Чернооката блондинка

13

Лежах върху покривката на леглото си и ту се унасях, ту се пробуждах, когато Бърни цъфна пред вратата ми. С мъка вдигнах глава, както и няколко часа по-рано в къщата на Нико Питърсън, макар че звънците, които дрънчаха в главата ми, не бяха толкова оглушителни като преди. Всъщност при първото позвъняване на Бърни ми се стори, че чувам тях. Той почти веднага натисна звънеца отново и не вдигна пръст от копчето, докато не видя светлина в хола.

— По дяволите, Марлоу, какво става? — попита той и влетя през вратата покрай мен.

— Да, добър вечер и на теб, Бърни.

Той извърна към мен разяреното си лице и ме измери с гневен поглед.

— Още ли се правиш на умник, Марлоу?

— Старая се да си държа езика зад зъбите, ама нали ме знаеш.

Лицето му стана още по-тъмно. Уплаших се да не му „изгорят бушоните“.

— Шега ли ти се струва? — попита той заплашително тихо.

— Успокой се, Бърни — помолих го и предпазливо докоснах с ръка тила си. Оттокът изобщо не беше спаднал, но вареното яйце се беше поохладило малко. — Седни, пийни нещо.

— Какво е станало с лицето ти?

— Влезе в дӝсег с дулото на пистолет. Добре поне, че в този момент никой не стреля с пистолета.

— Голяма синина ще остане.

Открай време се удивлявам на големината на главата на Бърни. Джо Грийн също има едра кратуна, обаче не може да се мери с този тип. И е покрита с такава растителност от очите нагоре. Нали се сещате за онзи английски хляб, който наричат „селски самун“ — все едно са два самуна един върху друг. Точно същата форма има тиквата на Бърни. Изглежда не като от тесто, а като от леко препечено говеждо, на което с чукче си придал някаква форма.

Носеше приетия тъмносин костюм от каша, без шапка, и типичните черни обувки, каквито сигурно правят специално за полицаите — като лодки и с широка един пръст част от подметката, щръкнала околовръст. Бърни вдига много патърдия и не ме обича особено, но пък е честен тип, когото ще си късметлия да имаш на своя страна, ако се счепкаш с някого. И е добро ченге. Отдавна щеше да е капитан, ако шерифът не му беше стъпил на врата и не му пречеше да расте. Бърни ми допада, но никога не съм поемал риска да му го кажа.

— Преди малко си направих един „Олд Фешънд“. Искаш ли?

— Не, дай ми сода.

Докато му приготвях питието, той крачеше из стаята, потърквайки юмрука на дясната си ръка по дланта на лявата като стар аптекар, който действа с чука и хаванчето.

— Разкажи ми какво се случи — подкани ме той.

Пробутах му същата версия като на Джо Грийн. Приключих с думите:

— Бърни, седни, моля те. Главата ме заболява още по-силно, като те гледам да кръстосваш така.

Той остави чашата си с газирана вода и лед и двамата седнахме един срещу друг на масата в къта за закуска. За себе си приготвих още една бърканица с бренди и захар. Можеше само да ми стане по-добре.

— Пуснах Лин Питърсън за издирване — осведоми ме Бърни. — Джо ми каза, че мексиканците карали някаква стара кола, направена там, голяма ръбата таратайка с платнен покрив.

— И на мен така ми казаха. Не съм я виждал с очите си.

Бърни ме наблюдаваше, примижал наполовина с едното си око.

— Кой ти каза?

— Един старец, който живее отсреща. Той е стражата на квартала, нищо не му убягва.

— Днес ли си говорил с него?

— Не… онзи ден, когато ходих там за пръв път.

— За да душиш от името на безименния клиент, който ти плаща, нали?

— И така може да се каже.

Забавно ми стана, че мисли клиента ми за мъж. Джо Грийн явно не си беше направил труда да го осведоми за подробностите. Което беше хубаво. Колкото по-малко знае Бърни, толкова по-добре.

— Ще ми кажеш ли кой е той и защо те е накарал да тръгнеш по следите на Питърсън?

Бавно помръднах глава — и дума не можеше да става да я поклатя с тази пулсираща болка в тила.

— Знаеш, че рано или късно ще трябва да ми кажеш — изръмжа той.

— Ако е така, предпочитам да стане много по-късно, вероятно след като сам узнаеш. Не съм порта, Бърни. Това не отговаря на етичния ми кодекс.

Той се засмя.

— Чуй го само! — изхили се той. — Етичния ми кодекс! За какъв се имаш, за свещеник, който изповядва хората и пази тайните им?

— Знаеш как е. И аз съм професионалист като теб. — Бузата ми вече толкова се беше подула, че виждах издраната кожа, когато сведа очи. Бърни имаше право: доста дълго нямаше да съм голям хубавец. — Както и да е — продължих, — Лин Питърсън и мексиканците са нещо различно от работата, за която съм нает. Няма връзка между двете.

— Откъде знаеш?

— Просто знам, Бърни — отвърнах уморено. — Просто знам.

Това отново разпали гнева му. Непредсказуем е — всяко нещо може да го накара да избухне. Месестото му лице стана светломораво.

— Мътните да те вземат, Марлоу — каза, — трябва веднага да те закарам в града и да те тикна на топло.

Такава е политиката на Бърни, изпитана в хода на дългата му кариера — съмняваш ли се, тикни ги в ареста.

— Престани, Бърни — помъчих се да запазя лекия тон. — Нямаш нищо срещу мен и го знаеш.

— Ами ако реша да не ти повярвам за мексиканските бандити и за останалите щуротии, които ни сервираш с Джо Грийн?

— И защо да си измислям? Защо да съобщавам за изчезнала жена, ако не е изчезнала?

Той стовари чашата от безалкохолното си върху масата толкова силно, че кубчетата лед изхвърчаха и се плъзнаха по пода.

— Защо изобщо вършиш нещата, които вършиш? Ти си най-лукавият кучи син, когото познавам, а аз познавам много.

Въздъхнах. Ето пак — отново се оказвам потомство на женско куче. Може би на всички им беше известно нещо, което аз не знаех. Скулите и тилът ми вече пулсираха в унисон, сякаш два племенни барабана здравата репетират в главата ми, и реших, че е време да отпратя Бърни. Изправих се.

— Ще ми звъннеш, ако научиш нещо, нали, Бърни?

Той остана седнал и ме измери със замислен поглед.

— Ти и тази Питърсън… Сигурен ли си, че днес си я видял за пръв път?

— Точно така.

Беше почти вярно — кратката ми среща с нея в клуб „Кахуила“ не можеше да се нарече среща, пък и не беше негова работа.

— Не е в стила ти да пропускаш възможност, Марлоу — хубава жена, празна къща със спалня, схващаш, нали? — Ухилената физиономия на Бърни беше много по-неприятна от начумерената. — Искаш да ме убедиш, че не си се възползвал от предложението?

— Нямаше никакво предложение. — А и какво изобщо имаше предвид с подмятането, че не е в стила ми? Какво знаеше Бърни за мен в това отношение? Нищо. Стиснах юмрук отстрани до тялото си, за да не го види. Не само той можеше да се ядосва. — Изморен съм, Бърни. Имах труден ден, трябва да поспя.

Той се изправи и дръпна рязко колана на панталона си. Пълнееше и имаше коремче, което забелязвах за пръв път. Е, и аз не се подмладявах.

— Ще ми се обадиш, ако патрулките ти се натъкнат на нещо, нали? — попитах.

— Защо да го правя? Ти каза, че твоето разследване няма нищо общо с мексиканците и изчезналата жена.

— Въпреки това бих искал да знам.

Той наклони глава на една страна и вдигна рамене.

— Може да се обадя, може и да не се обадя.

— От какво зависи?

— Ами как се чувствам. — Бодна пръст в гърдите ми. — Ти си трън в петата, Марлоу, така да знаеш. Трябваше да те спипам още заради онази история с Тери Ленъкс, докато имах възможност.

Тери Ленъкс беше мой приятел, който се отърва от обвинение в убийство — убитата беше съпругата му, — и после се застреля в хотелска стая в Мексико, или поне така смятат хора като Бърни Олс. И тогава нямаше за какво да ме спипа и Бърни прекрасно го знаеше. Просто опитваше да ме изкара от нерви. Нямаше да му позволя.

— Лека нощ, Бърни — казах.

Протегнах ръка. Той я погледна, погледна мен и я разтърси.

— Имаш късмет, че съм толкова толерантен.

— Знам, Бърни — уверих го кротичко. Нямаше смисъл да го ядосвам отново.

Бърни вече се беше качил в колата си и бе стигнал до завоя в края на улицата, когато от срещуположната страна се плъзнаха фаровете на друг автомобил. Докато се разминаваше с втората кола, Бърни намали и опита да види кой е шофьорът, пос­ле отмина. Тъкмо затворих входната врата, когато колата се приближи и спря в основата на стълбите ми. Посегнах към кобура на колана си, но после си спомних, че там няма пистолет. Както и да е, не бяха мексиканците. Беше червена спортна кола, по-точно алфа ромео, и в нея имаше само един човек. Знаех кой е още преди да отвори вратата и да излезе.

Обръщали ли сте внимание как една жена изкачва стълби? Клеър Кавендиш го направи като всяка друга — навела глава и забола очи в краката си, ловко поставяйки едното стъпало пред другото и изкачвайки се с всяка следваща стъпка. Все едно наблюдаваш как кънкьор описва малки осморки.

— Ами здрасти — поздравих. Вече бе стигнала до мен и вдигна глава. Усмихна се. Беше облечена с леко сако, главата ѝ — увита с шал, и носеше тъмни очила, макар вече да бе тъмно. — Виждам, че сте се дегизирали.

Усмивката ѝ се поколеба.

— Не бях сигурна — объркано призна тя. — Не знаех дали ще сте… у дома.

— Е, както виждате, у дома съм.

Тя свали очилата си и се взря внимателно в лицето ми.

— Какво ви се е случило? — попита на един дъх.

— А, това ли? — докоснах с пръст бузата си. — Блъснах се в затворена врата. Заповядайте, влезте.

Отстъпих назад, докато тя минаваше покрай мен, все още загрижено загледана в мораво-жълтеникавото натъртено място под окото ми. Свали шала си, а аз ѝ помогнах да съблече сакото. Усетих уханието на парфюма ѝ. Попитах я как се казва и тя отговори: „Лангриш Лейс“. Вече бях сигурен, че ще го разпозная където и да било.

— Едно питие? — попитах.

Тя се извърна към мен. Изчерви се.

— Дано да нямате нищо против, че се отбих — извини се. — Очаквах новини и понеже не ги получих…

Понеже не ги получи, помислих си, реши да скок­неш в червеното си спортно возило и да научиш какво прави Марлоу, за да заслужи парите, които му плащаш — или в конкретния случай, които не му плащаш.

— Извинявайте, няма нищо, което си струва да ви съобщя. Смятах да ви се обадя утре сутрин, просто така.

— Искате ли да си тръгна? — попита тя с внезапно отчаяние в гласа.

— Не. Защо решихте, че искам?

Поотпусна се, усмихна се и прехапа устна.

— Не ми се случва често да губя ума и дума. Явно вие така ми влияете.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Не знам. Опитвам се да свикна, за да преценя.

И тогава я целунах, или пък тя целуна мен, или пък и двете едновременно. Притисна длани към гърдите ми, но не за да ме избута, а аз обхванах с ръце лопатките ѝ като прилежно свити криле.

— Нещо за пиене? — поканих я. Забелязах, че гласът ми леко трепери.

— Може би малко уиски. С вода, без лед.

— По английски.

— Имате предвид по ирландски — усмихна се тя. — Но наистина само капка.

Притисна буза към рамото ми. Дали знаеше за разговора ми с майка ѝ? Може би затова идваше, за да разбере какво ми е казало голямото момиче.

Отдръпнах се, за да ѝ приготвя питието. Налях уиски и за себе си, чисто. Имах нужда, макар да не бях сигурен дали е удачно да го смесвам с брендито, което изпих по-рано. Когато отново се обърнах към Клеър, тя оглеждаше всичко едно по едно: протъркания килим, безвкусните мебели, безличните картини в евтини рамки, дъската за шах, подредена за самотна партия. Разбираш колко тясно е мястото, което обитаваш, когато още някой влезе в него.

— Е, значи това е домът ви.

— Наемател съм — поясних и долових отбранителната нотка. — На госпожа Палуса, но тя се премести в Айдахо. Повечето вещи са нейни, по-точно на покойния господин Палуса.

Млъквай, Марлоу, дрънкаш глупости!

— Имате и пиано — отбеляза Клеър.

Стоеше в ъгъла, старо пиано „Щайнуей“. Толкова бях свикнал с присъствието му, че бях престанал да го забелязвам. Тя прекоси стаята и вдигна капака.

— Свирите ли? — попитах.

— Малко — отново лекичко се изчерви тя.

— Изсвирете ми нещо.

Извърна се към мен и ме изгледа сепнато.

— О, не мога.

— Защо не?

— Ами би било малко… пошло. Освен това не съм достатъчно добра, за да свиря пред публика. — Затвори капака. — Пък и най-вероятно не е акордирано.

Отпих от уискито си.

— Да поседнем — поканих я. — Канапето не е толкова недружелюбно, колкото изглежда.

Седнахме. Тя кръстоса крака и облегна чашата на коляното си. Почти не беше близнала уискито. В далечината зави полицейска сирена. Запалих цигара. Има мигове, когато сякаш са те завели на ръба на скала и са те изоставили там. Прокашлях се, а после се наложи да го направя отново, защото наистина имах нужда. Чудех се откъде е научила адреса ми. Не помнех да съм ѝ го давал — защо изобщо да го правя? Почувствах се неловко. Може би заради онова зейнало пространство отвъд ръба на скалата.

— Знам, че майка ми е говорила с вас — каза Клеър. Отново се изчерви. — Дано да е минало добре. Тя е малко плашеща понякога.

— Допадна ми — признах. — Не бях сигурен откъде е разбрала за мен.

— О, Ричард ѝ е казал, разбира се. Долага ѝ всичко. Понякога имам усещането, че е женен за нея, не за мен. Какво ви каза, ако позволите да попитам?

— Позволявам. Искаше да разбере защо сте ме наели.

— Казахте ли ѝ? — извърна се тя притеснено. Измерих я с леден поглед и не отговорих. Тя сведе очи. — Извинявайте, беше глупаво от моя страна.

Изправих се, отидох до шкафчето с напитките и си налях още една чаша уиски. Не се върнах на дивана.

— Знаете ли, госпожо Кавендиш, малко съм объркан. Може би не трябва да го признавам, но е така.

— Никога ли няма да ме наречете Клеър? — попита тя и ме погледна с великолепните си очи, раздалечила мъничко своите примамващи за целувка устни.

— Опитвам се — уверих я.

Извърнах се и закрачих досущ като Бърни преди малко. Клеър ме наблюдаваше.

— Какво ви обърква? — попита тя накрая.

— Не мога да проумея. Не знам какво да мисля. Защо искате да открия Нико Питърсън? Защо сте толкова загрижена? От малкото, което узнах за него, изобщо не ми се струва ваш тип. А дори да сте били луда по него, не сте ли се разочаровали поне мъничко, че ви е измамил, инсценирайки смъртта си? Защо изобщо е трябвало да го прави? Защо му е да изчезва?

Отново застанах пред нея и я изгледах отгоре. Забелязах, че кокалчетата на ръката, с която държеше чашата, са побелели.

— Госпожо Кавендиш, трябва да ми помогнете, ако искате да продължа да го търся и да започна да ви наричам Клеър.

— С какво да помогна? — попита тя.

— С каквото се сетите.

Тя кимна разсеяно и отново огледа стаята.

— Имате ли семейство? — попита.

— Не.

— Родители?

— Вече ви казах, не. Изгубих ги много рано.

— Братя и сестри? Дори братовчеди?

— Може би имам братовчеди. Не поддържаме връзка.

Тя поклати глава.

— Жалко.

— Защо да е жалко? — попитах и гласът ми изведнъж одрезгавя от гняв. — За вас самотният живот е нещо невъобразимо. Вие сте като онези лъскави туристически кораби, по които отвсякъде пъплят моряци, стюарди, инженери и разни типове с колосани униформи и ширити по фуражките. Нуждаете се от целия този персонал, да не говорим за красивите хора, издокарани в бяло, които играят на какво ли не по палубите. Обаче забелязвате ли малката лод­чица с черно платно, отправила се към хоризонта? Това съм аз. И съм щастлив, че съм там.

Тя остави чашата си върху ръкохватката на канапето, увери се, че няма да падне, и се изправи. Бяхме само на няколко сантиметра един от друг. Тя вдигна ръка и докосна с пръсти раната на бузата ми.

— Толкова е топла — промърмори, — клетата ви кожа, цялата гори.

Виждах сребърните точици по ирисите на черните ѝ очи.

— В тази къща има ли легло? — попита тя тихо. — Госпожа Палуса ще има ли нещо против двамата с вас да полегнем за малко?

Тази вечер адски често се налагаше да се прокашлям.

— Сигурен съм, че няма — отвърнах дрезгаво. — Пък и кой ще ѝ каже.