Чернооката блондинка

14

Върху нощното шкафче в спалнята имаше лампа с изрисуван с рози абажур. Беше изпълнено грубовато, от аматьор. Канех се да се избавя от тази чудесия, но така и не го направих. Не че особено държах на нея. Беше кич подобно на много други вещи, с които госпожа Палуса бе натъпкала къщата си. Тя събираше джунджурии. Или по-точно ги трупаше — беше натрупала всички тези боклуци и сега аз нямаше какво да ги правя. Не че ги забелязвах особено. Повечето отстъпваха някъде на заден план и почти не им обръщах внимание. Лампата обаче бе последното, което виждах нощем, когато я изключвах, и в мрака образът ѝ за дълго оставаше отпечатан дълбоко в очите ми. Какво беше казал Оскар Уайлд за тапета в стаята, където умирал? „Един от двама ни трябва да си отиде.“

Сега лежах по гръб, извърнал лице настрани върху възглавницата, загледан в розите. Изглеждаха като нарисувани с плътни петна конфитюр от ягоди, впоследствие изсъхнал и изгубил лъскавината си. Току-що се бях любил с една от най-красивите жени, които ръцете ми бяха получили шанса да прегърнат, но въпреки това се чувствах неловко. Истината бе, че Клеър Кавендиш не е в моята категория, съзнавах го. Тя имаше класа, имаше колкото си иска пари, беше омъжена за играч на поло и караше италианска спортна кола. Какво търсеше в леглото с мен, по дяволите?

Не знаех, че е будна, но така се оказа. Сигурно за пореден път беше прочела мислите ми, защото попита по типичния си сластен начин:

— С всичките си клиенти ли спиш?

Обърнах глава към нея върху възглавницата.

— Само с жените — отвърнах.

Тя се усмихна. В най-красивите и очарователни усмивки има мъничко меланхолия. Нейната беше такава.

— Радвам се, че дойдох тази вечер — каза. — Бях толкова напрегната и ти ме изгледа толкова студено, когато пристигнах, че за малко да се обърна и да си тръгна.

— И аз бях напрегнат. Радвам се, че остана.

— Е, вече трябва да тръгвам.

Целуна върха на носа ми и се надигна. Гърдите ѝ бяха съвсем малки, почти незабележими, когато беше легнала. Само като ги зърнах, и устата ми пресъхна. Бяха плоски отгоре и налети отдолу, а зърната им бяха щръкнали толкова сладко, че извикаха усмивката ми.

— Кога ще те видя пак? — попитах. В подобни случаи се чудиш какво да изтърсиш.

— Скоро, надявам се.

Беше се извърнала настрани и си обуваше чорапите, седнала от едната страна на леглото, с гръб към мен. Имаше красив гръб, източен, слаб, стесняващ се към кръста. Искаше ми се да запаля цигара, но никога не пуша в леглото, след като съм правил любов.

— Какво ще правиш сега? — попитах.

Тя ме изгледа над голото си рамо.

— Какво имаш предвид?

— Два през нощта е — поясних. — Надали имаш навика да се прибираш по това време.

— О, питаш дали Ричард ще се чуди къде съм? Допускам, че той е навън с някое от момичетата си. Вече ти казах, имаме споразумение.

— Уговорка, така каза първия път, струва ми се.

Отново ми обърна гръб и се зае с жартиерите.

— Споразумение, уговорка, все едно.

Изправи се, нахлузи полата си и дръпна ципа. Харесва ми да гледам как жените се обличат. Разбира се, не е толкова забавно, както когато се събличат. Преживяването е по-скоро естетическо.

— Така или иначе, той няма да е си е вкъщи и няма да разбере кога съм се прибрала. Не че го интересува.

Вече бях забелязал, че говори за съпруга си делово, без горчивина. Явно с брака им отдавна беше свършено. Обаче ако тя си въобразяваше, че отчужденият съпруг не познава ревността, значи не познаваше мъжете.

— Ами майка ти? — попитах. И аз се надигнах в леглото.

Тя нагласяше токата на широкия си кожен колан, но спря и ме изгледа озадачено.

— Майка ми ли? Какво за нея?

— Няма ли да чуе кога се прибираш?

Клеър се засмя.

— Идвал си в къщата, не забеляза ли колко е голяма? Всички си имаме свои крила — нейното е в единия край, ние с Ричард сме в другия.

— Ами брат ти… той къде живее?

— Рет ли? Той се мести.

— С какво се занимава?

— Какво имаш предвид? Другата ми обувка от твоята страна на леглото ли е? Боже, доста полудувахме.

Наведох се от леглото, намерих обувката и ѝ я подадох.

— Имам предвид дали работи — уточних.

Този път тя ми хвърли озадачен поглед изпод извитите си вежди.

— На Рет не му се налага да работи — отвърна, все едно обяснява на дете. — Мама го обича като зеницата на очите си, затова от него се иска само да си остане розовобузест сладур.

— На мен не ми се стори голям сладур.

— С теб не е бил длъжен да се държи мило.

— Доколкото виждам, не го харесваш особено.

Тя отново поспря и се замисли.

— Обичам го, разбира се — в крайна сметка той ми е брат, нищо че сме от различни бащи. Но не, мисля, че не го харесвам. Може и да го харесам, ако порасне някога, което надали ще стане. Не и докато мама е жива.

Стори ми се грубо да седя в леглото, докато тя се приготвя да се изправи пред света, макар и пред света нощем, затова станах и също се заех да се обличам.

Бях си навлякъл ризата, когато Клеър се приближи и ме целуна.

— Лека нощ, Филип Марлоу. Или по-скоро добро утро. — Понечи да се извърне, но аз я задържах за лакътя.

— Какво ти каза майка ти за разговора с мен?

— Какво ли? Немного — сви рамене тя.

— Чудя се защо не ме попита какво е казала тя. Не си ли любопитна?

— Попитах те.

— Но не наистина заинтригувано.

Тя застана с лице към мен и ме изгледа спокойно.

— Добре тогава. Какво ти каза?

— Немного — ухилих се.

Не отвърна на усмивката ми.

— Нима?

— Обясни ми как се правят парфюмите. И ми разказа за баща ти, как е загинал.

— Жестока история.

— Една от най-жестоките. Тя е корава жена, след като е успяла да превъзмогне нещо такова и да постигне всичко това.

Клеър леко стисна устни.

— О, да, корава е, и още как.

— Харесваш ли я?

— Не мислиш ли, че зададе достатъчно въпроси за една нощ?

Вдигнах ръце.

— Имаш право, така е. Просто…

Тя чакаше.

— Е? Просто какво?

— Просто не знам дали да ти имам доверие.

Клеър се усмихна студено и за миг съзрях у нея майка ѝ, коравата ѝ майка.

— Направи облога на Паскал — посъветва ме.

— Кой е Паскал?

— Французин. Живял е отдавна. Философ в известен смисъл. — Тя излезе в хола. Последвах я. Бях бос. Клеър взе чантата си и се обърна към мен. Беше пребледняла от гняв. — Как може да твърдиш, че не ми вярваш? — попита тя и кимна към вратата на спалнята. — Как можеш след това?

Отидох да си налея още едно уиски, застанал с гръб към нея.

— Не казах, че не ти вярвам, казах, че не знам дали да ти вярвам.

Думите я вбесиха толкова, че тропна с крак. Пред очите ми изникна Лин Питърсън на входа на къщата на брат ѝ, която направи същото, но по различна причина.

— Знаеш ли какъв си? — попита Клеър. — Педант. Знаеш ли какво означава „педант“?

— Селянин, който фъфли?

Измерваше ме с пламтящ поглед. Кой да допусне, че очи с такъв цвят са способни да горят така?

— За комедиант обаче не ставаш.

— Извинявай — казах. Сигурно не прозвуча както ми се искаше. — Ще ти донеса палтото.

Отворих ѝ вратата. Тя остана на мястото си, продължи да ме гледа гневно и едно мускулче на челюстта ѝ се набразди.

— Сега съзнавам, че съм сбъркала за теб — каза.

— В какво отношение?

— Мислех, че си… О, няма значение.

Пъхна ръце в джобовете на сакото си. Можех да я накарам да се обърне, можех да я прегърна, можех да ѝ се извиня, и то така, че да не оставя съмнение в искреността си. Защото наистина съжалявах. Идеше ми да се прехапя езика. Тя беше най-прекрасното нещо, което се бе случило в живота ми досега, по-прелестно от Линда Лоринг, обаче заради голямата си уста подлагах на съмнение благонадеждността ѝ и пусках евтини шеги. Такъв си ти, Марлоу — индианец, който изхвърля перла, струваща повече от богатствата на цялото му племе.

— Виж, нещо се случи днес — казах.

Тя отново се извърна към мен, внезапно разтревожена и бдителна.

— Така ли? Какво?

Разказах ѝ, че съм ходил в къщата на Питърсън, че Лин е дошла, докато съм претърсвал, че после са пристигнали мексиканците, и всичко останало. Карах кратко и по същество. Докато говорех, тя не откъсваше поглед от устата ми, все едно четеше по устните.

Щом приключих, не помръдна, само бавно примигна.

— Но защо? — попита безжизнено. — Защо не ми каза всичко това по-рано?

— Случваха се други неща.

— Боже! — Замълча, клатейки глава. — Не те разбирам. През цялата вечер, докато… — махна тя безпомощно с ръка — … спалнята, всичко това… как си могъл да не ми кажеш… да го скриеш от мен?

— Нищо не съм крил — отвърнах. — Това, което се случи помежду ни, ми се стори по-важно.

Тя отново поклати глава ядосано и недоумяващо.

— Кои бяха тези мексиканци? — попита.

— Търсеха Нико. Останах с впечатлението, че у него има нещо тяхно — пари, допускам. Знаеш ли нещо по въпроса?

Тя отново махна с ръка, този път нетърпеливо и пренебрежително.

— Не, разбира се. — Отново плъзна отчаян поглед из стаята, после погледна мен. — Това ли се случи на лицето ти? Мексиканците ли ти го причиниха?

Кимнах. Тя се замисли, мъчеше се да навърже нещата, да ги проумее.

— И сега Лин е при тях. Ще я наранят ли?

— Доста страховита двойка са — отговорих.

Тя закри устата си с ръка.

— Боже! — повтори с едва чут шепот. Идваше ѝ прекалено, не можеше да го възприеме. — А полицията дойде ли?

— Да. Един познат от шерифството. Тъкмо си тръгваше, когато ти пристигна.

— Бил е тук? Каза ли му за мен?

— Не, разбира се. Той няма представа коя си и за кого работя аз. И никога няма да узнае, освен ако не ме призове пред голямото съдебно жури, а той няма да го стори.

Тя отново примигна още по-бавно отпреди.

— Страх ме е — промърмори. Ала в гласа ѝ освен страх долавях и някакво озадачение, озадачението на човек, който не може да проумее как се е забъркал в такава каша.

— Няма причина да се страхуваш — успокоих я. Опитах да докосна ръката ѝ, но тя бързо я отдръпна, като че ли пръстите ми щяха да изцапат ръкава ѝ.

— Вече трябва да тръгвам — каза студено и се извърна.

Поех подире ѝ по стъпалата от секвоя. Леденият повей, който се носеше от нея, като нищо можеше да образува ледени висулки по веждите ми. Клеър се качи в колата, затръшна силно вратата и запали двигателя. Отпраши насред облак от изгорели газове, които влязоха в устата ми и опариха ноздрите ми. Качих се по стълбите и за пореден път се прокашлях. Браво на теб, Фил, казах си отвратено, браво на теб.

Оставаха ми още няколко стъпала, когато телефонът звънна. Който и да беше толкова късно, надали се обаждаше с радостна вест. Добрах се до телефона точно когато престана да звъни. Изругах.

Много ругая, когато съм сам вкъщи. Това придава някак по-човешки облик на къщата, не знам защо.

Допих питието си, отнесох чашата в кухнята заедно с чашата на Клеър, измих ги и ги обърнах върху цедилника да съхнат. Бях изморен. Лицето ме болеше, а барабаните отново думкаха в тила ми.

Още се хвалех горчиво за чудната работа, която бях свършил с Клеър тази нощ, когато телефонът отново звънна. Беше Бърни Олс. Някак знаех, че ще е Бърни.

— Къде си, по дяволите? — изръмжа той. — Реших, че си мъртъв.

— Излязох за малко да се полюбувам на звездите.

— Много романтично. — Замълча. — Намерихме жената.

— Лин Питърсън?

— Не. Лана Търнър.

— Разкажи ми.

— Ела тук и виж сам. Водохранилище Енсино. Ела по Енсино Авеню и завий надясно, като видиш табела „Влизането забранено“. И си донеси ароматни соли — грозна картинка е.