — повтори той. — Дали не е жена?

— Защо питате?

— Жените са по-склонни от мъжете към такива неща.

— Какви неща?

— Да забелязват мъртъвци, които се разхождат живи по улиците. Да си го въобразяват.

— Да кажем само, че въпросният човек е бил познат на господин Питърсън, и точка.

— И тъкмо този човек ви е наел да дойдете тук и да разпитвате?

— Не съм го казал. И не го казвам.

— Това означава ли, че действате по сведения от втора ръка? По слухове?

— Някой го каза и аз го чух.

— И повярвахте?

— Доверието не е в репертоара ми. Аз не заемам страна. Просто разследвам.

— Добре. — Той проточи думата и накрая почти въздъхна. Усмихна се. — Не сте докоснали чая си, господин Марлоу.

Отпих просто от учтивост. Чаят ми вече почти беше изстинал. Не помня кога за последен път бях вкусвал тази напитка.

Зад стъклото на вратата, през която влязохме, вдигнах очи и видях да ни наблюдава същество, което отначало взех за момче, слабо и с остро лице. Като видя, че съм го забелязал, бързо се премести и си тръгна. Обърнах се към Хансън. Явно не беше мернал фигурата на вратата.

— На кого се обадихте онази нощ, след като видях­те момчето? — попитах.

— На полицията.

— Да, но на коя полиция? На шерифите в центъра на града?

Той се почеса по ухото.

— Не знам. Просто позвъних на оператор и помолих да ме свържат с полицията. Дойде полицейска кола и полицай на мотоциклет. Мисля, че бяха от Бей Сити.

— Да помните някое име?

— Опасявам се, че не. Двама бяха цивилни, а този на мотоциклета беше униформен. Сигурно са ми казали имената си, но ако е така, съм ги забравил. Бях в такова състояние, че не помнех подобни неща ясно. Не бях виждал мъртвец, откакто бях във Франция.

— Сражавали сте се във войната?

Той кимна.

— В Ардените… Арденската офанзива.

Думите му предизвикаха мълчание и сякаш полъх леден планински въздух прелетя през стаята. Приведох се напред на стола си и се прокашлях.

— Не бих искал да ви отнемам повече време, господин Хансън — казах. — Но може ли отново да ви попитам дали сте сигурен, напълно сигурен, че човекът, когото сте видели проснат мъртъв край пътя през онази нощ, е Нико Питърсън?

— Кой друг е могъл да бъде?

— Нямам представа, обаче потвърждавате ли, че сте сигурен?

Той прикова върху мен гладните си тъмни очи.

— Да, господин Марлоу, сигурен съм. Когото и да е видял работодателят ви на улицата впоследствие, не е бил Нико Питърсън.

Внимателно вдигнах чинийката и чашата си от ръкохватката на креслото и ги поставих обратно в подноса, после се изправих и коленете ми изпукаха. Все едно бях клечал над мъничко и много дълбоко корито.

— Благодаря, че се срещнахте с мен — казах.

— Какво ще правите сега? — попита той. Изглеж­даше искрено заинтригуван.

— Не знам. Сигурно ще се опитам да намеря онази гардеробиерка… Стоувър, нали?

— Да, Мери Стоувър. Честно казано, подозирам, че само ще си загубите времето.

— Сигурно сте прав.

Той също остави чашата си върху подноса и двамата заедно се запътихме към вратата, откъдето излезе икономът. Хансън отново отстъпи назад и ме пропусна да мина пръв. Поехме по коридор със стенни лампи върху стойки от ковано желязо и дебел сив килим, че усещах как мъхчетата гъделичкат глезените ми. Мушнахме се през още една пушалня, пълна с още индийски предмети и още репродукции на Къртис. След това поехме по друг коридор с тежък и топъл въздух, ухаещ на течно мазило.

— Оттук се отива на басейна — посочи Хансън обикновена бяла врата, — а отвъд е спортната зала.

Докато минавахме, вратата се отвори и отвътре излезе жена с бял хавлиен халат. Носеше гумени плажни обувки и беше увила голяма бяла кърпа като тюрбан около главата си. Забелязах широко лице и зелени очи. Усетих как до мен Хансън се поколеба за миг, но после ускори крачка и докосна лакътя ми, за да ме подкани да го последвам.

На рецепцията вече седеше млада жена с очила със сини рамки. Тя поздрави шефа си с превзета усмивка, а на мен не обърна никакво внимание.

— Имаше няколко обаждания за вас, господин Хансън — осведоми го тя. — В момента на линията ви чака господин Хенри Джефрис.

— Кажи му, че ще му звънна след малко, Филис — нареди Хансън и я удостои с една от характерните си тънки усмивчици. После се обърна към мен и отново протегна ръка. — Довиждане, господин Марлоу. Проведохме интересен разговор.

— Благодаря ви, че отделихте време.

Приближихме се до вратата и пристъпихме навън, върху квадратния червен килим.

— Пожелавам ви късмет в разследването, но се съмнявам, че ще постигнете нещо.

— Май така изглежда. — Плъзнах поглед по дърветата, сочната морава, многобройните пъстри цветя. — Приятно работно място.

— Така е.

— Може да се отбия някоя вечер да поиграя билярд… или снукър, май така го наричате… или да опитам от брендито ви.

Той не устоя и се подсмихна надменно.

— Познавате ли някого от членовете?

— Всъщност да, донякъде.

— Нека ви доведат тогава. Добре дошъл сте.

Как ли пък не, помислих си, но му се усмихнах мило, докоснах с пръст периферията на шапката си и се отдалечих.

Бях озадачен. Всъщност какво се случи през последния час? Разглеждането на клуба, историята на бугенвилията като растение, лекцията за филантропията, чаената церемония — защо беше всичко това? Защо Хансън отдели толкова много време на едно частно ченге, което любопитства относно незначителен смъртен случай на пътя недалеч? Толкова ли нямаше какво да прави, та пропиляваше цялата си сутрин, за да забавлява един представител на мизерния свят отвъд позлатените порти на клуб „Кахуила“? Някак не ми се вярваше. А ако не беше така, какво знаеше той, което беше премълчал пред мен?

Бях паркирал олдсмобила под едно дърво, но разбира се, слънцето се беше преместило — все така прави — и предницата на колата кротичко се припичаше. Отворих всички врати, застанах на сянка и изпуших една цигара, докато чаках вътрешността да се поохлади.

Докато стоях, стори ми се, че ме следят. Беше както когато лежиш на топъл плаж и хладен повей гали голите лопатки на раменете ти. Озърнах се, но не видях никого. И после чух бързи стъпки зад себе си — тъкмо бързината им ме стресна. Обърнах се и видях дребното човече, което бях забелязал да наднича към мен и Хансън през стъклото на вратата. Сега установих, че не е момче, всъщност беше към петдесетгодишен мъж. Бе облечен с униформа, състояща се от панталони в цвят каки, и същата риза с къси ръкави. Имаше съсухрено личице и пръсти, подобни на острите нокти на хищен звяр, а очите му бяха много светли, почти безцветни. Лицето му беше полуизвърнато, измерваше ме с кос поглед. Изглеждаше много напрегнат, като плахо животно, лисица или заек, приближило се към мен от любопитство, ала готово да избяга само да пом­ръдна.

— Добър ден, страннико — поздравих дружелюбно.

Той кимна с тънка лукава усмивчица, като че ли съм казал точно каквото е очаквал, за да го заблудя и да му създам фалшиво усещане за сигурност.

— Познавам ви — осведоми ме той дрезгаво и почти шепнешком.

— Така ли?

— Да, разбира се. Виждал съм ви с Хук.

— Тук грешите. Не познавам никакъв Хук.

Той отново се усмихна и стисна устни.

— Познавате, и още как.

Поклатих глава и предположих, че човекът е някое от безпризорните деца на господин Канинг. Пуснах цигарата си върху сухите листа в краката си и я стъпках, после затворих трите врати на колата, влязох през четвъртата и се настаних зад нагорещения волан. Смъкнах прозореца.

— Трябва да тръгвам — казах. — Приятно ми беше да си поговорим.

Мъжът застана до колата, все още полуизвърнат.

— Внимавайте с този Хук — предупреди ме. — Внимавайте да не ви принуди да му служите.

Пъхнах ключа и натиснах стартера. Има нещо величествено и вълнуващо в кънтящото боботене на голям осемцилиндров двигател на празен ход, винаги ми напомня на светска дама от нюйоркското общество в началото на века, от онези изящни същества с турнюри, шапки и красиви бледи шии. Когато форсирах двигателя, той се превърна в същински Теди Рузвелт — разфуча се шумно.

— Аста ла виста, мучачо — поздравих и махнах отсечено на дребосъка. Обаче той положи длан върху рамката на прозореца, не искаше да ме пусне.

— Той е капитан Хук — поясни, — а ние сме изгубените момчета.

Вперих поглед в него — лицето му беше на трийсетина сантиметра от моето — и човекът неочаквано се изсмя. Рядко съм чувал по-необикновен смях: пронизително цвилене, отчаяно и налудничаво.

— Нали така? — каза човечето. — Той е Хук, а ние — момчетата. Хи-хи-хи!

После се отдръпна, все така зигзаговидно, смеейки се на нещо свое и клатейки глава. Проследих го с поглед, после натиснах газта и потеглих надолу към портата. Марвин ме поздрави, вдигна бариерата и отново разтегли лицето си на една страна, както имаше навика да прави. Минах през бариерата, завих надясно и отпраших с усещането за огромно облекчение — като здравомислещ човек, избягал от лудница.